Робърт Дохърти
Екскалибур (16)

Настоящето
16.

Еверест

 

Макгро и Оливети чуха взрива на мината, който отекна по склоновете на планината. Не почувстваха нито радост, нито облекчение заради смъртта на потенциалния противник. Просто продължиха да се изкачват, следвайки програмата на нановирусите. Дори след модификациите, които бе извършил над телата им стражът, с навлизането в „мъртвата зона“ те усещаха първите признаци на изтощението.

Скоро пред тях израсна гладка шейсетметрова стена. Втората стъпка. Макгро извади от раницата клин, пресегна се и го заби в стената. Прекара през него осигурителното въже и се придърпа нагоре. Заби втори клин, завърза се за него и се обърна да повика Оливети. Вторият „тюлен“ го следваше бързо, без дори да се прикачва за въжето.

Когато най-сетне стигнаха горния край на Втората стъпка, погледнаха към върха. Еверест се виждаше съвсем ясно, на около триста и петдесет метра над тях. Каншунгското лице се падаше вляво. Макгро примижа, опитвайки се да разгледа върха, после извади бинокъла. Серията движещи се по североизточния хребет точици застанаха на фокус. Катерачи. Доста голяма група. Намираха се приблизително на същата височина.

Макгро насочи бинокъла към Лицето. Хребетът, на който се намираха двамата с Оливети, щеше да ги отведе на стотина метра от мястото, към което се бяха насочили, след това трябваше да се катерят по Лицето. Той отново погледна към групата. Движеше се с доста добро темпо. Макгро прецени, че ще стигне Лицето по същото време с тях, но тях ги очакваше по-дълъг траверс. Той прибра бинокъла и отново се закатери.

 

 

Обединените нации

 

Китайската делегация напусна заседанието.

Това се очакваше. Никой не очакваше обаче, че толкова много страни ще обявят неутралитет, докато обмислят предложенията на Сянката на Аспасия и Артад.

Докато слушаше изказванията на делегатите, Генералният секретар преглеждаше последните информационни сводки. Повечето от тях по негово мнение съдържаха открита дезинформация. Така например официалното съобщение от Израел гласеше, че арабски екстремисти са направили опит да взривят старозаветния кивот. Това беше в противоречие с доклада от американската разузнавателна служба, според който терористичният акт бил дело на израелски екстремисти.

Генералният секретар си даваше сметка, че времето е ограничено. Съобщенията за биологична и химична война от Южна Корея бяха последвани от сведения, че американците са използвали атомно оръжие. Американската делегация не само отказваше да потвърди тези сведения, но отричаше и слуховете, че Тихоокеанският им флот е бил пленен и привлечен на страната на силите, които командваше Сянката на Аспасия.

В много страни изолационистите си бяха осигурили превес в силите и имаше сведения, че действащи под командата на Сянката на Аспасия Водачи стоят зад тези групи, както и зад прогресивистите, подтикващи правителствата да застанат на страната на Сянката.

Генералният секретар избута докладите настрани, стана и започна да удря с чукчето по масата. Продължи около минута преди да постигне тишина в залата.

— Достатъчно. — Гласът му отекна в залата. — След един час ще гласуваме.

 

 

Тихият океан, Югоизточно от Мидуей

 

Американската подводница „Сийулф“ беше втората примамка на адмирал Кензи и единствената, която остана, след като нареди на самолетите да се прибират, надявайки се, че е подлъгал Пленения флот да се обърне на север. „Сийулф“, най-модерната подводница на въоръжение в Щатите, предназначена да води борба с противниковите подводници, се намираше на осемдесет и седем морски мили североизточно от Мидуей.

В конструкцията и оборудването на подводницата имаше няколко ключови елемента, които й позволяваха да изпълни предназначението си при минимален риск. Първият елемент беше нейната безшумност. От специално оформените пропелери до гумената облицовка, която намаляваше завихрянето на водата, всичко в „Сийулф“ бе фокусирано върху намаляването на шума.

На второ място, подводницата бе в състояние да се потапя на големи дълбочини. Точната дълбочина, до която можеше да достигне, бе засекретена и дори част от екипажа не я знаеше. При пробни изпитания бяха достигали дълбочина от две хиляди и седемстотин метра, но нямаше съмнение, че корпусът е в състояние да издържи много по-големи натоварвания.

Що се отнася до въоръжението, на „Сийулф“ имаше ракети „Томахок“ и торпеда „МК-48“, снабдени както с конвенционални, така и с ядрени бойни глави.

Най-изненадващи бяха размерите на подводницата. Дължината й бе едва петдесет метра, колкото на подводниците от среден клас през Втората световна война. Като се имаше предвид, че две трети от помещенията бяха заети от атомния реактор, машинното и системите за контрол и наблюдение, за екипажа от 134 души оставаше само една трета. Затова пък ширината й бе два пъти по-голяма от тази на обикновена подводница.

Обърнато бе внимание и на скоростта. Атомният й реактор можеше да я задвижи до трийсет и пет възела — по-бързо от всяка друга подводница, с която се очакваше да мери сили. Предимство, което обаче беше изгубено, когато ставаше въпрос за подводниците от Пленения флот.

— Имаме два „призрака“ — докладва един от офицерите в отсека за наблюдение. — Разстояние седемдесет мили.

— Посока? — попита капитанът.

— Проследявам… право срещу нас, сър.

— Скорост?

— Осемдесет и седем възела. Доста са шумни — изглежда, използват система с водно задвижване.

— Пригответе се за изстрелване на ракета — заповяда капитанът. — Въведете ъгъла на засичане и на двете цели.

Капитанът знаеше, че ако „призраците“ засекат пуска, лесно могат да избягат на торпедата. Ако не стреляше по тях, до час те щяха да стигнат Мидуей и да нападнат флота.

— На дълбочина за изстрелване — обяви офицерът от ракетното. — Подводни цели, разстояние петдесет и две мили.

— Сканиране на повърхността — нареди капитанът.

— Множество цели на сто и осемдесет градуса, разстояние осемдесет и седем мили. Два самолетоносача. Курс същият като на „призраците“.

Плененият флот. Значи не бяха успели да ги измамят. За щастие двете подводници бяха твърде напред и вероятно извън силовия щит.

— Четирийсет и три мили — докладва офицерът от ракетното. — Въведох курса на пресичане за МК-48, но засекат ли изстрелването… — Той остави изречението недовършено.

— Трябва да извършим запуск още сега — отвърна капитанът.

— Сър, те са извън обсег.

— Чуйте какъв е планът — заговори капитанът. Докато издаваше една след друга заповеди, екипажът се оживи и премина към действие.

— Трийсет и пет мили — обяви офицерът и премести стрелковия бутон в позиция „готовност“.

Капитанът бръкна под ризата си и извади ключа си за задействане на пусковата система.

— Зареди — нареди той. И двамата мъже завъртяха ключовете едновременно. — Пуск! — обяви капитанът.

Подводницата се разтърси, когато двете торпеда префучаха през тръбите, следвани от залповото изстрелване на половин дузина ракети „Томахок“.

— Потапяне — нареди капитанът веднага след като бе изстреляна и последната ракета.

— Двайсет и две мили — докладва офицерът.

— Да видим сега колко ги бива тия извънземни машинки — промърмори под нос капитанът, докато „Сийулф“ се насочваше към дъното. Звукът от ракетите би трябвало да прикрие шума на изстреляните торпеда, които бяха програмирани за най-ниската си и безшумна скорост. Докато ракетите описваха широка дъга в небето, торпедата поеха под прав ъгъл — към изчислените координати за среща с цели.

— Потапяне, скорост седемнайсет мили. Време до попадението на ракетите — две минути.

 

 

На по-малко от осемдесет и седем мили югоизточно от „Сийулф“ Плененият флот се носеше с флагманска скорост. От двете страни на „Джар Вайкинг“, който се готвеше да завърши моделирането на поредните клонове на „Спрингфийлд“, плаваха суперсамолетоносачите, а отпред бе възкръсналата „Аризона“, на чийто мостик стоеше капитан Локхарт. Тя беше получила доклада от предно разположените подводници за изстрелването на ракетите и сега екипажът й проследяваше траекторията им.

 

 

— Изстреляйте примамка — заповяда капитанът на „Сийулф“.

От тръбата на горната палуба бе изхвърлен малък разгъваем макет на подводница. Примамката се издигна на петдесетина метра и бавно започна да кръжи — издаваше същите сигнали, каквито генерираха подводниците от клас „Лос Анжелис“.

— Изравнете плаването — нареди капитанът, след като се спуснаха на дълбочина две хиляди метра.

— Осем цяло и седем мили — докладва офицерът от ракетното. — Има промяна в курса по посока към примамката.

— Торпедата?

— Държат същата посока. — Въпреки всички сложни уреди на борда офицерът следеше оставащото време по ръчния си хронометър. — Ракети на пет секунди от целта.

 

 

Локхарт първа видя експлозиите, когато шест ракети една след друга се блъснаха в силовия щит на половин миля пред тях. Полето погълна енергията от взрива и после отново се възцари тишина.

Нови две модифицирани подводници от клас „Лос Анжелис“ се измъкнаха от вътрешността на „Джар Вайкинг“ и се присъединиха към постоянно нарастващия Пленен флот.

 

 

— От сонарното докладваха за отваряне на торпедните шлюзове — съобщи офицерът и погледна хронометъра. — Пет секунди.

Капитанът кимна. Беше предположил, че вражеските подводници ще атакуват „по устав“. Сега предстоеше да узнае дали е бил прав.

— Три. Две. Едно.

— Детонация! — извика капитанът.

 

 

Лишени от защита, двете вражески подводници бяха изложени на цялата разрушителна сила на торпедата, които се взривиха на по-малко от двеста метра от тях. Предположенията на капитана на „Сийулф“ за техния курс, след като засекат изстрелването на ракетите, се оказаха правилни.

Металните обшивки на подводниците бяха разкъсани и вътре нахлуха тонове вода.

 

 

— И двете цели поразени! — докладваха от сонарното.

Радостни възгласи отекнаха в командния център, но капитанът даде знак на присъстващите да замълчат.

— Тихо! — извика той. — Не забравяйте, че на борда на двете подводници вероятно е имало моряци. Наши сънародници. — Думите му оказаха нужния ефект и всички се захванаха за работа.

— Докладвайте обстановката.

Лицето на офицера от ракетното беше мрачно.

— Цели на повърхността, разстояние седемдесет и осем мили.

Капитанът кимна. Както следваше да се очаква.

— Поемаме курс към Мидуей. Постигнахме каквото можахме.

 

 

Въздушното пространство над Мексиканския залив

 

Шерев надникна от прозореца на „Оспрея“ и забеляза на пръв поглед изоставена нефтена платформа. Перките на самолета бавно заеха вертикално положение и той започна да се спуска на ръждясалата метална площадка. Мъжете, които придружаваха Шерев — половин дузина войници, облечени в черни униформи, продължаваха да седят невъзмутимо на седалките. Всичките бяха от Подразделение 269, най-секретната елитна израелска част.

Петима от командосите бяха въоръжени с автомати МП-5. Шестият държеше снайперова пушка „ПСГ-1“.

Старозаветният кивот бе положен в центъра на товарния отсек в голям пластмасов контейнер. Във втори, по-малък, бяха ритуалните одежди.

Шерев не си бе направил труда да информира своето правителство за намерението да отнесе кивота в Америка, най-вече от съображения за сигурност.

Щом самолетът кацна, свалиха контейнерите. Четирима от командосите заеха отбранителна позиция, останалите двама охраняваха кивота. Шерев беше неприятно изненадан, че никой не ги очаква. След минута самолетът се издигна във въздуха.

С глух шум се отмести металната врата на асансьора. Шерев се поколеба. Усещаше миризмата на соления океан. Самолетът се отдалечи и над нефтената платформа легна мрачна тишина.

Шерев с неохота пристъпи към отворената врата, посочи снайпериста и му даде знак с палец нагоре. Командосът кимна и се изкатери на близката кула, откъдето можеше да наблюдава всичко наоколо. Натовариха контейнерите, вратата се затвори и асансьорът потегли надолу.

След малко кабината спря.

Шерев изруга, когато чу шум зад гърба си — иззад преградата, която бе сметнал за стена на кабината. Обърна се и измъкна пистолета. Виждаше очертанията на човек, скрит зад нещо като маса, която закриваше долната половина на отвора.

А зад непознатия… Шерев държеше пръст на спусъка, но онова, което видя зад силуета, го накара да замръзне от ужас. Миг по-късно предметът, който бе взел за маса, подскочи като пружина; предният му ръб се оказа издялан от черен заточен метал.

Ръбът удари Шерев в корема, разряза го през средата, без да се затруднява при преминаването през хрущяли и кости, и продължи към другия край на кабината. Горната част на тялото падна върху сандъка с кивота. Петимата командоси също бяха посечени през средата, без дори да успеят да открият огън. Всичко приключи за по-малко от секунда.

Въпреки огромната болка Шерев остана в съзнание още няколко секунди, колкото да осъзнае, че умира. В тези ужасни мигове умът му продължаваше да възпроизвежда картината, която бе зърнал зад гърба на непознатия. Докато последният дъх напускаше дробовете му, той продължаваше да трепери от страх, какъвто не бе изпитвал и в най-ужасните си кошмари. Съвсем накрая го споходи облекчението, че ще потъне в забрава и никога вече няма да стане свидетел на тази ужасяваща картина.

 

 

Еверест

 

Търкот спря в подножието на Втората стъпка и погледна нагоре. Близо стотина метра. Невъзможно. Той присви очи и изтри заскрежените си очила. Едва сега забеляза, че в стената са забити клинове — на около четири стъпки разстояние. Пресегна се, все още не вярващ на очите си, и докосна най-долния. Почти машинално посегна надолу, измъкна въжето и го закачи за клина. Проби си стъпало в заледената стена, издърпа се нагоре и се закачи за следващия клин.

Когато погледна надолу, забеляза, че Муалама го наблюдава от подножието на стената. Откакто бяха напуснали Щатите, африканецът бе странно мълчалив и потиснат. Заради огромното напрежение в планината Търкот не бе обръщал досега внимание на поведението на бившия Наблюдател. Струваше му се, че не е сега моментът да се тревожи за него. Той се обърна и продължи да се катери по стената.

 

 

Циан Лин

 

Артад опря ръце на пирамидата и почти веднага бе погълнат от златистото сияние. Силите му се бяха приземили в Турция и вече приближаваха пещерата, където се намираше вторият кораб-майка и което бе по-важно — Главният страж.

Изненадващото използване на ядрено оръжие от американците в Южна Корея бе довело до затварянето на западния коридор. Все още отделни бойни части си проправяха път през източната долина, но доста по-бавно. Не това безпокоеше Артад. Цялата кампания служеше само за отвличане на вниманието. Както и в Тайван, където неговите войски притискаха постепенно тайванските сили. Съжаляваше само, че не е пратил Че Ю с кортадите на Арарат. Ето защо изпрати заповед подвижният генератор на силово поле да бъде разтоварен и прехвърлен върху наземен транспорт, а Че Ю да се върне в Циан Лин за негова лична употреба. Разполагаше с още „летящи дракони“, които можеха да бъдат сглобени от неговите кортади.

Артад знаеше, че хората обичат да воюват. Цялата им история бе изтъкана от войни и междуособици. Раса, воюваща със самата себе си, бе голяма рядкост в космоса. Много голяма, но Артад не беше изненадан.

Той продължаваше да следи положението.

Марс.

Най-сетне имаше отговор от аирлианците в Сидония.

Готови бяха да обмислят предложението му за съюз, стига да им обещае амнистия и да даде думата си на офицер от кортадите.

Щели да се съгласят само ако им даде дума?! Че какъв избор имаха? Артад овладя гнева си и се приготви да им прати отговор.

 

 

Арарат

 

Яков се чувстваше като джудже — странно усещане, като се имаше предвид, че обикновено той стърчеше над околните. Но докато крачеше под корпуса на кораба-майка, руснакът си даде сметка колко е дребен човекът в сравнение с постиженията на аирлианците. Корабът-майка можеше да побере десет самолетоносача и пак щеше да остане свободно място. Освен това летеше — не само във въздуха, но и в междузвездното пространство. Опита се да си представи гледката на издигащия се към небесата колос. Забеляза, че към носа на кораба-майка е прикачен един „нокът“ — изглеждаше като дете в обятията на майка си.

— Къде е Главният страж? — попита майор Бригс. Яков извади записките, които бе взел от иранския генерал, и каза:

— Натам.

 

 

Китайците нахлуха в пещерата със стрелба, без да се интересуват дали избиват мъже, жени или деца. Кюрдите се сражаваха храбро, но бяха победени от числено превъзхождащия ги противник. Щом бе убит и последният кюрд, в пещерата влязоха кортадите, стиснали в ръцете си мечове. Те обезглавиха всички трупове и се насочиха към дъното на пещерата, където бе тунелът към кораба-майка.

 

 

Според схемата един от входовете към кораба-майка се намираше близо до носа, но Яков не виждаше никакъв отвор. Не очакваше да се справи лесно, след като американските учени бяха изгубили десетилетия в Зона 51, докато открият входа към първия кораб-майка.

Той провери още веднъж схемата, след това се пресегна и опря пръстена на Наблюдателя в указаното място. Появиха се очертания на врата, висока пет метра и широка два. След миг той стоеше на прага на малка стая.

— Идвате ли? — подвикна Яков на Бригс и Какел.