Робърт Дохърти
Екскалибур (10)

Настоящето
10.

Околностите на Зона 51

 

Търкот се бе притаил съвършено неподвижно в сянката на една дюна и не откъсваше поглед от виещото се тяло на гърмящата змия, която пълзеше само на няколко крачки от него. По негова преценка се намираше на около осем мили от Зона 51. От доста време не се бе чувствал толкова добре. Свободен от бремето на отговорността. Дори не се безпокоеше за Лиза Дънкан, откакто й бе изгубил дирите. Всичко бе останало някъде зад гърба му и вече като че ли нямаше предишното значение.

Привикнал към усамотение, Търкот винаги се чувстваше добре в пустинята. Баща му бе загинал в едно сечище, когато Майк бе едва осемгодишен, и на следващото лято той бе отишъл в същото сечище на лагер. Прави го още няколко лета, през които заякваше и въртеше брадвата все по-уверено. Като най-здрав в училище естествено го пратиха във военна школа — беше рейнджър, после в Специалните части, подводничар, но нищо не можеше да се сравни със закалката, която бе получил в гората.

Змията изчезна между два камъка. Търкот почувства вибрациите на сателитния телефон в джоба си и го погледна. На екрана бе изписано името на Куин.

Дългът преди всичко.

Правило, което му бяха набивали в главата от съвсем малък. Едва не се разсмя, когато си спомни на какво ги бяха учили в „Уест Пойнт“: „Дълг, чест, родина. Тези три думички определят какъв трябва да бъдеш, какъв можеш да бъдеш, какъв ще станеш. Те са основата, върху която ще градиш своята смелост, там, където смелостта ти заплашва да се прекърши, ще си вдъхваш вяра, когато няма и най-малка причина да вярваш, ще разпалваш надежда, когато всяка надежда е забравена.“

Един от строевите офицери в школата ги бе накарал да научат тези думи наизуст, също както учеха армейския устав.

Търкот отвори капака на телефона.

— Слушам.

 

 

Мексиканският залив

 

— Знаеш ли защо хората умират?

Лиза Дънкан бе изненадана от въпроса. Гарлин й вземаше кръв, за седемнайсети път, ако се съдеше по броя на дупките в свивката на ръката й. Най-странното бе бързината, с която се затваряха раничките. Не й даваше мира мисълта за това какво може да съдържат разтворите, които й вкарва. Дали се опитваше да я упои? Какво още знаеше и не й казваше?

— От старост?

— Но какво е старостта? — Гарлин отиде до вратата, подаде епруветката, върна се и седна на пода до нея.

— Ами, остаряват клетките. Престават да се възпроизвеждат.

— Но знаеш ли защо?

— Не. — Тя го дари със студена усмивка. — Забравихте ли? Миналото ми е измислено. Може същото да важи и за познанията ми по медицина.

— Знаеш ли какво е теломер?

Дънкан поклати глава. Не усещаше никакви странични ефекти от лекарството, което й бяха дали. Чувстваше се чудесно, по-добре от когато и да било.

— В края на всяка хромозома в клетките на твоя организъм са разположени малки участъци от ДНК, които се наричат теломери. Тези частици изпълняват много важна роля. Теломерите са защитни „капачета“, които не позволяват на хромозомата да се разплете при всяко клетъчно делене. След приблизително сто деления теломерите на клетката се изчерпват и тя започва да дегенерира при всяко следващо клетъчно делене. Това всъщност е началото на клетъчната смърт.

Гарлин млъкна и се загледа в ръцете си. Имаше толкова тържествен вид, сякаш се изказваше пред конгресния комитет. Той си пое дъх и продължи:

— Човек остарява, защото когато започва да губи теломери, тялото му заприличва на часовник, чиято пружина се развива. Постепенно намалява броят на клетките, които изпълняват различни специфични функции, и някоя от жизненоважните системи спира да работи. До тези изводи първи стигнали генетиците Пол Херман Мюлер и Барбара Маклинтък още през петдесетте. Те открили, че теломерите пречат на хромозомното сливане, което на свой ред води до разпадането на хромозомите и тяхната загуба при клетъчното делене.

— Но защо свършват теломерите? — попита заинтригувано Дънкан. — Щом са толкова важни, би трябвало тялото да ги произвежда, за да може да се поддържа.

— Добър въпрос — кимна Гарлин. — Който ни води до един интересен парадокс. За производството на теломерите е необходим един ензим, който се нарича теломераза. Нормалните клетки обаче, по някаква неизвестна причина, след раждането спират да произвеждат теломераза. Всъщност единствените случаи, при които се натъкнахме на теломеразна синтеза в човешкото тяло след раждане, са раковите клетки. Това е една от причините, поради които борбата с рака е толкова трудна.

Дънкан се намръщи.

— В това няма никаква логика. Ензимът, който ни е нужен, за да живеем по-дълго, се произвежда единствено от раковите клетки, които ни убиват.

— Не забравяй, че става въпрос за една сравнително нова област на науката — оправда се Гарлин. — Все още сме в началото на изследванията. Първите разработки на теломери са били през седемдесетте върху протозойни ресничести клетки — едноклетъчни организми, които се движат с помощта на власинкоподобни реснички. По онова време учените предпочитаха да работят с тях, тъй като ресничестите клетки притежават много повече теломери, отколкото клетките на бозайниците. Тези организми имат две ядра и по време на формирането на по-голямото, така наречено макроядро, хромозомите се разпадат на отделни частици, които после се копират, създавайки от двайсет хиляди до двайсет милиона фрагменти от ДНК, всеки завършващ с теломерни „капачета“. За разлика от тях, човешката клетка притежава едва деветдесет и два теломера, по два за всяка от четирийсет и осемте хромозоми.

— Но нали вече е съставена подробна карта на човешката ДНК? — отбеляза Дънкан. Имаше нещо в Гарлин, което я безпокоеше, но все още не можеше да определи какво точно.

— Да, съвсем наскоро — потвърди той. — Но слушай внимателно. Искам да разбереш какво ти казвам: с напредване на изследванията в тази област се натъкнахме на някои доста интересни неща. В началото на седемдесетте Елизабет Блекбърн от университета в Сан Франциско открила нещо много странно за молекулярния регион в областта непосредствено около теломера. Оказало се, че участъкът, отговарящ за теломерите, е необичайно къс и се повтаря многократно, някъде около шейсет пъти. Разкритието й е изненадващо, като се има предвид, че по онова време единствената ДНК, която била изследвана внимателно — при бактерии и вируси — нямала повтарящи се участъци. След като се прехвърлили на други микроорганизми, учените установили, че и при тях участъците, отговарящи за теломерите, са пълни с повторения. А когато най-сетне бил изолиран и първият човешки теломер в Лос Аламос, намерили повтаряща се последователно ТТАГГГ — където Т е тиамин, А е аденин, а Г е гуанин. Странното е, че при теломерите на останалите организми се срещат само тиамин и гуанин.

— Но защо ние сме различни? — зачуди се Дънкан. Не можеше да си обясни причината, поради която Гарлин й дава толкова подробна информация. Или може би това бе някаква различна техника за разпит?

— Добър въпрос — кимна Гарлин. — Ще стигнем и до това. Теломерите не само пазят клетките от разпадане и загуба на хромозоми, открихме, че изпълняват и други, далеч по-прикрити дейности. Като удължават краищата на хромозомите с повтарящи се, некодирани части от ДНК, те избягват постепенната загуба на генетична информация. Полимеразните ензими, които копират ДНК, не са в състояние да възпроизвеждат до края им и двете нишки на двойноспиралната молекула. В резултат от това хромозомите би трябвало да се скъсяват постепенно след всяко клетъчно делене, при което ще се губят или повреждат жизненоважни гени. Но това не става, защото клетките могат да добавят теломерна ДНК до не напълно възпроизведените краища на хромозомите.

— С други думи, те се грижат да не изтече информацията от нашия генетичен басейн — подметна Дънкан.

— Точно така. По-нататъшните изследвания показаха, че когато линейна ДНК, завършваща с ресничести теломерни „капачета“, се постави в клетки на дрожди, тя впоследствие си набавя дрождови теломерни „капачета“. Което на свой ред означава, че дрождите са успели да прехвърлят генетична информация върху хромозомите.

Дънкан вдигна ръка.

— Да не искате да кажете, че теломерите се променят, за да се адаптират към новите клетки?

— Да.

Тя знаеше, че това, което й казва Гарлин, е най-малкото необичайно и че по някакъв начин е свързано с онова, което й бе направил Граалът.

— Теломеразата — продължи Гарлин — не прилича на нито един от останалите ензими, които сме изучавали. Освен белтък тя съдържа един РНК-компонент, който служи като шаблон за синтезиране на теломерни копия и за възпроизводството на генетичния модел на приемника. Това предполага, че ензимът може да изпълнява ролята на посредник в процеса на еволюция от РНК до по-късната ДНК и белтъците.

— Може би затова едноклетъчните организми са почти безсмъртни — сети се Дънкан. — Защото разполагат с теломераза, с помощта на която попълват запасите си от ДНК, която иначе се губи всеки път, когато клетката извършва делене.

— Точно така — отвърна Гарлин. — По тази причина хората не са безсмъртни. Тъй като не разполагаме с теломераза, нашите теломери намаляват всеки път, когато клетката се дели. Сперматозоидите и яйцеклетките имат най-дългите теломери. Започваме да умираме в момента, когато сме заченати и клетките ни започват да се делят и размножават.

— Но защо?

— Това най-много е измъчвало учените. Защо едноклетъчният организъм притежава теломераза, а ние нямаме? Въпросът не е само в остаряването и смъртта, а и във възстановяването на клетъчните увреждания.

Дънкан неволно посегна към гърдите си, където я бе ударил куршумът на Яков. Нямаше и следа от рана, макар от изстрела да не бе изминал и ден.

— Теломерите поддържат активността на гена РАД9 — продължи Гарлин. — РАД9 спира растежа на клетките, чиято ДНК е била увредена, което предполага, че теломерите са част от клетъчната система за регистриране на увреждания.

— Значи ако можехме да произвеждаме ензима теломераза, щяхме да съхраним активността на нашите теломери, да защитаваме клетките си, когато се възпроизвеждат, и да бъдем безсмъртни?

— Не е толкова просто — въздъхна Гарлин. — Учените са направили доста опити да създадат безсмъртни клетки. За да активират теломеразата например, опитали да вкарат онкогени от маймунски вирус 40 в култивирани клетки. Много от клетките умрели, но някои оцелели и продължили да се делят с активна теломераза, която стабилизирала техните теломери.

— И каква е причината за различната реакция? — попита Дънкан.

— В оцелелите клетки имало анормални хромозоми, Проблемът, както вече ти казах, е, че единствените клетки при човека, в които учените открили теломераза, са раковите клетки. На практика по-голямата част от учените, работещи в тази област, се интересуват не от въпроса за безсмъртието, а от създаването на инхибитори, които да блокират теломеразата и да унищожат раковите клетки. Група учени от Колорадския университет обаче съумели да клонират гена, който активира теломеразата в човешките клетки. Това пробужда някои надежди — че бихме могли да създадем строго профилирани инхибитори, които ще атакуват раковата теломераза, но няма да разрушават здравите клетки, и също така да активираме теломеразата в здравите клетки с цел забавяне и спиране на остаряването и клетъчната дегенерация. Ние смятаме, че активирането на теломеразата е задължителен процес при всеки туморен растеж. Следствие от това е, че повечето ракови клетки са безсмъртни. За разлика от нормалните клетки, раковите могат да се делят до безкрайност в тъканна култура, стига да разполагат с достатъчно хранителни елементи. Нормалните клетки имат лимит от петдесет, плюс-минус десет деления, така нареченото „ограничение на Хейфлик“, преди да остареят и да преустановят деленето си. Смята се, че способността на раковите клетки да продължават да се делят се подсилва при активирането на теломеразата. Ето защо, ако бъде потисната теломеразата, теломерите в раковите клетки ще се скъсят и ще започнат да действат като спирачки върху раковия клетъчен растеж.

— А моята теломераза? — попита Дънкан.

— Тя е активирана.

— Имам ли рак?

— Не. — Гарлин се изправи. — Доколкото ни е известно, ти си безсмъртна. И не само това. Ти можеш да заменяш с невероятна скорост увредените клетки. Доказателство е раната от куршум в гърдите ти.

— Как става това?

— Граалът е променил нещо в теб. Известен ни е само крайният резултат — твоите клетки произвеждат активно теломераза. Не знаем обаче как го е постигнал Граалът. — Той стана и тръгна към вратата. — Но скоро ще открием и това.

 

 

Циан Лин

 

Следван от половин дузина помощници, Артад вървеше из главната подземна кухина на Циан Лин и разглеждаше различните контейнери. Генераторът на силовото поле — въртящ се цилиндър с дължина петнайсетина метра — издаваше тихо бръмчене, което означаваше, че продължава да функционира. Артад спря пред един от контейнерите вдясно от генератора и постави шестопръстата си ръка върху командното табло. Една от стените на контейнера се отмести встрани. Вътре имаше умалена версия на щитовия генератор, висока около три метра, положена върху рама от черен метал, снабдена с колела.

Той се обърна и даде знак на помощниците си. От всяка страна на генератора застана по един аирлианец, после те бавно изтикаха рамата извън контейнера. Артад тръгна към пещерата, следван от цялата група, и спря пред едно невероятно подробно копие на дракон — с височина десет метра и ширина пет; дългата извита шия завършваше със змиеподобно лице и тъмнорубинени очи. От двете страни стърчаха къси криле. Металната обшивка лъщеше също толкова ярко, както в онзи далечен ден преди хиляди години, когато Артад го бе пленил от силите на Сянката на Аспасия. В китайската митология наричаха дракона Чи Ю, чудовището от далечния юг.

Точно под опашката имаше отвор с плъзгаща се рампа, зад който се виждаше кухината в тялото на дракона и седалката на пилота. Артад се извърна към помощниците си и даде няколко нареждания с напевния си глас. Всички се наредиха около рамата с генератора и внимателно я изтикаха в търбуха на чудовището. След като закрепиха генератора, аирлианците се настаниха по седалките. Платформата бавно се прилепи към отвора.

Използвайки същия задвижващ механизъм като скакалците, Чи Ю се издигна плавно във въздуха и се насочи към тунела, който водеше към външния свят. Металното чудовище се скри в тунела тъкмо когато Артад влезе в стаята, където бе разположен стражът. Той изключи генератора на силовия щит за съвсем кратко, за да позволи на дракона да мине през полето, после отново го включи. След това опря длани на стената на стража и се зае да координира с него следващите стъпки от започващата война.

 

 

Турско-иранската граница

 

Изправен върху бронетранспортьора, генерал Кашир вече различаваше съвсем ясно планината Арарат, разположена само на седемнайсет мили. На четвърт миля пред него лежеше границата с Турция. Виждаше съвсем ясно вишките и крачещите между тях турски войници. Не се съмняваше, че лесно може да преодолее постовете. Въпросът беше какво ще срещне през тези седемнадесет мили след границата и нагоре по склоновете на планината.

Генералът знаеше, че страната му се готви за война, макар врагът да не бе определен. Говореше се за подновяване на конфликта с Ирак. Други казваха, че ще бъде подхванат джихад срещу Израел, за да бъде приключено веднъж завинаги с тази страна на бандити и мошеници. Кашир смяташе, че първото е по-възможно. Сред цялата трескава активност, която кипеше в Иран, едва ли някой бе забелязал неговите действия.

С изключение на турците.

Генералът знаеше, че няма друг избор. Трябва да се изкатери на Арарат, следвайки стриктно заповедите. Той нареди на механик-водача да потегли напред и даде знак с ръка на машините зад него да го следват. Двигателите на две дузини танкове и два пъти повече бронетранспортьори изреваха едновременно.

Постовите забелязаха приближаващата се колона и застинаха по местата си. Единствената преграда на пътя бе дървената бариера на самата граница. Зад бариерата се изправи турски офицер и вдигна ръка, нареждайки на Кашир да спре. В отговор генералът откри огън с петдесеткалибровата картечница.

Муцуната на бронетранспортьора разтроши бариерата. Машините отзад също откриха огън, косейки бягащите турски войници. Кашир бе наредил на водача да спре машината встрани, за да пропусне танковете напред.

Той вдигна бинокъла и отново огледа склоновете на планината. Беше толкова близо, сякаш на ръка разстояние, но толкова много неща можеха да го сполетят през тези седемнайсет мили… Той включи радиото и извика:

— По-бързо!

 

 

Пустинята Невада

 

Майк Търкот изкатери стълбичката и скочи през люка в скакалеца. Куин, Муалама, Кинсейд и Яков го посрещнаха мълчаливо. Търкот почти подушваше страха, който се излъчваше от тях. Те всички си даваха сметка, че смъртта им е била предрешена и че са се измъкнали на косъм. Майк знаеше от опит, че страхът е неразделна част от битката и че не бива да бъде пренебрегван.

— Какво стана с Че Лу? — попита той, забелязал кръвта върху униформата на Куин.

— Убиха я — отвърна мрачно Куин.

— Зная. Току-що я погребах. Как стана?

— Рикошет от скакалеца. Издъхна на място.

Търкот приседна на пода на скакалеца. Имаше чувството, че и последните останки от енергия са го напуснали. Вече беше забравил подозренията си спрямо китайската професорка. Изгледа останалите четирима. Куин седеше на мястото на пилота, положил лаптопа в скута си, но погледът му бе зареян встрани от екрана. Яков стоеше прав — едрият мъж сякаш изпълваше цялото пространство, главата му бе на сантиметри от покрива. Кинсейд придремваше, а Муалама имаше толкова безгрижен вид, сякаш нищо не се бе случило. В краката му лежеше метално куфарче и Търкот предположи, че вътре е ръкописът на Бъртън.

— Какво пропуснах? — попита той. — Майоре?

— Нямам връзка със Зона 51…

— Там всичко е унищожено — прекъсна го Търкот. — Свърши се със Зоната. Кой го направи?

— Ами… — Куин завъртя глава. — Нямам представа.

— Бяха американци — посочи Търкот. — Но дали са ги ръководели Водачи?

— Военни бяха — съгласи се Куин.

— По чии заповеди? — настоя Майк.

— Успях да проникна в АНС и да проследя част от разговорите. Разполагаха с ниво на достъп от шеста степен.

— Ние имаме ниво на достъп шеста степен — отвърна Търкот. — Кой друг?

— Ние имахме — поправи го Куин. — Вече нямаме.

— Кой друг? — повтори въпроса си Търкот.

— Само „Меджик“ и ние след тях — поне доколкото знам — обясни Куин. — Шесто ниво е създадено от Айзенхауер специално за „Меджик“.

— Значи има и друг „Меджик“ — намеси се хладнокръвно Яков.

— Защо смяташ така? — попита го Кинсейд.

— Защото това е типичният начин за действие на тайните организации — обясни му Яков. — Винаги да има резервен вариант. Което означава, че щом са решили да унищожат Зона 51, вече разполагат с друга, откъдето да действат и където са отвели Дънкан.

Търкот не можеше да не признае, че в разсъжденията на руснака има логика. Почти се изкушаваше да го попита дали не съществува дубльор на Четвърти отдел, но се сдържа.

— А нас кой ни дублира? — попита Кинсейд.

Никой не отговори.

— Сянката на Аспасия е пратил послание до ООН — обади се Куин и завъртя компютъра така, че всички да могат да го прочетат. После хлопна капака.

— Истината и лъжата винаги вървят ръка за ръка — бе заключението на Яков. — Въпросът е кое кое е?

— Това няма значение — рече Търкот.

— Защо да няма? — попита Яков.

— Защото Сянката на Аспасия не е истински човек. Също и Артад. Дори Аспасия наистина да е пристигнал някога тук, за да спасява планетата, той може да е онова лекарство, дето отравя пациента. Нито той, нито Артад някога са били истински приятели на човечеството.

Търкот се сети нещо, бръкна в страничния джоб на панталона, извади документите от изследванията на Лиза Дънкан и ги подаде на Куин.

— Искам да ги прегледаш.

— Разбрано.

— Дълго ли още ще стоим тук? — попита Яков.

— След като не можем повече да вярваме на правителството — каза Търкот, — ще отидем някъде, където можем да се доверим на онзи, който дърпа конците.

— И кое е това място? — попита Яков.

— Поемаме към Северна Каролина — нареди Търкот на Куин.

— А после? — продължи да пита руснакът. — Още ли смяташ да търсиш Лиза?

Търкот се извъртя и го погледна в очите.

— В момента тя не е най-важният ни проблем.

Яков кимна.

— Това решение вече ми харесва. Още повече че не знаем коя е тя всъщност.

— Ще се придържаме към първоначалния план. Главният страж и Екскалибур. Нищо не се е променило.

Яков повдигна рунтавите си вежди.

— Как можеш да го кажеш?

— Живи сме — отвърна Търкот. — У нас е един от скакалците. Разполагаме с достатъчно информация. Значи все още можем да се борим. — Той огледа останалите. — Всички ли са съгласни? Мисля, че точно това ни съветваше да правим Че Лу.

Останалите четирима кимнаха бавно.

— Добре. Да потегляме тогава.

 

 

Тайванският проток

 

Морската битка в Тайванския проток приключи бързо. Тайванският флот се сражава храбро, но не беше подготвен да се изправи срещу цялата мощ на китайската държава без подкрепата на американските кораби. Макар да нямаше нов договор за взаимопомощ и военно сътрудничество, тайванските офицери вярваха, че при подобен инцидент американските и японските кораби в района ще им се притекат на помощ, най-вече за да защитят собствените си интереси в Далечния изток. Но американците просто не разполагаха със сили, които да изпратят. Що се отнася до японците, те предпочитаха да стоят настрана и да не се намесват.

Въздушният бой беше малко по-продължителен, но командващият китайската флотилия не изчака да си осигури пълно въздушно превъзходство. Натоварила огромна десантна армия, флотилията се отправи напряко през протока, а през това време в небето летяха китайски ракети, построени с откраднати от Запада технологии, и поразяваха най-опасните крайбрежни отбранителни съоръжения. Половината от ракетите попадаха в населени места и сееха ужас и паника. Бойните им глави съдържаха химични и биологични оръжия за масово поразяване.

Не всичко мина според предварителните планове, тъй като тайванската армия се бе готвила дълго за подобна инвазия. Незабавно бе обявена пълна мобилизация, на мъжете се раздаваше оръжие, а жените и децата се отправяха към убежищата. И когато първите китайски кораби наближиха брега, там вече ги очакваха заели позициите си подразделения.

Един от тези, които очакваха появата на нашествениците, бе генерал Чан Тек Чок. От дълги години генералът бе планирал и се бе подготвял за тази ужасяваща възможност, но и в най-страшните си кошмари не я бе виждал реализирана. Въпреки липсата на споразумение с американските сили генералът вярваше, че при подобен ход от страна на Китай Съединените щати няма да ги изоставят на произвола. Но в западната част на Тихия океан нямаше никакви американски сили освен тези, които бяха разположени в Южна Корея. Малкият остров изглеждаше обречен.

 

 

Чънчон, Южна Корея

 

Кемп Пейдж бе само на десет минути полет от демилитаризираната зона. Базата се състоеше от дълга летищна площадка, хангари и казармени помещения, заобиколени от висока бетонна ограда, над която бе опъната бодлива тел. От едната страна на пистата бяха подредени две американски ескадрили. Едната се състоеше от щурмови хеликоптери „Кобра“, втората — от товарно-десантните „Блекхок“. Всъщност втората група вертолети трябваше да изпълни една строго секретна задача. На тях се пренасяха тактическите ядрени бойни глави, с които бе въоръжена американската армия в Южна Корея. Самите бойни глави бяха разположени в един подземен бункер, до който се стигаше след осемнадесет минути полет. Те се състояха от гаубични снаряди и ядрени мини, които трябваше да бъдат поставени на пътя на настъпващата армия.

С покачването на напрежението в района вертолетните ескадрили бяха приведени в пълна бойна готовност, а пилотите и екипажите се намираха в хангарите, в непосредствена близост до машините. И когато над пистата отекна звукът на сирената, войниците почти с облекчение се спуснаха към вертолетите и запалиха двигателите. Една по една черните машини излизаха от хангарите и се подреждаха на пистата. После, по знак от контролната кула, се издигнаха във въздуха и се отправиха на юг, към бункера. Но тъкмо когато напуснаха пределите на летището, върху тях се изсипа залп от противосамолетни ракети САМ-7. За по-малко от десет секунди бяха унищожени всички вертолети.

Скоро севернокорейските десантници, които бяха пресекли границата предната нощ и се бяха прокраднали до тайните позиции край летището, бяха открити и избити до крак от южнокорейските части, но мисията им беше изпълнена. Тактическите ядрени бойни глави бяха останали в бункера и севернокорейските и китайските части можеха безпрепятствено да пресекат демилитаризираната зона.

 

 

Великденският остров

 

Кели Рейнолдс се чувстваше като сянка, която се опитва да се скрие в мрака. Макар че нямаше голяма възможност да бъде разкрита, липсваха и подходящи условия за да наблюдава онова, което ставаше наоколо. От известно време не усещаше сгърченото си тяло, живееше само с мислите си, сякаш бе станала неразделна част от стража. Вече бе попривикнала с постоянния поток информация, който течеше пред погледа й, и дори успяваше да отдели по-важните сведения. Сякаш стоеше край шестлентова магистрала, по която фучаха с висока скорост различни коли. С течение на времето вече забелязваше не само цвета, а марката и други подробности. Толкова много неща се случваха едновременно и тя успяваше да следи все повече от тях.

Знаеше за нановирусите на Пърл Харбър и за провала им да открият остатъка от Тихоокеанския флот. Ако можеше да контролира тялото си, щеше да се засмее на яда и разочарованието на Сянката на Аспасия от провала на плановете да бъде разгромена напълно американската военна сила в Тихия океан. Но тя долавяше също така нарастващата му увереност, че това е само мимолетна задръжка по пътя към абсолютната победа.

Стражът от Марс все още поддържаше връзка с този на острова. Кели бе малко смутена от информацията, която пристигаше оттам, тъй като излизаше, че Сянката на Аспасия преднамерено игнорира опитите на оцелелите в Сидонийската база да се свържат с него.

Докато Плененият флот приближаваше бреговете на Пърл Харбър, в трюма на „Джар Вайкинг“ бяха копирани още няколко подводници. Сянката на Аспасия нареди на корабите да се разпръснат, да открият оцелелите американски кораби и да ги привлекат на своя страна.

По целия свят Водачи се опитваха да вербуват хората за каузата на Сянката на Аспасия или да ги вдигнат на бунт срещу собствените им правителства. Тези действия също се координираха от стража на Великденския остров. Целта беше да се създаде колкото се може по-голям единен фронт срещу Артад.

Заразените хора на повърхността изпълняваха задачите, които им поставяше стражът.

Нанороботите постепенно разширяваха подземния тунел към термичния източник в подножието на острова.

И всичко това бе неразделна част от постоянния информационен поток. Кели засичаше също така в потока разклонения, които водеха към другите стражи на планетата. Имаше и едно по-голямо разклонение, предназначено за Главния страж, но то бе прекъснато преди много години. Тя обаче забеляза, че стражът от острова е отворил отсамния край на това разклонение, сякаш очаква същото да бъде сторено и от другата страна.

После се мярна нещо познато. Името на Джони Симънс. Беше съвсем за кратко, като светкавица в небето.

Тя се съсредоточи върху потока информация с това име. Крайният получател изглеждаше Плененият флот, но там едва ли някой би се заинтригувал от подобни сведения. Нито пък тук, на Великденския остров.

Освен ако не се опитваха да й привлекат вниманието.

Тя прегледа цялата информация. Търкот се нуждаеше от нови сведения. Относно Екскалибур и Главния страж. Почувства желанието му като ободряващ електрически импулс, който й даде нова цел в живота. За да набави нужните сведения обаче трябваше да излезе извън сянката, в която се бе спотайвала досега.

 

 

Тренировъчен полигон за специални операции „Полковник Джеймс Роуи“,

Северна Каролина

 

Тренировъчният полигон за специални операции бе разположен на четирийсет мили западно от Форт Браг. Беше построен още по време на Втората световна война, когато в него се готвеше 11-а въздушнопреносима дивизия. Двайсетина години по-късно полковник Бъл Саймън готвеше тук подразделенията Сон Тай за операциите в Северен Виетнам, а през осемдесетте мястото им бе заето от елитните подразделения на „Делта Форс“. В момента полигонът бе предоставен на Специалните части, но тук идваха да тренират също „Делта Форс“, парашутистите от ВВС и тайните агенти от ЦРУ.

През деветдесетте полигонът бе наречен на името на полковник Роуи, офицер от Специалните части, който бе избягал от плен в Северен Виетнам и бе изгубил живота си на Филипините. В момента обаче полигонът пустееше, тъй като всички учебни части и инструктори бяха върнати по поделенията си, където очакваха по-нататъшни нареждания в състояние на пълна бойна готовност. До лагера имаше и военно летище.

Ето защо когато Куин приземи скакалеца пред един от големите хангари на летището, нямаше кой да ги посрещне. Търкот скочи пръв, разтвори ръждясалите врати на хангара и махна на Куин да вкара скакалеца вътре. Всички излязоха и се насъбраха около Търкот, за да разберат каква ще е следващата стъпка.

Търкот си погледна часовника и кимна, когато чу шума от приближаващ се вертолет. Излезе насред пистата и погледна на изток, в посоката, в която се намираше Форт Браг. Един „Блекхок“ се показа над короните на дърветата, описа кръг и кацна на десетина метра от него. Страничната му врата се плъзна и отвътре наизскачаха тежковъоръжени войници с униформи без опознавателни знаци. Двама от тях заеха отбранителна позиция, други двама изтичаха при Търкот.

Той вдигна ръце, за да им покаже, че не носи оръжие. Единият от двамата понечи да го претърси, но в този момент от вертолета се показа пети мъж, който извика:

— Оставете го. Отцепете района.

Търкот отдаде чест, тъй като петият мъж носеше пагони.

— Господин полковник.

Мъжът отвърна на поздрава.

— Господин майор.

Търкот се обърна към спътниците си.

— Това е полковник Микел, от „Делта Форс“.

Яков кимна, припомнил си помощта, оказана им от Микел по време на акцията на Дяволския остров. Търкот представи набързо останалите, после всички влязоха в хангара.

— С какво мога да ти помогна, Майк? — попита Микел.

— Първо, нито дума за съществуването ни.

— Разбрано — кимна Микел.

— Второ, нужна ни е охрана. Не можем да се доверяваме на никого.

— Ще оставя четиримата, които доведох — те са сигурни хора. Ще ти пратя още дванайсет души.

— Трето — продължи Търкот, — нужен ни е един от вашите мобилни командни постове. — Той знаеше, че в „Делта Форс“ разполагат с удобни фургони, в които има апаратура за връзка и с най-отдалечените кътчета на Земята. Нямаше да е като в Зона 51, но щеше да свърши работа.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса. Не зная доколко си наясно с обстановката. Изгубихме Хавайските острови. Северна Корея нападна Южна Корея с китайска поддръжка. Освен това китайците са ударили Тайван. Близкият изток е врящо гърне, особено след смъртта на Саддам.

— Ще получа ли мобилен команден пост, или не? — прекъсна го Търкот.

— Защо преди това не ми кажеш какво става? — отвърна с въпрос Микел.

Търкот пресметна, че си заслужава да информира полковника за всичко, особено след като с помощта си той поставяше на карта военната си кариера, а може би и живота си.

— Мисля, че знам един начин да спрем Сянката на Аспасия. — И набързо го запозна с плана да открият местоположението на Главния страж в недрата на Арарат и Екскалибур на Еверест.

— Е, добре — склони Микел, след като Търкот приключи. — Още сега ще наредя да докарат един команден пост.

Търкот се върна при вратите на хангара. Спомни си времето, когато бе тренирал тук, готвейки се за различни операции по света. Откъм пистата полъхна хладен ветрец и той неволно потрепери. Имаше предчувствието, че предстоящата мисия ще е по-трудна от всички досега, взети заедно.