Робърт Дохърти
Истината (10)

НАСТОЯЩЕТО
8.

Великденският остров

 

В продължение на хиляди години аирлианските учени бяха наблюдавали образуването на световете, усърдно бяха изучавали механизмите на сътворението. И междувременно бяха усвоили обратния процес: да използват тази информация, за да нанасят щети и дори да унищожават планети. Бяха следили еволюцията на планетите и тези данни се съхраняваха в пазителските компютри. Тъкмо на тях се основаваше планът на Сянката на Аспазия за Великденския остров.

Отначало Земята представлявала само куп скали, доближили се една към друга преди 4.6 милиарда години в резултат на слабите си гравитационни сили. Шест милиона години по-късно купът бил бомбардиран от астероиди и метеорити. Това продължило много милиони години и довело до натрупване на огромни количества енергия, което на свой ред предизвикало извънредно покачване на температурата и превърнало цялата планета в стопена маса. Оттогава Земята се охлажда и все още не се е възстановила напълно.

В момента тя се намира в етап, в който вътрешността й е разделена на пластове в зависимост от степента на охлаждане. Има четири основни пласта: вътрешно ядро, външно ядро, мантия и кора. Вътре скалата все още е течна и образува магнитно поле. Аирлианците бяха установили, че почти всички планети с живи същества се намират на същата фаза от развитието си. Те се бяха научили да използват този източник на енергия за корабите си винаги, когато се намираха в полето на такава планета. Мъртвите планети като Марс и Луната нямаха електрически и магнитни полета, защото бяха студени и плътни. Там генераторите на аирлианците кораби трябваше сами да произвеждат полета — с огромен разход на енергия.

Земната повърхност е съвсем тънка обвивка, представляваща по-малко от два процента от цялата маса на Земята. Пластът под континентите е пет пъти по-дебел, отколкото под океаните. Тъй като обаче Великденският остров е изолиран в Тихия океан, под него има съвсем тънка кора. Ето защо течното външно ядро е само на девет и половина километра под повърхността на острова, където стопената скала ври при температура четири хиляди градуса по Целзий.

Дълбоко под Рано Кау, най-южния от трите вулкана на острова, роботите на Сянката на Аспазия бяха пробили шахта в изстиналата лава, достигаща до течната скала. Предназначението й беше да отвежда топлина като източник на енергия.

След хилядолетията на война и измама обаче Сянката на Аспазия се бе научил винаги да е готов за изненади. Едно от първите неща, които беше направил след пристигането си на острова, бе да разработи планове за бягство и унищожение. И преди да избяга с летящата чиния беше задействал втория план. На дъното на шахтата, точно над огнената магма, бе поставил няколко двеста и петдесет килограмови бомби, откраднати от американския флот.

Сами по себе си бомбите не представляваха опасност за острова. Той ги взриви преди да се качи на летящата чиния и резултатът дори не се усети на повърхността. Но експлозията увеличи изтичането на енергия и направи процеса неовладяем. Течната скала се издигаше нагоре под огромно налягане.

Спящият от хиляди години Рано Кау скоро щеше да изригне.

Това щеше да опустоши Великденския остров и да унищожи всичко живо. Сянката на Аспазия обаче бе замислил нещо далеч по-ужасно. Великденският остров бе само първата плочка домино от плана му.

 

 

Планината Арарат

 

Търкот се настани на седалката в пилотския отсек на кораба-майка. Не много отдавна беше извел кораба на Аспазия в орбита, затова донякъде можеше да го управлява. Постави длан върху един от пултовете и заоблената стена пред него показа панорамен изглед от камерата навън.

— Знаеш ли какво правиш? — попита Яков.

Майорът отговори, като постави другата си длан върху един от шестоъгълниците, покрити с руническо писмо. Подът под тях се разтърси — електромагнитният планетен двигател бе активиран за пръв път от десет хиляди години. Гигантският съд се издигна от стойката си.

— Как ще се измъкнем оттук? — попита Яков, вкопчил се в облегалката на огромната седалка на Търкот. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

Търкот пак му отговори с действие — обърна носа на кораба-майка към дупката, която нокътят беше пробил при излизането си. Естествено тя бе прекалено малка, ала майорът трябваше да допусне, че кораб, предназначен за междузвездни полети, няма да се затрудни особено много от скалата.

Оказа се прав. Черният извънземен метал се блъсна в стената на пещерата и я разби, без да намали скоростта си. Когато видя ясното небе пред себе си, Търкот плъзна дланта си напред и корабът-майка излетя от пещерата.

— Въпрос — каза той.

— Да?

— Накъде е по-бързо? На изток или на запад?

— Мисля, че е горе-долу еднакво — отвърна Яков.

Щом се отдалечи от Арарат, Търкот увеличи скоростта и набра височина.

— Ще тръгнем на изток — заяви той.

На дисплея се появиха два турски изтребителя, но за разлика от колегите си, които бяха прихванали летящата чиния, те бягаха колкото можеха по-бързо. Пилотите им очевидно бяха уплашени от огромните размери на кораба-майка.

— Как се отваря това нещо? — попита Търкот руснака. — Имам предвид трюмовете.

— Аз те доведох тук — отвърна Яков. — Предполагам, че мога да се оправя. Куин ми даде ръководството на „Меджик-12“ за другия кораб-майка в Зона петдесет и едно.

— Трябва да качим десетина хиляди души — каза майорът.

— Ще видя какво предлага главният пазител.

— Добре.

Яков излезе от пилотската кабина и тръгна към помещението на главния пазител. Търкот се пресегна и натисна друг бутон, после внезапно се намръщи. Беше се научил да пилотира кораба-майка от Зона 51 по инструкциите, написани от учени, които бяха работили в комисията и над половин век бяха изучавали кораба. Само че това му се струваше познато, сякаш неведнъж го бе правил. Не, това не беше възможно. Все още бе изтощен от преживяванията си на Еверест и сигурно умът му си прави шеги с него.

 

 

Очите на Сянката на Аспазия бавно се отвориха. Мускулите на ръцете и краката му се издуха, когато опъна въжетата. Напразно. Той завъртя глава и видя, че едрият руснак отново е в контакт с главния пазител.

Въпреки че имаше човешко тяло, Сянката на Аспазия се смяташе за аирлианец или по-точно, за нещо повече от представителите на двата вида, тъй като вече беше безсмъртен. Той бе уникален, нов вид. Ала тези човеци… Хилядолетия беше воювал с тях и въпреки привидното си презрение неохотно трябваше да признае известна уникалност и на тях. Да победят и него, и Артад в надпреварата за главния пазител и кораба-майка! А преди това да унищожат Аспазия и неговия флот. Просто удивително. И преди години да се справят с разузнавателния кораб на Рояка, като го взривяват над Тунгуския район — това бе истинска изненада. Сега съзнаваше, твърде късно, разбира се, че е трябвало да обърне по-голямо внимание на този предупредителен знак, но беше прекалено съсредоточен върху очакващите и поддържането на статуквото на тайната им гражданска война.

Яков отстъпи назад от главния пазител и погледна Сянката на Аспазия.

— Сега ще ни кажеш ли колко време остава до експлозията на Великденския остров?

Сянката на Аспазия сви рамене.

— Не знам. — Но когато руснакът плъзна ръка към пистолета на кръста си, съществото побърза да прибави: — Казвам ти истината. Отворих сеизмичен разлом дълбоко под земята. Рано Кау ще изригне. Скоро. Нямам представа кога точно.

Яков наклони глава и се вторачи в него.

— Защо си го направил?

Сянката на Аспазия запремигва, като че ли руснакът го питаше защо диша въздух.

— Така трябва да прави командирът, когато отстъпва. Да унищожава всичко, за да не остави нищо на врага.

— Командир на какво? — попита Яков.

Сянката на Аспазия не отговори на този въпрос. Руснакът понечи да го подмине, като клатеше глава.

— Чакай! — извика Сянката на Аспазия.

Яков спря.

— Трябва да сключим сделка — каза съществото.

— Защо?

— Искаш ли да спасиш хората на Великденския остров?

— Ще минем и без твоята помощ.

— Възможно е — призна Сянката на Аспазия. — Но можете ли да спасите всички, които живеят по Огнения пръстен?

— По кое?

— По бреговете на Тихия океан — поясни Сянката на Аспазия. — Великденският остров ще е само началото. От него ще започне верижна реакция от вулканични изригвания и земетресения по разломните линии. Край на западната част на Съединените щати — усмихна се той. — Сбогувай се с Лос Анджелис, Сан Франциско и Сиатъл. Япония ще бъде опустошена. Както и Камчатка в родната ти Русия.

— Десетки милиони ще загинат — продължи съществото. — Ако си мислиш, че смъртта и разрушенията на Третата световна война са били ужасни, те ще са нищо в сравнение с онова, което ви очаква. Освен ако не сключим сделка, естествено, и аз не предотвратя всичко това.

Яков ненадейно замахна с дясната си ръка и заби юмрук в лицето на Сянката на Аспазия. После безмълвно излезе от помещението и вратата с плъзгане се затвори след него.

 

 

В земна орбита

 

Артад погледна тактическия дисплей. На него се виждаше ужасно примитивна космическа станция. Изключително странно — само това ли бяха успели да постигнат човеците за десет хиляди години в завладяването на космоса? Изкушаваше се пътьом да я унищожи. Но станцията беше толкова архаична и представляваше толкова нищожна заплаха, че той преодоля импулсивното си желание. Хората щяха да платят много по-висока цена.

Той протегна шестопръстата си ръка и превключи дисплея на земната повърхност. Фокусира Китай и кимна, когато видя Великата стена. Във формата на Шъ Хуанджоу неговата Сянка беше завършил строежа й преди повече от две хиляди и триста години, придавайки й очертанията на аирлианския рунически символ за ПОМОЩ. Което показваше колко са отчаяни привържениците на Артад. Над две хиляди и четиристотин километра от стената бяха построени само за десетина години.

В търсене на помощ от небесата, която така и не бе дошла.

Артад премести образа напред. Отдалечаваха се от Земята и набираха скорост. Навигаторът беше определил курс към четвъртата планета от системата. Мъртъв свят, на който бяха построили първия си предавател и защитната си решетка, унищожени по време на гражданската война.

Един от кортадите го информира за нещо, което бяха засекли сензорите му, и той отново превключи образа. И се наведе напред, когато видя грамадата на кораб-майка, носещ се в орбита на хиляда километра от тях. Артад заповяда да променят курса и да го пресрещнат.

След няколко минути нокътят се намираше до много по-големия кораб. Знаеше, че е на Аспазия, и беше получил доклад от пазителя, в който се описваше унищожаването на флота на Аспазия от човеците. И все пак го сепна зейналата дупка в борда, пробита от рубинената сфера и ядрените оръжия на хората. Познаваше конструкцията на кораба-майка и неговите възможности.

Забеляза необичайната тишина на мостика. Как се бе случило всичко това? Не можеше да повярва, че човеците сами са успели да нанесат такъв удар.

Отърси се от тези смущаващи мисли и заповяда да пратят група на борда, за да видят дали могат да използват кораба. Нокътят и древният кораб-майка се носеха В орбита високо над повърхността на Земята.

 

 

Великденският остров

 

Лейтенантът набързо беше сглобил устройството от части, взети от самолетоносача „Стенис“. Инструментите И предавателят бяха в метална кутия, облепена със стиропор, от който стърчеше антената.

Устройството и лейтенантът, на когото бяха възложили задачата въз основа на научните му успехи, бяха докарани на Великденския остров с Ф-16 с максимална скорост. Самолетите С-2А току-що бяха оставили първата група бежанци на самолетоносачите и презареждаха за обратния полет. Лейтенантът трябваше да се опита да определи каква е потенциалната опасност и с колко време разполагат.

— Готови — извика той, когато двамата морски пехотинци забутаха устройството по шахтата, издълбана в пода на пещерата.

Лейтенантът провери различните дисплеи, които получаваха информация от инсталираните в кутията уреди. Изглежда, всичко работеше.

— Спуснете я! — нареди той.

Морските пехотинци я пуснаха в отвора.

Макар да знаеше, че данните се предават сателитно до флота, лейтенантът съобщи онова, което му показваха датчиците.

— Сто метра. Сто и десет градуса.

Облиза устните си и продължи със следващата група данни:

— Петстотин метра. Сто и осемдесет градуса.

— Осемстотин. Двеста и десет градуса.

— Хиляда. Двеста и четиридесет.

— Хиляда и петстотин. Триста. — Докато гледаше движещите се цифри, той изчисли наум. — Досега няма никакви прегради.

Вторачи се в дисплеите. Не можеше да повярва, че кутията пада толкова бързо. Озърна се към отвора, който бе широк едва около метър. Колко широка беше тази шахта надолу? Трябваше да се разширява доста, щом кутията не се бе блъснала в стените й.

— Два километра. Петстотин градуса.

— Три километра. Седемстотин и петдесет.

— Пет километра. Хиляда.

— Седем километра. Две хиляди.

— Девет километра. Две хиляди и петстотин.

— Десет километра. Три хиляди.

Сякаш усещаше огромната топлина. По челото му избиха капки пот. После всички дисплеи угаснаха и лейтенантът запремигва. Бързо натисна няколко бутона.

— Последни данни: единайсет хиляди шестстотин четирийсет и два метра дълбочина. Температура: три хиляди и осемстотин градуса. Предполагам, че е потънала в течна магма. — Той отвори геоложка карта, която бе пратена по искане на самолетоносача. — Тук кората е дебела дванайсетина хиляди метра. Господа, имаме шахта чак до външното ядро, което, изглежда, се издига под налягане.

 

 

Въздушното пространство на Южна Америка

 

— Говори — нареди Търкот.

Гласът на Куин звучеше разсеяно и майорът предположи, че е затрупан с данни.

— Хм, има сведения от флота. Пуснали са някаква сонда в шахтата. Изглежда, е стигнала чак до външното ядро. И смятат, че магмата се качва нагоре.

— Значи Сянката на Аспазия за пръв път казва истината — разочаровано измърмори Яков.

— За шахтата — прибави Търкот и се обърна към микрофона. — Ами този Огнен пръстен? Какво е?

— Така се наричат разломните линии по различните тектонични плочи на материците, които се срещат със субокеанските плочи на Тихия океан. Пръстенът обгражда целия океан. По тези разломни линии има вулкани, и активни, и угаснали, и земетръсни зони. Пръстенът минава по калифорнийското крайбрежие, на юг по западното крайбрежие на Южна Америка…

— Чакай малко — прекъсна го Търкот, вперил поглед в екрана пред себе си. На него се виждаше южноамериканското крайбрежие, за което току-що беше споменал Куин. — Великденският остров е далече от Южна Америка. Как може тя да влиза в този пръстен?

— Между Южна Америка, Великденския остров и Тихоокеанската плоча има друга плоча — поясни Куин. — Нарича се плочата Наска. Великденският остров лежи върху мястото, където се срещат плочата Наска и Тихоокеанската плоча. Този разлом продължава на север и се свързва с южноамериканския тектоничен разлом. Пак той минава по западното крайбрежие на Съединените щати, по дъното на Тихия океан до Нова Зеландия, през Филипините до Япония, по западното крайбрежие на Русия и покрай Алеутските острови. Общата му дължина е повече от деветнайсет хиляди километра.

— Чакай — каза Търкот. Корабът-майка се носеше над сините води на Тихия океан и с огромна скорост продължаваше на запад. — Какви са тия тектонични плочи, по дяволите?

— Това е сравнително ново откритие — отвърна Куин. — Повърхността на Земята, земната кора, е образувана от девет основни плочи като Тихоокеанската и дванайсетина по-малки като Наска. Те представляват кора от твърда скала, плаваща върху течното външно ядро. И всички плочи се движат, което оказва три вида въздействие върху границите помежду им. Когато се отдалечават едни от други, образуват цепнатина, през която излиза материал, обикновено магма, и се втвърдява в хребет. Когато се сблъскват, едната плоча се приплъзва под другата. Доскоро ти се намираше в една такава зона — Хималаите са резултат от сблъсъка на Евразийската и Индийската плоча. В третия случай плочите се движат в срещуположни успоредни посоки — пример за това е разломът Сан Андреас. По Огнения пръстен се срещат и трите типа, затова имаме вулкани и изключително нестабилни зони. През хиляда деветстотин и шеста Сан Франциско е бил разрушен от сравнително слабо смущение в Пръстена — също като при изригването на Маунт Хууд.

— Ако някой от вулканите на Великденския остров изригне, може ли да предизвика верижна реакция? — попита Търкот.

— Трябва да допуснем, че аирлианците — и пазителите — знаят повече за тектоничните плочи от нас — отвърна Куин. — Не виждам причина да не вярвам на Сянката на Аспазия.

Майорът се намръщи.

— Освен че почти никога не ни е казвал истината.

— Готов ли си да поемеш риска? — попита Куин.

Търкот погледна пред себе си и видя точица на хоризонта.

— Почти стигнахме. Можем ли да направим нещо, за да предотвратим това изригване?

— Ще проверя.

— Провери, но бързо — каза Търкот, докато корабът-майка се носеше към острова. Той го спря над летището, после бавно го спусна точно над пистата. Хиляди се стълпиха наоколо, наблюдавайки гигантския кораб със страхопочитание и надежда.

— Отвори трюмовете — нареди майорът.

Яков седеше пред друг пулт и използваше информацията, която бе получил от главния пазител. Люковете на трюмовете с плъзгане се отвориха и от тях се спуснаха метални трапове. След кратко колебание хората се втурнаха напред. Търкот погледна дисплея. Въобразяваше ли си, или над Рано Кау вече се вдигаше тънка струя дим?

Той се изправи и грабна автомата си.

— Съобщи ми, когато всички се качат.

Яков го стрелна с поглед.

— Къде отиваш?

— Да си поприказвам с нашия приятел.

Майорът се върна в помещението на главния пазител, където беше завързан Сянката на Аспазия.

— Руснакът предаде ли ти съобщението ми? — попита съществото още щом Търкот влезе в залата.

— Да.

— Наясно ли си с опасността?

— Ако не лъжеш, да.

— Не лъжа и мога да го спра.

— Как?

— Не си способен да разбереш.

Търкот вдигна автомата.

Сянката на Аспазия поклати глава.

— Можеш пак да ме убиеш, но това ще ти струва ценно време.

— Какво искаш?

— Същото като преди. Само че сега твоят залог е много по-висок.

Майорът безмълвно отпусна оръжието си. Изтекоха няколко минути.

— Времето ти изтича — обади се Сянката на Аспазия.

Търкот мълчеше.

След още няколко минути Сянката на Аспазия се размърда и опъна въжетата си.

— Скоро процесът ще стане необратим.

— Искаш от мен да приема две предположения — каза Търкот. — Първо, че ако изригне, вулканът ще предизвика верижна реакция в района на целия Тих океан. Второ, че ако това е вярно, ти си в състояние да спреш започнатото.

— Това са факти.

— Според теб.

— Не можеш да си позволиш да не ми повярваш.

— Мога, естествено — възрази Търкот. — Някога в многобройните си превъплъщения играл ли си покер?

— Да играя ли? Аз не си играя игрички.

— Жалко. — Търкот потъна в мълчание. Накрая гласът на Яков обяви, че всички от Великденския остров са на борда. — Спасихме всички — каза майорът на Сянката на Аспазия.

— Спасили сте няколко хиляди — отвърна съществото. — Ами милионите, които скоро ще загинат?

— Цената ти е прекалено висока. Никога няма да ти дам кораба-майка. Категорично.

— Тогава ще загинат милиони.

Търкот усещаше неотложността. Усещаше, че има голяма вероятност Сянката на Аспазия да лъже, ала можеше ли да си позволи да рискува?

— Ако предотвратиш изригването, ще те пусна и ще ти дам един нокът.

Сянката на Аспазия просто се взираше в него.

Офицерът от спецчастите пак вдигна автомата.

— Другата ти възможност е да продължиш да умираш след всяко следващо съживяване. Мисля, че това ще те накара да копнееш за предишния си живот. И ще пия от Граала, за да превърна безсмъртието ти в ад.

Сянката на Аспазия се намръщи.

— Много пъти си се опитвал да ме излъжеш, но сега ми се струва, че казваш истината.

— Искаш ли да потвърдя подозренията ти? — Търкот постави показалец на спусъка.

— Ноктите не могат да осъществяват междузвездни скокове — посочи Сянката на Аспазия.

— Това не е мой проблем. Освен това, както си забелязал, имаш колкото искаш време.

— Приемам сделката.

Търкот не отпусна веднага автомата. Разбираше, че съществото бе капитулирало прекалено бързо, но знаеше също, че няма много време. Факт, който Сянката на Аспазия също съзнаваше.

— Какво ти е нужно, за да спреш изригването? — попита майорът.

— Достъп до контролната зала — отвърна Сянката на Аспазия. — Можеш да ме държиш на мушка, ако искаш.

Търкот пусна автомата да виси на ремъка, извади ножа си, мина зад гърба на съществото и преряза въжетата.

— Да вървим.

Сянката на Аспазия се запъти към коридора. Търкот го побутна с цевта на автомата.

— Тичай.

Затичаха по главния коридор. Докато минаваха покрай вратите, Търкот чуваше приглушения рев на хилядите, натъпкани в различните трюмове. Влезе в пилотската кабина и вдигна ръка, за да покаже на рязко обърналия се Яков, че всичко е наред.

— Той ще спре изригването.

— В замяна на какво? — попита руснакът и се втренчи в Сянката на Аспазия, докато се отпускаше на седалката.

— На нокът.

— Не мислиш ли…

Търкот го прекъсна.

— Нямаме време за мислене. Всички трапове ли са вдигнати? Люковете затворени ли са?

Яков кимна с глава.

— Да.

Търкот си погледна часовника. От кратера на Рано Кау вече определено се вдигаше дим. Сянката на Аспазия седна пред пулта. Корабът-майка бавно набра височина и на около три хиляди метра спря.

— А сега? — попита майорът.

Сянката на Аспазия не му обърна внимание и плъзна ръце над светещите шестоъгълници, които заемаха голяма част от контролния пулт. Търкот настръхна.

— Какво правиш?

— Каквото ти казах — отвърна съществото. — Гледай.

 

 

По-леката от скалата наоколо магма се издигаше към повърхността на планетата. На около три километра под Рано Кау тя започна да топи скалната маса и образува грамадна кухина, широка над километър и половина. Този процес даде на Търкот нужното време да качи на борда всички от острова.

Сега налягането бе огромно и магмата нямаше къде да отиде, освен отново нагоре. Водата в езерото в кратера закипя от горещите газове, предшестващи магмата. Вдигна се пара, последвана от газ. Битката между водата и газа продължи няколко минути, после магмата избра друга посока, изля се в камерата на пазителя, напълни я и се насочи към една пукнатина в стената.

 

 

Търкот потръпна, когато обърнатата към морето страна на Рано Кау избухна и изстреля във въздуха камъни, големи колкото къщи. Над морето и острова се понесе вълна от горещ газ и уби всичко живо. Моаите бяха обгорени и новата им боя, която трябваше да ги превърне в туристическа атракция, беше стопена.

Майорът погледна към другите вулкани в другите два края на острова. От кратерите им излизаше дим. По склона на Рано Кау потече яркочервена магма и със съскане стигна до океана.

Подът под краката му завибрира от енергийния импулс, който корабът-майка изстреля към острова. Той потъна в земята без видим резултат. След пет секунди последва в втори импулс.

 

 

Енергията премина през кипящата магма и разтърси земята. Стигна до границата между кората и външното ядро, разпръсна се и разби скалата, която потъна в магмата и прекъсна потока. Нещо повече, амплитудата и честотата на ударната вълна бяха обратно пропорционални на енергията, която я бе образувала. Това беше нещо, което можеше да знае само Сянката на Аспазия. Възпиращият ефект се разпространи от Великденския остров и противодейства на енергията, освободена при изригването на вулкана.

 

 

Сянката на Аспазия натисна още няколко бутона и се обърна на седалката.

— Направих каквото поиска. Сега си тръгвам.

Търкот не виждаше промяна на екраните — положението като че ли не се влошаваше, но от Рано Кау все още течеше лава и другите два вулкана продължаваха да пушат.

— Имаш цяла вечност — отвърна той. — По-добре да изчакаме малко преди да те пуснем.

— Ти ми даде думата си.

— И ще я удържа.

— Попитай вашите учени с техните измервателни устройства — упорстваше Сянката на Аспазия. — Те ще покажат, че планетата отново е в покой. — На тънките му устни плъзна усмивка. — Аз вече не представлявам опасност. Артад и Роякът… — той сви рамене, — те са вашият проблем. Ако ми дадеш този кораб, ще ви помогна да се справите с тях.

— С удоволствие бих се справил и с теб — отвърна Търкот. — Всяко нещо с времето си.

— Нямаш представа за цялата картина — заяви Сянката на Аспазия.

— Ти не ми я обясни.

Съществото скръсти ръце и няколко дълги секунди го наблюдава.

— Направих каквото искаше.

Търкот кимна към изхода.

— Върви.

Сянката на Аспазия се изправи и излезе, без да каже нищо повече.

— Нямам му доверие — рече Яков.

— Аз също, но поне сега се избавихме от него. — Търкот зае току-що освободеното от Сянката на Аспазия място, хвана щурвала и обърна носа на кораба-майка на север към Хавай. През корпуса се разнесе екотът на една от скобите, освобождаващи нокътя.

Търкот усещаше неодобрението на руснака и се чувстваше принуден да аргументира постъпката си.

— Просто искам, когато веднъж завинаги приключим с това, на Земята все още да има хора, които да се зарадват на победата. Стига повече жертви.

Яков тежко въздъхна и отново седна.

— Разбирам. Но в историята на моя народ има безброй прекалено скъпи победи. А битките и войните като че ли никога не свършват. Наполеон. Хитлер. И предателствата. Предавало ни е собственото ни правителство. Затова не вярвам на Сянката на Аспазия, но разбирам защо сключи тази сделка с него.

Търкот видя, че Яков няма да каже нищо повече, затова вдигна сатфона си и натисна бутона за автоматичното избиране на Куин. Докато звънеше, чу отварянето на нова скоба.

Куин вдигна на третото позвъняване. Гласът му звучеше разсеяно и Търкот чу други гласове.

— Какво знаеш за сеизмичната активност, майоре?

Куин незабавно отговори.

— Всичко се успокои. Спрял си го.

— Нещо ново за Дънкан?

— Получихме едно странно съобщение. Изглежда, че някакви израелци — водени от Симон Шерев — са върнали кивота на завета на нов „Меджик-12“. Или поне те са си мислили така.

— Къде?

— На изоставена петролна платформа в Мексиканския залив. Потвърди се също, че осприто е използвано за секретна операция в този район.

— Тогава…

— Това не е всичко — прекъсна го Куин. — Получихме това сведение от един от десантниците на Шерев, който още е на платформата. Казва, че нямал връзка с Шерев и другите, откакто влезли в платформата.

Освободи се поредната скоба. Търкот изруга.

— Имаме ли нещо наблизо, за да проверим сигнала?

— Работя по въпроса.

В кораба-майка отекна четвъртият екот. Майорът погледна екраните и видя, че един от ноктите се отдалечава.

— Добър път — измърмори той.

— Мисля, че не го виждаме за последен път — подметна Яков.

Търкот очакваше руснакът да каже нещо такова.

— Ако пътищата ни пак се пресекат, ще оцелее само единият от нас.

— Той е безсмъртен… — започна Яков, но майорът го прекъсна.

— Ако пак се срещнем, ще оцелее само единият от нас, и това ще съм аз.