Робърт Дохърти
Сфинксът (3)

2.

В околоземна орбита

В ледения вакуум на космоса единствените видими останки от космическата совалка „Колумбия“ бяха няколко изкривени парчета от металната обшивка, които се носеха в непосредствена близост до причинителя на нейната гибел. Истинска грамада на фона на останките от човешкия кораб, „хищният нокът“ на пришълците дължеше названието си на своята издължена и закривана на върха форма. Дължината му надхвърляше двеста метра, ширината — тридесет, а черната му метална обшивка поглъщаше без остатък лъчите на слънцето. На близо петстотин километра под него един бързо разширяващ се полумесец върху източното крайбрежие на Съединените щати обозначаваше мястото, докъдето бе стигнал земният изгрев.

Най-върховното постижение на човешката наука и техника бе разрушено за по-малко от миг от енергийното изригване, бликнало от върха на „нокътя“, преустановявайки опитите да бъде изтеглен на буксир един кораб, който всички смятаха за мъртъв. В действителност изънземният кораб наистина беше мъртъв, а екипажът му — загинал при експлозията, предизвикана от Търкот. Същата експлозия бе помела и осемте кораба на нашествениците, докато се приближаваха към кораба-майка. Но както можеше да се съди по окаяното състояние на совалката, макар и мъртъв, „нокътят“ не бе престанал да функционира.

На стотина километра от дрейфуващия „нокът“, следвайки полярна орбита, прелиташе спътникът „Уорфайтър IV“, чиито камери постепенно се изместваха от предварително зададеното им положение към земната повърхност, за да се фокусират върху приближаващия се извънземен обект.

Топлинните инфрачервени датчици и няколко чифта нискочувствителни камери едновременно записваха и изпращаха на Земята всичко, което „виждаха“. С дължина осемнадесет и ширина четири метра, „Уорфайтър“ бе далеч по-масивен от космическия телескоп Хабъл. Теглото му беше двадесет и три тона, като една трета от него бе гориво за маневрените двигатели, чието предназначение беше да го разположат точно над която и да било точка от земния глобус до два часа след изпращане на командата.

Макар да бе съоръжен с най-модерна наблюдателна техника, с каквато можеше да се похвали само американският шпионски спътник КХ-14, основното предназначение на „Уорфайтър“ бе не да шпионира, а да унищожава. Неговите датчици и камери служеха за засичане на малки цели в космоса, а с размерите и близостта си „нокътят“ се превръщаше в относително лесна мишена. Последната трета от теглото на „Уорфайтър“ се дължеше на един миниатюрен ядрен реактор, свързан с мощен, високочестотен обертонов лазер.

Изстрелян без излишен шум и при пълна секретност от военновъздушната база Ванденберг преди близо две години, „Уорфайтър“ представляваше кулминацията на десетилетия строго секретни разработки, финансирани по линия на програмата „Звездни войни“. Конструиран да разрушава с лазерните си оръдия вражески спътници в космоса и балистични ракети, прелитащи в горните слоеве на атмосферата, с излизането си на орбита този спътник нарушаваше всички договори за противоракетна отбрана и ограничаване използването на космическото пространство за военни цели, подписвани в различни времена от правителствата на САЩ. Ядреният му реактор също бе в разрез със забраната за използване на подобни съоръжения на орбита.

Когато се приближи на шестдесетина километра до „нокътя“, камерите на спътника вече бяха прихванали целта и реакторът започна да захранва с енергия лазерното оръдие. В мига, когато енергийното ниво на кондензатора премина петдесет процента, на самия връх на „хищния нокът“ се появи златисто сияние. Една тъничка блестяща линия свърза двата космически съда, преодолявайки разстоянието между тях със скоростта на светлината, и неочаквано „Уорфайтър“ се озова обгърнат от силово поле. За частица от секундата бяха прекъснати всички комуникационни канали между спътника и наземния контрол. Енергийното ниво в кондензатора замръзна на достигнатите петдесет процента. С помощта на силовото поле и светлинния лъч „нокътят“ постепенно изтегли „Уорфайтър“ в близост до себе си и сега между двата космически обекта имаше не повече от петдесет метра.

Около петнадесет минути „Уорфайтър“ и „нокътят“ летяха заедно. Земята отдолу продължаваше да се върти и не след дълго те се озоваха над западната част на Съединените щати. Златистият лъч завъртя бавно „Уорфайтър“, докато сателитните му чинии отново се обърнаха към Земята. Този път камерите прихванаха цел върху земната повърхност.

Подаден бе сигнал за възобновяване на зареждането на кондензатора и енергийното ниво на лазерното оръдие отново започна да се приближава до критичната си точка. Изведнъж блесна ярка светлина и тесният сноп от високочестотни електромагнитни трептения прониза разредената атмосфера.

Невада, Зона 51

Разположена на около сто и петдесет километра северозападно от Лас Вегас, на брега на пресъхнало езеро, сгушено между две планини, Зона 51 се състоеше от три основни части. Най-забележителната от тях бе дългата към дванадесет километра бетонна писта, която се простираше в низината по протежение на пресъхналото Езеро на конярите. Това несъмнено бе най-дългата писта в целия свят и се използваше за излитане и приземяване на свръхмодерните летателни апарати, конструирани от американски военни инженери.

Втората, по-малко забележима част на комплекса бе техническата работилница на повърхността, състояща се от хангари, няколко цеха и кулата на летището.

Третата част — невидима с просто око на повърхността — бяха двата големи хангара, изкопани във вътрешността на Планината на конярите, и останалите подземни съоръжения, в които се помещаваше агенцията, отговорна за управлението на Зона 51. Вече пет десетилетия тази роля се изпълняваше от група, наречена „Меджик-12“.

Ала всички обичайни операции в Зона 51 бяха прекратени внезапно и неочаквано в мига, когато от небето се спусна ослепителен лъч светлина и порази един от хангарите. Първо в тавана му бе прогорена огромна дупка. После се разнесе взрив, последван от още няколко затихващи експлозии. Само след няколко секунди хангарът бе разрушен до основи, а телата на нещастниците вътре бяха така обгорени и разпокъсани, че щяха да бъдат необходими много дни, преди да бъдат събрани и разпознати.