Робърт Дохърти
Екскалибур (9)

Настоящето
9.

Пърл Харбър

 

Роберта Локхарт носеше с гордост четирите нашивки на ръкава на синята си куртка, посочващи, че е капитан от Флота на САЩ. Израснала на улицата в самия център на Лос Анжелис, преминала през трудностите на Флотската академия и пренебрежителното отношение на колегите си, за да стигне до активна служба, тя се бе придържала през цялото време към две правила, на които я бе научила още майка й: върши си работата по-добре от другите и се отнасяй с уважение към всички.

В момента тя бе застанала зад друга чернокожа жена, поне с двайсет години по-млада от нея, назначена току-що в ОЗН при Тихоокеанския флот, командван от самата Локхарт. За Локхарт нямаше значение нито полът на новопристигналата, нито цветът на кожата й — единственото, което я интересуваше, бе да си върши добре работата.

ОЗН означаваше Отдел за звуконаблюдение. Първите системи за звуконаблюдение бяха създадени още пред петдесетте и бяха монтирани по Атлантическото крайбрежие на Щатите. По-късно Флотата построи идентични установки и по Тихоокеанския бряг и ги свърза в единна мрежа. По онова време това бяха само пасивни системи за подслушване на движенията на подводници във водата.

По-късно, когато руснаците монтираха на подводниците си балистични ракети, стана ясно, че крайбрежните инсталации няма да са достатъчни. На свой ред американският флот постави звукоулавящи установки в близост до руския бряг, при това недалеч от двете най-големи руски военноморски бази — Полярни и Петропавловск. И това не беше всичко, а само началото на още по-широка мрежа от сходни инсталации. Цяла линия от свръхчувствителни прибори бе монтирана по крайбрежието на Хавайските острови. Всеки отделен приемник се състоеше от хидрофони, поставени в потопени метални контейнери, които бяха закотвени за дъното и свързани с кабели. Кабелите бяха заровени в тинята, тъй като руснаците имаха навика да изкарват траулери, които да проверяват с драги дъното в близост до пристанищата си.

Работата на всички системи бе строго координирана, така че ОЗН не само засичаше движението, но като сравняваше данните от последователно разположени сензори, можеше да определи скоростта и посоката, в която се движеше проследяваният обект.

Имаше само един проблем: системата не беше в състояние да различава своите от чуждите подводници, още повече че американските подводници с балистични ракети обикновено патрулираха недалеч от зоните, където се движеха руските подводници.

Скоро обаче бе намерено решение: просто и ефикасно. На горната палуба на всяка американска подводница бе изписан идентификационен код, но със специална лазерно рефлектираща боя. Първо ОЗН засичаше подводница, после шпионският сателит в района изстрелваше лазерен импулс към обекта, използвайки високо интензивен синьо-зелен лазер, който проникваше до дълбочината на подводницата и разчиташе кода.

Рано същия ден Локхарт бе повикана в канцеларията на адмирал Кензи, заедно с останалите старши офицери на Оаху. Съобщението, че на следващия ден флотът ще напусне острова, оставяйки го практически беззащитен пред лицето на врага, бе посрещнато с шокирано мълчание.

Дори главната армейска част на Оаху — двайсет и първа пехотна дивизия от казармите в Шофийлд — щеше да бъде предислоцирана. През целия ден тя наблюдава военни камиони, които слизаха до пристанището и качваха на корабите войници.

Макар цялата операция да се провеждаше в обстановка на пълна секретност, изглежда, журналистите бяха надушили нещо, защото над острова витаеше паника.

Локхарт знаеше, че тя и хората й няма да са на борда на някой от корабите, когато флотът отплува. Имаше представа каква е била съдбата на Оперативни групи 78 и 79. Заедно с няколко АУАКС-а на ВВС нейната служба щеше да е линията за ранно предупреждение на целия остров.

На Хаваите и най-вече в Пърл Харбър ранното предупреждение бе нещо, в което много-много не вярваха. Макар че оттогава бяха изминали шейсет години, никой не бе забравил случилото се на 7 декември 1941-ва.

— Има ли нещо? — попита Локхарт, макар да знаеше, че хората й следят внимателно всички прибори и ще докладват веднага щом уловят нещо подозрително.

— Не, госпожо — чу познатият отговор.

Локхарт пресече затъмненото помещение и застана до Маркин — своя главен „прослушвател“. Наведе се така, че другите да не я чуят.

— Да долавяш нещо?

— Няколко кита тук. — Маркин чукна на екрана в една точка югоизточно от Мауи.

— Защо не си починеш малко? Ако другите съобщят… — Тя млъкна, защото Маркин й даде знак да запази тишина.

Локхарт чакаше.

След пет безкрайно дълги минути Маркин бавно свали микрофоните.

— Улових странни звуци на югоизток.

„Югоизток — помисли Локхарт. — Откъдето идва врагът“.

— Разстояние?

— Сто седемдесет и пет мили.

„Прекалено близко — помисли тя. — Прекалено близко.“

— Какво е? Подводница?

— Никога не съм чувал подобно нещо — отвърна Маркин. — Дайте ми още минута. — Той отново си сложи слушалките и затвори очи.

Локхарт се върна при новата служителка.

— Нещо необичайно?

Младата жена не бе чула разговора с Маркин, но бе доловила промяната в обстановката. Лицето й бе напрегнато.

— Чувам нещо, госпожо — докладва тя накрая.

Локхарт забеляза, че Маркин е свалил слушалките и я поглежда многозначително. Беше раздвоена.

— Какво според теб е това?

— Вода, под високо налягане — отвърна новата. Локхарт се намръщи, после отиде при Маркин.

— Какво чуваш?

— Нещо, което не бях чувал досега.

— Вода под налягане? — попита тя достатъчно високо, за да я чуе и новата.

Маркин кимна.

— Да.

— Госпожо — намеси се новата. — Чувала съм нещо такова в школата в Орландо.

— Да? — Локхарт и Маркин чакаха.

— Инструкторите ни пуснаха запис на някакъв нов прототип. Казаха ни, че руснаците разполагали с подводница, която се движела на реактивен принцип, като изпомпвала водата зад себе си. Този звук е подобен.

— Разстояние? — попита отново Локхарт.

— Сто шейсет и пет мили — докладва Маркин.

— Преди малко каза сто седемдесет и пет.

— А сега е сто и шейсет и пет… — поправи се той.

— Кое е това, което може да се движи толкова бързо под водата? — попита тя.

— Не е създадено от човешки ръце.

— Каква е скоростта на обекта?

— Почти осемдесет и седем възела.

— О, Господи! — прошепна Локхарт. — Какво казва сателитното наблюдение?

— И двете цели са засечени — обади се друг оператор.

— Докладвайте — нареди тя, след като операторът не добави нищо повече.

— Уф… госпожо, двете цели са с един и същи опознавателен код. „Спрингфийлд“. Но… „Спрингфийлд“ не може да се движи толкова бързо. И как са станали два?

Капитан Локхарт вдигна телефона за пряка връзка с главнокомандващия. Лицето й бе изопнато.

 

 

Зона 51

 

От около час Майк усещаше как чувствителността на тялото му се възвръща — процесът се движеше от краката нагоре. Вече няколко пъти бе правил неуспешни опити да си раздвижи краката. Той се пресегна, вкопчи се в ръба на масата и опита още веднъж. Успя да се надигне дотолкова, че да се подпре на масата.

Виеше му се свят, главата му пулсираше, тялото му бе отмаляло. Той огледа помещението. На стената висеше бележник и Майк се приближи към него. Прелисти го — вътре имаше различни медицински формуляри — резултати от провеждани изследвания и бележки, нанесени с почти неразбираем почерк. Отстрани бяха закачени и няколко рентгенови снимки. Търкот откъсна бележките и снимките и ги натика в един от страничните джобове на панталоните си.

Върна се при вратата, отвори я предпазливо и надникна. Нямаше никого, както и очакваше. Изтича по коридора и побутна вратата на хангара. Навън бе нощ, откъм пустинята подухваше хладен ветрец.

Луната току-що бе изгряла над Планината на конярите и видимостта бе отлична. Търкот забеляза, че вратите на Първи хангар зеят разтворени. Прекоси площадката и влезе в хангара. От скакалеца нямаше и следа. За миг изпита облекчение при мисълта, че другите вероятно са се измъкнали, после забеляза тъмен силует върху бетонния под. Тръгна към него с разтуптяно сърце. Когато се приближи, забеляза под тялото черна локва кръв.

Без да обръща внимание на кръвта, Търкот коленичи и преобърна трупа. Вдигна Че Лу на ръце, излезе от хангара и се запъти към пустинята.

 

 

Великденският остров

 

Сянката на Аспасия се надигна бавно и огледа пещерата на стража. Златистото сияние на пирамидата озаряваше и най-закътаните кътчета на подземната кухина. Шестима неподвижни морски пехотинци стояха на пост в близкия тунел. Той наведе глава и погледна новата си ръка. Сви пръсти, наблюдавайки как кожата се изпъва.

Засмя се и смехът му отекна в стените. Пресегна се и свали ка-огърлицата от шията си. Повече нямаше да му трябва. Край на веригата от прераждания. Вече беше безсмъртен и това тяло щеше да му принадлежи вечно. Граалът — морковът, който аирлианците бяха размахвали пред носовете на хората още от далечни времена, сега му принадлежеше изцяло.

Доближи се до стража, опря длан на стената и провери състоянието на военните си сили. Всичко се развиваше според плана. Имаше и потвърждение от неговия човек в Иран, че подготовката за превземането на втория кораб-майка е в пълен ход. Другата група още се придвижваше към Еверест.

Чудесно. Време беше да покаже на хората какви възможности имат. Той се приближи към масата, където бе струпана изоставената апаратура, и включи един компютър, който разполагаше с директна сателитна връзка с ООН.

 

 

Зона 51

 

Търкот взе асансьора за подземните бункери. Ризата му беше подгизнала от пот, ръцете му бяха покрити със засъхнал пясък. По крачолите му имаше тъмни кървави петна.

Няколко лампи все още работеха, колкото да озарят останките от пълното разрушение. Цареше тревожна тишина. Както очакваше, мястото се оказа изоставено и Търкот побърза да се върне на повърхността.

Отправи се към контролната кула. Влезе в складовете под нея, взе един пакет с припаси, провери малката радиостанция и след като се увери, че сателитният телефон е в джоба му, взе няколко манерки с вода, напусна Зона 51 и изчезна в пустинята.

 

 

Обединените нации

 

През последните няколко месеца членовете на Комитета за изследване на следите от пребиваване на пришълците, или съкратено КИСПП, не можеха да се похвалят с кой знае каква натовареност в работата. Не защото нямаха желание, а по-скоро им липсваше точна информация за онова, което се случваше, за да могат да вземат каквито и да било съответстващи решения. На всичко отгоре към нерешителността им се прибавяха и опасенията от инфилтриране в правителствените организации на шпиони на Водачите, Онези, които чакат и различни други тайни контингенти, които се обявяваха за привърженици на една или друга от воюващите страни.

Макар всички страни членки на ООН да бяха подписали споразумение, че ще се придържат към решенията на Комитета, в действителност, както се случваше неведнъж в практиката на ООН, страните следваха това съглашение само когато отговаряше на интересите им.

Така например всяка страна се задължаваше да предаде незабавно извънземните кораби, които притежаваше, но до момента не бе предаден нито един кораб. Вече беше избухнал скандал във връзка с разкритията, че евреите отказват да предоставят голямо количество извънземни предмети, включително кивота, които бяха взели от базата на Мисията в Синай.

Освен това военните от всички страни се задължаваха да координират действията си с Комитета, но ако се изключеха няколко безполезни телефонни обаждания, нито един войник или бойна единица досега не бе предоставена на разположение на командването на ООН. Очите на всички бяха обърнати към Тихия океан и към оцелелите американски кораби около Хавайските острови.

Като се имаше предвид, че ръководителят на предишния комитет беше убит от един Водач, настоящите му членове се чувстваха колкото безпомощни, толкова и изплашени.

Докато се събираха в залата за конференции, за да изслушат посланието на Сянката на Аспасия, всички забелязаха, че китайският представител отсъства.

Екранът на компютъра пред всеки от членовете блесна и на него оживя бледото лице на Сянката на Аспасия. Той заговори направо, без да губи време за встъпления:

— Преди ме наричахте Ал-Иблис. Всъщност хората са ме наричали с много и най-различни имена, по различно време и на различни места. Сега съм Сянката на Аспасия, но съм и много повече, отколкото беше той. Вие го убихте и спряхте флотата му, но мен няма да ме спрете. Можете обаче да се присъедините към мен и от това ще спечелите. Ще ви кажа цялата истина, за да знаете в какво положение се намирате.

— Аз притежавам Граала — продължи той. — В него е скрита тайната на безсмъртието. Предлагам го на тези от вас, които се съюзят с мен. Предлагам ви да се възползвате от мощта на моите сили. Вече знаете, че не можете да проникнете зад силовите щитове, нито да се защитавате от моите нановируси и от Водачите. Вие сте безсилни. Кажете го на правителствата си. Нека знаят цялата истина… Разбира се, ще имате своя избор. Можете да се присъедините към мен и да ми станете съюзници, или да се държите настрана. Но имайте предвид — времето ви е малко. Артад също е в играта. Той вече се е свързал с китайското правителство. Те са решили да се присъединят към него. Решение, което ще бъде гибелно за тях, защото Артад нехае за вас, хората. Неговата Сянка създаде Черната смърт през Средновековието и едва не обезлюди планетата ви. Само аз успях да го спра и да ви спася тогава и само аз мога да ви спася отново.

— Има и още нещо, което трябва да знаете — продължи Сянката на Аспасия след кратка пауза. — Нещо, което Артад няма да ви каже никога. Причината, поради която аирлианците са дошли на вашата планета в далечното минало.

В залата се възцари гробна тишина. Всички очакваха напрегнато да чуят продължението.

— Те — ние — дойдохме тук, за да ви защитаваме — обяви Сянката на Аспасия. — Вие, хората, сте като новородени деца, когато сте изправени пред безкрая на вселената. Сред звездите има много разумни същества. Някои от тях питаят омраза към онези форми на живот, които не приличат на тяхната. В тази галактика съществува една раса, която наричаме гъмжилото. Това е раса от паразити, каквито не бихте могли да си представите и в най-страшните си кошмари. Те бяха, са и винаги ще бъдат Древният враг на аирлианците.

Лицето на Сянката на Аспасия се изкриви, сякаш си беше спомнил нещо особено неприятно.

— Гъмжилото е завладяло много планети, унищожило е много разумни същества. В далечното минало ние също се срещнахме с тях. И досега не знаем коя е родната им планета. Някои казват, че няма такава и че те се размножават, унищожавайки всяка следа от разумен живот на планетите, които откриват. Общуването с тях е невъзможно, тоест не може да има никакви преговори. Те съществуват, за да унищожават. — Сянката на Аспасия посочи надолу. — Те са идвали и на вашата планета. Съгледвачи. За да ви защитя, разруших техния кораб и им попречих да изпратят съобщение до флота си. Ако корабите им пристигнат тук, дори аирлианците няма да могат да ви помогнат.

— Съгледвачите им могат да се инфилтрират във всяка разумна форма на живот, да станат неразделна част от нея и никой няма да усети присъствието им — продължи той. — Когато пристигне, флотът им ще изпепели всичко живо на Земята. Задачата на Аспасия бе да ви пази и да ви помага. Вършеше го в продължение на много години. Когато той пристигна, вашите предци още обитаваха пещерите. Той построи Атлантида, дари на човечеството цивилизацията. Това беше златно време. Но после дойдоха Артад и останалите — все страхливци и дезертьори от войната срещу гъмжилото. Искаха да се скрият тук, да ни отрежат от родната планета. Избухна гражданска война, после сключихме примирие. Но дори след това Аспасия остана в близост до вашата планета, за да продължи да изпълнява дълга си към вас. А вие му се отблагодарихте, като го убихте и унищожихте неговия флот. Сега аз заех неговото място. Ще продължавам да ви помагам, но трябва да се присъедините към мен. Във взаимен интерес е сега да работим заедно.

Той помълча, после повиши глас:

— Но опълчите ли се срещу мен, ще загинете. Отдръпнете ли се настрана, когато накрая победя, няма да забравя безразличието ви. Елате при мен и само ще спечелите от решението си.

Екранът угасна.

 

 

Сеул, Южна Корея

 

Ръцете на южнокорейския президент трепереха видимо, докато надигаше чашата с чай. В залата цареше мрак, на екрана се сменяха едно след друго диапозитивни изображения без никакъв коментар от американския офицер, който седеше наблизо. Генерал Кармоди, командващият Осма армия, бе най-старшият американски офицер в Южна Корея. Снимките, които показваше на президента Пак, бяха пристигнали току-що с куриер от завеждащия отдела за военно контраразузнаване. Бяха направени от шпионския сателит КХ-14, който извършваше постоянно наблюдение на корейския полуостров. На снимките се виждаше нещо, което не се бе случвало от петдесет години: китайски войски прекосяваха река Ялу в Северна Корея и се отправяха на юг. Танкове, бронетранспортьори, пехотни части. На следващите снимки Пак разпозна демилитаризираната зона. Ако се съдеше по фотосите, нямаше никакво съмнение, че севернокорейските части също са мобилизирани.

Кармоди приключи с прожектирането и запали светлините. Двамата бяха сами в залата. Генералът се обърна към Пак.

— По предварителна преценка два китайски армейски корпуса вече са навлезли във вътрешността на Северна Корея. Следват ги други три. Числеността им е около половин милион души.

— А какво предприема Седми американски флот? — попита Пак.

— Седми американски флот… — отвърна Кармоди и се поколеба как най-точно да формулира думите си — се оттегля. Вече изоставихме Хавайските острови. Това ще ви покаже докъде са стигнали нещата.

— И какво ще правим сега, генерале? — подскочи Пак. — Военното ви присъствие в тази страна се ограничава до няколко дееспособни части, чието присъствие целеше да стресне врага. Но врагът не изглежда никак стреснат.

Влезе един чиновник и подаде на президента лист хартия. Пак го прочете.

— В ООН са получили ултиматум от Сянката на Аспасия. С него или против него.

— Какво са решили да правят? — попита Кармоди.

— Насрочено е гласуване. — Пак се разсмя огорчено. — След два дни. Доста късно за нас.

— На нас Сянката на Аспасия няма да ни помогне — отбеляза Кармоди.

Пак смачка хартията и я запрати в кошчето за боклук.

— Злото си е зло, и аз вярвам, че тези пришълци са зли, каквото и да ни говорят.

— Има само един възможен начин на действие — каза Кармоди.

— И той е?

— Употреба на тактическо ядрено оръжие. Изпреварващ удар срещу Северна Корея. По главните направления за настъпление.

Пак се облещи.

— Вашето правителство ще го одобри ли?

— Съмнявам се.

— Тогава защо въобще го обсъждаме? — попита Пак. Кармоди бе командващ Осма армия от две години. Произхождаше от смесен брак на американец и корейка и това определяше особеното му положение. Беше израсъл в САЩ, завършил бе Военната академия „Уест Пойнт“ и бе служил в различни краища на света преди да се върне в родната страна на майка си.

— Моето правителство… — поде той и отново се поколеба каква формулировка да използва. — Господин президент, нека говорим открито. Сред моите офицери се шири безпокойство относно способността на американското правителство да се справи с текущата криза. Говори се, че сред правителствените чиновници са се внедрили агенти на пришълците. Това гласуване… не зная как ще гласува представителят на Щатите, но аз съм напълно съгласен с вас, че пришълците са зло. Китайците избраха да застанат на страната на Артад и от това също няма да излезе нищо хубаво. Ако питате мен, едва ли на някого във Вашингтон сега му е до вашите проблеми.

— Положението обаче ще се промени, ако си позволите да използвате атомно оръжие срещу държава, която разполага със същото — посочи Пак.

— Вярно е — кимна Кармоди. — Но, господин президент, аз смятам… — Прекъсна го силен звън, който накара и двамата да се сепнат.

— Това е пряката линия със севернокорейския президент, която изградихме само преди няколко години. Никога досега не е била използвана. — Пак завъртя фотьойла и вдигна слушалката на червения телефон. Кармоди стана и се отдалечи в другия край на стаята, за да не излезе, че подслушва разговора. Върна се чак когато чу, че Пак затваря телефона.

— Северна Корея току-що ни отправи ултиматум. Те са се съюзили с китайците, които от своя страна са избрали страната на Артад. Можем да се присъединим към тях, или да умрем. Изглежда, ще трябва да гласуваме тук и сега.

— Вашето решение? — попита Кармоди.

— Вече му го съобщих. Ще се бием.

 

 

Тихият океан

 

Силовият щит бе изключен за съвсем кратко време, през което самолетоносачите „Стенис“ и „Вашингтон“ промениха курса с двайсет градуса надясно, така че самолетните им площадки бяха обърнати право срещу вятъра. Все още се намираха на два дни плаване от Хавайските острови и на разстояние от хиляда и двеста мили. Като се имаше предвид обсегът на изтребителите Ф-14, с които бяха въоръжени самолетоносачите, който не надхвърляше — дори след допълнително зареждане — разстоянието от две хиляди мили, маневрата им изглеждаше най-малкото необяснима. На всичко отгоре допълнителните резервоари на шейсетте самолета, подредени във формация и ориентирани към Хавайските острови, не съдържаха и капчица гориво, което означаваше, че ефективният им обсег е едва хиляда и петстотин мили.

Освен това самолетите не летяха в икономичен режим, а на допълнителна тяга, при М2 — със скорост от хиляда и петстотин мили в час, което означаваше, че ще долетят до Хавайските острови с почти изпразнени резервоари.

Силовият щит зад самолетите се затвори и самолетоносачите отново поеха по пътя си.

 

 

Тайванският проток

 

Според археологическите изследвания хората населявали Тайван едва от десет хиляди години. Имаше сведения, че през дванайсети век японски войски завладели част от острова. Първите европейци, посетили острова през 1590 година, били португалците. Нарекли го Формоза, което на техния език означава „красив“. Испанците опитали да построят селище, но били прогонени от холандците, които окупирали Тайван и съседните му острови през 1622 година.

През 1644 година разгромените привърженици на династията Мин се прехвърлили на острова, изгонили холандците и създали своя държава.

През 1860, след победата на британците над Китай в Опиумната война, бил подписан Тиенсинският договор, според който две от пристанищата на западния бряг се отваряли за чуждоземни кораби. Малко по-късно започнали да пристигат католически и протестантски мисионери.

В залеза на първата Китайско-японска война Китай бил принуден да преотстъпи острова на Япония. Местното население обаче отказало да се подчини и въстанало срещу японските нашественици. Размириците и последвалите ги брутални опити за „японизация“ на островните обитатели продължили около петдесет години, до края на Втората световна война и разгрома на Япония. Тайван бил върнат на Китай, но жителите му гледали на това решение по същия начин, както и на предишното. Те отново въстанали и бунтът им бил потушен с още по-голяма жестокост от собствените им сънародници.

Събитията на материка обаче не се развивали твърде благоприятно за управляващата партия на Гуоминдана и армията, под ръководството на Чан Кай Ши, била принудена — подобно на някогашните поддръжници на династията Мин — да потърси убежище на острова. Комунистите възнамерявали да завладеят Тайван, но плановете им били осуетени, когато американският флот блокирал протока. Впоследствие американското правителство наляло четири милиарда долара в икономиката на Тайван, за да подсигури „свободата“ и „демокрацията“ на острова, но си затваряло очите пред очевидните сведения за корупцията на правителството на Чан Кай Ши.

Връзките между Тайван и САЩ постепенно започнали да изтъняват, а същевременно американците отново насочили интересите си към богатия Китай. Последното военно споразумение изтекло през 1980 година и така и не било подновено.

Флагманът на източния китайски флот се наричаше „Цингдао“. Двигателите му бяха произведени в Украйна, един британски компютър управляваше главните бойни постове, на борда му имаше френски хеликоптери и оръжейни системи, закупени в половин дузина страни. Екипажът обаче, до последния човек, бе китайски.

„Цингдао“ плаваше в Тайванския проток — широк сто и двайсет мили канал, който разделяше континентален Китай от острова, който китайското правителство смяташе за своя изконна територия. От десетилетия китайските и тайванските кораби си играеха на котка и мишка из протока, но това предстоеше да се промени от мига, когато радарът на китайския кораб засече една тайванска фрегата на тринайсет мили зад кърмата.

Само преди десет минути бяха получили ново разпореждане от Пекин. На Тайван не се предоставяше никакъв избор. Натрупаната омраза между двата народа, които някога бяха една нация, не позволяваше друго поведение освен борба до пълно унищожение. В съответствие с тази доктрина „Цингдао“ изстреля едновременно половин дузина противокорабни ракети право към тайванската фрегата. Две от тях попаднаха в целта, причиниха големи щети и убиха повече от половината екипаж.

От двете страни на протока започнаха да се струпват армии за последващи удари.

 

 

Мексиканският залив

 

Лиза Дънкан бавно отвори очи. Главата й беше натежала, чувстваше се, сякаш е била упоена. Лежеше по гръб, с положена под тила възглавница, тялото й бе покрито с бял чаршаф. Тя вдигна глава — над нея имаше метален таван с множество тръби по него. Лиза преглътна и ушите й изпукаха. Имаше нещо навито около ръката й, към гърдите й бяха прикачени електроди.

Чу шум отдясно и завъртя глава. В стаята влезе мъж с бели дрехи. Беше висок, със замислено изражение, дълга бяла коса и побеляла брада. Той дръпна един стол и го постави до нея.

— Как си? — попита я, след като седна и погледна показателите на монитора.

Гърлото на Лиза бе пресъхнало, тя се опита да заговори, но вместо това се чу само дрезгаво хриптене. Мъжът отиде до мивката и й донесе чаша вода. Допря я внимателно до устните й и тя я пресуши на един дъх.

— Кой сте вие? — успя да произнесе тя.

— Доктор Гарлин. По-интересният въпрос е ти коя си?

— Къде съм?

— В новата Зона 51.

— А вие сте новият „Меджик“. — Дънкан се надигна, спусна крака от леглото и придърпа чаршафа към тялото си. Туптенето в главата й започна да намалява. Тя погледна надолу — по тялото й бяха налепени електроди, свързани с монитора до леглото. В ръката й бе поставена система.

— Да. Добро попадение.

— Това не е попадение. Просто е най-логичният извод. — Тя се огледа. — Що за доктор сте вие?

— Хуманитарен, естествено. Специалист по клетъчни структури.

— Искате да разберете какво е станало с мен?

— Да.

Тя бавно кимна и болката отново се върна.

— И какво е станало с мен?

— Имаме някои предположения, но част от информацията все още се обработва.

— Каква е задачата на новия „Меджик“?

— Същата, като на предишния — увери я Гарлин.

— Само че предишният не се справи никак добре.

— Справяше се достатъчно добре повече от петдесет години — поправи я Гарлин.

— Къде са останалите? Търкот? Куин? Яков?

— Не знаем още. Наложи се… да затворим старата Зона 51.

— Защо?

— Когато майор Куин поиска от ЦРУ да направи проверка по твоя случай, ние получихме копие от резултатите. Също както разполагахме с копия от всички изследвания, които се провеждаха в Зоната. И ти питаш защо ще я затваряме? — Той вдигна ръка, за да я прекъсне. — При вас беше професор Муалама, който се оказа бивш Наблюдател — всъщност дали наистина е бивш? Яков. Руснак, от Четвърти отдел. Единственият оцелял. Странно съвпадение. Пристига от Москва със скрит в него „бръмбар“. Че Лу. Китайка. Идва от страна, която в момента се е съюзила с Артад и се готви за война с Южна Корея и Тайван. По някакво необяснимо съвпадение тя е първата, проникнала в Циан Лин след толкова много години. И как е успяла да получи от Пекин разрешение за разкопките? Така. Майор Майк Търкот. Участник в съмнителен и неизяснен докрай инцидент, докато е служел в антитерористичен отряд в Европа. После ти го вербуваш да се внедри в „Меджик“, което ни отвежда и при теб. Ти всъщност не знаеш коя си, нали? Не знаеш дори какво си.

Дънкан понечи да стане, но той я спря вежливо с ръка.

— Почакай. Трябва да разбереш какво става, за да си дадеш сметка за реалното положение на нещата.

— Зная какво е реалното положение — възрази Дънкан.

— Така ли? — попита Гарлин. — Не знаеш дори коя си и откъде идваш. — Той се облегна на стола. — Имаш ли представа защо въобще аирлианците са пристигнали на нашата планета? Защо са воювали, защо още враждуват? Защо са изоставени на Земята?

— А вие знаете ли? — попита на свой ред Дънкан.

— Още не, но работим по въпроса. Сянката на Аспасия току-що е направил изявление пред ООН. Твърди, че аирлианците дошли тук, за да ни защитават от друга хищническа раса. Казва също, че Артад бил дезертьор.

— Това вярно ли е?

— Готова ли си да повярваш на Сянката на Аспасия?

— Не съвсем.

— За разлика от предишния „Меджик“, ние знаем доста повече. Смятаме, че текущото положение ни дава възможност да разберем по-добре аирлианците. Това ще ни позволи повече да действаме и по-малко да противодействаме.

— Как въобще се появихте? — попита Дънкан.

Гарлин погали бялата си коса, докато обмисляше отговора.

— Ще ми се да вникнеш в ситуацията. Иска ми се да ни съдействаш. До момента поведението ти бе лоялно към страната, на която служиш, затова се надяваме, че ще продължаваш да защитаваш общите ни интереси. След компрометирането на първия „Меджик-12“, който бе попаднал под влиянието на стража от Джемилтепек, беше задействан един план, замислен още преди четиридесет години. Открай време всеки от членовете на „Меджик“ е имал свой дубльор. Ние — той се чукна в гърдите — нямахме представа, че сме определени за тези постове след внимателен подбор на способностите ни и психологическите ни качества. За щастие подборът е бил извършен преди „Меджик“ да попадне във властта на стража-компютър и по тази причина изборът е паднал на хора, верни на принципите, въз основа на които е била създадена в началото тази организация.

— Всичко е станало според плана — продължи той. — Още по времето, когато „Меджик“ се разпадаше, едни от членовете му загинаха, а други бяха изправени пред съда, всеки от нас получи свръхсекретно съобщение, придружено от диск с подробна хронологична информация за досегашните събития и за откритите аирлиански артефакти. Липсваха само сведения за провала на първия „Меджик“ след откриването на стража в Джемилтепек и последващото му пренасяне в Дълси.

Дънкан слушаше мълчаливо.

— Събрахме се преди една седмица, в определеното време и на място, указано в диска — едно малко летище в покрайнините на Ню Орлиънс. Не след дълго се приземи един „Оспрей“ и задната рампа се спусна. В товарния отсек нямаше никого, а вратата към кабината беше заключена. Щом се качихме, самолетът излетя. Отправи се към Мексиканския залив. Летеше съвсем ниско над водата, за да избегне радарно проследяване. След известно време двигателите на самолета се извъртяха нагоре и той извърши вертикално кацане на една изоставена нефтена платформа на стотина мили навътре в морето. Рампата се спусна, слязохме и самолетът пак излетя. Никой не ни чакаше. Като следвахме инструкциите от дисковете, въведохме зададения код в ключалката на горната врата и влязохме в асансьора. Той се спусна чак до морското дъно, където имаше малко подводно селище. Новата Зона 51.

— И на каква дълбочина сме?

— Около сто метра.

— Имате ли връзка с външния свят?

— Обезопасена сателитна връзка през Агенцията за национална сигурност. Засега избягваме да я използваме. Искаме да определим правилния курс преди да започнем да действаме.

— Защо не се свързахте с хората от старата Зона 51?

Гарлин поклати глава.

— Ти все още не разбираш. — Той я посочи. — Ние не знаем коя си. Не знаем и на кого от старата Зона 51 можем да разчитаме. Започваме на чисто. Когато обаче получихме доклад от старата Зона за това, което се е случило с теб, решихме да действаме бързо.

— Решили сте да ме отвлечете — поправи го Дънкан. — Съвсем в стила на стария „Меджик“.

— Старият „Меджик“ защитаваше Америка близо петдесет години. Сега е наш ред. Решили сме да бъдем крайно предпазливи, за да не се компрометираме като предшествениците си. Може би ние сме последната надежда на човечеството.

— Но защо не правите нищо? Защо само се криете, докато ние се борехме с пришълците?

Гарлин я чукна по коляното.

— Защото чакахме теб. Ти си ключът. Сега ти си безсмъртна. Ако узнаем какво се е случило с теб, ще можем да спечелим цялата война, не само едно сражение.

 

 

Йерусалим, Израел

 

Никога досега свещеният град на целия християнски свят не бе ставал свидетел на подобно стълпотворение по улиците. Маршрутът бе обявен в новините още предишната вечер и хората започнаха да се струпват около мястото малко след това, а през нощта числеността им само растеше. Десетки хиляди пристигаха от околните селища веднага щом вестта достигаше до тях.

В действителност Йерусалим е съставен от няколко града, които доста се отличават един от друг. На северозапад са се заселили християните, докато в североизточния край има предимно мюсюлмани. В югозападния край са останките от храма, построен от Соломон, и Стената на плача, на хълма над която, по ирония на съдбата, е вдигната джамията „Ал Акса“.

Също като много други, Симон Шерев потегли към Йерусалим веднага щом чу новината. Присъствието му в Димона след изнасянето на атомното оръжие вече не беше задължително.

Когато тълпата, в която се намираше и Шерев, се приближи към Стената на плача, той забеляза, че на кръстовищата са разположени специални подразделения на отряда за борба с терористи. Вляво от стената имаше една каменна галерия, където бе изложен старозаветният кивот. Пред входа се бяха струпали телевизионни оператори, камерите им бяха насочени към ярко осветения кръг, в който стоеше Хашур Лакир. „Какъв глупак“ — помисли си ядно Шерев. Едно нещо беше да извади пред обществото кивота, съвсем друго, равняващо се на безумие — да го направи в сърцето на този вечно разделен и враждуващ град.

Зачуди се как ли ще обясни Лакур какво представлява кивотът. Дали наистина ще вземе да твърди, че това е същият онзи ковчег, който Мойсей е пренесъл през пустинята? В известен смисъл това беше вярно, но щеше ли той да признае, че става въпрос за аирлиански артефакт? Опасна игра, в още по-взривоопасно време. Шерев бе запознат с докладите от разузнаването за мобилизиращите се армии в няколко съседни арабски държави. Ами ако решаха, че е ударил часът за техния прословут джихад? А може би само щяха да се нахвърлят един върху други, като изгладнели чакали? Щеше ли да обедини кивотът израелския народ, или щеше да му донесе нови беди?

Кръгът журналисти около Лакур се разкъса и той тръгна към тясната врата на галерията. Поне стотина души го наблюдаваха от двете страни на уличката, милиони присъстваха на зрелището благодарение на телевизията. Наложи се охраната да се хване за ръце, за да задържи напора на тълпата. Шерев забеляза, че върху плочата над Стената на плача са разположени снайперисти. В далечината се чуваше равномерното бръмчене на вертолети.

Когато от вратата излязоха няколко равини, тълпата се смълча. Следваше ги човек, облечен в старинни ритуални одежди, вероятно същите, които бяха открили в подножието на Синай. Зад него вървяха четирима носачи, които крепяха върху дълги пръти покрития с бяло платно кивот.

Дори Шерев, който бе виждал кивота неведнъж, остана впечатлен от представлението. Може би Лакур имаше право. Той усещаше, че в тълпата се заражда някакво ново чувство — всички наблюдаваха със затаен дъх как носачите поставят кивота върху масата пред Стената на плача. След като го нагласиха, мъжете се отдръпнаха и към свещения обект се приближи свещеникът. Той вдигна бавно ръце и взе да реди молитвените слова.

Шерев се намръщи. Един от хеликоптерите се приближаваше, шумът му заглушаваше думите на свещеника и дразнеше смълчаната тълпа. Свещеникът се пресегна и бавно отмести платното.

Кивотът бе целият инкрустиран със злато. Върху извития му капак стърчаха две херувимоподобни фигурки, точни копия на Сфинкса. Шерев знаеше, че те са част от охранителна система, която обаче функционираше само когато Граалът бе вътре. Откакто Сянката на Аспасия бе отнесъл със себе си Светия Граал, рубинените очи на херувимите бяха угаснали.

Проклетият хеликоптер се спускаше все по-близо, сигурно вече беше над Храмовия хълм, доколкото Шерев можеше да прецени. Той вдигна глава. Иззад хълма се показа един вертолет „Кобра“ и прелетя ниско над горната плоча на стената. Носът му бе наведен надолу. Шерев видя съвсем ясно, че пилотът е изтеглил ръчката докрай към себе си и полага отчаяни усилия да вдигне носа. Миг след това вертолетът се заби фронтално в стената. Кивотът, свещеникът, равините — всичко бе обгърнато от огненото кълбо.

Нямаше нито един оцелял в радиус сто крачки от мястото на катастрофата. Взривната вълна отхвърли Шерев назад, той се претърколи и скочи на крака. Веднага се ориентира и се втурна напред, като същевременно раздаваше заповеди на обърканите хора. Не се стресна от вида на обезобразените тела, беше свикнал с тази гледка много пъти по улиците на Йерусалим. Откри радиостанция у един от убитите войници, провери дали работи и незабавно се свърза със службата си.

Само след няколко минути над хълма се появи неговият „Блекхок“ и се спусна върху сцената на разрушението, разпръсквайки пушеците с перките си. Едва сега Шерев забеляза, че кивотът се е прекатурил на земята — но изглеждаше незасегнат от взрива. Той се свърза с пилота и му нареди да се приземи непосредствено до кивота. От вратата на товарния отсек скочиха неколцина войници, единият от които носеше одеяло. Метнаха одеялото върху кивота и с помощта на Шерев го качиха на борда. Шерев прати един от войниците при проснатото тяло на свещеника, чиито ритуални одежди също изглеждаха непокътнати. Мъжът метна тялото на рамо и бързо се върна на борда.

— Излитаме! — извика Шерев на пилота. — Веднага!

 

 

Пърл Харбър

 

Върху големия радарен дисплей в командно-контролния център на Тихоокеанския флот капитан Локхарт виждаше ясно корабите, които един след друг напускаха залива в отговор на нейното предупреждение. Тя премести поглед върху червената точка, която се приближаваше доста бързо от югозапад. Цифрите под точката сочеха, че до нейното пристигане остават двайсет минути.

Преди да отлети с хеликоптера си, адмирал Кензи й бе предал командването на острова. Локхарт едва не се разсмя. Стъклената стена пред цвета на кожата й и нейния пол се бе разчупила и сега най-сетне й даваха жадуваната възможност да се изяви.

— Бързо приближаващи се въздушни цели — обяви един от радарните оператори. След секунда на екрана се появи червена точка, далеч на югозапад, движеше се доста по-бързо от подводната цел.

— Нали техните самолетоносачи са извън обсег? — попита тя. Отговор не последва. Локхарт си даде сметка, че въпросът й е глупав. Не можеха да прилагат земните стандарти, когато се сравняваха с пришълците.

— Вдигнете за прехват всичко, с което разполагаме — заповяда тя.

Малко по-късно от военновъздушните бази „Уилър“, „Конеохе“ и още няколко летища из островите излетяха всички самолети, които не бяха натоварени на отплавалия „Кенеди“. Бяха общо трийсет и пет, набързо стъкмени в нова ескадрила — странна смесица от Ф-15, А-6 „Корсар“ и няколко Ф-16 и Ф-18.

Локхарт седна в командното кресло и се загледа във военната игра, която започваше на големия екран.

 

 

Въздушното пространство на Тихия океан

 

Двете групи самолети се приближаваха една към друга със скорост, четири пъти по-голяма от тази на звука. Срещата им беше кратка и жестока. Всяка страна разполагаше с по един изстрел при скоростта, с която се движеха, тъй като времето между навлизането в обсега на оръжията и разминаването им беше по-малко от минута. Дванайсет американски самолета и двайсет извънземни машини паднаха при тази първа среща.

Докато останалите двайсет и три американски самолета описваха завой, ескадрилата на пришълците вече се бе отдалечила на стотина мили и доближаваше Хавайските острови.

 

 

Пърл Харбър

 

Локхарт не сваляше очи от приближаващите се червени точки и от изостаналите далеч назад сини. Другата червена точка, представяща приближаващата се подводница, сочеше разстояние от двайсет и пет мили до брега. „Нимиц“, последният кораб от Оперативната група, току-що бе напуснал залива и се отправяше на запад.

Локхарт осъзна, че всички вражески сили — както подводни, така и въздушни — ще пристигнат едновременно. Стори й се, че сънува някакъв кошмар — точките по екрана се движеха с нереална скорост. Тя стана от креслото и се отправи към стълбите. Изкачи се на покрива и влезе в наблюдателната кула, от която се виждаше като на длан целият залив.

Небето на изток бе порозовяло, наближаваше зазоряване. Тя се сепна, когато две ракети „Пейтриът“ излетяха с рев от силозите на подвижните установки, подредени на миля от нея покрай близкото летище.

Дългите им огнени опашки описаха дъги в югоизточна посока. Малко след това зърна ярки отблясъци над хоризонта — ракетите бяха ударили зададените им цели. Локхарт знаеше, че противниковите самолети са само на няколко минути от тях. Тя погледна към залива. Беше съвсем пуст.

Първо чу шума от самолета, малко по-късно го видя. Летеше ниско, едва на десет метра над покривите. Миг по-късно профуча над главата й и взе да набира височина. Нещо падна върху извърнатото й нагоре лице, тя понечи да го изтрие, след това закрещя, усетила проникващите в кожата й нановируси.

Пленените самолети разпръснаха нановируси върху всички населени места и военни бази на острова. Четири от тях кръжаха над летището и командния център, като се придържаха в границите на заразената зона. Един по един останалите самолети посетиха своите цели, после се върнаха и се приземиха.

Пристигналите подводници претърсиха залива за американски кораби, но след като не откриха нищо, се върнаха в главния канал. Тук се натъкнаха на един-единствен кораб и прехвърлиха нанороботите си на него.