Робърт Дохърти
Екскалибур (18)

Настоящето
18.

Еверест

 

Майк Търкот се отпусна на снега. Всичко, за което жадуваше, бе да заспи. Снегът бе мек и удобен, като легло. Той се изтегна назад и позволи на пухкавия сняг да го обгърне. Беше прекрасно.

Внезапно главата му бе пронизана от остра болка.

Дънкан.

Той седна и се отърси от покриващия го сняг. Отвори очи, но виждаше само размазана белезникава пелена. Болката не си отиваше.

Едва сега осъзна, че очилата му са напълно заскрежени. Вдигна ръка и ги отмести. Седеше в някаква заснежена вдлъбнатина. Небето бе невероятно синьо и красиво. Напомняше му за дома.

Дънкан.

Какво ставаше?

Нечия едра фигура се надвеси над него и закри планината. Търкот се облегна назад.

Лед. Сняг. Скали.

Дънкан.

Болката бе по-нетърпима от студа. Тя прогони желанието му да спи, да се отпусне и да се превърне в неразделна част от нищото, което го заобикаляше.

Планината.

Еверест. Вече знаеше къде се намира. На крачки от най-труднодостъпното късче земя на цялата планета.

Той се изправи. Муалама бе на десетина метра пред него и се катереше нагоре. Приличаше му на някакъв сфинкс. Мълчалив. Дебнещ. Очакващ.

Очакващ, но какво?

Лиза Дънкан.

Търкот погледна към върха. Пристъпи нагоре. На около сто и петдесет метра над тях хребетът ставаше още по-стръмен. По гърба му пробягнаха тръпки, не от студ, а заради онова, което ги очакваше горе.

 

 

Арарат

 

„Асансьорът“, в който се превърна първото помещение, пое първо навътре, после и нагоре — доколкото Яков можеше да определи. Движеше се бавно, което му се стори необичайно за една толкова усъвършенствана машина. Беше очаквал светкавичен транспорт в пределите на кораба-майка, а вместо това асансьорът пълзеше като охлюв.

— Как мислиш, дали няма скрито табло за управление? — попита майор Бригс.

Стените на кабината бяха гладки и черни, без никакви обозначения.

— Възможно е — отвърна Яков. — Но и да има, не знаем какво да правим с него.

— Изглежда, се насочваме към… — почна Бригс, но млъкна, когато помещението неочаквано спря да се движи.

Тримата се обърнаха към вратата, но останаха изненадани, когато се отмести стената зад тях. Извърнаха се с готови за стрелба оръжия. Очакваше ги пуст коридор със стени от същия черен метал.

— Да вървим — подхвърли Яков и пръв пристъпи в коридора. Американецът и кюрдът го последваха. Коридорът извиваше леко наляво и Яков виждаше само на петнайсетина метра пред тях. Шумът от обувките им отекваше глухо в стените. Яков закова на място, когато коридорът се изправи.

— О, Боже! — възкликна застаналият до него майор Бригс.

Коридорът бе прав като стрела, почти до другия край на кораба. На равни интервали го пресичаха други коридори.

— Сега накъде? — попита Бригс.

Яков погледна листчето с указанията. Не можеше да разчита руническите символи, но горе-долу се ориентираше в схемата.

— Натам — посочи той. — Трийсет и осмото помещение вдясно.

 

 

Районът на Мидуей

 

— Според съобщението, което получихме — каза адмирал Кензи, — силовото поле се изключва, когато самолетите им излитат.

Командващият авиационната група се замисли върху думите му.

— Значи трябва да сме наблизо и да действаме бързо.

Кензи кимна.

— Това е единствената ни възможност да ударим корабите.

Според съобщенията, получени от „Сийулф“, Плененият флот се намираше на осемстотин мили югоизточно от тях. Новината за унищожаването на двете подводници бе допринесла значително за повдигане на бойния дух на хората, но пък всички знаеха, че вражеските подводници са били извън обсега на силовото поле.

— При първата атака ще участват половината от самолетите. Старт след пет минути. Другата половина остава в резерв, в случай че… — Той не довърши изречението.

— Хайде, момчета, на работа.

 

 

Еверест

 

Каншунгското лице се простираше вляво и надолу от мястото, където бяха спрели двата „тюлена“. Никога досега не беше изкачвано по простата причина, че се намираше встрани от всички известни подходи към върха. Макгро и Оливети бяха избрали най-лекия маршрут, за да стигнат до това място, но сега ги очакваха петдесетина метра страничен траверс по корниза близо до горната част на лицето.

Макгро заби един клин в стената, прекара през него осигурителното въже и тръгна по корниза над Лицето. Докато поставяше втория клин, Оливети вече го бе настигнал.

 

 

Лексина изгледа безстрастно вкочаненото тяло, облечено със старовремски дрехи. Намираше за забележителна, но глупава самоотвержената постъпка на тези човеци, Наблюдатели-изменници, стигнали дотук без никаква екипировка, с едничката цел да скрият Екскалибур. Това, че хилядолетие след това никой не бе успял да открие меча, се дължеше не толкова на техните усилия, а по-скоро на факта, че преминаването на Екскалибур в ръцете на една от враждуващите страни би довело до избухването на унищожителна война. А това трябваше да се избягва по една-единствена причина — защото не знаеха как се развива онази, другата война.

Неколцина китайски алпинисти я застигнаха, наобиколиха тялото и започнаха да разговарят развълнувано, но Аксу ги сгълча и те млъкнаха. Продължиха нагоре по ръба, докато не се изравниха с Каншунгското лице.

Лексина посочи над него и каза:

— Ето там трябва да стигнем.

Аксу кимна.

 

 

Ляв. Десен. Ляв. Десен. Спри. Дишай. Дишай. Дишай. Ляв. Десен. Ляв. Десен. Спри. Дишай. Дишай. Дишай.

Този ритъм бе като туптене на барабани в главата на Търкот. Някаква далечна част на съзнанието му се опитваше да го предупреди, че по пътеката може да има още мини, но изтощеното му тяло сякаш жадуваше за забравата и покоя на смъртта.

Свел глава надолу, той не виждаше на повече от пет стъпки пред себе си. Не смееше да се огледа, защото се боеше, че това ще изчерпи последните му резерви от енергия.

Ляв. Десен. Ляв… Търкот спря, вдигнал десния крак. Пътеката бе изчезнала — изчезнала бе цялата планина. Хребетът опираше във вертикална скала. Търкот бавно вдигна глава. За стената бе закачено въже. Той вдигна очи нагоре и видя, че по скалистото Лице се катерят двама души. Намираха се на около петдесет метра пред тях и първият от двамата тъкмо изчезваше зад ръба на корниза.

Търкот сграбчи автомата и го опря в рамото си. Опита се да се прицели, но кислородната маска му пречеше. Докато я смъкваше, и втората фигура се изгуби зад ръба. Едва сега забеляза, че Муалама е на няколко крачки пред него. Той премести мерника върху гърба на чернокожия археолог и докосна спусъка.

После отпусна оръжието на ремъка, хвана се за въжето и започна да се катери след Муалама.

 

 

Арарат

 

Първите китайски десантници, които проникнаха в голямата пещера, бяха покосени от огъня на американските командоси. Стрелбата беше като клане и поне петнайсетина китайци останаха да се въргалят на входа.

После влязоха кортадите с насочени напред копия. Куршумите, които попадаха върху черните им брони, отскачаха. При всеки изстрел кортадите насочваха върховете на копията си към пламъчетата и изпускаха златисти импулси. Ярките златисти топки попадаха право в телата на американците, обгръщаха ги и ги поваляха на земята.

Боят свърши само след двайсет секунди.

Кортадите доближиха телата на повалените в несвяст американци и ги обезглавиха. Оцелелите китайски войници заеха отбранителна позиция.

 

 

— Трийсет и седем — отброи Яков.

— Трийсет и седем — потвърди майор Бригс.

Бяха изминали около половин миля по коридора на кораба. Когато наближиха следващата пресечка, Яков забави крачка.

— Трийсет и осем. — И той зави.

В средата на овалното помещение стърчеше висока седем метра тъмночервена пирамида, до която водеше тясна стълбичка.

 

 

Районът на Мидуей

 

Капитан Локхарт прие безстрастно съобщението за приближаващия се самолет. Целият Пленен флот бе под защитата на силовото поле. Повече я интересуваше подготовката на двете ескадрили изтребители на борда на самолетоносачите. Под крилете им се монтираха бомби с нановируси, а заразените пилоти получаваха заповедите чрез нановирусите в тях.

 

 

Не беше особено трудно да се локализира местоположението на Пленения флот. Командващият авиационната група (КАГ) нареди на самолетите да се издигнат на дванайсет хиляди метра — височина, от която дори гигантските самолетоносачи и танкерът между тях бяха само точици върху океанската повърхност.

Той раздели самолетите на три групи, всяка от които имаше за цел по един от големите кораби. Когато приближиха района за атака, самолетите започнаха да кръжат, очаквайки нови заповеди.

— КАГ, тук Алфа-едно. Приемам.

— Говори КАГ. Приемам.

— Виждате ли кораба в предния край на флота? Приемам.

Командващият вдигна бинокъла и го насочи към предната част на флота далеч под тях. Силуетът на водещия кораб му се стори странно познат, но същевременно не приличаше на никой от изучаваните по време на заниманията по разпознаване на корабни класове. Надстройките бяха… най-точно щеше да е да ги нарече старовремски. Но по кулите стърчаха установки, заредени с ракети „Томахок“, които датираха от времето на неговите самолети.

Изведнъж командващият позна кораба.

— Та това е „Аризона“! — възкликна той. Странно, но това не го изненада особено. По-скоро се ядоса, че пришълците бяха посегнали дори на този паметник на миналото, за да го обърнат срещу тях.

— Изтребители Алфа, Браво и Чарли. Придържайте се към определените ви първи цели. Сега най-важно е да потопим двата самолетоносача и танкера. Начало: веднага щом прехващачите им започнат да излитат.

Получи потвърждение от самолетите, заели позиции на три линии пред него. Всяка от групите се състоеше от дванадесет изтребителя с натоварени под крилете петстотинкилограмови бомби.

 

 

Локхарт даде заповед за излитане. Двата самолетоносача се обърнаха срещу вятъра и първите няколко изтребителя излетяха. В същия миг бе изключено и полето.

 

 

— Атака, атака! — извика командващият в микрофона. Всички изтребители се стрелнаха към определените им цели.

 

 

Локхарт забеляза снижаващите се самолети и неволно се усмихна, но усмивката й изчезна в мига, когато нановирусите поеха командването и я накараха отново да включи полето.

 

 

Командващият видя, че вторият от излетелите самолети се удря в отново включеното поле, и изруга. Ескадрилата му не бе заредена с достатъчно гориво, за да се навърта около полето, докато отново изникне възможност за атака.

Изруга повторно, когато видя, че бомбите избухват върху силовото поле, без да причинят каквито и да било щети.

Отново потърси с поглед „Аризона“.

— До водачите на полетни групи. Връщаме се. Край.

И описа завой със самолета точно над полето.

— Тук водач на група Алфа. Командващ, какво правите?

— Смятам да поостана тук.

 

 

Локхарт видя, че самолетите на противника се отдалечават. Всички с изключение на един. Но той вече бе пуснал бомбите си и не представляваше заплаха. Тя нареди да изключат полето и да продължат с катапултирането на самолетите.

Когато погледна към „Вашингтон“, от него вече излиташе трети самолет.

 

 

Командващият също видя носещия се по площадката изтребител и извъртя самолета си към самолетоносача. Различаваше ясно моряците върху палубата. „Заразените моряци“ — припомни си той. За миг, докато преминаваше покрай „Аризона“, надникна от кабината. Готов бе да се закълне, че на палубата някой гледа право към него. Командващият козирува, после се съсредоточи върху палубата на самолетоносача. Видя два изтребителя, заели позиция за излитане, и се прицели в тях.

Докато палубата с шеметна бързина се уголемяваше, той си припомни една молитва, която навремето майка му обичаше да повтаря, и започна да я шепне. Изтребителят му губеше височина и набираше скорост.

 

 

Локхарт не откъсваше очи от снижаващия се самолет, но едва когато той бе на четвърт миля от самолетоносача осъзна какво възнамерява да направи пилотът. Докато онази част от нея, която бе под властта на нановирусите, издаваше съответните разпореждания, друга, много по-малка частица, отдаде чест на пилота.

Но командите й бяха закъснели. Екипажите, заели позиция около зенитните оръдия на самолетоносача, откриха стрелба твърде късно и неточно, а изтребителите бяха далеч, за да прехванат връхлитащия самолет. Само след секунди той се стовари върху площадката на „Вашингтон“ точно пред поредните два изтребителя в катапултите. Избухна взрив и пожарът бързо обхвана контролната кула и долните палуби. Последваха вторични експлозии от горивните резервоари и другите самолети.

Високата скорост на самолетоносача допринесе за разгарянето на пожара и за подпалването на самолетите от задната част на палубата. Капитанът на „Вашингтон“ незабавно нареди скоростта да се намали преди пожарът да обгърне целия кораб. На горната палуба моряците вече водеха борба с пламъците и голяма част от тях изгаряха живи. Местата им — по команда на нановирусите — незабавно се заемаха от други моряци.

Междувременно Локхарт нареди на целия флот да преустанови движението си. Силовият генератор бе разположен на борда на „Джар Вайкинг“ и възможностите бяха или да продължат напред, изоставяйки „Вашингтон“, или да спрат, докато пожарът на борда на самолетоносача бъде овладян.

Тя провери как върви поправката на „Стенис“. Нановирусите бяха много ефикасни. До петнайсет минути един от катапултите щеше да изстреля поредния самолет.

 

 

Арарат

 

Яков остави Бригс и Какел при входа и мина сам по мостика до Главния страж. Намираше се върху широка метър платформа, която заобикаляше пирамидата от всички страни. Вдигна ръце и опря длани на стената на Главния страж. Нищо не се случи. За разлика от другите стражи, повърхността на този не излъчваше златисто сияние. Той се огледа. Пирамидата бе разположена точно в центъра на грамадна сфера с гладки стени. Нямаше нищо, което да я крепи в средата.

— Става нещо — подвикна тихо майор Бригс.

Яков изтича обратно при тях. Бригс лежеше по корем и надничаше иззад ъгъла. Какел бе опрял гръб на отсрещната стена и също поглеждаше предпазливо от мястото си. Яков подаде глава в коридора. Към тях бавно се приближаваха няколко високи фигури. Макар че бяха далеч, Яков забеляза, че имат червеникави коси и държат копия.

— Аирлианци — прошепна той.

— Нямаме много време — отвърна Бригс.

— Ние бяхме дотук — отвърна Яков. — Сега всичко е в ръцете на майор Търкот. Той трябва да освободи Екскалибур и да задейства Главния страж.