Робърт Дохърти
Сфинксът (23)

22.

Великденският остров

5 часа до разрушението

 

Цели шест месеца са необходими на един изтребител Ф-14 „Томкет“, за да измине конвейерната линия от началния до крайния пост в калифорнийския завод за военна авиация „Груман“. Микро и нанороботите от Великденския остров бяха съкратили този процес до два часа. За материал им служеха останките от самолетоносача „Джордж Вашингтон“, а готовите части се сортираха върху асфалтираната писта на острова.

Стражът координираше информацията, която бе получил от секретната мрежа на Министерството на отбраната, и я прилагаше при производството на детайлите. Точно сега вниманието му бе съсредоточено върху две от частите на самолета: радарната система АН/АПГ-71 И ракетите АИМ-54 „Феникс“, които се прикачваха под крилата.

Стражът изучи внимателно предназначението им, след което даде съответните разпореждания. Цял куп от роботи се нахвърлиха върху частите, разглобяваха ги на още по-дребни детайли, след това се отправяха към най-високата точка на Рано Као. На върха отново ги сглобяваха, но с някои леки изменения.

Радарът АН/АПГ-71 бе монтиран върху триножник а до него от подножието на вулкана бе прекаран специален захранващ кабел. Само за петнадесет минути бе конструирана и радарната антена, която бе поставена върху въртяща се основа.

Веднага щом кабелите осигуриха необходимите пет киловата електроенергия, радарът се пробуди и започна да оглежда района около острова в диаметър от седемстотин километра. Макар останките от флота да бяха на цели триста километра в западна посока и отвъд извивката на хоризонта, радарната система ги засече още при първото завъртане на антената.

Ракетите АИМ-54 „Феникс“ бяха монтирани върху установки, насочени към морето. Ракетната система „Феникс“ е една от най-модерните във флотата на САЩ, като цената на всяка бойна единица надхвърля един милион долара. Обсегът й е над сто километра, а бордовият компютър позволява да се откриват и прехващат бързо движещи се цели. Ракетата разполагаше с директна насочваща връзка със стража на острова и беше готова за изстрелване.

По брега, скрити в сянката на Рано Као, бавно пристъпваха хора и процентът на оцелелите от експериментите на стража нарастваше успоредно с усъвършенстване на микровирусния контрол над нервната им система.

 

 

Москва

4 часа и 58 минути до разрушението

 

— Яков? — Търкот приседна и се огледа. Гласът му проехтя, от което осъзна, че се намира в просторно помещение. — Ей, Яков?

Пързалянето в тръбата бе продължило необичайно дълго, но накрая подът под краката му бе изчезнал и той се бе стоварил върху твърда основа.

— Тук съм — гласът на руснака долетя отляво.

— Можеш ли да светнеш?

— Изпуснах фенерчето, когато изпаднах от тръбата — отвърна Яков. — Трябва да е някъде тук.

Търкот разпери пръсти и взе да опипва наоколо. Подът беше бетонен и влажен. Не беше пострадал особено при падането, ако се изключи болезненият удар от малкия автомат, чиято цев се бе забила в хълбока му. Той направи няколко предпазливи крачки в посоката, от която идеше гласът на Яков. Не знаеше на каква дълбочина се намират, но не беше никак малка, ако се съдеше по продължителното им спускане.

— Намерих го — обяви внезапно Яков. — Проклетата крушка е счупена. Чакай, трябва да има резервна в дръжката.

Малко след това мракът бе разсечен от тънък лъч светлина. Търкот се приближи до руснака. Стояха върху бетонен под, или по-точно — поправи се Търкот, когато лъчът на фенерчето озари една масивна пружина, която се губеше в тъмнината отгоре — върху бетонния покрив на бункер. Търкот знаеше, че подобни убежища са разположени между гигантски пружини и противоударни амортизатори, с надеждата, че обитателите им ще оцелеят и при най-мощния атомен взрив. Той погледна нагоре и едва различи отвора на тръбата, от която бяха изпаднали — сигурно служеше за вентилационна шахта. Стените на подземието, където бе разположен бетонният бункер, бяха от грубо насечена скала. Между бункера и стената на подземната кухина имаше около три метра празно пространство.

— Насам — Яков му посочи нещо със светлинния кръг. Беше кръгъл металически люк с дръжка, която се подаваше на няколко сантиметра над покрива.

— Какво ще кажеш, да надзърнем ли вътре? — попита руснакът.

— Щом сме били толкова път.

Яков захапа края на фенерчето със зъби, клекна над люка, сграбчи дръжката и напъна мускули. Механизмът беше ръждясал. Едва при третия опит ръчката взе да поддава.

— Ако вътре има някой, вече знае, че сме тук — подхвърли Търкот.

— Че кой ще поиска да живее под земята?

Дръжката достигна крайно положение. Със съвместни усилия Яков и Търкот успяха да повдигнат капака. Яков освети отвора, а Търкот се наведе и погледна вътре. До пода, който бе на четири-пет метра под тях, водеше желязна стълба. Някъде отстрани се процеждаше съвсем слаба светлина. Търкот се наведе още и завъртя глава, но така и не успя да определи източника й.

Той въздъхна, седна на ръба и спусна крака в отвора.

— Ще ти викна да слизаш, ако всичко е наред — рече той.

— Няма какво да викаш — отвърна Яков. — И без това ще съм зад теб. Къде другаде да ходя?

 

 

— Какво е това? — попита Толин. Бяха стигнали до края на бетонната шахта и встрани започваше друг, доста по-стар и занемарен тунел. Толин го освети, колкото да определи, че се спуска и извива леко наляво. Той включи прибора за следене. Обектът бе под и малко встрани от тях.

— Но… това го няма на картата — отвърна изплашено инженерът. — Според схемата шахтата завършва тук.

— Е, излиза, че не си ми нужен повече — Толин се завъртя и дулото на автомата му опря в корема на инженера. Беше поставил пръст на спусъка. Лицето на нещастника пребледня.

— Не, недейте… ами кой ще ви изведе? Само аз имам карти…

Инженерът не можа да довърши, защото краткият откос го отметна назад към стената. Толин вдигна кутията с картите й я метна през рамо.

— Сега вече са у мен — произнесе той, след това даде сигнал на баретите да го последват.

 

 

Районът на Великденския остров

4 часа и 45 минути до разрушението

 

Чувствителният радар на борда на „Анзио“ пръв засече лъча от АН/АПГ-71. Задействана бе автоматичната аларма и корабът започна да се отдалечава от острова. Екипажите на ракетните установки и оръдейните системи заеха местата си и останаха в състояние на бойна готовност, докато не стана ясно, че корабът не е заплашен от пряка опасност, нито подложен на ракетен обстрел.

— Какво, по дяволите, означава това? — обърна се капитан Брубър, командващ на кораба, към своя главен оръжеен специалист, лейтенант Грейнджър.

— Ако се съди по характеристиката на сигнала, радарът е с наземно базиране и не се движи. Той несъмнено ни засече, но при подобно разстояние на борда на „Вашингтон“ няма нищо, което да ни достигне.

— Затова пък имаше предостатъчно оръжия, предназначени за унищожаване на приближаваща се ракета, нали?

— О, да — кимна Грейнджър. — Цял куп ракети „Сайдуиндър“, „Спароу“ и „Феникс“. Да не забравяме самонасочващите се ракети от въоръжението на кораба и, разбира се, зенитните оръдия.

Брубър се потърка замислено по брадичката.

— Което означава, че вероятно ще имаме проблеми при предстоящата атака?

— И аз така смятам, сър.

— Можем ли да надхитрим този АН/АПГ-71?

— Не, сър. Той е най-доброто нещо, с което разполагаше флотът.

— Лейтенант, и без вас го зная. Питам ви има ли някакъв начин да го надиграем? Защото ако няма, нашата „Томахоук“ няма да успее да свърши работата, за която я готвим.

Грейнджър помисли, преди да отговори.

— Сър, има една възможност. В края на краищата, този радар е наше дело. Мисля, че ще успеем да го надхитрим.

— Това исках да чуя. Някакви новини от „Спрингфилд?“

— Не, сър, но сигурно са получили съобщението ни.

— Добре. — Брубър погледна към хоризонта, отвъд който се издигаше щитът около Великденския остров. — Още малко и започваме.

 

 

Циан Лин, Китай

4 часа и 25 минути до разрушението

 

Че Лу застана зад Елек. Хибридът бе спрял в началото на тунела, който се спускаше към най-долното ниво на гробницата. Само на двадесетина метра навътре в тунела сияеше холографското изображение на аирлианеца.

— Разбра ли как да минем покрай него? — попита Че Лу.

— Зная само, че ще ни трябва ключ, който не е тук.

— Нима е толкова важно, че си заслужаваше смъртта на мъжете, които доведе с теб?

— Ако ключът не е тук, други ще го потърсят и намерят — отвърна равнодушно Елек. Той я огледа с кървавочервените си очи. — А ти какво намери? Нещо, което да оправдае смъртта им?

— Не — поклати глава Че Лу. Надяваше се да не разбере, че го лъже.

— Всъщност, открих нещо — продължи замислено Елек. — Зная как да отворя вратата към външния свят.

Той се обърна и пое назад в тунела, Че Лу го последва, завладяна от любопитство.

Елек заобиколи няколко контейнера и спря пред най-големия. Точно пред него имаше шестоъгълно табло, разделено на множество малки шестоъгълни секции. Елек натисна няколко от тях в определена последователност, но толкова бързо, че да й попречи да я запомни. Върху таблото изгряха светещи рунически знаци. Елек ги огледа и прекара ръка върху тях, сякаш свиреше на причудлив музикален инструмент.

Капакът на контейнера се отмести с грохот встрани. Че Лу неволно отстъпи назад. Елек се присъедини към нея. Привлечен от странния шум, до тях изникна и Ло Фа.

— Какво е това? — попита той и се облещи. — Прилича на металически дракон!

Грамаден сребрист механизъм, висок десет метра и широк четири, лежеше върху люлка от черен метал. Наистина приличаше на дракон, с дълга, извита шия и лъскаво тяло. Главата му бе увенчана с чифт рубинено-червени очи, които сияеха с отразена светлина. В разтворената му паст се виждаха два реда черни зъби. От тялото му стърчаха чифт малки, разперени криле, с обхват около два метра. Изглежда механичният дракон беше пострадал, защото върху левия му хълбок се виждаше продълговато черно петно, достигащо почти до основата на заострената опашка. Някъде по средата на петното сребристата обшивка беше разкъсана и през отвора се виждаха жици и тръбички.

— Но това е Чи Ю — възкликна Че Лу. — Драконът, Господарят на юга, който се е сражавал с Ши Хуанчжоу!

 

 

Платото Гиза, Египет

4 часа до разрушението

 

Лицето на Сфинкса бе огряно от лунна светлина. През последните няколко часа професор Муалама бе наблюдавал как сянката на нощния хоризонт пълзи сантиметър по сантиметър към основата на лицето, но вниманието му всъщност бе съсредоточено върху пътя от града. Чакаше да се зададе Дънкан.

Беше открил каменната плоча, която предполагаше, че трябва да бъде повдигната. Намираше се в основата на дясната лапа. Ако разполагаше с необходимите инструменти, щеше да я повдигне и сам. Хасар бе потеглил за Кайро, след като Муалама отказа да се върне обратно с него. Дънкан също бе заминала, с надежда да установи час по-скоро връзка с КИСПП и да потърси съдействие заради промяната в решението на египетското правителство.

Муалама погледна часовника си и сигурно за стотен път завъртя глава към шосето. Направи няколко нервни крачки между лапите, чувствайки тежестта на скиптъра в раницата на гърба си. Спря при плочата и положи длани върху нея.

Пак погледна към пътя.

Това, което не забеляза, бе фигурата, която стоеше изправена върху храмовата стена, заобикаляща Сфинкса. Загърната в износено сиво наметало, фигурата не бе помръднала цяла вечер.

И тя като Муалама чакаше.

 

 

Районът на Великденския остров

4 часа до разрушението

 

Капитан Форстър бе обиколил всички помещения на борда и бе разговарял с членовете на екипажа, от които според него зависеше успехът на предстоящата операция.

В очите на повечето прочете съмнение, че някога ще успеят да се измъкнат невредими. Още бе жив споменът за трагичния край на „Вашингтон“ в скалите на острова. Щом онова, което се спотайваше там, бе в състояние да разруши цял самолетоносач, какво оставаше за тях? Пък и всички помнеха с каква лекота „изтребителите фу“ се бяха разправили с „Пасадена“.

След като приключи обиколката — от сонарната сфера в кърмата до машинното отделение, разположено непосредствено до ядрения реактор — той се върна на мостика и отново си погледна часовника.

Оставаше още съвсем малко.

 

 

Зона 51

3 часа и 25 минути до разрушението

 

Лари Кинсейд разглеждаше с лупа новите снимки, направени от телескопа Хабъл. Лицето определено бе претърпяло промени през последните 48 часа. Той кимна на Форестър, който бе донесъл снимките в заседателната зала на Куба.

— Е?

— Черното петно представлява армия от роботи, високи средно по метър и осемдесет.

— И с какво се занимават?

— С изкопни работи — отвърна Форестър. — Тези четири купчини са от отломките, които са разчистили от горната част на Лицето. По преценка на нашите специалисти…

— Питам какво копаят? — повтори Кинсейд нетърпеливо.

Форестър му подаде друга снимка.

— Тази е последната. Изглежда са достигнали онова, което търсят, но още не са разчистили всичко на повърхността. Погледнете този малък участък в горния десен квадрант. Изглежда, че тук е разположена някаква конструкция от черен метал, от какъвто е направен и корабът-майка.

— Още един кораб? — попита Кинсейд със затаен дъх.

Форестър поклати глава.

— Не ми се вярва. Нещо друго ще е.

— Какво например?

— Още не знаем.

Кинсейд се опита да си представи какво може да се крие там, дори му хрумнаха няколко възможности, после осъзна, че всъщност повече се бои от тези, които не е в състояние да предвиди.

 

 

Москва

3 часа и 25 минути до разрушението

 

Намираха се във вътрешността на грамадния бетонен бункер, а коридорът се простираше в двете посоки с дължина над сто метра. На равни разстояния бяха разположени дебели извити метални подпори. Коридорът бе пълен със сандъци и озарен от светлината на дузина крушки, провиснали на жици от тавана. Стълбата, по която се бяха спуснали, се намираше точно в центъра.

— Някой със сигурност е слизал тук от време на време да сменя крушките — рече Търкот. — Следователно има път нагоре.

Яков посочи вляво.

— Виж, там има врата. Дали пък Паша не е отговаряла за поддръжката?

— И това да са архивите?

— Да се надяваме, че са те. Не ми се ще пак да се спускам по тръбите. — Яков обърса прахта от близкия сандък. Надписът отгоре беше на руски. „Открито в германското Министерство на авиацията, 1945 г.“

Търкот се огледа и забеляза ръждясал лост, подпрян на един от сандъците.

— Я да видим какво има вътре. — Той пъхна острието на лоста между дъските и напъна. Дъсченият капак се надигна със зловещо скърцане и под него се показа дебела и гладка като стъкло повърхност, покрита с плътен слой прах. Търкот обърса с ръкав стъклото и се наведе да надзърне отблизо.

— О, по дяволите! — изруга той и се отдръпна назад. Стъкленият контейнер бе пълен с течност, в която плуваше грамадно черно око.

— Това ще да е близнакът на Окпашний — отбеляза невъзмутимо Яков. — На прав път сме.

Търкот отново се надвеси и огледа окото. Беше мъртво, по повърхността на сфероидното му тяло се виждаха следите от шевовете при аутопсията.

Търкот отвори и съседните сандъци. Вътре имаше дървени кутии с нацистки обозначения върху тях. Всичките бяха натъпкани с документация. Той вдигна една от папките и я прелисти. Още на първата страница се натъкна на рисунка на Окпашний.

— Как си с немския? — обърна се той към Яков.

— Горе-долу.

— Можеш ли да провериш дали някъде не се споменава Копието?

— Ще погледна.

Докато Яков се ровеше из прашните папки, Търкот извади сателитния телефон. Знаеше, че няма да работи на такава дълбочина, но по-скоро по навик отвори капачето и го включи. Както и предполагаше в слушалката нямаше никакъв звук.

— Много странно нещо — долетя отнякъде гласът на Яков.

Търкот заобиколи няколко сандъка и спря при него.

— Какво откри?

— В тези документи се говори за старозаветен ковчег. — Яков извади една папка и я разтвори. Той плъзна поглед по първата страница. — Това е доклад от разузнавателна операция на СС.

— Къде?

— В Турция. — Устните на Яков помръдваха беззвучно, докато четеше. — През 42-ра. — Той отгърна на следващата страница и там се натъкна на фотография. — Въздушна снимка.

Търкот взе черно-бялата фотография. На нея се виждаше заснежен връх.

— Какво е това?

— Планината Арарат.

— Арарат. — Търкот бързо направи връзката. — Ноевият ковчег? — Той поклати глава. — Не е този, който ни интересува.

— Когато не знаеш какво точно търсиш — произнесе поучително Яков, — не пропускай нито една възможност. — Той разгледа внимателно снимката и чукна с пръст по единия й край. — Това пък какво е?

Беше издължен предмет, който се подаваше от леда. Търкот имаше известен опит с разузнавателните снимки, но качеството на тази бе твърде ниско.

— Вероятно скална издатина.

— Или Ноевият ковчег?

— Какво общо има той с всичко останало, дявол го взел? — възкликна Търкот, но все пак пусна папката в чантата, която бяха взели от Паша. — Хайде, да се хващаме на работа. Трябва да открием Копието.