Робърт Дохърти
Екскалибур (7)

Миналото
7.

Лондон, Англия

Пролетта на 1924 г.

 

— Защото е там.

Отговорът завари репортерите неподготвени. Бяха очаквали от Джордж Малъри реч, оправдаваща намерението му да изкатери Еверест в името на Бога, кралицата и родината. Той стоеше на пристана, непосредствено до борда на кораба, който щеше да откара него и приятеля му Санди Ървинг в Индия, където английската преса щеше да има последна възможност да разговаря с двамата.

Малъри игнорира последвалите въпроси и вдигна ръце.

— Господа, трябва да ме извините, но се налага да проверя багажа си, преди да отплаваме. Ще е крайно неприятно, ако забравя нещо важно. — При тези думи той се обърна и изпроводен от веселия смях на репортерите, изкатери стълбичката, следван от Ървинг. Щом се озоваха на борда, Малъри свърна към трюма, където беше струпан целият им багаж, а Ървинг — след като се поколеба — отиде в кърмовата част на кораба. Там, в сенките на една пристройка, го очакваше мъж с дълго черно палто.

— Много беше интересен отговорът на господин Малъри — отбеляза мъжът, когато Ървинг го приближи. Лицето му беше покрито с бръчки, дългата му черна коса бе прошарена. В очите му проблясваха налудничави пламъчета. Той вдигна ръка и направи странен жест — таен знак, който Ървинг върна по уговорения начин.

— Аз съм Никола Тесла — представи се мъжът.

— Чувал съм за вас — кимна Ървинг. — Някои твърдят, че си играете с велики сили.

— Какво ли не говорят хората — безстрастно отвърна Тесла. — Според вас той какво имаше пред вид одеве? „Защото е там“! Кое е там? Планината? Или… — Тесла спря, сетне добави почти шепнешком: — „То“?

— Има ли значение? — повдигна рамене Ървинг.

— Разбира се! — отвърна Тесла разгорещено. — Това е по-важно от вашата гордост!

Ървинг остана изненадан от избухването му.

— Вие никога не сте виждали Еверест. Не сте попадали в сянката му.

— Не Еверест е целта. Онова, което е скрито там, трябва да бъде съхранено.

— Ще направя каквото е необходимо.

— Трябва да го спрете — и онова, което се спотайва в него.

— Да, да — закима Ървинг, искаше да приключи разговора.

— Трябва да внимавате — посъветва го Тесла. — Дръжте Малъри под око.

— Точно затова се захванах с тази работа — отвърна Ървинг.

— Захванахте се, защото ви бе наредено — уточни Тесла.

— Така е, беше ми наредено — съгласи се Ървинг. — Но като се има предвид, че става въпрос за най-великото постижение… Северният и Южният полюс вече са покорени. Еверест е последното, най-примамливо късче земя, на което още не е стъпвал човешки крак.

— Затова и „то“ е там — изрече Тесла.

Ървинг се намръщи.

— Ами ако Малъри е… — той потърси подходящата дума — покварен? Как да го спра?

— Ще убиете гостоприемника — високо, та Древният враг да не може да оцелее.

— Сигурен ли сте в това?

Тесла кимна.

— Зная го със сигурност. Успях да унищожа кораба им преди много години, но ни е известно, че някои от тях са оцелели. Древният враг е много търпелив. Дълги години само се е спотайвал и е събирал информация, но сега преминава към действие.

— Защо точно сега? — попита Ървинг.

— Защото човекът най-сетне е в състояние да се изкатери на върха и да се върне.

— Надяваме се, че е така.

— Завиждам ви — отбеляза неочаквано Тесла.

— Защо?

— Защото ще го видите.

— Ако стигна дотам — отвърна Ървинг. — И го намеря.

— Това не е толкова трудно — отвърна Тесла и си тръгна.

 

 

Еверест

Лятото на 1924 г.

 

На пътя им се изпречваше висока трийсет метра почти отвесна стена, опряна на северозападното било, което водеше до върха. Санди Ървинг я разглежда внимателно няколко минути, после се обърна към Малъри. Възрастният алпинист просто посочи нагоре. Малъри бе водил при предишната стръмнина, сега бе ред на Ървинг. С помощта на пикела той издълба в снега стъпало, после още едно. После две за ръцете. Изтегли се нагоре, пресегна се над главата си и заби клин в една тясна цепнатина в скалата. Прокара през ухото на клина въжето, което го свързваше с неговия партьнор.

Ървинг почувства, че въжето се изопва — Малъри го завързваше около кръста си. Невъзможно бе за сам алпинист да достигне височина от над осем хиляди метра. Дори тази скална стена щеше да е непреодолимо препятствие за самотния катерач. „Колко ли още обаче ще е така?“ — зачуди се Ървинг. От мястото, където се намираха, върхът се виждаше съвсем ясно, сякаш бе на една ръка разстояние.

След близо час Ървинг най-сетне стигна горния край на стената и успя да се закрепи на една тясна издатина. Полежа известно време, опитвайки се да си поеме дъх — задача, почти невъзможна в толкова разредена атмосфера. После се претърколи по гръб и погледна нагоре. До върха оставаха само сто и петдесет метра. Той избухна в смях. „Само“? Вляво от него беше Каншунгското лице — широка, почти отвесна стена, която оформяше северната страна на планината. „То“ се намираше там.

Ървинг бавно се изправи. Сега вече знаеше, че може да измине останалата част от пътя без чужда помощ. Почувства дръпване на завързаното около кръста си въже и погледна надолу. Малъри въртеше нетърпеливо глава. Лицето му бе скрито зад кислородната маска и глетчерните очила. Той започна да се катери, като се опираше на въжето. Движеше се доста бързо и беше едва на няколко метра под него, когато Ървинг извади ножа и го опря във въжето.

Малъри най-сетне забеляза, че Ървинг не му помага да се изкатери, спря и вдигна глава. Ървинг беше благодарен, че не може да види лицето му заради маската. Ала въпреки това все още се колебаеше дали да среже въжето. Двамата бяха прекарали заедно месеци — на път от Англия дотук, с кораб, влак и коне, после близо месец на крак, докато катереха подстъпите към Еверест. Малъри се оказа самовглъбен човек, но с много широки познания. От самото начало Ървинг изпитваше известни колебания относно онова, което му бе наредено да направи.

Малъри освободи едната си ръка, смъкна маската от лицето си и почти извика:

— Какво правиш?

— Не мога да ти позволя да се доближиш до него.

Малъри бръкна в един от джобовете на якето си и извади малка сияеща топка.

— Това трябва да бъде поставено в него.

— Защо?

— За да го унищожи.

— Защо?

Малъри завъртя глава, сякаш въпросът го подразни.

— Ти май не знаеш цялата истина.

— Зная обаче, че си покварен от Древния враг.

Малъри кимна едва забележимо.

— Той е част от мен. Но сега е тук, за да те спаси.

— Не така е било предсказано.

Малъри не отговори, а посегна към следващата опора. В този момент Ървинг преряза въжето.

Малъри направи отчаян опит да се задържи на ръба на скалата. Не произнесе нито дума, макар устата му да беше широко отворена. Ървинг дори чуваше сухия пукот от късането на напрегнатите докрай сухожилия. Нещо сиво се мярна в зейналата уста на Малъри, пробиваше си път навън. Ървинг сметна, че е видял достатъчно. Той запрати пикела по алпиниста. Острието го удари право в челото. Малъри изгуби опора, завъртя се назад, тупна в подножието на стената, после тялото му започна да се премята към пропастта. Ървинг го изпроводи с поглед, докато силуетът му се мяташе сред камънаците — накрая подмина лагера, където бяха бивакували предната нощ, и се изгуби надолу из планината.

Любопитното беше, че Малъри не изкрещя нито веднъж, не издаде никакъв звук — сякаш се беше примирил със съдбата си и дори я бе посрещнал с облекчение. Мисълта за онова, което се бе опитало да излезе през устата на стария алпинист, накара Ървинг да потрепери.

Той вдигна глава и провери местоположението на слънцето, което вече бе подминало зенита. Даваше си сметка, че ако продължи нагоре, го чака неминуема гибел. Знаеше също, че няма да може да се справи сам. Погледна нагоре към върха, после косо — към Каншунгското лице.

Към върха ли да тръгне? Или в другата посока? Дните тук горе бяха съвсем къси и той знаеше, че в най-добрия случай ще е горе малко преди свечеряване. Какъв смисъл да изкатери Еверест, ако ще умре там? Кой ще узнае за подвига му?

Потърка очилата, за да изстърже поне част от натрупалия се върху стъклата скреж, заради който видимостта бе съвсем ограничена. Склонът пред него се изкачваше стръмно нагоре. Намираше се на покрива на света — там, където преди него не бе стъпвало нито едно човешко същество.

Ървинг направи още един опит да почисти заскрежените си очила, после се отказа. Смъкна ги и примижавайки болезнено срещу яркото слънце, затърси подходящ маршрут вляво.

Намираше се на северната страна на Еверест. При първото си изкачване преди няколко години Малъри бе обявил, че тази страна е напълно недостъпна. Единственият възможен маршрут — според Малъри — беше по не толкова стръмния южен склон. Но когато по-късно той промени намерението си и заяви, че ще търси път през северната стена, решението му събуди тревогата у някои.

Далеч под и около Ървинг се виждаха други високи върхове, зад тях — мъждивата зеленина на Тибетското плато. В далечината дори се забелязваше извивката на земния хоризонт.

Той продължи нагоре по-билото, но встрани от пътя към върха. Малко по-нататък бе принуден да спре — котките му се закачиха в нещо твърдо. Отначало си помисли, че е скална издатина. Но когато погледна надолу, мерна кафеникаво петно. Пресегна се и разчисти наветия сняг. Видя вкочанено лице с мумифицирана, изпъната и потъмняла кожа.

Нямаше представа колко дълго е лежал трупът тук. Навярно бе от групата, която някога бе донесла на това място Екскалибур. Вместо да го обезкуражи, неочакваната находка му придаде нови сили. Щом смелчаци като този, с неподходяща екипировка и без опит, бяха успели да изкатерят планината, той със сигурност щеше да стигне много по-далеч. Мъжът бе положил ръка на гърдите си; на единия от пръстите му лъщеше метален пръстен с издълбано в него око.

Ървинг най-сетне стигна края на билото. Зад него беше горната част на Каншунгското лице. Ървинг премигна и напрегна очи. Пред него имаше издатина, широка не повече от десетина сантиметра, която водеше към върха на скалната стена. Вятърът вдигаше снежни облаци от върха и ги разхвърляше във всички посоки.

Ървинг стъпи върху корниза, разперил ръце, за да пази равновесие. Раницата го теглеше назад. Пристъпваше бавно, като се стараеше да е колкото се може по-далече от ръба. Отне му близо час да стигне до хребета — и през цялото време вятърът се опитваше да го хвърли в пропастта.

На места ръбът на корниза бе почти заоблен, снегът върху него — податлив и хлъзгав. Налагаше се да се уповава на късмета си. Отляво пропастта сякаш беше бездънна.

Ървинг си пое въздух с пълни гърди и едва сега почувства, че кислородният приток е намалял. Опита се да си спомни кога бе превключил последната бутилка, но умът му бе съвсем замъглен.

Изведнъж се подхлъзна с левия крак и хлътна надолу. Тялото му го последва, набирайки инерция. Опита се да се запъне с крак в скалната стена под корниза, но не успя — краката му бяха замръзнали и почти не го слушаха. Започна да пада, завладян от убеждението, че се е провалил. Само ръцете му драскаха машинално по снега.

Най-сетне успя да се прилепи към скалата, притиснал дясната страна на лицето си към мразовитата й повърхност. Но дори не я усещаше. Очите му бяха приковани към онова, което следваше. Малко по-нататък, където корнизът се разширяваше, се виждаше вдлъбнатина, дълбока почти метър. В задния й край, подпрян на стената и забоден в снега, стърчеше Екскалибур — скрит в покритата с орнаменти ножница.

Ървинг пропълзя последните няколко стъпки, напълно забравил опасността, която го дебнеше зад заобления ръб на корниза. Сепна се, когато забеляза, че от двете страни на меча има по един замръзнал труп. Ървинг ги огледа отблизо. Този отдясно беше облечен с кафяви кожени дрехи — същите като на трупа в подножието на стената. Другият също носеше кожени дрехи, но под тях имаше мантия, поръбена със златни и сребърни нишки. Лицето на мъжа бе набраздено от бръчки, косата му беше дълга и посивяла. В замръзналата си ръка стискаше дълъг дървен жезъл.

Двата трупа сякаш стояха на почетна стража до меча, изцъклили мъртвешките си очи. На ръката си всеки от замръзналите носеше пръстен с око. Лицата им бяха изкривени в зловещи усмивки, останали непроменени хиляди години.

Ървинг отново насочи вниманието си към Екскалибур, наведе се напред и посегна към дръжката. Изведнъж забеляза, че повърхността й леко блещука. Изпитваше непреодолимо желание да я стисне, но ледът му пречеше да стигне до нея.

Изведнъж осъзна, че вече не чувства ръцете си. Дръпна се, но те бяха залепнали за леда. Опита отново да се освободи, като вложи всичките си сили. На лицето му се изписа почуда, след като три от пръстите на дясната му ръка и два от лявата се откъснаха със сух пукот и останаха замръзнали върху леда. Не почувства болка, само слаб сърбеж някъде под лакътя.

С огромно усилие успя да приседне между двата трупа. Лъчите на слънцето падаха почти хоризонтално, скоро щеше да се стъмни. Колкото и да му се струваше странно, вятърът бе утихнал напълно. Възцари се зловеща тишина, единственият звук бе собственото му, хрипкаво дишане през кислородната маска.

Той се облегна на скалата, изтощен до смърт. С последни сили завъртя глава и отново погледна Екскалибур. На лицето му се изписа усмивка. Малко след това издъхна.