Робърт Дохърти
Екскалибур (17)

Настоящето
17.

Южна Корея

 

Полковник Лин падна на колене, преви се и повърна. Беше достигнал крайната цел — Сеул, но победата му беше пирова. Той се олюля и погледна безлюдната улица. Тук-там се въргаляха трупове, което му се стори странно, след като се очакваше, че нервнопаралитичният газ ще избие милиони. Предполагаше, че повечето са успели да се скрият някъде, преди да издъхнат. Надигна се и тръгна несигурно напред. Беше сам, повечето от хората му бяха избити по време на престрелките в северния край на града, а после, когато на юг изникнаха зловещите атомни гъби, останалите се разбягаха в спускащия се здрач.

Но Лин продължи напред, съсредоточен върху целта, макар да знаеше, че навлиза в радиоактивен район. Предполагаше, че вече е получил летална доза облъчване. Бръкна под куртката, извади микрофона на радиостанцията и натисна копчето.

— Говори полковник Лин. До щаба. Вече съм близо до целта. Приемам.

— Разбрано. Продължавайте към реката. Край.

Зад следващия ъгъл видя река Хан. Вече знаеше, че е обречен и че атаката им е била пълен провал. Американците бяха затворили западния коридор с атомни взривове. Дори и сънародниците му да спечелеха войната, какво щяха да получат? Заразена земя и купища трупове?

Лин се сепна, забелязал нещо странно. Надпис на един малък магазин. Приближи вратата и я побутна. В предната част на магазина нямаше никого. Той смъкна автомата, заобиколи щанда и отвори задната врата. На пода лежаха две тела, притиснати едно към друго. Старец, прегърнал старица.

Лин коленичи до тях. Едва сега осъзна, че е стигнал до това място, воден от подсъзнателни стремежи. Беше запомнил адреса, докато се бе подготвял за тази акция.

Лин се наведе над стареца и измъкна портфейла от задния му джоб. Отвори го и веднага прочете и позна името: това беше чичо му, братът на баща му. Разделени повече от половин век.

Лин включи предавателя.

— До щаба, предава полковник Лин. Свърши се. Всичко се провали. Повтарям — провали се. — И прекъсна връзката.

В слушалките тъничките гласове на неговите началници настояваха да узнаят какво се е провалило. Лин ги смъкна и ги пусна да висят. Свали раницата с предавателя и я запокити в ъгъла. След това взе едно одеяло и внимателно покри телата.

Когато свърши, седна на пода до тях, сложи ръка върху одеялото и затвори очи.

 

 

Тайван

 

Чанг Тек Чонг надникна от набързо изровения окоп, за да проследи придвижването на китайските сили. Намираха се на по-малко от половин миля. Стратегията, която бе измислил, вършеше добра работа, но и тя не бе достатъчна, за да спре вражеското настъпление. Сега бяха заели позиция на хълмовете в полите на планината, откъдето се виждаше цялата брегова ивица. Западният бряг бе загубен безвъзвратно. Най-плодородната и продуктивна част от страната бе в ръцете на врага.

Тек Чонг се облегна на стената на окопа. Погледна часовника — намираше се тук едва от десетина минути. Като се имаха предвид темповете, с които настъпваше китайската армия, би трябвало вече да е зад силовото поле. Наведе се и взе миниатюрната клавиатура. Пръстите му бавно въведоха командата.

Тек Чонг загина в мига, когато бе взривена атомната бомба. Гигантската експлозия изпепели огромна част от намиращите се в околностите китайски части, достигна вътрешния периметър на силовия щит и отскочи от него като уловено в плен огнено цунами. Ефектът й се удесетори от затвореното пространство и само след трийсет секунди цялата китайска армия и оцелелите тайванци бяха унищожени.

 

 

Мексиканският залив

 

Гарлин сложи короната на жреца върху главата на Дънкан. Бяха я завързали към изправената вертикално маса, с разперени ръце и разкрачени крака. Той излезе от стаята, но скоро се върна — тикаше количка, върху която имаше голям пластмасов контейнер. Дънкан следеше действията му, без да проговори. Вече знаеше, че я бяха упоили с нещо в храната. Събуди се едва когато вече я бяха завързали за масата. Стресна се, като видя, че контейнерът е опръскан с кръв, и попита:

— Какво е станало?

Гарлин не й обърна внимание, а дръпна заключалките на контейнера. Вътре беше кивотът. Гарлин вдигна капака и извади отвътре жиците. Приближи се и ги прикачи към короната. Изглежда, знаеше какво прави, което й се стори странно. Сякаш и друг път беше боравил с кивота.

„Но чия е тази кръв?“ — не спираше да се пита тя.

Какво ставаше?

Мислите й бяха прекъснати от остра болка, последвана от видението на красив бял град с великолепен дворец в центъра.

Гарлин се пресегна, стисна я за брадичката и я разтърси, за да привлече вниманието й.

— Искаме да узнаем откъде идваш.

Не беше никак лесно да говори, докато видението бе пред очите й.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаем, че не си от Земята — отвърна Гарлин. — Кажи ни къде се намира твоят роден свят.