Робърт Дохърти
Сфинксът (4)

3.

Мато Гросо, Бразилия

 

След повече от три дни мъчително пътешествие водопадите най-сетне се показаха. Грохотът им се чуваше часове преди това. Нищо не можеше да се сравни със звука от един милиард литра вода, стоварващи се едновременно от ръба на южноамериканското плато Парана върху лежащите 71 метра по-надолу натрошени и назъбени скали. Кънтящ вик на природата, който утихваше само веднъж на четиридесет години — по време на сухия сезон в горната част на реката.

Гледката напълно съответстваше на страховития звук. Сякаш цял един океан се изливаше в бездната, когато река Икуака, пресичаща южната част на Бразилия, започваше да подскача върху каскадата от близо 275 самостоятелни водопада, широка към четири и половина километра и разделена от няколко скалисти острова, върху които прегърбени дръвчета се съпротивляваха отчаяно на плътната пелена от водни пръски.

Спряла малко по-надолу, на един от бреговете на реката, малката групичка се любуваше смаяно на величествената гледка. Най-сетне, след няколко минути, един от пътешествениците, който се отличаваше с едрата си фигура, откъсна поглед от водопадите и го сведе към тясната клисура пред тях, през която се стичаше водата.

— Garganta del Diablo! — извика в ухото на високия мъж Бауру, тукашният водач, опитвайки се да надвие грохота на водопада, и посочи клисурата. — Нали това търсехте, професоре?

— Дяволското гърло — кимна високият черен мъж. Професор Ниама Муалама беше висок към метър и деветдесет и пет. Строен, но не мършав, с широки рамене и с мускули, които се усукваха при всяко движение като стоманени въжета. Имаше широко, добродушно лице и дружелюбна усмивка, която рядко слизаше от устните му. Единствените белези за зрялата му възраст бяха ситните бръчици около очите и сребърните връхчета на къдравите му, черни коси. В действителност професорът имаше внучка на една година, която живееше в Найроби, жена му бе починала преди три години от рак и оттогава той бе посветил цялото си свободно време на фикс-идеята на своя живот.

Муалама беше антрополог и тясно си сътрудничеше с Танзанийския университет в Дар ес Салаам. Фактът, че в университета учеха не повече от хиляда студенти и Муалама бе единият от общо двамата преподаватели в катедрата по антропология, по никакъв начин не намаляваше ентусиазма му. След две кратки и особено полезни специализации в Щатите и Англия професорът се бе завърнал, за да оглави катедрата. Някои скорошни промени в правителството бяха последвани от ограничаване финансирането на онези програми в университета, които чиновниците бяха сметнали за маловажни, и катедрата на Муалама бе първата, попаднала под ударите на неизбежните съкращения.

Лишен от възможността да преподава, професорът бе посветил цялото си време на своите изследвания, пътешествайки до различни точки на света, в търсене отговора на една загадка, на която се бе натъкнал още като съвсем млад. През следващите две десетилетия Муалама бе издирвал доказателства, разпилени из целия свят. Последната нишка го бе довела в тези безлюдни места, а главозамайващите новини, свързани с присъствието на пришълци на Земята, бяха придали особена неотложност на мисията му.

Той обърна гръб на оглушителния водопад.

— Първият европеец, достигнал дотук през 1541 г. — един испанец на име Алвар Нунес де Васка — нарекъл водопада Салто де Санта Мария. Водопадът на Света Мария.

Бауру повдигна рамене с безразличие. Не беше чувал за този испанец. Откак се помнеше, водопадите винаги са се наричали Игуака, което на местно наречие означаваше „великата вода“. Бауру бе от смесен испано-индиански произход. Беше нисък и набит, с мургава кожа. Най-отличителната му черти бе плешивата му глава.

Косата му бе започнала да окапва преди няколко години и той бе решил да завърши процеса по собствена воля. Бръснеше всеки ден остатъците, дори когато беше в джунглата.

— Да вървим. — Муалама метна раницата на гърба си и се отправи към клисурата, където разпенените води преминаваха покрай две стърчащи скали, за да се влеят, далеч по-надолу, в река Ориноко — трета по големина в Южна Америка — и да продължат по дългия воден път до Атлантическия океан.

Бауру отново застана начело на групата, следван от двамата носачи, които бе наел. През следващите три часа изминаха не повече от километър през гъстата и почти непроходима джунгла, докато най-сетне се озоваха на един от стръмните брегове на клисурата, на около петдесет метра над бушуващата река. Грохотът на водопадите почти не бе намалял.

— Точно това исках да видя — промърмори Муалама.

Скалата, която сочеше, беше дълга пет-шест метра и широка около четири и завършваше с плоска площадка. Беше заобиколена от вода, но отсамният й край бе само на два метра от ръба на клисурата. Муалама огледа тесния ръкав под тях. Водата се носеше с шеметна бързина, а калта от свлачищата й придаваше зловещ червеникав оттенък.

Муалама смъкна раницата и извади отвътре бележник с протрита кожена подвързия.

— Какво имаш там? — попита Бауру. Африканецът му изглеждаше голям чудак. Бяха се запознали само преди три дни в Сантос, на брега на Атлантическия океан, малко по на юг от Сан Паулу. Докато разговаряха, негърът бе признал, че за първи път идва в Южна Америка, но това явно не му пречеше да носи сам и с лекота огромната си раница и да се провира из джунглата като опитен водач.

Муалама извади от бележника смачкано листче.

— Копие от телеграма, изпратена преди близо един век — поясни той и подаде листчето на Бауру, който го прочете.

ИМАМ САМО ЕДНА ЦЕЛ: ДА РАЗКРИЯ ЗАГАДКИТЕ, СКРИТИ ВЕКОВЕ НАРЕД В ДЖУНГЛИТЕ НА ЮЖНА АМЕРИКА. СЕГА СМЕ ОКУРАЖЕНИ ОТ НАМИРАНЕТО НА РУИНИТЕ НА НЯКОГА ПРОЦЪФТЯВАЩИ ГРАДОВЕ, ПРИНАДЛЕЖАЛИ НА БЯЛА ЦИВИЛИЗАЦИЯ, КАКТО И НА ДЕГЕНЕРИРАЛИТЕ ПОТОМЦИ НА ТАЗИ ВИСОКОРАЗВИТА РАСА.

— Кой я е изпратил? — попита Бауру, докато му връщаше телеграмата.

— Полковник Пърси Фоусет, британски офицер и изследовател.

— Намерил ли е онова, което е търсел?

— Фоусет, синът му Джак и един оператор на име Ралей Римел изпратили тази телеграма на 20 април 1925 година, непосредствено преди да потеглят на експедиция. Осъществили само една радиовръзка, на 21 май, съобщили местонахождението си — недалеч оттук — и после изчезнали безследно.

Бауру не беше изненадан. Хората често се губеха в джунглата, особено в този район на Бразилия. Мато Гросо бе известен с гъстите си, непроходими джунгли, силно пресечен терен и буйни реки.

— И какъв е този град, който са търсели? — попита той. Много легенди се разправяха за Мато Гросо, за изгубени градове, ужасяващи чудовища и странни племена на белокожи.

— Фоусет е вярвал, че някога тук се преселил народът на Атлантида, малко след като островът бил разрушен. Смятал, че те са построили някъде наблизо град сред джунглата, който с течение на времето бил разрушен и скрит от растителност. Твърдял, че има някаква стара португалска карта, на която е обозначен каменен град във вътрешността на Мато Гросо, заобиколен от висока стена.

— И ти този град ли търсиш?

— Не.

— Значи си тръгнал по следите на онази експедиция?

Бауру знаеше, че това е почти безнадеждна задача. Джунглата отдавна беше погълнала тримата мъже, без да остави и следа от тях и снаряжението им, пък и оттогава бяха изминали цели седемдесет и пет години.

— Не.

Бауру беше търпелив човек.

— Тогава какво по-точно търсим?

— Това, което е търсел и Фоусет. — Муалама продължаваше да оглежда назъбените камъни под тях.

Бауру го погледна заинтригувано.

— Не беше ли изгубеният град?

— О, Фоусет наистина е вярвал, че съществува каменен град, построен от атлантите, а събитията от последните месеци, свързани с пришълците от Аирлия, потвърждават, че Атлантида действително е съществувала. Но на тази експедиция той е търсел нещо друго. — Муалама посочи с ръка надолу. — Трябва да се спуснем.

Бауру огледа с опитно око маршрута. Смъкна раницата си и извади тридесет и шест метрово найлоново алпийско въже. Завърза единия му край за дънера на най-близкото дърво, а другия метна през ръба. Муалама вече си бе поставил катерачен колан с презрамки и карабина отпред. Африканецът прекара въжето през карабината, върза го на примка, след това се приближи заднешком към скалния ръб.

— Как ще се изкачим обратно? — попита Бауру.

— Аз ще завържа другия край на въжето за скалата долу — отвърна Муалама. — После ще се изкатерим с помощта на чумари.

— Какви чумари?

Муалама му показа две блестящи метални устройства.

— Прикачват се към въжето, но се движат по него само в една посока. Отпускаш се на едната, плъзваш другата нагоре, увисваш на нея и преместваш първата. Бавен, но сигурен метод.

Муалама прибра чумарите в раницата си и отново зае позиция на ръба на скалата. Започна да се спуска надолу, като се опираше с крака на различни издатини и пукнатини в отвесната скала. Спря, когато стигна на около шест метра над реката. Тук присви колене, долепи се до стената, след това се оттласна назад, като същевременно отпусна рязко въжето. След миг краката му се удариха право в равната площадка на отсрещната скала. Той коленичи и заби един клин в средата на плочата, след това се отвърза от водещото въже и го прекара през ухото на клина. Чак тогава погледна нагоре към Бауру и му даде знак, че всичко е наред.

Най-сетне имаше време да разгледа внимателно площадката, на която се намираше. В разгара на дъждовния сезон тя вероятно оставаше под водното равнище и след хиляди подобни сезони водата бе шлифовала до съвършенство повърхността й. От долната страна спрямо течението, съвсем близо до ръба, имаше едва забележим знак. Веднага щом го зърна, Муалама си позволи първия радостен изблик от истинското откритие, още една стъпка по неговия дълъг и противоречив път към успеха. През цялото време на пътешествието го бяха преследвали съмнения за това дали всичко, което прави, не е напразно, но знакът беше там, където трябваше да бъде и това означаваше… Муалама си наложи засега да не мисли какво можеше да означава това.

Бауру се спусна по въжето и се приземи до него. Беше си сложил кожени ръкавици, за да не нарани дланите си. Двамата носачи последваха примера му. Муалама не им обърна внимание, надвесен над знака.

— Какво е това? — попита Бауру. Не беше виждал подобно изображение.

— Това е арабският знак за числото 1001 — обясни Муалама. Водата бе издълбала единия край на надписа.

— Арабски? — учуди се Бауру. — Но това нещо трябва да е тук от доста време. Не зная някога арабите да са организирали експедиции. Нали каза, че този Фоусет бил англичанин?

— Знакът е бил поставен през 1867 г. Много преди Фоусет да организира своята експедиция. Но той също е дело на англичанин. На един прочут пътешественик, който говорел арабския като роден език. Сър Ричард Франсис Бъртън.

— Не съм чувал за този човек — призна Бауру.

— Най-великият изследовател на непознатото! Бил е назначен за британски консул в Бразилия през 1864 г. Прекарал три години в Сантос, но през 1867 г. напуснал лагера и близо година се скитал из джунглите. Известно е, че пропътувал с кану река Сан Франсиску по цялото й протежение. На няколко пъти едва не срещнал смъртта си, а когато се върнал на брега, заболял едновременно от пневмония и хепатит.

— И какво е целял? — попита Бауру. Не можеше да разбере какво кара всички тези чужденци да се лутат из Мато Гросо. Той самият никога не би навлязъл сам в джунглата. Та това беше равносилно на самоубийство! Направо не беше за вярване, че онзи англичанин се е добрал жив до брега, особено като се имаше предвид екипировката, с която са разполагали по онова време.

— За да скрие нещо — отговори Муалама. — Ето тук, отдолу. Мисля, че Бъртън се е озовал по тези места през сухия сезон на 1867 г., когато водата се спуска много по-ниско. В един от документите, които открих в Англия, той описва стая под подобна на олтар плоска скала, разположена в гърлото на дявола. — Муалама се огледа. — А ние сме точно в Гърлото на Дявола. Върху плоска скала, с неговия знак.

— Защо смяташ, че е неговият?

— Бъртън е превел от арабски „Хиляда и една нощ“. За да бележи местопребиваването си, често е използвал знаци, разбираеми само за някой, който го познава добре. Вече не се съмнявам, че открих онова, което търсех. Остава да разбера как мога да се спусна в стаята.

— И Фоусет ли е търсел това?

— Така ми се струва.

— Но той е изчезнал.

— Може въобще да не е стигал до тук — обясни Муалама. — В наши дни пътешествието не е толкова страшно.

Бауру погледна кипящата река.

— Реката тук е страшно бърза. Сигурно има и водовъртежи. А нищо няма да виждаш, заради калта…

— Няма начин — прекъсна го Муалама. — И аз, също като Фоусет, от двадесет години вървя по стъпките на Бъртън. Сега вече няма връщане назад. — Докато говореше, негърът приседна и взе да си сваля обувките и чорапите.

— И защо този Фоусет е излъгал за онова, което е търсел? — попита Бауру, опитвайки се да задържи професора.

— Защото го е очаквало тежко пътешествие. И защото има такива, които биха му попречили. — Муалама изхлузи ризата през главата си. Имаше мускулесто тяло, а на гърдите му висеше черен металически медальон, с изображение на око, кацнало на върха на пирамида. По гърба му се виждаха множество белези.

— Какво е това на гърба ти?

— Веднъж попаднах в пожар — обясни небрежно Муалама. Беше останал само по гащета. — Помогни ми да се спусна.

— Дръж — Бауру му подаде едно по-късо въже, което бе извадил от раницата си. — Завържи се през кръста.

Муалама преметна въжето около кръста си и го стегна на възел. След като размениха няколко думи на техния диалект, Бауру и двамата носачи хванаха другия край на въжето. Муалама се плъзна покрай ръба и се потопи в бързо течащата вода. Пое си дъх и се гмурна, като взе да шари слепешката с ръце по стената.

Потопи се на около метър и половина, без да открие нищо. Изплува, пое си дъх и отново се гмурна. Този път прехвърли двата метра и напипа една вдлъбнатина в скалата. Пресегна се вътре, запъна се с ръце и се изтегли през отвора. Въздухът в дробовете му напираше да изскочи навън. Пътят пред него бе чист, но запасите му от кислород бяха привършили. Измъкна се обратно й се озова на повърхността.

— Откри ли нещо? — попита го Бауру.

Муалама само кимна, дишайки задъхано. Забеляза, че носачите се оглеждат страхливо. Бауру бе приседнал на ръба.

— Не бива да оставаш прекалено дълго във водата.

— Защо? — попита Муалама.

— Има змии. И пирани. Рядко се срещат в толкова бързи води, но човек никога не знае. Понякога се спотайват в нишите и дебнат плячка. Не бива да се рискува.

Муалама бе изминал твърде дълъг път, за да се стресне от подобна заплаха.

— Слизам долу — заяви той решително. — Там има пещера. Сигурно стаята е отвъд нея. Ако не изплувам или не дръпна три пъти въжето до една минута, изтеглете ме горе.

Бауру кимна.

Муалама напълни гърдите си с въздух и се потопи. Спусна се покрай стената на скалата и се насочи право към отвора. Тунелът беше широк около четири стъпки и вървеше хоризонтално. Заплува по него, но изведнъж ръката му се озова над водата. Изправи се и се озова в непрогледна тъмнина. Миришеше на влага и застоял въздух. Хвана въжето и го дръпна отсечено, три пъти подред. Пред него имаше скална площадка, която продължаваше нататък, докъдето му стигаше ръката.

Трябваше му светлина.

Върна се обратно в тунела, насочи се нагоре и изплува на повърхността. Бауру и двамата му помощници не държаха края на въжето. Бяха се изправили и гледаха нагоре, към ръба на клисурата. Муалама проследи погледите им. Висок мъж с черни дрехи, заобиколен от дузина индианци от племето гуирани, стоеше на скалата. Индианците бяха въоръжени с лъкове. Лицето на непознатия бе скрито в сянката на широкопола шапка.

Мъжът махна с ръка и индианците вдигнаха оръжията си. Бауру реагира пръв, клекна, завъртя се и се метна във водата до Муалама. Носачите закрещяха и размахаха ръце, миг по-късно в телата им се забиха по няколко стрели. И двамата се строполиха безжизнени върху площадката.

— Хайде! — задърпа го Бауру. — Да се скрием в пещерата.

Муалама се гмурна и Бауру го последва, стиснал с желязната си хватка глезена му. Един след друг двамата преминаха тунела и изплуваха в тъмното помещение. Когато стигнаха там, бяха останали почти без въздух.

— Кой беше този с гуираните? — попита уплашено Бауру.

— Човек от „Мисията“ — отвърна Муалама.

— Какво?

Муалама се изтегли на каменния перваз и се претърколи, дишайки изтощено.

— Не за първи път са по дирите ми. Белезите по гърба ми също са от тях — миналата година едва не ме докопаха в Англия. Подпалиха мястото, където бях скрил разни древни текстове. Едва си спасих кожата.

Бауру се присъедини към него.

— Каква е тази „Мисия“? И друг път съм чувал разкази за подобно място, но никой не го е виждал с очите си. Защо те преследват?

Муалама шареше с ръце наоколо.

— Бъртън трябва да е оставил нещо тук. Слязъл е долу по време на сухия сезон. Реката пресъхва веднъж на всеки четиридесет години и водопадите замлъкват. Точно тогава Бъртън е бил тук.

— Защо тези от „Мисията“ се опитват да ни убият? — умът на Бауру все още бе фокусиран върху непосредствената опасност.

— Защото работят за пришълците.

Пръстите на Муалама докоснаха нещо. Подгизнал плат. Някакъв вързоп. Той го повдигна. Беше дълъг около двадесет и пет сантиметра и широк двадесет. Успя да го пъхне в колана си тъкмо когато Бауру неочаквано светна с джобното си фенерче.

 

 

Високо горе, един от индианците вече се спускаше по опънатото въже към тясната площадка. Когато се приземи върху нея, той отвърза от пояса си едно по-късо въже от лико и го омота около телата на убитите. Пъхна и стегна на възел свободния му край в ухото на забития клин, сетне изтърколи труповете в реката. Телата на нещастниците се завъртяха от водата и се удариха в скалата, Междувременно индианецът освободи найлоновото въже и се изкатери на ръце обратно по него.

Малката групичка постоя още няколко минути на ръба. Всички гледаха напрегнато какво ще стане долу. Изведнъж водата около подскачащите трупове се обагри в кървавочервено.

 

 

— Какво ще правим сега? — попита Бауру, докато осветяваше наоколо. Подземното помещение бе съвсем тясно — около метър и половина. Стените бяха гладки и покрити с влага.

— Ще се измъкнем — отвърна Муалама.

— Може още да ни чакат.

— Не бива да оставаме твърде дълго тук. Ще ни свърши въздухът.

Бауру се замисли.

— Ако останем под водата и продължим надолу по течението, скоро ще излезем от клисурата и там вече няма да могат да ни виждат.

— Става — кимна Муалама. Вече нямаше търпение да разгледа на светло съкровището, което бе открил.

Бауру изключи фенерчето и бавно се спусна във водата. Муалама тъкмо се готвеше да го последва, когато водачът внезапно изкрещя и взе да размахва ръце, хвърляйки мътни пръски наоколо.

— Какво има? — извика му Муалама.

Бауру продължи да крещи и изведнъж изхвърча от водата. Докато се въргаляше по каменния перваз, той огласяше помещението с мощните си ругатни.

— Разкарай ги от мен!

— Какво да разкарам?

— Разкарай ги от мен! — Чу се разпорващ звук и нещо плесна във водата. — О, Божичко! — изстена уплашено Бауру. Той светна с фенерчето и Муалама видя издължена, назъбена рана, която се спускаше надолу през гърдите му. Имаше и още една на крака. И от двете шуртеше кръв.

— Какво стана?

— Пирани. — Бауру се намръщи болезнено, докато опипваше краищата на раната. Кожата бе разкъсана на дължина почти двадесет сантиметра. Между пръстите на Бауру се стичаше алена кръв.

Муалама се опита да му помогне, но не разполагаха с никакви подръчни средства за спиране на кървенето.

— Трябва да се измъкнем оттук — настояваше негърът.

— Как?

— Да почакаме, докато рибите се разпръснат?

Бауру го погледна и поклати мрачно глава.

— Те вече вкусиха от кръвта ми. Няма да си идат. Виждал съм пасажи от пирани да чакат по четири дни, след като са докопали жертва в брода на някоя река. Могат да оглозгат до кокал цял кон и да продължат с каквото им падне за десерт.

Муалама погледна тревожно пода под краката на ранения. Кървавата локва непрестанно растеше.

— Няма друг изход освен тунелът — промърмори той.

Бауру се засмя, но лицето му имаше налудничав израз.

— И без теб го зная. Можем да избираме — или да умрем бавно вътре, или по-бързо — във водата. — Той се облегна на стената и изсъска от болка. — Какво намери? — попита след това и кимна към вързопа в колана на професора.

— Не зная.

— Важно ли е?

— Така ми се струва.

— Колкото моя и твоя живот?

— Да.

— Казваш го, без да знаеш какво представлява? — Бауру го погледна заинтригувано, въпреки болката, която не го напускаше.

— Опитвах се да открия… — Муалама млъкна, търсейки по-подходящ израз. Никога досега не бе разказвал на някого за онова, с което се занимаваше. — Бях тръгнал да търся истината.

— Истината?

— За пришълците. За нашето минало… на човешката раса. Мисля, че това… — той посочи окаляния вързоп — ще бъде следващото стъпало по моя път към абсолютната истина.

— Аха — кимна Бауру. — Това вече го разбирам. Говори се, че Кон-Тики Виракоча, Богът на слънцето, който се радва на особена почит в тази част от света, може да е бил един от тези пришълци. И че те са изтребили в древни времена всички жители на великия град Тиахуанако.

Муалама кимна.

— От доста време „Мисията“ има пръст в тукашната история. Тя предизвика Черната смърт, която уби нещастниците от Вилхена съвсем наскоро.

Няколко минути двамата мълчаха. Муалама се опитваше да спре кръвотечението с постоянен натиск върху краищата на раните, но засега нямаше особен успех.

— Аз ще умра тук — произнесе накрая Бауру.

— Не. Ще ида да потърся помощ — заяви Муалама.

— Няма да изминеш и двадесет стъпки и пираните ще те докопат. А и кой ще дойде на помощ? Намираме се на стотици километри от най-близкото село. Дори и да се измъкна оттук, пак съм обречен.

Муалама не отговори. Нямаше какво да възрази на другия.

— Ти коя религия изповядваш? — попита водачът.

— Роден съм в семейство на мюсюлмани.

Бауру се засмя тихичко.

— А аз съм католик — всъщност, какво значение? Ще се помолиш ли за мен?

— Винаги съм смятал, че всички почитаме един и същи бог, макар да го наричаме с различни имена.

Бауру погледна към раните си.

— Свършено е с мен. Ще ти помогна да избягаш.

— Как?

След като изслуша плана му, Муалама реши да не възразява. Какво значеха думите, когато такъв храбър човек му предлагаше самопожертвователно помощта си? Освен това, изглежда нямаше друг начин да се измъкне жив от пещерата.

— Готов ли си? — попита Бауру.

Муалама кимна.

Бауру затвори очи и устните му помръднаха в беззвучна молитва. Муалама също взе да се моли на Аллах — за душата на своя спътник.

Когато свърши, Бауру се изправи до ръба и погледна надолу, към черната вода.

— Аз съм готов.

Муалама застана до него и го стисна за рамото.

— Благодаря ти.

— Гледай да се възползваш от подаръка ми — посъветва го Бауру. След това се хвърли в непрогледната вода и изчезна от погледа му.

Муалама започна да брои бавно до десет.

Бауру успя да напусне тунела, преди да го стигне първата пирана. Това, което не знаеше, бе, че пасажът се състоеше предимно от Serrasalmus piraya, най-едрия подвид на тези смъртоносни същества, които нерядко достигаха дължина от двадесет-тридесет сантиметра. Имаха къси, яки тела, голяма глава, увенчана с плоско, заоблено чело и бяха сред най-агресивните от цялото семейство на пираните. Долната им челюст се отваряше почти на деветдесет градуса, разкривайки два реда остри зъби. Когато се впиха в тялото на Бауру, те откъснаха цяло парче от кожата му.

Но въпреки това водачът продължи да плува, измъкна се от входа на тунела и се понесе по течението на реката. Дребните хищници го застигаха чевръсто и се впиваха един след друг в плътта му. Издължена кървава диря се носеше след него, привличайки малкото пирани, които още не бяха открили плячката. Някои от тях вече бяха започнали да се дърпат помежду си и водата около Бауру закипя от борба за надмощие.

Тези, които чакаха на скалата, проследиха с очи кървавото петно, докато се изгуби от погледите им надолу по течението.

Муалама отброи до десет и се потопи във водата. Бавно се плъзна към изхода на тунела, задържа дъх и се отправи вляво, към близкия бряг. Напрегнал мускули, той очакваше всеки миг да го нападнат зловещите риби.

Блъсна се в един подводен камък, сетне във втори, преобърна се и изплува тъкмо когато се озова зад една тинеста купчина.

Тук си пое мъчително въздух, опитвайки се да го направи колкото се може по-безшумно, и надникна зад прикритието си. Видя, че онези горе все още гледат към мястото, където бе изчезнал Бауру.

Муалама изпълзя от водата върху чакълестия бряг, като продължаваше да се спотайва зад хълмчето от наносна тиня. Така полежа около половин час, докато малката групичка горе най-сетне напусна наблюдателния си пост и хлътна в джунглата отзад.

Муалама се надигна и огледа брега. Знаеше, че обратният път няма да е никак лесен — без екипировка и припаси — но не се съмняваше, че ще издържи. И да не му достигаше воля, достатъчно бе да погледне назад, към окървавените, оглозгани останки на Бауру и гневът го изпълваше с нови сили.

Освен това вързопът все още бе затъкнат в пояса му. Почти бе преодолял следващото стъпало от веригата загадки, които някогашният прочут пътешественик Франсис Бъртън бе оставил като свое тайнствено наследство.