Робърт Дохърти
Сфинксът (19)

18.

Край стените на Кремъл, Москва

14 часа до разрушението

 

Търкот бе преметнал на ремък своя МП-5, скрит под дългото палто, което Яков му бе дал. Беше се притаил под сенките на Москворецкия мост, съединяващ двата бряга на река Москва, съвсем близо до стените на Кремъл. Катенка бе скрита малко по-нататък, зад един храст по затревените склонове на „Набережная“, които се спускаха от Кремъл към реката. Само Яков бе на открито, на определеното от Льончика място за среща.

Търкот почти беше решил да повика групата на Билъм за подкрепление, но после сметна, че ще е по-добре, ако я остави на разположение на Дънкан. Току-що бе научил новината за убийството на Стърлинг и този факт засилваше безпокойството му.

В уговорения час по тротоара откъм църквата „Свети Василий“ на Червения площад се зададе едра фигура. Търкот спусна предпазителя на автомата. В този час движението по моста бе съвсем оскъдно и над града цареше глуха тишина.

Яков се обърна, за да посрещне новодошлия и леко разпери ръце.

— Добър вечер — поздрави той.

— Зная, че си разположил постове — бе хладният отговор на Льончика. — Нареди им да излязат. Веднага.

Яков даде сигнал на Търкот.

Льончика се завъртя и пъхна ръка под сакото си. Яков го прикова с масивната си лапа.

— Спокойно. Той е приятел.

Льончика поклати глава.

— Няма приятели. — Той огледа свъсено приближаващия се Търкот. — Ах, американец. Не е ли този, който разруши кораба на пришълците?

Търкот не отговори. Въпросът бе по-скоро риторичен.

— Е, мисля, че можем да му се доверим, след като го е направил — въздъхна Льончика.

— Хубаво — одобри Яков — Какво ни носиш?

— Ще дойдете с мен — Льончика посочи на запад, където се издигаха кремълските стени. — Там ще ви покажа това, което искате да видите.

— Чакай — спря го Яков. — Имам още един човек. Също приятел.

— Имаш твърде много приятели за работата, с която си се захванал — меко каза Льончика, но гласът издаде гнева му. — Къде и кой?

Яков даде знак и Катенка се приближи към тях.

Когато я позна, Льончика поклати глава.

— Тя е от ГРУ! Това вече е прекалено. Обещах да помогна на теб — той тупна Яков по гърдите, — не на цял комитет.

— Тримата работим заедно.

— Но не и аз — завъртя глава Льончика.

Търкот постави пръст на спусъка, но не извади автомата. Чакаше Яков да се справи с трудното положение.

— Слушай, другарю, вече няма връщане — заговори едрият руснак. — Рано или късно ще трябва да се изправиш срещу пришълците и техните марионетки. По-добре сега. След по-малко от дванадесет часа „Страцида“ ще бъде над Щатите.

— Тъй да бъде — изрече Льончика и плю ядно на паважа. — Елате с мен. Хайде. — Той пое нагоре по хълма към Кремъл. Стигнаха високата стена, която заобикаляше крепостта, и Льончика сви на запад, а другите бързаха след него.

Когато приближиха металната врата, затваряща портала на крепостната стена, Льончика извади от джоба на сакото си пластмасова карта.

— Като си представя, че до скоро тук имаше брави и постове — произнесе той и прекара картата през процепа на идентификатора, след това набра кода върху циферблата. Вратата се отмести встрани, зад нея се показа още една, също метална. Льончика спря при стената между двете, където бе монтиран същия идентификатор. Отново прокара картата и набра друг код, вратата зад тях се затвори, а предната се плъзна на релси встрани. Зад нея имаше стълбище, което водеше надолу.

— Хайде, размърдайте се — подкани ги Льончика.

Тунелът беше тесен и мрачен. Единствената светлина идваше от мъждукащата лампа на тавана. Търкот стисна дръжката на автомата, опасявайки се, че може да са им устроили засада в мрака. В далечния край лъщеше още една метална врата.

Когато я доближиха, Льончика се наведе над поредния идентификационен уред. Този път се оказа ретинов скенер, защото Льончика трябваше да изчака, докато лазерният лъч се плъзне по окото му, преди вратата да се отвори към още един спускащ се коридор.

— Бързо.

Льончика пое пръв по коридора. Стените му бяха боядисани в тъмнозелено, таванът — в сиво. Беше съвсем прав, далечният му край се губеше в сивкава пелена. Вратата зад тях се хлопна с трясък.

— По време на Великата Отечествена война — заговори Льончика, докато вървяха, — Сталин наредил да построят просторно бомбоубежище под самия Кремъл. Строежът продължил и след смъртта му — при студената война. Все по-надолу и по-надолу. Целта била да се изгради подземен щаб и жилищни помещения, които да издържат дори ако Москва е подложена на атомни бомбардировки. С течение на времето били прокопани тунели, които да свързват подземния комплекс с други важни учреждения. Всичко това, разбира се, струвало милиарди рубли. Цяла подземна мрежа, по която може да се стигне до различни точки на Москва. Има дори тайна подземна железница, излизаща на осемдесет километра извън града, към резервен команден пост.

Льончика отвори една масивна врата.

— Оттук. Намираме се точно под Кремълския дворец. На петдесетина метра дълбочина.

Тунелът беше по-тесен и по-стар. Прокопан направо през скалата, с неравни, потъмнели от влагата стени и хлъзгав под, озарен от светлината на стърчащите от тавана голи крушки. Няколко от тях бяха изгорели.

Продължиха навътре около стотина метра, където пътят им бе блокиран от още една врата. Беше дървена, много стара, обкована с ръждиви метални пирони. Търкот забеляза един малък електронен датчик вляво над вратата, който контрастираше рязко с останалата картина.

Льончика махна с ръка към датчика. Вратата се отмести, придружена от съскането на хидравлична инсталация, и те влязоха.

Дебело, очевидно непробиваемо за куршуми стъкло, преграждаше стаята на две равни части. Вдясно имаше врата, направена от същото стъкло.

Жена на средна възраст, с прошарени коси и едро тяло, вдигна глава от пулта пред нея.

— Я виж, кого довял вятърът — произнесе тя в малкия микрофон. Ръцете й не се виждаха.

— Паша! — поздрави я засмяно Льончика.

Жената си придаде служебен израз.

— Пристъпете към металните детектори — нареди им тя. Зад гърба й се виждаха две стоманени врати. И двете бяха затворени.

Търкот забеляза детекторите от двете страни на вратата. Когато ги приближи, отекна звук на аларма и червената лампа отгоре замига. Резултатът бе същия и при останалите.

— Приятелите ти са въоръжени. Моля извадете оръжията и ги поставете в сандъка — нареди жената. — В противен случай ще бъдете унищожени.

Една от плочите на стената под пулта се плъзна встрани и отдолу се показа широкото дуло на гранатомет. Под него имаше голям метален сандък.

— Девет — произнесе Паша.

— Направете каквото ни казва — посъветва ги Льончика.

Търкот погледна въпросително Яков.

— Осем.

Едрият руснак измъкна автомата изпод палтото си и го положи в сандъка. Търкот и Катенка го последваха. Докато стигне до „четири“ всички оръжия бяха вътре.

— Обратно пред детектора — заповяда Паша.

Отново преминаха през вратата. Този път алармата мълчеше.

— И ти се доверяваш на тези хора? — обърна се Паша към Льончика.

— В противен случай нямаше да съм тук — той извади една вносна цигара от кутията и я постави в сандъка. Капакът хлопна. Паша се надигна и ръцете й се показаха за първи път. В едната държеше цигарата, в другата — малък десантен автомат. Тя преметна ремъка на автомата през рамо, извади от джоба запалка и си запали цигарата.

Търкот познаваше оръжието. АК-74 беше великолепна изработка, умален вариант на прочутия АК-47 и стреляше с по-малките 5,45-милиметрови куршуми, които заради по-високата си скорост и въртеливо движение нанасяха по-сериозни поражения от бавните 7,62-милиметрови.

— От месеци не си се вясвал насам — рече укорително Паша. Тя вдигна голям плетен шал и заметна раменете си. Льончика разпери ръце.

— Ах, Паша, нали знаеш какъв е животът на разузнавача. Непрестанно ни пращат насам-натам…

Търкот беше изненадан от внезапната промяна в поведението на Льончика. Държеше се мило, като към близък човек.

— А, не — размаха пръст Паша. — На няколко пъти те търсих. Казаха ми, че си в Москва.

Стъклената врата се отвори с металическо изщракване.

— Уф, най-сетне — простена Льончика, дръпна вратата, заобиколи зад стола на Паша и положи нежно ръце на раменете й. — Паша, миличка. Да знаеш колко често си спомнях за теб. А и тези студени нощи…

— О, я престани. — Тя кимна към Яков. — Този го познавам. Той е от Четвърти отдел. Носеше се слух, че нещо се е случило със станция „Чьорт“.

— Взривили са я — потвърди Льончика. — Всички са загинали.

Паша погледна уплашено към вратата за тунела.

— Те са все по-близо — произнесе уплашено тя.

— Кои те? — попита Яков.

Паша не му обърна внимание.

— Да знаеш, миличък, направо не издържам повече тук — обясняваше тя на приятеля си. — От тръбите често се чуват писъци. — Тя посочи вентилационната шахта в ъгъла.

— Задава се по-голяма опасност — възрази Льончика. — Трябва да влезем при архивите. — Той бръкна под ризата си и извади окачен на верижка ключ. Паша извади същия ключ от деколтето си. Двамата се отправиха към срещуположните ъгли на стаята, където на стената бяха монтирани еднакви контролни кутии. Всеки вкара ключа в процепа, Льончика преброи до три и ги завъртяха едновременно.

— Ако допуснем дори най-малката грешка — обясни Льончика на останалите, — архивите ще бъдат изгорени.

Стоманените врати се плъзнаха встрани и зад тях се показа голям асансьор. Влязоха и петимата и Паша натисна бутона за затваряне на вратите.

Търкот почувства лека безтегловност, когато се понесоха надолу.

— На каква дълбочина отиваме?

— Осемстотин метра — отвърна Паша.

— Кой отговаря за това място? — бе ред на Яков да пита.

— Аз — рече Льончика. — Службата по събиране на информация за пришълците е била създадена веднага след края на Втората световна война. Вие си имахте Четвърти отдел, но той е само прах в очите на ръководството. Тук, в КГБ, не вярваме никому. Както всъщност и в ГРУ — добави той и погледна Катенка. — Три организации и всяка се пази от останалите. Голяма конспирация. Постепенно обаче се уверихме, че пришълците продължават да действат сред хората и тогава ограничихме до минимум числото на посветените. — Той погледна усмихнато Паша. — След дълги години на подозрителност и чистки май посветените останахме само аз и Паша. Дори сегашният директор не знае нищо за архивите.

Кабината спря с леко разтърсване. Вратата се отвори, сякаш ги подканваше да пристъпят във влажния, мрачен и зле осветен коридор.

— Вярно, че ни орязаха бюджета за поддръжка — оплака се Льончика. — Малкото, дето го измъквам, отива за алармените инсталации. — Той спря и се огледа. — Насам.

Вървяха около петдесет метра по коридора.

— Колко още? — попити Катенка.

— Архивите са много по-дълбоко — обясни Льончика. — С асансьора е най-лесната част. Тепърва ще се поизпотим.

— Има ли още врати и инсталации?

— Не — отговори Льончика. — Ние сме… — Той не довърши изречението. Катенка измъкна светкавично подострено пластмасово шило за лед и с точно премерено движение го заби в шийната артерия на Паша. От раната шурна светла кръв. Без да губи време, жената дръпна малкия автомат от пръстите на ранената Паша и го насочи към тримата мъже.

— Нали ти казах! — извика Льончика на Яков. — Казах ти да не… — гласът му замлъкна, когато Катенка изстреля един откос право в лицето му.

Търкот стоеше неподвижно, загледан в двете тела на пода.

— Защо го направи, Катенка? — попита Яков със смесица от гняв и отвращение.

Жената държеше автомата насочен към Яков, но Търкот не се съмняваше, че ще го простреля, ако направи и най-малкото движение, за да спаси приятеля си. Тя поклати глава.

— Вече не си ми нужен, другарю, така че, моля те, не ме ядосвай с въпросите си.

С крайчеца на окото Търкот забеляза, че зад гърба й Паша се размърдва. Лежеше в локва от кръв, но ръката й се местеше трескаво.

— А ми каза, че й вярваш! — произнесе Търкот по-силно, отколкото бе необходимо. — Руска свиня!

— Млъквайте и двамата — Катенка местеше дулото от единия към другия. — Нищо не разбирате вие! Като изгубени в тъмнината деца сте.

Яков се извъртя и сграбчи Търкот за пешовете на палтото.

— Не смей да ми говориш така, американско лайно!

Търкот забеляза, че Паша държи нещо малко и черно. Тя вдигна капачето му с палец и отдолу се показа червен бутон. Майк вече знаеше какво ще последва и почти бе готов да предупреди Катенка, но дисциплината в него взе връх над всичко останало.

С последни усилия на замиращото съзнание Паша си наложи да натисне бутона. Един след друг избухнаха взривовете, поставени по протежение на асансьорната шахта. Надолу по коридора отекна още една експлозия. Бяха се озовали в капан.

Катенка изкрещя като побесняла, завъртя се и изпразни целия пълнител в бездиханното тяло на Паша. Куршумите се забиваха беззвучно в трупа или рикошираха с искри от каменния под. Яков използва този момент да атакува, като запрати Търкот право в Катенка. Майк, подготвен за това, се извъртя във въздуха и сграбчи дулото на автомата в момента на стълкновението. Той изруга сподавено, когато дланта му едва не залепна за нагорещената цев, досущ както бе станало преди няколко месеца в Германия.

Майк изтръгна оръжието, а Яков сграбчи Катенка отзад и я прикова към стената. Избухна и последният взрив, от който в кабината на асансьора се посипаха едри бетонни късове. Тунелът се изпълни с прах, който още повече ограничи видимостта.

— Какво си ти? — извика Яков на жената, която се гърчеше в ръцете му.

Търкот доближи автомата до слепоочието й, но тя не му обърна внимание. Яков разреши проблема, като изви силно ръката й. Жената изсъска, но се усмири.

— Ако продължаваш да се опъваш, ще ти счупя ръката — предупреди я руснакът. — Казвай за кого работиш!

Катенка се обърна и плю в лицето му. Изведнъж по тялото й преминаха конвулсии и очите й се затвориха. Тя се строполи на земята. Яков коленичи до нея и опипа шията й.

— Господи! Мъртва е!

— Как го направи? — попита Търкот.

Яков не го чу. Гледаше натъжено жената.

— А аз й вярвах. Жалко…

Търкот също коленичи до трупа на Катенка. Повдигна единия клепач и почувства, как под пръстите му нещо се измества. Контактна леща. Под нея имаше кървавочервени зеници.

— Онези, които чакат.

Яков кимна.

— Разбрали са за архивите. Льончика ги е залъгвал от години, а ние взехме, че я доведохме право при тях. — Яков се надигна и доближи тялото на Паша. Извади шилото, взе пистолета и няколко малки осколочни и заслепяващи гранати от колана й и ги разпредели между двамата. След това покри лицето й с шала.

Търкот се изправи и погледна часовника. В известен смисъл инцидентът с Катенка му бе вдъхнал нови надежди, защото означаваше, че са на правилен път. Това, което им беше нужно, се намираше в Русия.

— Да вървим — той пое навътре в коридора. Яков го последва, а зад тях останаха само трупове.

 

 

Полковник Толин чакаше търпеливо, докато хората му разчистваха асансьорната шахта. Веднага щом привършиха и се отдръпнаха, той се надвеси над отвора и освети дъното с мощен прожектор. През облаците прах се виждаше таванът на кабината, засипан от бетонни парчета.

Толин беше полковник от ГРУ, разузнавателния отдел на руската армия. Двамата с Катенка работеха заедно от доста години и нямаха тайни помежду си, макар полковникът да бе неин подчинен. Катенка го бе инструктирала да остане отвън и да се намеси само при нужда, но разрушаването на асансьора не беше обсъждано между двамата като възможност и сега той не знаеше как да постъпи.

Полковникът носеше окачена с ремък през шията малка метална кутия. Той я отвори и включи копчето, което задействаше миниатюрния екран. Екранът се раздели и от двете страни изгря по една светеща точка. Левият край на екрана показваше хоризонталните координати, а десният — вертикалните. Обектът, който се засичаше с помощта на прибора, бе силно радиоактивен изотоп.

— У кого са плановете? — попита Толин.

— У мен — един млад инженер си проправи път между тежковъоръжените барети, които заобикаляха командира, коленичи до него и разгърна плановете на пода. — Само че са стари. Не зная кога за последен път са нанасяни корекции. Подземните тунели нерядко преминаваха от една организация в друга.

Толин не му обърна внимание. Извади молив, надникна в прибора и нанесе точката на пресичането на съответното й място.

— Къде е това?

— В северна посока, на около триста метра. Дълбочината е осемдесет метра. Този тунел за щастие е отбелязан. По-надолу се пресича с друга галерия. Съвсем близо е до мястото, което ви интересува.

— Можем ли да слезем долу? — попита Толин.

— Няма да е лесно. Има един таен проход под Арсенала, а оттам… — инженерът млъкна, осъзнал, че говори на себе си. Толин вече бе тръгнал.

 

 

Зона 51, авиобазата Нелис

10 часа до разрушението

 

Дънкан отново рееше поглед из пустинята през прозрачната стена на скакалеца.

— Преди да отлетя за Египет, трябва да свърша още една дребна работа — обясни тя на Муалама. — Има един човек, с когото ми се ще да разменя няколко думи. Казва се Вернер фон Сеект.

Муалама кимна.

— Чувал съм за него. Бил е с немската група, посетила през 42-ра Голямата пирамида, откъдето взели аирлианската атомна бомба.

Дънкан го погледна изненадано. Информацията все още бе строго секретна.

— Откъде знаете?

— Бил съм на много места през изминалите години — отвърна безгрижно Муалама. — Включително и в пирамидите. Уверен съм, че сър Ричард Бъртън е знаел за онова черно ковчеже.

Болницата на авиобазата вече се виждаше. Пилотът насочи скакалеца към вертолетното летище.

— Но защо го е запазил в тайна?

— Дал е дума. Научих много неща за него, като посетих местата, където е бил и той. Накарали са го да обещае, че ще го запази в тайна. Но сигурен съм, че в ръкописа ще намерим повече информация.

Дънкан поклати глава.

— Ах тези англичани, с техните разбирания за чест.

— Честта не е лошо нещо — възрази Муалама. — Може да се окаже най-важното достойнство по пътя към истината.

Дънкан се канеше да отговори, но в този момент скакалецът се приземи.

— Е да вървим.

 

 

Великденският остров

9 часа и 50 минути до разрушението

 

Слънцето огря скалните склонове на Великденския остров, разкривайки призрачна сцена. Няколко от съществата, които стражът бе пленил на борда на „Вашингтон“, бяха мъртви. По заповед на стража роботът-биоманипулатор бе проверил жизнените им функции, забивайки метална игла в телата. Нямаше никаква реакция. Другите обекти даваха повече надежди — дърпаха се в напразни опити да се освободят от оковите си и викаха за помощ.

Ала вниманието на стража бе съсредоточено върху една конкретна групичка от живи същества. Биоманипулаторът я приближи, поклащайки се върху стоманените си крака, и камерата му проследи равномерното повдигане на гърдите. Очите на образците бяха отворени, но погледът им бе изцъклен, насочен право към заслепяващите лъчи на слънцето.

Стражът отчете това като положителен признак и нареди на биоманипулатора да махне оковите. Дори и след това мъжете и жените — десет на брой — продължиха да лежат неподвижно, без да забелязват, че са свободни.

А междувременно стражът стартира нова команда и разпрати необходимите разпореждания.

Един по един хората се надигаха и пристъпваха несигурно. Един не можа да се справи, препъна се, тупна и остана да лежи неподвижно. Още двама последваха примера му, но другите седем се държаха. Започнаха да се движат с трескави движения, но скоро неколцина от тях също паднаха.

След три минути всичките лежаха неподвижно. Бяха мъртви.

Но стражът се беше сдобил с важна информация. Той разпрати нови заповеди до своите роботи, произвеждащи нановируси.

Мозъкът на Кели продължаваше да съществува, макар тялото й да гъмжеше от различни нановируси. Мозъкът й бе свързан със стража посредством един златист псевдопод от уплътнено електромагнитно поле и тя получаваше информация от него по същия път, който стражът използваше, за да черпи от нея нужните му сведения.

Докато следеше изпитанията, които се провеждаха с членовете на екипажа на „Вашингтон“, по бузата й се търкулна една сълза — единственият външен признак, че още е жива.

Кели имаше повече възможности отпреди да прониква в различни части от базата данни на стража, тъй като компютърът на пришълците сега бе зает от сложната задача да подава серия от команди до нановирусите, да възстановява ефективните модели, да разрушава ненужните и дефектните и да конструира нови.

Сълзите по бузите й се смесваха с потта, която се стичаше от челото й, докато тя бе съсредоточила всичките си сили в оформянето на една-единствена мисъл — нищо повече от опит за кратка команда, която остана незабелязана сред многобройния лабиринт от сведения и разпореждания. Мисловният й импулс потъна сред морето от безброй подобни, вливайки се в единния поток.

 

 

Авиобазата Нелис, Невада

9 часа и 40 минути до разрушението

 

Дънкан разглеждаше мислено лицето на стареца, докато чакаше лекарствата да го върнат в съзнание.

— От толкова отдавна ни лъжеш — поде тя без предисловия, след като той отвори очи. — Някога въобще казвал ли си истината?

— Казвал съм ви повече истини, отколкото предполагаш — отвърна фон Сеект.

— За Копието на съдбата истината ли каза?

— Да.

Дънкан не знаеше дали да му вярва, но причината да дойде отново тук бе друга.

— За да влезеш в СС… беше подложен на изпитание, нали?

Фон Сеект не отговори и тя извади един лист.

— Накарах да изследват кръвта ти и да я сравнят с тази на хибридите — агентите на СТААР. Открихме следи от извънземен генетичен материал. Сега ще говориш ли?

— Нима го има… след толкова много години? — зачуди се фон Сеект.

— Откъде се е взел?

— Направиха ми една инжекция, когато встъпвах в редовете на СС. За да ме пречистят, да ме върнат към корените ми — така ми обясниха тогава. Обвиняваш ме, че лъжа, а нацистите лъжеха за всяко нещо. Говореха за чистота на расата, а на практика вършеха точно обратното. Историците кой знае защо често подминават този факт от нацистката история. Това го измисли Лист. Да, пак той. Имаше един сътрудник, Ланц, някога бил монах. Ланц беше основал група, която се подвизаваше с прозвището Орден на новите тамплиери.

— Тамплиери? — прекъсна го Муалама. — Чувал съм, че рицарите тамплиери^[1] имали нещо общо с историята на кивота. Тогава те…

Дънкан срита Муалама под леглото, след това лекичко поклати глава.

— Разкажи ми за Ланц — обърна се тя към фон Сеект.

— Ланц беше от Виена, града който създаде Хитлер. Като малък мечтаел да стане рицар тамплиер, но тъй като позакъснял за тази възможност, на осемнадесетгодишна възраст постъпил в цистерцианския^[2] манастир на Светия кръст. Около година по-късно написал трактат за споходило го видение от времето на Кръстоносните походи. В него се описвал могъщ войн, който се сражавал със странно същество, наподобяващо звяр. Според Ланц това била метафора на борбата между чистокръвния представител на истинската арийска раса и нечистата човешка природа. Монасите оценили възгледите му като еретични и го изгонили от манастира, след което той основал свой собствен орден и избрал за символ свастиката. Купил замък в Долна Австрия, над който развял червено знаме с пречупен кръст върху него. Освен това твърдял, че расово чистите екземпляри притежават електромагнитна и радиационна сетивност, която им придавала особени способности.

— Като „изтребителите фу“ и стража-компютър? — попита Дънкан.

Фон Сеект разпери ръце.

— Всичко това го знам от разкази. Повтарям само каквото съм чул и чел. Не зная какво точно е имал предвид Ланц. Двамата с Хитлер се срещнали за първи път през 1909 г. Засичали се още няколко пъти след това. Един интересен факт — когато през 38-ма нацистите завзели Австрия, Хитлер забранил Ланц да бъде публикуван. Лист и Ланц имали силно влияние върху Хитлер, но когато се издигнал, той престанал да ги слуша.

— И в какво по-точно се изразявало влиянието на Ланц върху Хитлер? — попита Дънкан.

— Ланц се занимавал с това, което сега интересува и теб. Опитвал се да разбере миналото. Интересувало го всичко до най-ранните дни от зараждането на човешката цивилизация. Той разделял първобитните хора на две групи. Арийци и човекомаймуни. Първите, разбира се, били светлокожи, руси, синеоки и съсредоточавали в себе си всички достойнства и добродетели. Другите били измет. Образът на арианката, насилвана от нечистокръвни човекомаймуни, е един от често срещаните пропагандни трикове по времето на Хитлер. Ланц създал таблица, с чиято помощ подбирал кандидатите за създадения от него орден. В нея се давали показатели за цвета на очите, кожата и косата, дори за размера и формата на черепа. Нарекъл своята система Rassenwertigkeitindex^[3].

Фон Сеект изкриви устни в презрителна гримаса.

— Внушавали на младите хора да се кръстосват само с жени от тяхната расова принадлежност, но от най-древни времена се знае, че не бива да се вярва на жените. Жените са източник на световното зло, госпожице Дънкан.

— Спести ми лекцията и карай по същество — прекъсна го Лиза.

— Това са фактите — отговори фон Сеект. — По-късно подобни принципи са били използвани при формиране групите на СС.

— Откъде в СС са се сдобили с аирлианска кръв?

Фон Сеект повдигна рамене.

— Предполагам, че от някое от съществата хибриди. Помня, че ми инжектираха съвсем незначително количество.

— Но достатъчно, за да останат следи и след петдесет години. Дали пък това не е причината да си още жив? Докторите не могат да си обяснят как болестта не те е надвила досега.

— Може би — въздъхна фон Сеект. — Не зная. Тогава бях толкова млад и…

— Не започвай пак с лъжите — прекъсна го Дънкан. — „Мисията“ ли управляваше Хитлер?

— Никой не можеше да управлява Хитлер. Предполагам, че „Мисията“ — чрез Лист или Домека — му е дала първоначалния тласък. Но той отиде твърде далеч. Ето Хес например — той беше верен приятел и съратник на Хитлер, негов съкилийник, дори съавтор на „Майн кампф“. Но когато през 41-ва видя накъде вървят нещата, избяга в Англия. Досега никой не е могъл да обясни защо го е направил. Аз ще ти кажа защо. Търсеше Онези, които чакат. Нуждаеше се от помощ, за да спре Хитлер.

— Но защо в Англия? — обади се за първи път Муалама. — Защо ще търси хибриди точно там?

— Не зная — отвърна фон Сеект. — Хес беше идеалист, Хитлер — опортюнист. Когато Хес кацнал в Англия, открили в дрехите му малка спринцовка. Интересно, по-късно този факт не се споменава. Все си мисля, че е носел образци от кръвта, която използваха в СС за пречистване.

— Чела съм, че в спринцовката имало отрова — за Хес, в случай че мисията му се провали.

Фон Сеект се изсмя дрезгаво.

— Но никой не знае каква е била целта на неговата мисия, нали? Защо тогава си мислят, че в спринцовката е имало отрова? — Фон Сеект поклати глава. — Безумни времена бяха тогава. Хитлер прати експедиция чак в Тибет, за да търси останките от гиганти, които според него живели някога на Земята. Нашият всемогъщ Фюрер се вслушваше в съветите на окултисти и медиуми, според които зимата на 41-ва нямало да е студена и не се налагало зимна екипировка за войниците на Източния фронт. Но историята показа каква фантастична грешка бе това. Зимата на 41-ва бе една от най-студените за последните двадесет години и елитът на германската армия бе погубен сред снеговете на Русия. Нима се усъмнихме тогава? Не. Продължихме да воюваме и да вярваме. Вършехме ужасни неща, изпълнявахме нечовешки заповеди и смятахме, че сме на правия път. Подчинявахме се безпрекословно. Властта в СС бе съсредоточена в ръцете на дванадесет офицери, които се срещаха редовно в един манастир край Февелсбург. Химлер им беше председател.

— Дванадесет? — повтори Дънкан и кой знае защо се сети за „Меджик-12“. — Да не са били Водачи?

— Не зная. Навярно.

— Във Февелсбург имаше ли извънземен страж?

— О, не мисля. Всъщност, не съм съвсем сигурен, че са се срещали там. Така се говореше. През цялата война Хитлер и СС все търсеха нещо.

— Но какво? — попита Дънкан.

— Вероятно къде е попаднало истинското Копие на съдбата — отвърна фон Сеект. — Хитлер знаеше, че то е ключ. Ключът към нещо всемогъщо. Фюрерът мислеше, че става въпрос за оръжие и се надяваше то да му осигури власт над цялия свят… — Фон Сеект въздъхна. — Но така и не откри своето Копие.

— Питам те още веднъж — посочи го с пръст Дънкан. — Каза ли ми всичко, което знаеш за Копието?

— Да.

— И смяташ, че е в Русия?

— Да.

— Да вървим — обърна се Дънкан към Муалама.

— Накъде се разбързахте? — попита фон Сеект.

— Не е твоя грижа — отвърна Дънкан и спря при вратата. — Един последен въпрос. По твое настояване попречихме да излети корабът-майка, но тогава ти работеше за „Мисията“. Значи дори те не биха желали двигателят на кораба да заработи, така ли?

Фон Сеект кимна.

— Работех за „Мисията“, когато бях съвсем млад. Бяха ни внушили, че двигателите не бива да се включват при никакви обстоятелства.

— Защото от космоса дебне заплаха — произнесе Дънкан.

— Така е написано и така се предава от далечни времена в „Мисията“.