Робърт Дохърти
Сфинксът (24)

23.

Авиобазата Нелис

3 часа до разрушението

 

Часът преди зазоряване бе любимият на фон Сеект. Лежеше в леглото и гледаше към пустинята и далечните тъмни планини, над които блещукаха звезди. Звездите кой знае защо му напомняха за детството му в Южна Германия. Понякога дори му се струваше, че вижда преминаващия отгоре кораб-майка — в новините бяха споменали, че преобръщащият се кораб може да бъде забелязан с невъоръжено око, когато отразява светлина.

Фон Сеект си припомни първия път, когато бе видял кораба — сгушен в подземната кухина, която сега бе известна като Първи хангар на Зона 51.

Не беше изненадан, когато вратата на неговата стая внезапно се отвори, пропускайки светлина от коридора.

Нечия тъмна фигура прекоси осветения правоъгълник и застана до леглото.

— Направи го бързо — произнесе с хриптящ глас фон Сеект.

Фигурата не помръдна.

— Какво им каза?

— Казах им каквото ми беше наредено. Все неща, които знаят, или скоро ще узнаят. Точно толкова, колкото да продължат в правилната посока. Пратили са хора в Москва и на платото. Търсят същите неща, които търсехме и ние. Може би ще имат късмет.

— Късметът няма нищо общо с това — възрази фигурата. — Тук става въпрос за познания и сила, а нашите непрестанно нарастват.

— Щом сме толкова умни, защо се стигна до това положение? — попита фон Сеект и премести очи към пустинята. — Спести ми лекцията.

— Откриха ли Копието на съдбата?

— Не зная.

— Ами ключа, който ние търсим?

— Нямам представа. — Устните на стареца се разтеглиха в измъчено подобие на усмивка. — Задаваш твърде много въпроси за някой, чиито познания и сила непрестанно растели.

— Нямам време да си играя на надприказване. Знаят ли за старозаветния кивот?

— Търсят го в Гиза, както са правили много други преди тях. Няма причини да вярваме, че ще се справят по-добре от останалите.

— Мисля, че тук грешиш. — Непознатият извади малък прибор, опря го в устните си, прошепна нещо в него и го прибра. — Какво друго са намерили?

Фон Сеект все още гледаше към пустинята, но махна с ръка, за да посочи стаята си.

— Да ти приличам на някой, който е в постоянна връзка с Куба?

— Значи вече не можеш да бъдеш полезен никому.

— Решил си го още преди да дойдеш тук.

— Така е… — Последната дума достигна ухото на фон Сеект в същия миг, когато черното острие, излято от извънземен метал, проникна в черепа му и го уби на място.

 

 

Москва

2 часа и 50 минути до разрушението

 

От известно време се спускаха по нещо като широка спирала. Толин нямаше представа на каква дълбочина се намират, но предполагаше, че ако някой пусне в този момент атомна бомба над Москва, той ще е от малцината оцелели. Изглежда заобикаляха някакъв грамаден подземен комплекс и Толин се надяваше скоро да стигнат до целта.

Войникът, когото бе изпратил напред, го очакваше до отворена метална врата. Беше свалил автомата си и го държеше така, че да е готов за стрелба. Когато приближиха, даде им знак да пазят тишина. Толин го заобиколи и надникна, за да види какво е причинило безпокойството му. Това беше първата врата, която срещаха от доста време насам. Той насочи прожектора към тъмния отвор. Просторно помещение с висок таван и множество стърчащи от пода предмети. Бяха му необходими няколко секунди, преди умът му да възприеме това, което виждаха очите — стотици мумифицирани тела, набити върху стърчащите от пода колове.

Подобно на привлечена от светлината пеперуда, Толин пристъпи бавно в помещението. Телата бяха като гора, не само отпред, но и двете му страни. Като млад офицер от ГРУ неведнъж го бяха командировали в Сибир, където бе посещавал множество лагери, но нищо от видяното там не можеше да се сравни с тази смразяваща картина.

Погледът му се фокусира върху един по-близък предмет и той видя масивно дървено кресло, завинтено за пода. На подложките за ръце и крака имаше кожени ремъци. Оставяли са жертвата да поседи в креслото и да се полюбува на гледката, осъзна Толин. Той вдигна глава. По тавана преминаваха релси, от които висяха вериги. Вероятно по тях телата са били отнасяни до предназначения им кол, след което спускани върху него.

Толин долови напрежението на скупчените зад него войници. Знаеше, че трябва да им заговори, да им нареди да се върнат обратно в коридора, но просто не можеше да помръдне. Опита се да различи отсрещната стена, но навсякъде се виждаха само изсъхнали тела. Сигурно бяха хиляди. Той огледа най-близкото. Лицето беше кафеникаво, мумифицирано, с изпъната върху черепа кожа, а голото тяло — сбръчкано и съсухрено. Нямаше никакви видими белези от насилие, ако се изключеше дървеният кол, върху който бе набито тялото — повече от достатъчна причина за бавна и мъчителна смърт, при мисълта за която Толин неволно потрепери.

След това забеляза нещо друго — беше дървена количка с някакъв металически механизъм отгоре. Не без усилие на волята пристъпи, за да я огледа отблизо. Върху долния рафт на количката бяха наредени еднакви по размер стъклени бутилки. От гърлата им излизаха тънки гумени тръбички и изчезваха в долния край на странното механично устройство. Надписите върху бутилките и апарата бяха на немски. От едната страна на количката беше изрисуван пречупен кръст. Толин разглежда устройството почти цяла минута, преди да се досети за какво служат приборът, тръбичките и бутилките.

За източване на кръвта.

Телата са били обезкръвявани почти до смърт, преди да бъдат набити върху коловете.

Но за какво е била необходима толкова много кръв? — питаше се той. Въпрос, на който очевидно нямаше да получи отговор. Той поклати глава, върна се при входа и кимна на баретите.

— Да тръгваме.

Излезе последен и затвори вратата зад себе си. Войниците го чакаха в коридора и пристъпваха неохотно от крак на крак. Настроението беше мрачно.

— Хайде, мърдайте — Толин посочи с дулото на автомата към другия край на коридора.

 

 

В полет

2 часа и 25 минути до разрушението

 

— Бурно е.

Сержант Болц гледаше между краката си към повърхността на Черно море — на осем метра под скакалеца.

Висяха съвсем неподвижно, след като бяха прекосили с максимална скорост Атлантическия океан, Средиземно море и част от територията на Турция. На борда имаше общо дванадесет души от специалната група, но теснотията се подсилваше от сандъците с екипировка и струпаното оръжие.

От външната страна на скакалеца все още беше привързан черният саркофаг, открит от Муалама в кратера Нгоро-нгоро. Вътре в саркофага бе поставена миниатюрната атомна бомба, осигурена от Куин по молба на Търкот.

— Така — произнесе многозначително капитан Билъм, докато разстилаше картата върху един от сандъците с боеприпаси. — Съберете се насам. — Хората го наобиколиха. — Време е да обсъдим различни варианти на действия, съобразно събитията в Москва и Кайро.

 

 

Циан Лин, Китай

2 часа и 25 минути до разрушението

 

Елек се бе скрил във вътрешността на Чи Ю — митичното чудовище от китайската легенда, като за целта бе развинтил капака непосредствено под опашката. Че Лу и Ло Фа останаха отвън. Все още не можеха да се начудят на металното чудовище. И двамата подскочиха уплашено, когато драконът внезапно се издигна над пода и увисна на няколко метра височина. Не беше никак трудно да си обяснят защо чудовището е вдъхвало такъв неизмерим ужас сред селяните в древни времена.

Шията се раздвижи и главата на дракона се наведе напред. След това тялото му се завъртя бавно по посока на часовниковата стрелка и след като описа пълен кръг, роботът отново се спусна на земята.

Капакът се отвори и Елек излезе.

— За какво ни е, ако си останем тук до края? — попита Ло Фа.

Елек го погледна пренебрежително.

— Няма да сме тук до края — отвърна той спокойно.

 

 

Москва

2 часа и 25 минути до разрушението

 

Най-сетне стигнаха края на тунела. Висока стоманена врата преграждаше по-нататъшния път и Толин вдигна ръка. Групата спря. Имайки предвид продължителността на спускането, вероятно бяха поне на километър и половина под Москва. Каквото и да се намираше зад тази врата, нямаше никакво съмнение, че ще е много важно.

Освен това импулсът върху екрана на проследяващия прибор сочеше, че тези, които търсят, също са вътре.

 

 

Кайро, Египет

2 часа и 15 минути до разрушението

 

Хасар дочу в просъница, че някой крачи из спалнята му и се размърда. Тъкмо седна в леглото, когато на гърдите му се появиха две яркочервени точици и го накараха да замръзне неподвижно. Виждаше само контурите на двамата мъже, които стояха с насочени към него оръжия, и още една висока сянка, с дълго черно наметало. Тази, третата фигура, го уплаши далеч повече от въоръжените мъже.

— Ал-Иблис, изпълних каквото ми нареди! — извика Хасар и вдигна уплашено ръце. Беше нарекъл фигурата с името, което се шепнеше със страх из целия арабски свят. — Не им разреших да копаят.

— Не те питам за разрешението — отвърна Ал-Иблис. Имаше нисък, почти шепнещ глас, ала съскаше, сякаш бе говореща змия. — Защо не ми каза, че ключът е у тях?

Едри капки пот избиха по челото на Хасар.

— Не знаех, че това е ключът.

— Лъжеш — прекъсна го Ал-Иблис. — Ти си един глупак. Навърташ се тук, разпитваш за тайните на Акерските възвишения. Но дори не знаеш кой е Акер, нали?

Хасар бе смутен от въпроса — всички египтолози знаеха кой е Акер.

— Акер е божество с тяло на лъв, което охранява вратите на хоризонта и допуска слънцето на небето всяка сутрин, а вечер му позволява да си тръгне.

Ал-Иблис се изсмя, но в смеха му нямаше нищо човешко и зловещият звук предизвика болезнени тръпки по гърба на Хасар.

— Акер — божество? Той беше само един чиновник и дори не успя да се справи докрай със задачата, която му бе поставена.

Хасар седеше съвършено неподвижно, опитвайки се да овладее ужаса от съществото, което се разхождаше пред него. Не можеше да различи лицето, скрито от черната качулка, но и не изпитваше никакво желание. Доколкото му беше известно, нито един смъртен не бе виждал лицето на Ал-Иблис. Личност, колкото прочута, толкова и легендарна из целия арабски свят, сведенията за която много западни разузнавателни служби бяха готови да купят за огромни суми.

Ал-Иблис внезапно пристъпи към треперещия Хасар.

— Нека бъде божество, щом така искаш. Свърши времето на шикалкавенето. Постави платото под военна охрана и не допускай никого там, каквото и да се случи. С неверниците ще се разправям аз. Ясно ли е?

— Да, господарю — отвърна покорно Хасар и сведе глава.

 

 

Москва

2 часа и 10 минути до разрушението

 

— Майк! — гласът на Яков отекна в бункера.

— Какво? — Търкот продължаваше да тъпче папки в кожената чанта, която се беше издула.

— Мисля, че го намерих.

Търкот изтича в средата на помещението, където Яков стоеше до един отворен сандък. Руснакът бе извадил от вътре метална кутия. Беше от стомана, но инкрустирана със злато и имаше черни закопчалки от добре познатия му аирлиански метал.

Яков вдигна кутията и я завъртя, оглеждайки я от всички страни.

— В придружаващите документи пише, че била открита в подземията на „Вилхелмщрасе“ 77, Берлин, на първи май 1945 г.

— Което означава?

— „Вилхелмщрасе“ 77 е адресът на Райхсканцеларията. Под нея се е намирал бункерът на фюрера.

— Където умрял Хитлер? — попита Търкот, макар вече да знаеше отговора.

Яков доближи кутията до ухото си и леко я разклати.

— Тежичка е, но вътре не помръдва нищо. Я да видим… — той изтри наслоения върху капака прах и отдолу се показаха някакви знаци. Не бяха старорунически, по-скоро китайски.

Търкот чукна върху капака.

— Имаше същия надпис върху обелиска в етиопската пещера, където открихме рубинената сфера. — Той си спомни превода на Нейбингър. — И същото име. Чинг Хо. Китайският изследовател, който през 656 г.пр.Хр. се отправил на пътешествие към Близкия изток и Африка. — Той дръпна закопчалките и повдигна капака. Вътре бе положено издължено острие от фино шлифован метал, дълго шестдесет сантиметра и широко десет в най-дебелата си част. Беше заострено в единия край и имаше отвор за дръжка в другия.

— Копието на съдбата — прошепна Търкот, докато вдигаше острието. — Сега трябва… — той млъкна, прекъснат от оглушителен взрив. Помещението се изпълваше с дим, някой бе хвърлил граната в основата на желязната стълба при входа.

Търкот пъхна Копието обратно в кутията, тикна я в ръцете на Яков и затича наляво, като пътем приготви автомата за стрелба. Той пусна няколко откоса слепешката назад и дочу свистене на куршуми, идващи от същата посока. Проснат по корем, Майк надникна предпазливо зад сандъка, който бе избрал за прикритие. През отвора в тавана се спускаха въоръжени мъже, облечени в маскировъчни униформи. Той се прицели, натисна спусъка и един от нападателите подскочи към стената, където се свлече бавно, оставяйки кървава диря.

Реакцията беше мигновена — върху сандъка се посипа залп от куршуми и наоколо се разхвърчаха трески. Търкот се притисна толкова плътно към бетонния под, че почувства как копчетата на ризата се забиват в плътта му.

Във възцарилата се тишина отекнаха няколко пистолетни изстрели — Яков се опитваше да му осигури прикритие. Търкот използва момента и започна да пълзи назад, отдалечавайки се от нападателите. След като смени позицията, той извади и приготви две от гранатите, които бяха взели от Паша. Едно от нещата, които бе научил от дългия си опит, бе, че попаднеш ли в засада, трябва да действаш светкавично и решително. В никакъв случай не бива да предоставяш инициативата в ръцете на противника или да оставиш ситуацията да се развива от само себе си.

— Яков! — извика той.

— Тук съм! — Руснакът беше някъде вляво и зад него.

— Стълбата след шест секунди по моя команда. Заслепяваща на пет.

— Готов съм!

— Давай! — извика Търкот и дръпна щифтовете на гранатите. След това ги метна, като се премери така, че да прелетят точно под тавана. После клекна, затвори очи и запуши уши с ръце.

Въпреки взетите мерки ушите му зазвъняха болезнено, когато гранатите избухнаха. Без да губи време, той скочи на крака и се затича към стълбата, като си прочистваше пътя със стрелба. С периферното си зрение зърна Яков, който тичаше в същата посока.

Няколко крачки преди стълбата ударникът на автомата щракна на празно. Търкот подскочи и започна да се катери чевръсто, като вземаше по две стъпала наведнъж. Наоколо свистяха куршуми, но той се надяваше, че противникът е заслепен и стреля напосоки. Стигна върха и почти бе избутан отгоре от Яков, който се катереше след него.

Двамата се изтърколиха върху покрива на бункера. Търкот се пресегна да затвори люка, но Яков го стисна с яката си лапа.

— Почакай малко — изпъшка той и завъртя глава, показвайки, че се ослушва. С другата ръка извади две нападателни гранати, които напомняха на топчета за пинг-понг с кръглата си форма. Приближи ги бавно към устните си и изтегли със зъби предпазните щифтове.

Долу някой крещеше неразбрано на руски. Отекнаха няколко автоматични откоса, последвани от приближаващи се стъпки. С рязко движение Яков метна двете гранати през отвора и хлопна люка. Зад металната преграда се разнесе приглушена експлозия и долетяха болезнени викове. Междувременно Яков си бе смъкнал колана и завързваше валчестата дръжка на люка така, че да не може да бъде отворен отдолу.

— Взе ли ключа? — попита Търкот.

Яков се тупна по гърдите.

— Пъхнах го вътре. В кутията си е.

— Сега какво?

— Щом има ток и въздух, значи има и път за излизане.

— Да не смяташ да катерим вентилационната тръба?

— Нека първо се поогледаме. — Яков скочи и закрачи към близкия край на бункера. Търкот го последва. — Трябва да знаеш едно нещо за руснаците. Решат ли да построят подобно нещо — той тупна с крак по бетонния покрив, — винаги ще предвидят и резервен изход.

Яков извървя още няколко крачки и спря толкова неочаквано, че Търкот се блъсна в него.

— Я виж. — Той освети дебела желязна тръба, която свързваше бункера с отсрещната стена. На мястото, където влизаше в скалата, имаше голям тъмен отвор. — Време е да напуснем това място — произнесе руснакът, стъпи върху тръбата с разперени ръце и я прекоси, като балансираше подобно на цирков артист.

Търкот изчака руснакът да стигне до другия край, сетне го последва.