Робърт Дохърти
Сфинксът (5)

4.

Зона 51

 

Вятърът, който се спускаше откъм планинските върхове, носеше със себе си песъчинки и прах и ограничаваше видимостта до двеста стъпки във всяка посока. Зона 51 бе скрита напълно от бушуващата буря.

Капитан Майк Търкот придържаше с една ръка очилата, които си бе поставил, а другата не сваляше от спусъка на своя верен автомат МП-5, преметнат на ремък през рамото. Още една фигура вдясно от него крачеше, преодолявайки постоянния напор на вятъра. Двамата се отдалечаваха бавно от леко открехнатата врата на хангара, през която се бяха измъкнали на повърхността.

— В нашата Зона 51 вятърът носеше не пясък, а сняг — извика другият със силен акцент, който се долавяше дори през свистенето на вятъра.

Търкот не обърна внимание на коментара на руснака. Планината, от която се отдалечаваха, вече бе скрита от плътна, кафеникава мъгла. Той съсредоточи усилията си върху това да върви в права линия, осъзнавайки колко лесно човек може да се залута из безлюдните и незастроени околности на Зоната.

Търкот вдигна дясна ръка и я сви в юмрук — сигнализираше, че трябва да спрат. Яков, руснакът до него, забави крачка и го погледна. Беше грамаден, як мъжага, който сякаш не забелязваше нито вятъра, нито пясъчната виелица. Носеше черен шлифер, чиито краища плющяха зад гърба му. Лицето му бе скрито от гъста, черна брада. На главата си бе нахлузил вързана под брадичката ушанка, която изглеждаше нелепо в пясъчната буря.

— Пистата. — Търкот посочи края на бетонната площадка пред тях. Обърна се надясно и тръгна в тази посока, използвайки края на пистата като ориентир. След няколко минути отново спря. Вдясно, между поривите на вятъра, едва се различаваха останките от разрушения с изстрел от космоса хангар.

— Ударен с нашия меч — произнесе Търкот, по-скоро на себе си, отколкото на Яков.

— Какво? — руснакът се наведе към него.

— Нападнаха ни с нашето оръжие.

— Какво имаше там? — попита Яков.

— Телата на двамата агенти от СТААР, които убихме. Учените все още работеха върху тях, опитваха се да определят до каква степен са хора и до каква — извънземни. Осем души загинаха при този взрив.

— Жертви на войната.

— На война, която засега не печелим.

Яков не отговори. Вдигна ръка и намести ушанката си.

— Трябваше да изчакаме в хангара.

— Там непрестанно ни дишат във врата.

Яков се разсмя, дълбок и гърлен звук, който бе отнесен от вятъра.

— Бързо се учиш. Параноята е полезно нещо. Помага ти да си запазиш животеца.

— Майор Куин се е заел с електронно прочистване на Куба — това е подземният оперативен център на Зона 51. Веднага щом свърши, ще се съберем с него и с доктор Дънкан и ще решим какво да предприемем.

— Ти вярваш ли на майор Куин? Той не беше ли член на „Меджик-12“?

— Вече не вярвам на теб, камо ли на майор Куин — отвърна Търкот, обърна гръб на разрушения хангар и огледа пистата — или поне тази част, която се виждаше. — Куин не беше допуснат във вътрешния кръг на „Меджик“. Използваха го като офицер за свръзка. Чакай, ти не беше ли сътрудник на Четвърти отдел? Това, доколкото знам, е вашият еквивалент на „Меджик-12“. В такъв случай, мога да ти вярвам точно толкова, колкото и на Куин.

— Нищо чудно да съм единственият оцелял от Четвърти отдел — отвърна Яков. — Но не ние възнамерявахме да вдигнем кораба-майка. Вашият „Меджик-12“ попадна под контрола на стража от Тиахуанако. Не зная дали е имало внедрени агенти в Четвърти отдел, но съм сигурен, че е бил унищожен от пришълците или от техните слуги. Оттогава престанах да вярвам на когото и да било.

Търкот кимна.

— Точно за това трябва да поговорим, когато пристигне Дънкан.

— Не разбрах все пак, на кого вярваш?

— А ти?

— Казах ти — на никого. А сега ти ми отговори.

— На доктор Дънкан.

— И защо?

Търкот мълчеше.

— Трябва да мислиш с главата, а не със сърцето си — посъветва го руснакът.

— Така и правя.

— Видях ви как се гледате. Подобни чувства могат да попречат на…

Търкот се извърна и спря пред руснака.

— Мисля с главата си, но вярвам със сърцето. Ето нещо, което ти трябва да научиш. — Той протегна ръка и тупна едрия мъж по гърдите. — Дори на теб почти взех да ти вярвам — след онова, което се случи на Дяволския остров. — Търкот отново насочи вниманието си към пистата.

— Почти — засмя се Яков. — Това ми харесва. Ето как трябва да се гледа на живота. В нашата професия никога не бива да се борави с абсолютни стойности. — Усмивката му изчезна. — Чакай да те попитам нещо, мой „почти“ близки приятелю. Ако не греша, тъкмо доктор Дънкан те прати в Зона 51? Право в устата на вълка.

Търкот кимна.

— И откъде е знаела какво става там? В „Меджик-12“?

Търкот никога не си бе задавал този въпрос и на лицето му се изписа колебание. Накрая реши да прехвърли темата върху другия въпрос, който не му даваше покой.

— Нещо ново за Тунгуския метеорит? Защо генерал Хемщад го спомена точно преди да умре? Дали не знае кой е предизвикал взрива?

Яков поклати глава.

— Не открих кой знае какво. Може би Хемщад се е опитвал да ни прати по лъжлива следа. Трябва да знаеш… — Яков млъкна внезапно. Гледаше встрани от Търкот. Нещо се движеше сред пясъчната пелена.

— Това е скакалецът — Търкот размаха запалено фенерче, доволен, че най-сетне е сложил край на разговора.

Над пистата се спусна плосък, сребрист диск, увисна за миг, после бавно се приближи към тях. Върху корпуса не се виждаха нито илюминатори, нито вградени двигатели, но Търкот знаеше, че екипажът вътре ги наблюдава благодарение на извънземните технологии, позволяващи на метала да става прозрачен в едната посока.

Скакалецът, каквото бе прозвището на извънземния летателен съд, се приземи само на два-три метра от Яков и Търкот. Официалното название на деветте летателни дискове бе „магнитнозадвижвани летателни средства“ или МЛС. Два от тях били открити наблизо още по време на Втората световна война, скрити в една пещера, във вътрешността на кораба-майка. Именно това откритие бе причината Зона 51 да бъде разположена в този относително отдалечен район, тъй като на времето преместването на кораба-майка от неговото скривалище било невъзможно.

По-късно били открити и останалите седем диска в една кухина под ледената покривка на Антарктида.

Всеки от скакалците бе с диаметър девет метра и завършваше с малък купол на върха. Нямаше никакво съмнение, че многобройните изпитателни полети със скакалците бяха породили сензационните новини и легендите за НЛО.

Доколкото Търкот знаеше, названието „скакалец“ произхождаше от способността на летателния съд да отскача рязко и да сменя посоката си, сякаш се е блъснал в невидима стена. Неговата система за реактивно задвижване бе костелив орех при реверсивните инженерни изследвания — и досега учените от „Меджик-12“ нямаха никаква представа за принципите, които двигателят му използва. Знаеше се единствено, че се захранва от магнитното поле на Земята, а от личен опит Търкот бе установил, че скакалците рязко губят мощност, когато започнат да се отдалечават прекомерно от планетната повърхност, но тези сведения не помагаха с нищо да бъдат разкрити тайните на извънземните двигатели.

На върха на скакалеца се отвори кръгъл люк, през който се измъкна стройна женска фигура. Търкот изтича напред и подаде на Дънкан очилата против пясък.

— Кубът обезопасен ли е? — попита тя, докато крачеше между двамата мъже, които сякаш й служеха за подвижен заслон.

— Куин каза, че скоро ще свърши — Търкот чукна с пръст по клетъчния си телефон. — Ще се обади веднага, щом е готов.

Дънкан кимна.

— Хубаво, защото исках да разговарям първо с вас двамата. — Тя погледна към останките от хангара. — Имах лична среща с президента точно преди да пристигна тук. Ако пропуснем обичайните двусмислени политически изявления, същината е, че ни оставят да се оправяме сами. Разрушаването на двете совалки е подействало като шок на управляващата администрация. Всички се боят от потенциални разкрития за това колко дълбоко сме инфилтрирани от агенти на пришълците — Водачи, „Мисия“, Онези, които чакат, СТААР, или от тайнствената групировка на Наблюдателите. Загубата на „Уорфайтър“ е била последната и изглежда преливаща чашата капка.

— Кой е разпоредил атаката на „Уорфайтър“ срещу „хищния нокът“?

— Президентът, но под натиска на Националния съвет за сигурност. Като отплата за унищожаването на „Колумбия“. Но не се получи така, както го планираха. Сега се боят от две неща. Едното е, че „Уорфайтър“ може да порази всяка цел на земната повърхност. Нищо чудно президентът да сънува кошмари, в които лазерният лъч преминава през покрива на Овалния кабинет. Второто е, че не биха желали да признаят за съществуването на „Уорфайтър“. И без това съществуват остри противоречия с КИСПП, както и между самите членове на Съвета за сигурност. Ако руснаците и китайците узнаят, че спътникът е бил вдигнат още преди две години, най-вероятно ще напуснат Съвета.

— Значи, както и друг път, ще скрият истината?

— Нима си очаквал да се променят? — попита Дънкан. — Срещнах се също и с Питър Стърлинг, председателят на Комисията по пришълците към ООН. И той, като президента, говори за политически групировки, коалиции и боричкания.

Скакалецът се бе издигнал и сега приближаваше широко отворената врата на Първи хангар. Търкот се чувстваше беззащитен върху откритата площадка, брулен от вятър и без никаква видимост. Не можеше да обвинява президента за опасенията му. Над главите им имаше мощно оръжие и никой на Земята не беше в състояние да го контролира. Друго обаче го безпокоеше повече. Положението беше сериозно, а никой в администрацията и в Обединените нации не желаеше да поеме водачеството в свои ръце. Следващите думи на Дънкан потвърдиха съмненията му.

— Изолационистите контролират както Белия дом, така и Сената, което значително ограничава възможностите на президента. Китай разполага с право на вето в Съвета за сигурност, което пък връзва ръцете на КИСПП. Тъй като повечето от събитията в последно време ставаха далеч от нашата територия — епидемията от Черна смърт в Южна Америка, сраженията в Китай, появата на аирлианците от Марс, силовото поле, заграждащо достъпа до Великденския остров — преобладаващото мнение във Вашингтон е, че докато си държим главите заровени в пясъка, нищо няма да ни се случи.

— Типично по американски — изръмжа Яков. — И през Втората световна война склонихте да се намесите едва когато загинаха милиони, Франция беше прегазена от нацистите, а Англия бе готова да капитулира. Но и това можеше да не стане, ако японците не ви бяха ударили внезапно в Пърл Харбър. Какво ще ви е нужно този път? Та това е световен проблем. Няма да се скриете зад океаните, които ви заграждат.

Блъсна ги силен порив на вятъра и Дънкан се олюля. Търкот протегна ръка да й даде опора.

— Казвам ви какво е истинското положение — произнесе ядно тя. — Можем да си стоим тук и да спорим за миналото, докато ни посинеят ушите, но това няма да промени нищо. Изолационистите разполагат с много сериозен аргумент, който ние им дадохме — хилядолетното аирлианско присъствие на нашата планета. Те поставят въпроса така — след като толкова дълго сме живели в мир с пришълците и техните агенти сред хората, защо да не се върнем отново към това положение?

— Няма начин — поклати глава Търкот. — С опитите си да вдигне кораба-майка „Меджик-12“ наруши невъзвратимо съществуващото равновесие. Сега вече ще се бием докрай.

— Зная го и затова съм тук — рече Дънкан. — Както вече ви казах, оставени сме да се оправяме сами. Можем да разчитаме на известна подкрепа от страна на Стърлинг, но не бива да забравяме, че изолационистите държат под око Комитета. Трябва да се радваме, че президентът не е решил да ни изключи напълно от играта.

— Нима беше чак толкова лошо? — попита Търкот.

— Официалната политика сега е да се събира информация и да не се предприемат каквито и да било действия. Все пак, успях да осигуря малко подкрепление.

— От кого?

— От твоя добър приятел полковник Микел. Изпраща ни група от специалните части, направо от Браг. Момчетата са подбрани лично от него. Можем да ги използваме както намерим за добре.

— Без ограничения? Като държавни граници например?

— Неофициално — без ограничения. Официално — ако оплескаме работата, сами ще си сърбаме попарата.

— Страхотно — завъртя глава Търкот. Телефонът му иззвъня и той го доближи до ухото си. — Куин казва, че Кубът е чист. Хайде да слизаме долу.

— Има още нещо — спря го Дънкан.

— Какво?

Тя бръкна в джоба на сакото си и извади лист хартия, който вятърът се помъчи да изтръгне.

— Новини от Великденския остров.

— От стража?

— Съобщението е от Кели Рейнолдс. Или от онова, в което се е превърнала.

 

 

Космически център Кенеди, Флорида

 

Постовият освети с фенерче пропуска, след това огледа лицето на приносителя му, за да го сравни със снимката. Грифът за достъп върху пропуска бе най-високият възможен в сенчестия свят на секретните операции. Организацията, към която принадлежеше притежателят му, бе ЦРУ.

В действителност обаче, той бе член на СТААР, съкращение на названието Стратегическо-тактически алианс за антиизвънземно реагиране. Основана от президента Айзенхауер, на тази организация се възлагаше да координира действията при евентуална извънземна заплаха — въз основа на доказателствата, че Земята наистина е била посещавана от пришълци, които и досега се проучваха в Зона 51, под вещото ръководство на „Меджик-12“. Всъщност, СТААР бе организация на Онези, които чакат, и им осигуряваше достъп до всички нива на правителствената администрация. Така, благодарение на ширещата се бюрокрация и невежество, десетилетия наред членовете на тази организация разполагаха с достъп до най-секретните документи и можеха да влияят на важни решения.

Кодовото име на агента беше Етор. Той заобиколи с делова крачка постовия и забърза към машинно-конструкторския цех — който с височината си от 1575 метра и осемте си акра площ доминираше над цялата околност. Цехът бе построен така, че да издържа и на ураганни ветрове. Основата му се опираше на 4200 стоманени пилона с дебелина 35 сантиметра всеки, забити на дълбочина от петдесетина метра в лежащата отдолу скала.

Етор бе посещавал цеха още по времето, когато се наричаше Кейп Канавирал и в него се сглобяваха подвижни ракетни установки от клас „Сатурн“. Впоследствие цехът бе преустроен така, че да може вътре да се сглобява космическата совалка.

Етор проследи с поглед масивната, висока врата на хангара, която се вдигна бавно нагоре, разкривайки просторната вътрешност. Изправена върху тежкотоварната транспортна платформа, космическата совалка „Атлантис“ се опираше на двата си външни резервоара и на двете ракети с твърдо гориво. С едва забележимо потрепване платформата се отдели от мястото си и започна плавно да се приближава към изхода.

Макар крайната й цел да се виждаше с просто око, на платформата щяха да й бъдат необходими шест часа, за да преодолее разстоянието до стартовата площадка на совалката. Обикновено когато совалката се преместваше нощем на стартова позиция, целият полигон бе озарен от мощни прожекторни светлини, осигурявайки незабравимо зрелище на любопитните данъкоплатци. Но тази нощ придвижването ставаше на тъмно. Още от вечерта всички пътища около космическия център бяха блокирани от полиция, ограничавайки броя на зрителите до охраната и техническия персонал.

Както и до неколцината със специални пропуски, като Етор.

След разрушаването на „Колумбия“ и „Индевър“, работата по единствената оцеляла совалка „Атлантис“ бе възобновена с удвоени усилия. Що се отнася до „Дискъвъри“, знаеше се, че дори при възможно най-високи темпове на подготовка ще може да бъде изстреляна най-рано след месец.

Транспортната платформа бе дълга четиридесет и широка тридесет метра, а всяко едно от колелата й тежеше 1000 килограма. С максимална скорост от километър и половина в час „Атлантис“ напусна тържествено портала на машинно-конструкторския цех и изви плавно към стартов комплекс 39-А, който се намираше на шест километра. Етор й обърна гръб и закрачи към една от старите стартови площадки, до която имаше по-малко от километър.

Когато стигна там, той се спусна по ръждясалата стълба в стария наблюдателен бункер и нагази в стигащата до глезените кална вода, заливаща бетонния под. Етор се подпря на тесния перваз и надникна през процепа, от който се виждаше тъмния силует на теглената на буксир совалка. След това извади миниатюрна черна кутия и натисна единственото копче.

— Изкараха я — докладва той.

— Известна ли ти е целта на полета? — попита гласът от другия край.

— Официалното съобщение е за извеждане на два наблюдателни спътника. В товарния отсек обаче е разположен един спътник от типа „Уорфайтър“. Последно поколение. Възнамеряват да го изведат на орбита и да свалят „Уорфайтър“-а, който вие държите под контрол.

— Това е недопустимо. — Последва кратка пауза. — Добре. Имам прехват на целта. Край на връзката.

— Край — потвърди Етор и прибра прибора за връзка в джоба си.

Платформата бе на по-малко от петстотин метра от цеха, когато ярък лъч светлина проряза тъмното небе и удари право в един от страничните резервоари. Лазерният лъч мигновено възпламени над двата хиляди тона от втечнен кислород и водород.

Последвалата експлозия унищожи не само „Атлантис“, но и помете до основи машинно-конструкторския цех. В радиус от дванадесет километра бяха изпотрошени всички прозорци, а ударната вълна от взрива бе чута чак в Орландо, на шестдесет километра от космическия център.

Етор изчака присвит зад дебелата стена, докато взривът утихне, сетне се изправи и огледа полесражението. От совалката нямаше и следа.

 

 

Рувензори^[1], Лунните планини, Уганда

 

Професор Муалама отпи жадно от манерката и погледна нагоре, към стената от облаци, която скриваше небето на запад. Намираше се през цял океан от джунглите на Южна Америка, но отново бе сред необитаема пустош.

— Когато гръцкият историк Херодот посетил Египет през 547 г. пр.н.е., разказали му, че изворите на Нил били при едно бездънно езеро, разположено в недрата на високи, покрити с бяла шапка планини, на самия екватор. Тази легенда му се сторила неправдоподобна, но въпреки това я описал. Ето един урок за теб, скъпи племеннико, човек трябва да бъде последователен докрай.

Младежът, когото Муалама бе нарекъл „племеннико“, бе облечен с риза в защитен цвят и къси, зелени панталони. Под мишниците му личаха полукръгли влажни петна с белези от засъхнала сол, ръцете му бяха покрити с драскотини и всички мускули го боляха от осемчасовия неспирен преход, откакто бяха напуснали последното цивилизовано място в Касесе, Уганда. Първо пресякоха разкаляната поляна на летището в покрайнините на града, сетне поеха по една тясна планинска пътека, а сега му се струваше, че се изкачват право към облаците. Бяха пристигнали предната вечер, след като чичо му най-сетне откри пилот, готов да ги прекара през границата нелегално, срещу известна сума пари.

Питър Лаго — доскоро студент по археология към университета в Дар ес Салаам — бе работил и на други археологически разкопки, под ръководството на чичо си. Бяха прекарали известно време в Танзания, в Олдовайската Клисура, където се бяха натъкнали на останки от Homo habilis^[2] истинският прародител на съвременния човек.

Лаго смяташе чичо си за ексцентричен човек със странни, нестандартни идеи. Професор Муалама се интересуваше както от съвременна история, така и от далечното минало, той беше учен, който изучаваше внимателно познатите факти, но не запушваше уши за легенди и предания.

Лаго все още очакваше някакво обяснение за присъствието им тук, но беше привикнал с периодите на продължително мълчание на професора, които — съдейки по опита си — нерядко приключваха с интересни лекции по вълнуващата го в момента тема. Изглежда и сега бе настъпил подобен миг на откровение, защото след като си пое дъх и даде знак за кратка почивка, Муалама заговори с равен глас:

— В 50-та година след Христа, географът Марин от Тир^[3] записал история, чута от един гръцки търговец, който твърдял, че се завръща от източните брегове на Африка и че бил достигнал заснежена планинска страна с две езера, от които извирала река Нил. Неговият последовател, известният математик и географ Птолемей, първи използвал понятията дължина и ширина, за да обозначи някоя точка върху земната повърхност. Той също намирал за странна и загадъчна идеята за заснежени планини, които да се намират на самия екватор. Нарекъл тези планини Луна Монтес, Лунните планини — име, което се използва и до днес.

Муалама се протегна и яките му кости изпукаха. В раницата му лежеше вързопът, който бе открил в каменната стая в Дяволското гърло. Съдържанието му бе посочило местоположението на следващата загадка, този път в неговия роден континент Африка, и той не се бе поколебал да се впусне в разкриването й.

— За разлика от Килиманджаро и Нгоро-нгоро — продължи той, — тези планини, които тукашните жители наричат Рувензори, а това означава Дъждовни планини — не са възникнали в резултат от повишена вулканична активност. Намираме се в края на един гигантски масив, с дължина 120 километра и ширина 20, по който преминава границата между Уганда и Заир. — Той вдигна ръка и посочи облаците, — Четири са най-високите върхове на планината — Спики, Стенли, Бейкър и Луиджи де Савоя. И четирите, естествено, носят имената на бели изследователи. Местните имат собствени имена, които европейците пренебрегват. Стенли е първият бял, който видял върховете. Пристигнал по тези места през 1875 г., воден от туземни водачи, но така и не могъл да разгледа планината, която е скрита в облаци триста дни от годината. Върнал се тринадесет години по-късно, през 1888 г., и тогава най-сетне съгледал заснежените върхове.

— Чичо… — осмели се да го прекъсне Лаго. Знаеше, че ако карат така, ще минат часове, преди да научи нещо полезно.

— Да? — погледна го свъсено Муалама.

— Къде отиваме?

— На връх Спики.

Това даваше отговор на един от незададените въпроси — защо Лаго му бе необходим. Младежът имаше известен опит в катеренето на планини в Етиопия и Южна Америка. Досега не беше се качвал на Лунната планина, но знаеше, че Спики е от трудните върхове, особено ако случат на неподходящо време. Реши, че сега е моментът да зададе и третия си въпрос.

— А защо ще се качваме на Спики?

— Знаеш ли кой е бил Спики? — отвърна с въпрос Муалама.

Лаго поклати отрицателно глава.

— Стенли е бил американец. Луиджи ди Савоя е италиански дук, който картографирал цялата планинска верига през първото десетилетия на нашия век. А Спики е английски изследовател. Прочул се е с това, че през 1858 г., заедно със сър Ричард Франсис Бъртън, е открил езерото Танганайка. По онова време двамата вярвали, че от там черпи водите си Нил. Спики се върнал в Англия и обявил откритието за свое, с което сложил и начало на продължителната вражда с Бъртън. Дори била обявена дата за публична дискусия, но в деня преди нея Спики загинал при нелеп инцидент по време на лов. Каква ирония от страна на съперника му — да скрие следващия ключ към загадката на върха с неговото име.

— Следващ ключ ли?

— Сам ще видиш — отвърна Муалама.

Лаго премълча. Чичо му бе известен не само в университета, но и в семейството им, като особняк, който се скита по света по следите на някаква странна и дори налудничава идея.

В началото пътеката се виеше между блата и мочурливи равнини, но колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-буйна ставаше растителността. Влагата беше непоносима, мощните лъчи на слънцето прозираха дори през гъстата пелена на мъглата, почвата бе скрита от изпарения. Земя извън времето, сякаш непроменена от епохата, когато по нея се стъпвали динозаврите.

Лаго се стресна, когато чичо му положи длан на рамото му. На лицето му бе изписано страдание.

— Няколко души загинаха, за да мога да съм тук сега.

— Кой е загинал? — попита уплашено Лаго.

— Водачът и носачите, които наех в Бразилия. — Муалама разказа накратко за премеждията си в Дяволското гърло, за обратния път до Сантос и за полета до Дар ес Салаам.

— Този Бауру е бил истински храбрец — заключи Лаго, когато чичо му свърши. — А кой е убил водачите и ви е проследил дотам?

— Хора от същата организация, която извърши няколко подобни опита през тази година. Нарича се „Мисията“.

— И те са решили да ти попречат?

— Да, боят се от онова, което мога да открия.

— И то е?

— Ще знам какво е, когато го намеря.

— Тогава какво точно търсим тук? — попита със сдържано недоволство Лаго. — Какъв е този ключ?

Муалама извади от раницата си някакъв мръсен вързоп.

— Ето какво намерих в Бразилия. Бъртън го е оставил там преди близо стотина години. — Той развърза вързопа. Вътре имаше тънко снопче листа, навито на руло и поставено в кожен калъф. — Когато Бъртън умрял през 1890 г., жена му, Изабел, изгорила един ръкопис. Никой не знае какво е имало в него. — Муалама чукна с пръст по калъфа. — Предполагам, че това е копие от предговора към ръкописа. Самият ръкопис разказва за живота на Бъртън и за неговите тайни експедиции. Вече две десетилетия вървя по неговите стъпки, търсейки знаците, които той е оставил. Но дори това тук е само поредното стъпало от стълбата. Благодарение на него дойдох в тези планини. — Муалама вдигна поглед от ръкописа към забулените в облаци върхове. — Вече зная, че Бъртън е скрил нещо на един от склоновете на връх Спики. Нещо много важно. Предполагам, надявам се, че това е останалата част от ръкописа. Та ето къде отиваме.

— Но защо Бъртън е стигал до такива крайности при укриването на материалите?

— И аз се чудех — призна Муалама. — В ръкописа се казва, че дал обещание да не разказва никому онова, което видял. Било нещо неописуемо. Не е обещавал обаче да не помага на други да открият това, което е видял. За да попречи по стъпките му да тръгнат хора с нечисти намерения, той направил задачата много трудна. Наистина много трудна. — Професорът се надигна и прибра калъфа в раницата си. — Време е да продължаваме.

 

 

Заливът Смитон, Тасмания

 

— Готови ли сме?

Гласът, произнесъл тези думи, несъмнено принадлежеше на човек, свикнал да командва. Той отекна над плътната човешка маса, подредена в тясното пространство на борда, между мостика на кораба и предния товарен люк. На лицата на всички присъстващи се четеше твърда решимост. Общо на борда имаше шестдесет и двама души, всичките облечени еднакво — с тъмнокафяви панталони и якета. Върху левия джоб на всяко яке бе пришит знак, който напоследък ставаше все по-популярен из целия свят — кръг с изображение на Земята, заобиколена от звездна пътека, която се зараждаше в центъра й.

— Готови сме! — отвърнаха всички в един глас.

От едната страна на кораба като грамадна стена се издигаха планините на Северна Тасмания. Суровата им красота контрастираше рязко с ръждясалия корпус. Доскоро названието на товарния съд беше „Островен бриз“, но специално за това пътешествие го бяха преименували на „Южна звезда“.

За капитан Холс, който се интересуваше единствено от обещания му солиден хонорар, нямаше никакво значение как ще нарекат кораба.

Човекът, задал въпроса към присъстващите на борда, се върна обратно в кабината на мостика.

— Можем да потегляме — нареди той.

— Веднага, господин Паркър — отвърна Холс.

— Водач Паркър — поправи го мъжът.

Холс се свърза с машинното и даде необходимите нареждания. Корабът се отдели бавно от кея и се насочи към централния канал на залива Смитон.

— Чака ни трудно пътуване — промърмори Холс, загледан в еднакво облечените пътници. Не се държаха като обикновени пасажери — вместо да зяпат наоколо, те стояха строени неподвижно, вперили очи в някаква невидима точка в океана. — Дочух, че американският флот все още държал под обсада Великденския остров. Да знаете, че няма да си рискувам кожата заради вас.

Паркър се завъртя рязко. Холс отстъпи назад под яростната сила, която пламтеше в очите му. Беше виждал и друг път подобна свирепа фанатичност — в очите на мисионерите, които бе превозвал към Южния Пасифик. Но това беше отдавна.

— Нашата вяра е по-силна от оръжията на американския флот — заяви мрачно Паркър. — Ние ще слезем на брега — по един или друг начин. Нашата цел е Великденския остров.