Робърт Дохърти
Екскалибур (13)

Настоящето
13.

Южна Корея

 

Сеул, столицата на Южна Корея, имаше неудобството да се намира на сравнително късо разстояние от демилитаризираната зона. Докато севернокорейските и китайските части нахлуваха през и под границата, генерал Кармоди и южнокорейският президент трябваше да направят светкавични промени в плановете си, съобразявайки се с факта, че не разполагат както с тактически ядрени оръжия, така и с подкрепата на американския флот.

Главното предимство, на което все още можеха да се уповават, бе планинският характер на страната, който позволяваше оборудването на труднодостъпни отбранителни позиции.

За разлика от войната през петдесетте години, сега и двете враждуващи страни разполагаха с механизирана армия, която макар да осигуряваше огнева мощ, все още ограничаваше тяхната маневреност. Тесните колони от севернокорейски и китайски бронирани части, които се движеха в проходите на юг, ставаха лесна плячка за атаките на южнокорейските изтребители. Още по на юг инженерни части бяха минирали проходите с конвенционални експлозиви, за да прекъснат главните пътни артерии.

Цели планински масиви се сриваха върху пътищата, падаха мостове, пукаха се язовирни стени, освобождавайки гигантски вълни. За да спаси страната си, президентът бе готов да пожертва голяма част от нея.

В президентския дворец в Сеул и в щаба на Осма армия войници товареха на камиони секретна документация и снаряжение — готвеха се за спешна евакуация. Генерал Кармоди беше при президента Пак, откъдето поддържаше постоянна връзка с частите си. Тъкмо когато двамата слизаха по стълбите на президентския дворец, за да се натоварят на хеликоптерите, рояк китайски ракети М-11 профуча над тях и удари южните квартали на града, като вдигна колосални облаци прах и дим.

— Не разбирам — повдигна рамене президентът, учуден от липсата на взривна вълна и разрушения.

За разлика от него, генерал Кармоди вече знаеше какво става. Той отвори преметнатата през рамото му чанта, извади противогазова маска и я подаде на президента.

— Сложете си това.

Пак погледна маската, едва сега осъзнал смисъла на ракетната атака, огледа площада и близките улици — в града имаше милиони хора, — после бавно поклати глава и даде знак на американския генерал да си прибере маската.

— Не. За това — той посочи града — ще отговарям аз. А вие се погрижете за останалата част от страната. Накарайте ги да платят скъпо за това, което ни направиха.

Кармоди, който знаеше цената на времето в подобни моменти, побърза да си нахлузи маската. След това напъха ръцете си в ръкавите, за да прикрие оголената кожа. Екипажите на хеликоптерите бяха по-добре подготвени — носеха цели защитни костюми. Те си нахлузиха маските и махнаха на Кармоди и останалите да побързат. Генералът се поколеба за миг, после се затича към най-близкия хеликоптер.

Пак му обърна гръб и се втурна в другата посока. Откъм града долитаха ужасени писъци. Изведнъж му се стори, че някаква невидима ръка го сграбчва за гърлото. Въздухът едва си проправяше път към дробовете му. Пак премигна и се обърна към излитащите хеликоптери, но погледът му беше замъглен. Отново се опита да си поеме въздух, макар да разбираше, че колкото повече поглъща, толкова по-бързо отровата го убива.

Рязка болка разкъса стомаха и червата му, сякаш някой го бе пронизал с нож. Той се строполи на колене и се преви. Все още чуваше далечното бръмчене на хеликоптерите.

Пак повърна и от напъна пикочният му мехур се изпразни, последван от червата. Претърколи се на една страна, опита отново да си поеме дъх, но диафрагмата му беше парализирана. Президентът умря от задушаване, каквато бе съдбата и на милиони жители на неговия град.

 

 

Въздушното пространство над Африка

 

— Какво имаш? — попита Търкот по радиото. Летяха над Африка. Майк управляваше скакалеца с една ръка, в другата Морис бе поставил система и го наливаше с обогатена на кислород прясна кръв. До него на същата процедура бе подложен и Муалама.

— Севернокорейците са обстрелвали Сеул с нервнопаралитичен газ — докладва Куин. — Говори се за стотици хиляди, дори милиони избити.

Търкот вече различаваше очертанията на Синайския полуостров пред тях.

— Сеул е само началото. Артад и Сянката на Аспасия няма да пожалят никого по пътя към поставените си цели. За тях човечеството не означава нищо.

— Защо си толкова сигурен? — попита Муалама.

— Ти не вярваш ли? — отвърна с въпрос Майк.

Муалама повдигна рамене.

— Щом според теб не означаваме нищо за тях, защо не са ни унищожили по-рано?

— Мисля, че са се опитвали — отвърна Търкот.

Муалама поклати глава.

— Не. Чрез войните и Черната смърт те само контролират равновесието на силите. Във всеки един момент от нашата история са имали възможност да ни изтрият от лицето на Земята, както се опита неотдавна Мисията с помощта на чумата. Но не са го направили.

Търкот обмисли думите му и каза:

— Значи по някакъв начин сме ценни за тях.

— За Аспасия и Артад. Но не и за Сянката.

— И с какво сме толкова ценни?

Муалама повдигна рамене.

— Това е част от голямата истина, която ни предстои да открием. — Муалама разпери яките си ръце. — Нашата планета не е цялата вселена.

 

 

Планината Арарат, Турция

 

Когато стигнаха устието на Ахорското дефиле, генерал Кашир разполагаше само с четирийсет души. Според картата и координатите, които му бяха изпратили, до целта оставаха още четири мили. Теренът ставаше все по-стръмен, машините вече не бяха в състояние да се справят и той нареди на хората си да се спешат.

Щеше да е много по-добре, ако разполагаха с хеликоптери. Беше изгубил шейсет процента от силите си, за да стигне дотук, но нямаше никакво намерение да спира. Над тях постоянно кръжаха турски изтребители, но неизвестно защо засега се въздържаха от нови удари. Може би очакваха да пристигнат наземни сили.

Генералът сам поведе хората си през дефилето.

 

 

Кашгар

 

Китайските военни не можеха да се похвалят с ефективност, когато ставаше въпрос за бойни операции, особено толкова далеч от столицата, на фронт, който не беше обърнат нито срещу Русия, нито срещу Тайван или Корея, а срещу няколко бивши съветски републики, разкъсвани от религиозни междуособици.

Доста време след като бе изпратено запитването, самолетите, предназначени да откарат очакващия ги отряд десантници, най-сетне се приземиха на летището. Изгубени бяха още безценни минути, докато самолетите се презаредят.

Най-сетне, дни след като заповедта на Артад бе предадена от Пекин в Кашгар, четирите самолета бяха напълно готови. Забавянето нямаше особено значение, тъй като все още не бяха пристигнали емисарите, които десантниците трябваше да придружават.

Докато чакаха началото на операцията, китайските войници се държаха като всички останали войници по света — разхождаха се край летището, спяха или проверяваха екипировката и парашутите си. Маршрутът на предстоящия полет бе доста сложен — щяха да прелетят над няколко страни, между които Узбекистан, Туркменистан и после — след като прекосяха Каспийско море — Турция.

Привечер на летището кацна един военнотранспортен самолет и задната рампа бавно се спусна. Отвътре слязоха половин дузина същества, които веднага привлякоха вниманието на всички, тъй като очевидно не бяха човеци. Всеки от тях бе облечен от главата до петите с черна броня, с подсилени съчленения. Шлемовете им бяха снабдени с черни, непрозрачни лицеви стъкла.

Шестимата кортади, всеки въоръжен с лъщяща сабя, затъкната в пояса, и дълго копие, минаха покрай застиналите от почуда войници и се приближиха към един от очакващите ги самолети. Контрастът между свръхмодерните брони и древните оръжия бе поразителен. Офицерите се сепнаха и взеха да подвикват на войниците да се качват.

Само след десетина минути четирите самолета се вдигнаха от летището и се отправиха към Турция и Арарат.

 

 

Мексиканският залив

 

Жива погребана. Лиза Дънкан започна да пищи, но звукът само отекваше и се усилваше в тясното пространство. Опита се да помръдне, но ръцете и краката й бяха вързани. Гърдите я боляха, сякаш бяха изгорени.

Гарлин. Пистолетът. Всичко постепенно се връщаше в замъгленото й съзнание. Отвори очи и забеляза тънък светлинен лъч. Идваше откъм краката й.

— Отпусни се — чу гласа на Гарлин, нисък и притихнал. — След минута свършвам.

— Ах, ти… — викна Дънкан, но Гарлин само се засмя.

— Да не искаше да ти кажа какво смятам да правя с теб?

— Ще го запомня. Поне откри ли нещо?

— Направо е изумително — отвърна Гарлин. — Да, мисля, че открих.

Масата под нея започна да се тресе и тя осъзна, че се движи. Измъкна се изпод апарата и премигна от ярката светлина. Гарлин вече беше до нея и я развързваше. Тя седна, доволна, че е свободна, и си пое дъх.

— И какво откри? — попита накрая, след като машинално докосна гърдите си и разтърка раната от куршума.

— В организма ти има теломераза — отвърна Гарлин. — Ние, разбира се, го очаквахме. Но не можехме да разберем по какъв начин тялото ти толкова бързо възпроизвежда нови клетки, след като получи увреждания.

— И реши да ме застреляш. Смъртоносно.

— Да, за да наблюдаваме как мозъкът ти съхранява функционалното си състояние и колко време ще е необходимо да се възстановиш.

— И какво открихте? — попита Дънкан, която въпреки гнева си беше заинтригувана.

— След като те застрелях, в началото нямаше никакви признаци на живот. На четирийсетата секунда те вкарахме в магнитно-ядрения резонатор и започнахме да те изследваме. Ти беше мъртва, но — подчертавам — в кръвоносната ти система все още имаше движение. Сърцето ти бе спряло да бие, но кръвта продължаваше да циркулира.

— Как?

— Била си заразена с един вирус.

Дънкан си спомни нещо.

— Фон Сеект. Значи затова той живя толкова дълго.

Гарлин кимна.

— Бяха му прелели малко аирлианска кръв. Според архивите на „Меджик“ има голяма възможност легендите за вампири и безсмъртие да са произлезли от факта, че в аирлианската кръв има вирус, който удължава живота. Може би жреците от Атлантида са го знаели. Известно е, че през трийсетте есесовци са търсели следи от аирлианска кръв, дори от хибриди на Онези, които чакат. После си я преливали на тържествени и тайни церемонии.

— Какво знаеш за този вирус?

— Намира се в кръвта и е в състояние да поддържа циркулацията й, макар и с много ниски темпове, дори когато сърцето ти е спряло да тупти. Никой още не знае как точно става това. Изглежда и че вирусът може да произвежда кислород в достатъчни количества, за да предпазва клетките от смърт, особено тези в мозъка. Той е като рак, но добронамерен рак. — Той й показа изображението на мозъка й. — Когато направихме тази снимка, ти беше мъртва, ала мозъкът ти получаваше достатъчно кислород. — Той посочи следващата снимка, на гръдния й кош. — Вирусът стимулира също клетъчния растеж в наранените тъкани. Погледни входните отвърстия на куршумите.

— След колко време започна да бие сърцето ми? — попита Дънкан.

— След две минути.

— Но сигурно има начин да умра, нали? — попита тя. — Ако ми отрежат главата например? Не вярвам вирусът да ми отгледа нова глава. Ами ако бъда изгорена?

— Интересно, нали? — захили се Гарлин. — Казват, че така трябвало да бъде убит един вампир. Сигурно са го пробождали с кол в сърцето, за да попречат на регенерацията. — Той повдигна рамене. — Кой знае? Но едно е сигурно — има наранявания, от които не можеш да се възстановиш. — Той вдигна ръка, видял, че Лиза иска да каже нещо. — Не се тревожи. Няма да подлагаме на тест тези идеи. Застрелях те точно там, където са те гръмнали и предишния път. Защото знаех, че от това можеш да се възстановиш.

Дънкан пъхна пръст през дупката на ризата си. Раната беше почти зараснала.

— И сега какво?

— Сега ще се опитаме да ти възстановим паметта. Истинската ти памет.

 

 

Въздушното пространство над Индия

 

Отпърво планините изглеждаха като пухкави облачета на хоризонта. Търкот бе прекарал известно време в Колорадо, където бе катерил Скалистите планини. Спомняше си добре уважението, с което подхождаше към най-високите върхове от планинската верига — Лонгс и Пайк. Но в сравнение с Хималаите те щяха да са като джуджета. Дори Муалама се наведе напред с благоговейно изражение, когато Хималаите изпълниха целия им кръгозор. Търкот забави скоростта, след като подминаха северна Индия и наближиха границата с Непал. Величието на планината го накара да си припомни предупрежденията на полковник Микел.

— Еверест е там — посочи им Морис.

Това, което удивляваше Търкот повече от мащабите на планината, бе броят на високите стръмни върхове.

— Ти ли си бил единият от двамата десантници, които са катерили Еверест?

Морис кимна.

— Миналата година. Стигнахме на двеста метра от върха.

— И после?

— После се върнахме.

— Защо? — попита Муалама.

— Защото бяхме изпуснали удобния момент.

— Удобният момент за какво? — учуди се Муалама.

— Трябва да се върнеш от върха преди стъмване. Затова алпинистите потеглят от базовия лагер още по тъмно. Трябва да стигнат върха преди обед, за да имат време да се приберат по светло. Имахме трудно изкачване, времето се развали, условията не бяха такива, каквито очаквахме. На подобна височина вятърът е направо свиреп. Духа непрестанно, удря те от всички страни.

— Но все пак сте били само на двеста метра — припомни Муалама.

— Точно така умират повечето алпинисти. Нарушават законите на планината. Докато се връщахме, подминахме двама новозеландски катерачи. Бяха решили да изкачат върха. Така и не се върнаха. Умреш ли в планината, тялото ти замръзва и остава там завинаги. Горе има доста вкочанени трупове.

Търкот дръпна ръчките на скакалеца. Видът на планината и думите на Морис го накараха да преосмисли плана си.

— Това там е Чангце — посочи им Морис. — Зад него е Лхо Ла, който е висок шест хиляди метра, после е Еверест, а вдясно е Нупце, на седем хиляди и осемстотин метра.

Търкот не изпитваше непреодолимо желание да продължи напред. Планината му внушаваше уважение и той вече не бе толкова сигурен, че всичко ще стане както го бе замислил.

— Познаваш ли историята на тези планини? — попита той заинтригувано.

— Доколкото знам, първите картографски опити са правени още през 1590-а от един западен изследовател, испански мисионер от двора на мугалския император Абкар. Англичаните първи открили Еверест и през 1856 определили приблизително височината му. Дълго след това никой не се е доближавал до него. Проблемът не е в труднодостъпния терен, а по-скоро е политически. Тибет и Непал, двете държави, на територията на които са разположени най-високите върхове, не гледат с добро око на пришълците. През 1921 година, за да пратят експедиция, англичаните трябвало да помолят за разрешение Далай Лама. Дотогава Еверест бил само точка върху картата. Никой нямал представа как да подходи към него, какво остава за това да бъде изкачен.

— Но ние смятаме, че Мерлин и помощниците му са го изкатерили преди повече от хиляда години — отбеляза Търкот.

— И да са успели, явно не са го направили обществено достояние.

— Освен ако и те не са останали там горе — промърмори Търкот.

— Еверест е взел живота на мнозина — замислено каза Морис. — Повечето алпинисти го атакуват от юг. Северната страна е по-трудна в техническо отношение. Къде е мястото, което ще търсим?

Търкот подаде разпечатката на Морис, който побърза да я свери с картата.

— По дяволите — изруга алпинистът, докато отбелязваше мястото върху картата. Муалама надникна над рамото му.

— Какво има? — попита Търкот.

— На северната страна е. На горния край на Каншунгското лице. Сега вече е ясно защо никой не се е натъкнал случайно на него.

— Труднодостъпно ли е това място?

— Първият опит в наше време да бъде изкатерен Еверест е бил през 1924 година — от Джордж Малъри и Санди Ървинг. Избрали северния подход, пак по политически причини. Преди това, още през 21-ва и 22-ра, направили проучване на подстъпите към върха, а през двайсет и трета стигнали до Северен Кол. Но дори Малъри смятал, че южният подход е много по-удобен и благоприятен.

— И какво станало с тях двамата? — попита Муалама.

— Дълго съдбата им оставала неизвестна, тъй като никой от тях не се върнал. — Морис поклати глава. — За последен път ги зърнали сред облаците точно над Втората стъпка, което е доста високо по северната страна. Тялото на Малъри било открито от една експедиция през 1999-а. — Морис прокара пръст по картата. — Ето тук. Доста под Втората стъпка. Трупът бил в трагично състояние. Погребали го в планината. Някои смятат, че е успял да изкатери върха, но загинал на обратния път. Другото тяло — на Ървинг, така и не било намерено.

— Интересно — промърмори Муалама.

— Първото успешно изкачване — след други провалени опити — станало през 1953-та от сър Едмънд Хилари и шерпа Тенсинг Норгей. Оттогава над седемстотин алпинисти са се качвали на върха и още толкова са изгубили живота си по склоновете му. — Морис отново прегледа картата. — Това място не е на нито един от маршрутите, дори на най-трудните. Нищо чудно, че никой не е виждал Екскалибур.

— Кой е най-добрият път към него?

Морис вдигна глава.

— Ще следваме западния склон. По него ще доближим върха.

 

 

Южна Корея

 

Командващият Осма армия генерал Кармоди чуваше хрипливото си дишане в противогаза. След като се поуспокои малко, той смъкна чифт слушалки от стената на вертолета и си ги сложи.

Бяха включени на честотата на неговата войскова част и той чуваше ясно гласовете на подчинените си офицери. Едни съобщаваха за пораженията в Сеул, други настояваха спешно да получат подкрепления. Севернокорейците и китайците бяха използвали на много места химични и нервнопаралитични газове и макар американците и южнокорейците да бяха подготвени за такъв род атаки, тази бе снижила значително защитните им способности.

Ожесточени сражения се водеха по поречието на река Хан и в дефилетата на Таебакската планинска верига — основният коридор, свързващ северните и южните части на страната, използван още по време на монголското нашествие. В сраженията участваха осемнадесет южнокорейски дивизии, заедно с Втора американска пехотна дивизия. Боеве се водеха почти по цялото протежение на дългата 151 мили граница.

Малко по-късно на връзка излезе командващият артилерийския дивизион към втора пехотна дивизия. Неколкостотин, дори няколко хиляди севернокорейски войници се бяха появили зад линиите на неговите батареи, докладва той развълнувано.

Кармоди веднага схвана какво се е случило. През последните двайсет години бяха открити над десет тунела, прокопавани под границата откъм севернокорейската страна. Сигурно имаше и други, които така и не бяха намерили.

— Алфа Четири — нареди незабавно Кармоди с променен заради противогаза глас.

Пилотът изви глава и го погледна. Лицето му оставаше скрито от маската.

— Сър?

— Алфа Четири. Веднага.

— Слушам, сър.

Хеликоптерът рязко смени посоката, другите три го последваха. Кармоди си даваше сметка, че не разполага нито с резервни части, нито с достатъчно хеликоптери, за да направи онова, което трябваше да се направи. Докато вертолетът се носеше към указаната цел, той включи компютъра и поиска карта с тактическата обстановка от щаба на Осма армия.

Първите изображения пристигнаха направо от шпионския спътник КХ-14. Кармоди не беше очаквал да се озове в толкова тежко положение, при това лишен от поддръжката на Седми американски флот. Възможностите да пресече нахлуването на вражески части зад линията на неговите главни сили бяха ограничени.

 

 

Еверест

 

Перките едва намираха опора в разредения въздух, двигателят също се задъхваше от недостига на кислород. Под тях се простираше глетчерът Ронгбук, ледена пустош, сред която стърчаха назъбени скали. Точно отпред Еверест закриваше целия хоризонт.

Никой от двамата „тюлени“ не погледна надолу, докато хеликоптерът пресичаше над ронгбукския базов лагер, където отсядаха за аклиматизация повечето от алпинистите, възнамеряващи да изкатерят Еверест откъм северната му страна. В момента лагерът пустееше, сезонът за щурмуване на върха току-що бе отминал.

Пилотът извика нещо на родния си език. Не го разбраха, ала страхът в гласа му бе съвсем осезаем. За миг двигателите заглъхнаха, знак, че вертолетът не може да се издига повече. Бяха само на петдесет метра от глетчера.

Оливети посочи напред и същевременно заби дулото на автомата в ребрата на непалеца. Според информацията, с която ги бе снабдил стражът, разстоянието от ронгбукския лагер през глетчера до предния базов лагер се изминаваше за около три дни. Всеки спечелен от хеликоптера метър означаваше спестено време за катерене.

Вдясно от тях изникна Кумбуце, отляво стърчеше връх Бей. Двете планини обхващаха в рамка северната страна на Еверест, която бе скрита зад облаци и сняг. Макгро извади картата и започна да се ориентира по терена. Върху нея бе нарисувана тънка червена линия — маршрутът, който трябваше да следват. Той се наведе напред — между Оливети и пилота — и посочи надясно. Пилотът изви натам. Сега Еверест остана вляво и високо над тях.

Двигателите отново се закашляха, дори за миг угаснаха и уплашеният пилот ги запали отново. Макгро посочи надолу, където сред назъбените скали се виждаше относително равна заснежена площадка. Пилотът кимна почти с благодарност и веднага започна да се снижава. Малко след това почти се блъснаха в земята, машината се заклати и замря. Двигателите угаснаха; възцари се тишина, в която се чуваше само свистенето на вятъра.

Макгро отвори плъзгащата се врата. Вятърът нахлу в кабината, щипейки с ледени пръсти лицето и ръцете му. Той хвърли на снега двете тежки раници. Пилотът не мърдаше от седалката си, щастлив, че са се добрали невредими дотук.

Макгро заобиколи вертолета и вдигна капака на двигателя. Чул шума, пилотът отвори вратата си и скочи при него. „Тюленът“ постави пръст на устните си, давайки му знак да мълчи. След това бръкна вътре и извади една лъскава част. Пилотът го погледна с разширени от ужас очи и поклати глава.

Макгро прибра частта в раницата си. След това посочи себе си и Оливети, вдигна пръст към Еверест, посочи пилота и после хеликоптера.

Пилотът погледна назад, проследявайки пътя, който бяха изминали, за да стигнат дотук. Нямаше никакъв шанс да се спусне невредим. Не и с тези дрехи и без подходяща екипировка. Макгро го дръпна в товарния отсек и му посочи хвърления на пода спален чувал. Излезе навън, метна тежката раница на гърба си, кимна на Оливети и двамата поеха с равномерна крачка нагоре към западния склон.

 

 

— Повечето алпинисти използват този маршрут при северния достъп. — Аксу посочи тясната цепнатина между връх Бей и билото отвъд Ронгбукския глетчер. — По-бавен е, но и по-безопасен. Това е пътят, по който са се качвали някога Малъри и Ървинг.

Лексина не отговори. Лицето й беше скрито зад очилата и маската. Коридан и Елек стояха от двете й страни, неподвижни и мълчаливи. Намираха се на северния хребет; вятърът непрестанно се усилваше. На двайсетина метра под тях хората на Аксу пълзяха нагоре по тясната пътека в колона.

— Аз съм първият, изкачил този път — похвали се Аксу. — По-бърз е, но и по-опасен, особено ако вятърът се усили.

— Колко време ще ни е нужно? — попита Лексина.

— По тъмно ще сме при бивака, който оставих миналия път. Ще тръгнем в три сутринта към мястото, което искате да стигнете. При преодоляване на Каншунгското лице ще трябва да използваме някои катерачески техники.

Лексина кимна.

— Трябва да ви предупредя — продължи Аксу, — че няма да издържите дълго в планината без аклиматизация.

— Нашата кръв… — поде Лексина, но после млъкна. — За нас няма какво да се тревожиш. — Тя му обърна гръб и тръгна. Аксу остана още малко на ръба, загледан на югозапад, където планината бе закрита от ниски облаци. Времето се разваляше, не беше нужно да имаш кой знае какъв опит, за да го забележиш. Зад върха се виеше дълга опашка от снежен прах. Ако на сутринта вятърът не утихнеше, изкачването щеше да е самоубийствено. Но дори и да бе тихо, нищо не пречеше условията да се променят драстично за броени секунди. Аксу повдигна рамене. Нямаше друг избор освен да върви нагоре.

 

 

Управлението на скакалеца ставаше все по-трудно — нещо, което се бе случвало веднъж с Търкот, когато бе опитал да се отдалечи прекалено от земната повърхност. Не виждаше причина защо трябва да става точно сега, когато бяха толкова близо до целта. Летяха от южната страна и успоредно на Западния хребет, следвайки маршрута, избран от Морис.

— Имаме проблем — обяви Търкот и натисна лостовете напред, към билото.

— Какво става? — попита Морис.

— Губим мощност. — Търкот погледна наляво да намери подходящо място за кацане. — Сложи си колана — посъветва той медика. — И гледай за някое по-равно място. — Под тях имаше само стръмен, покрит със сняг и лед склон. На около седемстотин метра по-долу се ширеше глетчерът, но Търкот не искаше да слиза толкова ниско — даваше си сметка колко ще е трудно да изкатерят този път.

— Не можеш ли да кацнеш на билото? — попита Морис.

Търкот отново дръпна ръчките, но този път не само че не набраха височина, а започнаха доста бързо да губят скорост. Той знаеше, че трябва да предприеме нещо преди да полетят надолу.

— По дяволите! — изруга Търкот и се прицели в склона. — Дръжте се!

Острият ръб на скакалеца се блъсна в заснежения склон на планината и се заби в ледената покривка над скалата. Търкот пусна ръчките едва когато скакалецът замря неподвижно. Предната част на скакалеца бе потънала в склона и двигателят имаше достатъчно енергия да задържа летателния апарат в тази позиция. Търкот погледна нагоре. Върхът на хребета не се виждаше. Под тях склонът се спускаше почти отвесно.

— Да тръгваме нагоре — рече той.

Морис си погледна часовника.

— Късно е. Ще трябва да пренощуваме на хребета.

— Поне да се изкатерим още малко преди да се е мръкнало съвсем — предложи Търкот.

Морис бе приготвил три раници. Всяка съдържаше няколко кислородни бутилки, спален чувал с влагоустойчив вътрешен пласт и по малко храна. Търкот привърза автомата си за раницата.

— И това също. — Морис им подаде по една манерка и пакетче с таблетки. — Приберете манерката във вътрешния джоб на якетата, за да не замръзне водата. Таблетките са амфетамин. Ще ги вземате само ако имате нужда от сили. Осигуряват енергия за няколко допълнителни часа, но слизането ще е доста тежко.

След като се приготвиха и си сложиха коланите и въжетата, Морис им нагласи кислородните вентили.

— Така и така нямаше време да се аклиматизирате — обясни той, — но да се надяваме, че поне кръвта, която ви прелях, ще свърши работа. Имате четирийсет и осем часов запас от допълнителни клетки. След това кръвта ви ще започне да се разрежда и тогава вече ще загазите здравата.

— Защо, какво може да стане? — попита Търкот.

— Да пукнете като кучета.

 

 

Арарат

 

Товарният МЦ-130 се наклони рязко на една страна и Яков рефлексивно се вкопчи в дръжката. Десантният отсек миришеше на пот и повръщано. Колкото и да бяха опитни командосите на борда, никой от тях не беше преживявал толкова продължителен полет. Пилотите отдавна бяха надхвърлили границите за безопасност.

Яков бръкна в якето си и извади манерка с водка. Подаде я на войника до себе си и му даде знак, че трябва да отпие. Мъжът го погледна учудено, после посочи изцапаните си от повръщане дрехи. Яков сви рамене, развинти капачката и гаврътна от манерката. Предложи и на другите, но всички отказаха. Яков унило кимна и прибра манерката.

Войникът до него го тупна по рамото и посочи назад. Един от командосите бе скочил и викаше силно, но гласът му бе заглушен от воя на двигателите. Бе вдигнал двете си ръце с разперени пръсти и Яков предположи, че до целта остават десет минути. Помещението бе осветено само от червени аварийни светлини. Подът отново рязко се наклони на една страна и водачът едва се задържа на краката си. За да не падне, увисна на въжето, което минаваше над главите им.

Яков преглътна мъчително, усещайки вкуса на жлъчка. За кой ли път провери ремъците на парашута, за да се увери, че са наред. Не би имал нищо против да скочи, само час по-скоро да напусне вмирисания товарен отсек. Не се страхуваше дори ако долу ги очакваше цяла турска дивизия. Стомахът му подскочи при следващото гмурване на самолета.

Водачът отново се бе изправил и им показваше шест пръста. Коленете му се подгъваха всеки път, когато самолетът сменяше посоката.

Когато задната платформа започна да се спуска, ревът на двигателите се усили. Тя се изравни с пода на товарния отсек и спря. Носът на самолета бе обърнат нагоре и подът под краката им бе наклонен почти на четирийсет и пет градуса. Яков надникна през отвора и видя склона на планината само на стотина метра под тях. Погледна през илюминатора и видя, че летят в тясна клисура и между върховете на крилете и склоновете на планината има само по няколко метра. Надяваше се, че пилотите знаят какво правят. Миг след това самолетът се извъртя на една страна, за да преодолее една теснина.

Мъжът до Яков отново го побутна. Водачът държеше само един пръст. Една минута. Яков се надигна и стисна водещото въже. Мъжът пред него тръгна към рампата и Яков го последва. Над горния край на отвора мигаше червена лампа. Тя изгасна и вместо нея светна зелена.

Водачът скочи пръв. Яков закрачи бавно, следвайки опашката, и преди да осъзнае какво става вече беше на ръба на рампата. В този момент самолетът направи рязък завой, Яков падна на колене, претърколи се напред и вятърът го понесе. Лентата, която го свързваше с водещото въже, се разви докрай, после се обтегна рязко и му дръпна парашута.

Преходът от свободно падане към контролиран полет бе толкова рязък, че дъхът му секна. Яков едва успя да си поеме няколко глътки въздух преди да се удари в земята. Падна надясно и се претърколи, както го бяха учили преди много години в руската парашутна школа. С това обаче падането му не приключи, той като тялото му започна да се свлича надолу по стръмния каменист склон. Спря едва когато се удари в една скална издатина и остана без въздух — за втори път.

Полежа известно време; чудеше се дали да повярва, че е жив. Изправи се бавно — гърбът го болеше — и се огледа. По план трябваше да се приземят непосредствено на мястото, открито от Че Лу. Намираше се доста високо в планината, до върха имаше по-малко от половин миля в югозападна посока. Едва сега видя какво бе причинило острия завой на самолета — на около четвърт миля по-нататък по посока на полета се издигаше почти отвесна стена.

По целия склон бяха разпръснати парашути. Яков измъкна автомата от раницата и го зареди. След това провери местоположението си върху прибора за наземно ориентиране и се отправи към предварително определения сборен пункт. Намираше се само на стотина метра.

На няколко пъти, докато вървеше нагоре, се наложи да се катери по стръмни скали. Когато пристигна на сборния пункт, там вече го очакваха шестнайсет от първоначалните осемнайсет командоси.

— Къде са другите двама? — попита той.

— Един пострада при скока — докладва водачът на групата. — Счупен крак. Медикът е при него.

Яков кимна, но мислите му вече бяха другаде. Намираха се на точното място, но всичко, което виждаше наоколо, се изчерпваше със скали, лед и стръмни склонове. Едва сега осъзна, че въздухът не му стига — намираха се на около пет хиляди метра над морското равнище. Според координатите на Че Лу трябваше да продължат към върха и да стигнат отвесната стена. Слънцето вече клонеше към хоризонта.

Яков посочи стената.

— Да тръгваме. Там някъде е нашата ключалка.

 

 

Еверест

 

Търкот заби един от шиповете на алпийските си котки в ледената стена и се придърпа двайсетина сантиметра нагоре. Когато вдигна глава, едва различи Морис, който бе на пет метра пред него. Стъмваше се и видимостта бързо намаляваше. До върха на хребета имаше поне още стотина метра. Той погледна надолу, накъдето се спускаше въжето, и едва различи главата на Муалама. Скакалецът бе скрит от тъмнината, но Търкот знаеше, че е на петдесетина метра под тях.

Чувстваше се някак нереално. Целият свят се бе събрал върху ледената стена пред него. Дишаше шумно, но не само заради маската. Морис бе нагласил вентила на минимален разход, за да пестят кислорода. Всеки от тях носеше по три кислородни бутилки и Търкот бе изчислил, че ще им стигнат точно колкото да се върнат при скакалеца. Въпреки кислорода и прелятата обогатена кръв, Търкот имаше усещането, че се задушава, а гърдите го боляха от напъване. Мъчеше го и постоянното болезнено пулсиране в слепоочията.

Въпреки това продължаваше да се катери по стръмната хлъзгава снежна стена.

 

 

Точно от другата страна на хребета, по който се качваха Търкот и спътниците му, Попай Макгро и Оливети се бяха настанили в една ниша, за да прекарат нощта. Напъхаха се в спалните чували и мигновено заспаха; модифицираните им бели дробове им позволяваха да дишат разредения въздух без допълнителен приток на кислород.

Сънят им обаче не беше безгрижен, тъй като дремещите им мозъци продължаваха да водят битка между спомените за истинското „аз“ и командите, подавани от нановирусите. Двамата стенеха и ритаха в чувалите, ала нановирусите продължаваха да ги държат под контрол.

 

 

На североизточния склон Лексина се тръшна на земята и Аксу даде знак да спрат. Хората му започнаха да вдигат палатки и да топлят супа. Лексина, която нямаше сили дори да говори, прие с благодарност подадената й чаша с топъл чай. Въпреки подобрения капацитет на белите й дробове и предимствата на аирлианската кръв изкачването си оставаше почти непреодолимо усилие. Аксу се наведе към нея.

— След шест часа тръгваме. В три сутринта. Ще те събудя малко по-рано, за да се приготвиш. Трябва да стигнем до вашето място преди зазоряване, за да сме слезли долу до утре вечерта. Разбра ли ме?

Лексина кимна. Всичко, за което жадуваше, бе да я оставят да поспи. Аксу се пресегна и й смъкна очилата. Очите й бяха затворени. Той повдигна единия клепач и изсъска, като видя червената очна ябълка и издължената зеница.

— Какво си ти?

Тя му тикна празната чаша в ръката и се обърна на другата страна. Аксу погледна спътниците й, Елек и Коридан. И двамата бяха заспали — изглеждаха, сякаш са изгубили съзнание. Много неща бе виждал Аксу през своя живот и доста често се бе изправял лице в лице с опасностите. Знаеше, че трябва да провери зениците им за признаци на мозъчен оток, но сега бе изгубил всякакво желание да го прави. В края на краищата това вече не беше негова работа.

 

 

Нещо леко чукна Търкот по главата и той спря да се катери. Погледна нагоре — Морис бе увиснал на два метра по-нататък и забиваше клин в ледената стена. Търкот веднага се облегна на скалата и задиша тежко, опитвайки се да извлече максимална полза от почивката. Муалама се приближаваше отзад без видими признаци на умора.

Морис прекара найлоновото въже през ухото на клина и го пусна надолу към Търкот, като му даде знак да го завърже за колана си. Заби втори клин, прекара през него друго въже и го подаде на Муалама. След това се наведе, изхлузи раницата от раменете на Търкот и я закачи на трети клин. Едва сега Майк осъзна, че не може да се съсредоточи. Нямаше никаква представа какво възнамерява да прави Морис.

— Какво си намислил? — попита той, като си смъкна маската.

— Това е за нощта — отвърна Морис.

— Какво?

— Тук ще прекараме нощта — повтори Морис. — Ще спиш на въжето. Извади си чувала и се увий с него. Имаш пет часа. — Той се пресегна, провери кислородния вентил на Търкот, след това се изви на другата страна и повтори същата процедура с Муалама.

Търкот погледна надолу, откъдето настъпваше мракът, после се огледа настрани. Навсякъде виждаше само едно — назъбена скалиста стена, покрита със сняг и лед.

— Страхотно — избоботи той в маската.