Робърт Дохърти
Сфинксът (7)

6.

Лунните планини, Рувензори, Уганда

48 часа и 55 минути до разрушението

 

Грохотът на гръмотевиците бе като какофония от могъщи ударни инструменти, която не стихваше дори за миг. Ако някога настъпи краят на света, мислеше си Лаго, сигурно ще изглежда така. Гъста мъгла от ниски облаци и сняг ограничаваше видимостта им до няколко метра. Беше студено, вятърът запращаше снежинките в лицата им. Приседнал на грамадната си раница, Муалама сякаш не забелязваше задаващата се буря. Отново се бе вглъбил в изучаване на ръкописа.

Преди около час се бяха изкачили на височина от три хиляди и петстотин метра, преодолявайки гористия пояс. Наближаваше пладне. Лаго си даваше сметка, че ако не започнат да се спукат обратно, нощта ще ги завари високо в планината. Не го плашеше нито студът, нито гръмотевичната буря. Сега вече знаеше защо както местните жители, така и алпинистите от целия свят избягват да катерят тези планини.

Тук си бяха дали среща два свята, в които бе еднакво трудно да се оцелее — непроходими, гъмжащи от отровни влечуги тропически джунгли, следвани от алпийски терен с отвратително време и гъсти, затрудняващи ориентацията мъгли. От техническа гледна точка изкачването не беше особено трудно, но климатичните условия го превръщаха в рискована игра.

— Съвсем наблизо сме — обяви професорът и се надигна.

Продължиха да се изкачват по една стръмна пътека, завързани с шестметрово осигурително въже. Водеше Лаго, като на по-стръмните места поставяше по някой клин. Муалама го следваше на известно разстояние и прибираше клиновете.

— Чичо — събра смелост момчето. — Трябва да се спуснем обратно преди да се стъмни.

— Близо сме вече — повтори задъхано професорът. — Няма да се наложи да изкачваме върха.

— Какво всъщност търсим? — попита поуспокоен Лаго.

— Като го намерим, ще знаем.

Следобедът преминаваше в надвечер, а Лаго все още нямаше представа на какво разстояние е върхът. Видимостта се бе увеличила до стотина стъпки, но мракът скоро щеше да ги обгърне.

— Там е! — извика внезапно Муалама и посочи една тясна пътека вдясно. Изчезваше зад невероятно красива завеса от грамадни ледени висулки, които се спускаха от надвисналия скален корниз. — Как мислиш, дали това място може да бъде наречено „Дяволският палец“?

Лаго само измърмори нещо. Беше твърде уморен и изплашен.

— Защото според мен това е точно Дяволският палец — Муалама приближи предпазливо ледената стена. Пъхна глава между две от висулките и освети вътрешността с джобното си фенерче.

— Открихме го! — извика развълнувано той. Лаго се присъедини към него. В стената, под корниза, имаше тъмен черен квадрат, който едва ли бе с естествен произход. Той отскочи назад, когато Муалама замахна рязко с ледокопа си и откърти една от висулките.

— Хайде! — извика като подивял професорът. — Помогни ми!

 

 

Зона 51

48 часа и 50 минути до разрушението

 

Очите на хората около масата бяха вперени в Яков. След изявлението на Лексина той бе станал център на вниманието. Руснакът се изправи, приближи една малка масичка в ъгъла и си наля чаша вода.

— Нямате ли нещо по-силно? — подхвърли, преди да отпие, на майор Куин.

Не последва отговор, а и Търкот не очакваше да има. Той знаеше, че Яков обмисля информацията. След като утоли жаждата си, руснакът седна отново и втренчи поглед в Дънкан.

— Всъщност, притежавате ли ключа, за който настоява тази Лексина?

— Не.

Веждите на руския агент се сключиха.

— Тогава защо тя смята, че е у вас?

— Първия път, когато Лексина ме попита защо се борим срещу Черната смърт, аз я измамих, че го имаме, с надежда да измъкна повече информация за него — призна Дънкан.

— Това е било грешка — поклати глава Яков. — Сега вече каквото и да казвате на онова същество, то ще смята, че го лъжете.

— Каква е тази „Стратегическая звезда“? — намеси се Търкот, отегчен от безцелния разговор.

— Трябва най-сетне да разберете… — продължи Яков, но Търкот го прекъсна:

— Не чуваш ли? Питам с какво ни заплашваше Лексина?

Яков бавно кимна.

— „Стратегическая звезда“, или „Страцида“, както се подвизаваше съкратено сред посветените, беше изстреляна през 1988 г., точно преди края на студената война, с полезен товар от сто тона на борда. Изведоха я на орбита от шестстотин километра над земната повърхност. Знаехме, че вашите спътници ще я засекат и започнахме да разпространяваме внимателно подготвена дезинформация. Твърдяхме, че става въпрос за първата степен от подготовката за извеждането на орбиталната станция „Мир“. Не беше това, разбира се. „Стратегическая звезда“ е военен спътник, конструиран да… — Яков млъкна и отново посегна към чашата с вода. Лицето му беше напрегнато.

— Да пренася оръжия? — подсказа му Дънкан.

— Тридесет и две едномегатонни кобалтови ядрени бойни глави, предварително програмирани да поразят определени цели от вашата страна. Достатъчни са да осигурят смъртоносна доза радиоактивен материал за всеки квадратен сантиметър на Щатите.

— Идиоти такива — произнесе Дънкан във внезапно възцарилата се тишина.

— С нашия меч по нашите глави — заключи мрачно Търкот.

 

 

Арлингтън, Вирджиния

48 часа и 40 минути до разрушението

 

Придружена от солиден ескорт, колата на секретаря по отбраната Уилям Уикъм напусна Пентагона и се насочи на север, по магистралата „Джордж Вашингтон“, която следваше брега на река Потомак.

Уикъм отиваше в Белия дом, за да моли президента за разрешение да атакува Великденския остров с атомни бомби. Във Флотата бяха подготвили нов план за проникване под силовото поле, заобикалящо острова, но адмирал Полдън, командващият Оперативна група 78, която държеше под обсада острова, не желаеше да се задоволи с половинчати мерки. Уикъм бе на едно мнение с адмирала. Пленяването на „Уорфайтър“ и разрушаването на „Атлантис“ бяха последният тласък, след който секретарят по отбраната се озова в лагера на онези, които твърдо вярваха, че не бива повече да се церемонят с пришълците.

Докато заобикаляха военното гробище, където ескортът трябваше да забави поради натовареното движение, Уикъм си спомни с гняв за изолационистите. Знаеше, че тъкмо те са най-върлите противници на идеята островът да бъде атакуван с крайни средства. Тъкмо обмисляше аргументите, които смяташе да използва в защита на своята позиция, когато колата внезапно закова на място и той полетя към предната седалка.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа Уикъм в интеркома, който го свързваше с шофьора, но сетне сам видя причината за спирането. Един грамаден булдозер бе свил рязко от аварийното платно, заемайки мястото между колата на секретаря и тази на охраната. Булдозерът се извъртя внезапно и насочи остриетата на греблото си право към тях.

— Измъкни ме от тук, Джордж — викна Уикъм в интеркома.

Шофьорът превключи на задна и колата се вряза в бронята на автомобила зад тях. Докато Уикъм търсеше пипнешком дръжката на вратата, булдозерът стовари греблото си върху предното стъкло на лимузината, строши непробиваемото стъкло и смаза шофьора върху седалката. Едно от стоманените остриета разпори нещастника на две, докато се издигаше обратно.

Уикъм блъсна вратата с рамо, но от удара цялото купе се бе усукало и тя не поддаде. Някъде отзад долетяха изстрели, но куршумите се удряха в стоманеното гребло. Охраната от предната кола също бе заобиколила бясно подскачащия булдозер и обстрелваше кабината. Завладян от маниакален стремеж да довърши започнатото, булдозеристът продължаваше да дърпа ръчките, без да обръща внимание на свирещите край него куршуми. Греблото се издигна отново, потрепери за миг и се стовари, този път право върху смазания покрив на лимузината.

Уикъм се свлече между седалките, за да избегне удара. Ламарината на тавана се разкъса с пукот и едно парче преряза като с нож краката му, приковавайки го на място. Болката бе толкова силна, че той изгуби съзнание.

Булдозеристът отново изтегли ръчката. Този път две от остриетата бяха завъртени право към окървавеното тяло на секретаря. Един от телохранителите се изкатери до кабината. В мига, когато се прицели в главата на булдозериста, маниакът премести рязко ръчката напред.