Робърт Дохърти
Сфинксът (18)

17.

Площад „Лубянка“, Москва

18 часа до разрушението

 

— Да знаеш само колко мои сънародници са влизали в тази сграда, без да излязат никога след това — промърмори Яков. — Небето над главите им е било последното късче свобода, което са виждали.

Търкот беше впечатлен от „Лубянка“. Разположена почти в центъра на Москва, сградата доминираше над площад със същото име. Четири или пет етажа, облицовани с жълти плочки, които й придаваха мрачен изглед. Яков бе изгубил няколко безценни часа, докато разбере къде точно е кабинетът на Льончика и да уговори среща. Търкот бе отброявал всяка минута от тези часове като тътен на неумолимо приближаващата се гибел.

— А това е „Детский мир“ — Катенка кимна към една квадратна постройка от другата страна на площад „Лубянка“. — Детски свят — преведе тя. — Най-големият магазин за играчки в света. Винаги съм се чудила как може да построят подобни сгради една срещу друга. Каква ирония на съдбата, нали?

Тримата седяха в малко бистро в южния край на площада. Заведението беше жалко подобие на локалите от модерните европейски градове. Търкот искрено се съмняваше, че течността, която се клатушкаше в чашата му, имаше каквото и да било родство с кафените зърна.

— Сега там има музей на КГБ — продължаваше да обяснява Катенка. — Водят туристи, показват им. Има и дискотека, на първия етаж, денем е клуб на ветераните от КГБ. В центъра на площада преди имаше статуя на Феликс Дзержински — основателят на ЧК. Първата тайна полиция на комунистите. Статуята я махнаха през август 1991, когато и на нас ни светна пред очите.

— „Светнало ни пред очите“? — повтори Яков и се изсмя. Той се наведе към Търкот. — На няколко пъти се опитвах да ти обясня нещо, което едва ли може да бъде обяснено. — Той се чукна по слепоочието. — Руската душа. Много странно явление. Първо са ни управлявали царе, после комунистите. И едните и другите са си цяло бедствие. Но ако добавим и заплахата от чужди страни. Всички тези нашествия през вековете. От Наполеон до Хитлер. Вие, американците, нямате ни най-малка представа колко много сме страдали. Дори загубите ви през Втората световна война са нищо в сравнение с нашите жертви. Двадесет и седем милиона души! Един от всеки четирима, мъж, жена, или дете. С подобни заплахи стремежът към властта тук е различен от този във вашата страна. Вие създадохте Доналд Тръмп, ние — Сталин. Парите тук не значат нищо. Властта — всичко.

Яков посочи с пръст сградата на „Лубянка“.

— Спомни си какво ти казах, когато вляза там. — Наблизо мина келнер и Яков му викна нещо на руски. След минутка на масата имаше три водки. — Пий — нареди Яков, вдигна чашата си и я опустоши. След това кимна на Катенка. — До скоро виждане.

— До скоро — отвърна Катенка. Тя се надигна и изчезна сред тълпата на площада.

Яков положи ръка на рамото на Търкот.

— Ако не изляза до час… съветвам те да се прибереш у дома.

— А Катенка какво ще прави?

— Трябва да се обади на началника си. Не забравяй, официално тя не работи за мен, а за ГРУ.

— Гледай да се върнеш до час — рече Търкот. — Не ми се ще да влизам вътре да те търся.

— Ако влезеш, значи ставаме двама изчезнали безследно.

— Няма да си тръгна оттук без теб.

— Лесно е да се каже, приятелю — въздъхна Яков. — Но след час ще си мислиш друго.

Търкот си свери часовника.

— Имаме осемнадесет часа. Точно. — Телефонът му иззвъня и той го разтвори.

— Ало?

— Майк, разбрахме какво е ключът. Нарича се Копието на Съдбата. Има две възможности — или руснаците са го взели от немците в края на войната, или е в Египет. Връщай се в Русия.

Търкот преглътна информацията, преди да отговори.

— Аз все още съм в Русия, Лиза. Точно в центъра на Москва. И ако копието е в руснаците, двамата с Яков сме на правилен път.

— Хубаво. Аз пък отивам в Египет да проверя на място втората възможност. — Тя му разказа накратко онова, което бе узнала от фон Сеект.

Яков очакваше края на разтвора с повдигнати в ням въпрос вежди.

— Пази се — предупреди я Търкот.

— И ти също.

Телефонът замлъкна. Търкот се обърна към Яков и му предаде накратко информацията за Копието.

— Значи е в КГБ — заяви руснакът и се надигна решително. — Отивам да го намеря.

— Не забравяй какво ти казах — припомни му Търкот.

— Няма — обеща Яков.

Търкот отвори телефона и набра друг номер.

— Билъм слуша.

— Тук Търкот. Намирам се на площад „Лубянка“. Яков влиза.

— Този Куин е невероятен. Намери ни планове на „Лубянка“. Можем да приземим скакалеца право на покрива и да действаме оттам. На кой етаж да ви търсим?

— Дано докато дойдете, узная.

— Ние сме въоръжени и готови за излитане — докладва Билъм. — При максимална скорост полетът до вас ще продължи тридесет и шест минути.

— Дано не се наложи — отвърна Търкот. — Искам да следите и доктор Дънкан. Край. — Той затвори телефона, прибра го в джоба и погледна часовника.

 

 

Зона 51

17 часа и 40 минути до разрушението

 

Майор Куин се надвеси над професор Муалама.

— Как върви преводът?

— О, много интересно — отвърна Муалама. Той се пресегна към раницата и извади скиптъра. — Знам закъде е предназначено това.

Куин се облещи при вида на жезъла.

— Ей, това е аирлианско!

— Да. Открих го в саркофага.

— Дявол го взел! — избухна Куин. — И защо чак сега ни казвате?

— Исках първо да разбера за какво служи.

— А ние търсим ключа за Циан Лин от…

— Това не е ключът за Циан Лин — прекъсна го Муалама. — Знаех го от самото начало. Това, което не знаех, бе какво е предназначението на скиптъра и дали мога да ви се доверя.

Куин си даваше сметка, че не може да му се сърди. При толкова много шпиони Муалама е бил прав да проявява подозрителност.

— И сега знаете закъде е предназначен скиптър? — попита той.

— Знам.

— Не мърдайте. — Куин извади сателитния телефон и набра номера на Дънкан.

 

 

„Лубянка“, Москва

17 часа и 30 минути до разрушението

 

— Оказваме пълно съдействие на КИСПП според разпоредбите на нашия президент и парламента — произнесе мъжът срещу Яков. Името му беше Льончика, беше облечен в скъп костюм, нещо необичайно за коридорите на ФСБ дори в тези дни. Яков знаеше, че причината Льончика да носи лъскави дрехи може да е във връзките му с московската мафия. Такива бяха законите на новото време.

— Всъщност, шпионите са проникнали във вашата организация — продължи Льончика. — И унищожиха вашата база. Защо идвате при мен?

— Защото имам основания да смятам, че в КГБ са задържали извънземни артефакти и информация, които по право са принадлежали на Четвърти отдел. Материали, открити в края на Великата Отечествена война.

Льончика се облегна в дълбокото, кожено кресло. Бюрото му беше масивно, от полирано черно дърво. Прозорците зад него гледаха към площада. Намираха се на третия етаж, където бяха най-престижните кабинети, защото на същия етаж беше разположен бившият щаб на КГБ, а сега ФСБ. Само през три врати от тук.

КГБ бе сменил името си на ФСБ, но Льончика изглеждаше точно като някогашните сътрудници, които Яков бе привикнал да мрази. Набито, охранено тяло, което едва се побираше в лъскавия костюм, масивни клепачи, очи, които избягваха прекия контакт, безизразно, сякаш непознаващо обикновените човешки радости, лице. Човек, който би удушил дори собствената си майка, ако това му осигури издигане в службата.

— КГБ вече не съществува — обяви Льончика.

— Но архивите са у вас и…

— Не, не са у нас — прекъсна го Льончика. — Повечето бяха унищожени, когато комунистите паднаха от власт. Сега вече сме свободна страна. Нямаме право да държим архиви, каквито имаше в КГБ. Освен това — добави Льончика с хладна усмивка, — да не забравяме и досиетата. Много от тях бяха изгорени собственоръчно от хората, които сега ни управляват.

Яков поклати глава. Даваше си сметка, че е назрял моментът да опита друг подход. Очевидно Льончика не беше впечатлен от колегиалната му молба и от това, че двамата работят в сродни учреждения. Интересите на такъв човек бяха съвсем другаде.

Както всичко друго, престъпният свят също бе претърпял своите промени в Русия. Преди, по времето на комунистите, дори най-големите престъпници бяха постоянно следени от органите за сигурност. Но след падането на комунистите, престъпниците и политиците се сродиха. За последните десет години мафията бе концентрирала в себе си толкова власт, че сега със сигурност можеше да се каже, че управлява страната. Хитрите и безскрупулните — като Льончика, го бяха осъзнали още от самото начало.

— Предполагам, че Комитетът ще бъде склонен да заплати добре за подобен артефакт — произнесе той.

Дебелите клепачи се повдигнаха подигравателно.

— Да не се опитвате да ме подкупите? Това е незаконно.

— И да искам, не бих могъл. Нали сам казахте, че не разполагате с информацията, която ми е нужна. Споменах само, че КИСПП е готов да плати за подобна информация. Вие заговорихте за подкуп.

— Много хитро — Льончика сплете дебелите си пръсти върху бюрото. — Но аз не обичам да си играя на думи. Кажете ми, знаете ли кой е разрушил станция „Чьорт“?

— Да, зная. Наричат ги Онези, които чакат.

Льончика кимна.

— Колко жалко. Американците също здравата са го загазили. Тяхната Зона 51 беше атакувана от космоса, нали? Говори се също, че се взривила някаква ракета. Пострада една от совалките им. Правителството им, разбира се, отрича тези слухове. Казват още, че техният флот край Великденския остров имал проблеми.

— Не знам подобно нещо.

— А искате информация от мен. — Льончика извади бутилка и две чаши от бюрото. Наля юнашки порции, бутна едната към Яков и той я взе.

— За Матушка Русия — предложи тоста Льончика.

— За Матушка Русия — съгласи се Яков, но ръката му замръзна във въздуха, когато чу следващите думи на Льончика.

— Не мисля, че поставяш родината над всичко.

Яков остави чашата.

— Вдигаш тост за Русия, а работиш за американците — обвини го Льончика.

— Не работя за американците.

— Тогава защо отиде при тях, след като разрушиха Четвърти отдел? Май не гориш от желание да отмъстиш за загиналите си другари.

— Има по-важни неща.

— По-важни от Русия?

— По-важни от Русия.

— Няма нищо по-важно от Русия — заяви безизразно Льончика.

— Светът е по-важен — възрази Яков.

— Не и за мен — Льончика отпи от чашата. — Не и за мен, другарю. Русия е над всичко. Русия, със стариците, които чистят снега с тежки лопати, с децата, играещи в парковете, с работниците в техните фабрики. Ето на кого служа аз. — Той неочаквано смени темата. — Американският „Меджик-12“ не беше ли инфилтриран от агенти на пришълците?

— Да. Един компютър-страж от Тиахуанако в Боливия контролираше умовете им. Докарали го в лабораторията в Дълси, Ню Мексико, и оттам им нареждал да задействат двигателя на кораба-майка.

— Известно ми е — кимна Льончика. — А не смяташ ли, че сред нашите може също да има марионетки на пришълците?

Яков кимна.

— Винаги съм имал едно наум.

— Да не мислиш, че и аз съм от тях?

— Възможно е.

— Щях ли да знам, ако е така?

— Нямам представа.

— А ти? Ако беше, щеше ли да го знаеш?

Яков не отговори. Чудеше се накъде върви разговорът.

— В Четвърти отдел не заловихте ли един от тези хибриди?

— Аха — кимна Яков. — Беше преди години. Предпочете да умре, вместо да отговаря на въпросите ни. При аутопсията се натъкнахме на данни за клониране. И на генетичен материал от нечовешки произход.

— Хубаво, само че другите, марионетките, тези които стражът държи под контрол, не са толкова лесни за откриване. Един от космонавтите на американската совалка избил целия екипаж. — Льончика завъртя учудено глава.

— А пък тези, Наблюдателите, взривили другата совалка. Враговете сякаш се множат. Ето че сега затягат примката. Американският президент заплашва нашия с ответен удар, ако „Страцида“ бъде използвана срещу неговата страна, макар вече да не разполагаме с контрол над спътника. Не съм нито прогресивист, за да настоявам за сътрудничество с пришълците, нито изолационист, за да твърдя, че не бива да им обръщаме внимание. Но заплахата си е заплаха. Аз съм руснак. И вярвам, че трябва да се бием с тях. — Льончика се наведе напред и продължи с по-тих глас. — Но те са навсякъде около нас. И преди са опитвали да се доберат до мен. Не можеш да вярваш никому. — Той стовари месестата си лапа върху бюрото.

— За да ги спрем, ще ни е нужно нещо по-специално — заговори с поверителен тон Яков. — Нещо, което може би е в архивите.

— И какво по-точно ни трябва?

— Един ключ. С него ще си върнем контрола над „Страцида“.

Льончика обмисляше внимателно следващите си думи.

— Архивите, които търсиш, действително съществуват. Добре, ще ти помогна. Но запомни, Русия преди всичко. — Льончика му побутна смачкана бележка през бюрото. — Чакай ме там тази вечер.

 

 

Зона 51

17 часа и 30 минути до разрушението

 

Куин завъртя скиптъра и рубинените очи блеснаха с отразена светлина. Не приличаше на предмета, който фон Сеект бе описал.

— Тежък е. Има нещо вътре.

Муалама кимна.

— Предполагам, че това е някаква машина, която функционира като ключ.

И двамата вдигнаха глави, когато вратата на заседателната зала се отвори и влезе Дънкан. Беше се върнала в Зоната, след като Куин й съобщи за находката на Муалама.

Майорът положи скиптъра на масата пред нея и тя го вдигна. Не продума и думичка на професора, сега не беше време за обвинения. Оставаха им само седемнадесет часа.

— За какво служи? — попита тя.

— Успях да преведа в най-общи линии надписа върху плочата — обясни професор Муалама. — След като разбрах, че това — той посочи скиптъра — е ключът, всичко останало си застана на мястото.

— И там пише, че служи за пропуск към най-долното ниво на Циан Лин?

— Циан Лин? — повтори учудено Муалама.

— Императорската гробница в Китай.

— Мила госпожице, зная какво е Циан Лин. Вярно е и че Китай се споменава върху плочата. — Той обърна бележника и посочи едно място. — Ето тук пише: „В годината 2038 адмирал Чинг Хо донесе силата и ключа. Силата остана. Ключът бе предаден на дошлите от вътрешното море.“

— Това ли е ключът за Циан Лин?

— Не мисля.

Дънкан затвори очи и се опита да си събере мислите.

— На коя година от западния календар съответства 2038-ма от китайския?

Муалама направи кратки изчисления наум.

— 656-та преди Христа.

— Кой е този адмирал Чинг Хо?

— Нямам представа.

Дънкан отново втренчи поглед в превода.

— Силата — възможно ли е това да е рубинената сфера, която открихме в Голямата цепнатина?

— Напълно възможно — кимна Муалама.

— Но щом са предали ключа от Циан Лин — това какво е? — тя посочи скиптъра.

— Друг ключ.

— Друг ключ — повтори Лиза и седна уморено. — Добре, едно по едно. Казвате значи, че това не е ключът от Циан Лин?

— Да, така мисля. Според надписа на плочата…

Дънкан махна с ръка.

— Ясно. Но знаете ли къде е ключът от Циан Лин?

— Ако е ключът, за който става дума в надписа — заговори Муалама, — бил е предаден на хората от вътрешното море. Така са наричали тогава Средиземно море. През 656 г.пр.н.е. възможностите са няколко. Рим все още не е бил основан, но гърците са владеели значителна част от крайбрежието. Асирийската империя, която управлявала териториите от днешна Турция до Египет, със столица Ниневия, също била в разцвета си.

— С други думи, не знаете къде точно е бил отнесен ключът.

— Онзи ключ — да. Има един начин, предполагам, да проследим пътя му.

— Как?

— Този ключ би могъл да ни отведе при информацията за онзи ключ. Дори нещо повече — би могъл да ни разкрие истината. Цялата истина.

— Какво искате да кажете? — попита Дънкан. — Щом не е ключ за Циан Лин, за какво може да е бил предназначен скиптърът?

— За едно място — едно скривалище.

— И къде е това скривалище?

— Мисля, че това е ключът за Залата на познанието.

— Каква Зала на познанието?

— Според легендата — обясни Муалама — съществува скрита стая, в която се съдържа цялата изгубена история на човечеството. Описаното в архивите датира далеч от преди онова, което съвременната наука е успяла да възстанови. Говори се за един остров на име Атлантида и за фантастичното царство, съществувало там.

— Сега вече и ние знаем, че Атлантида е съществувала — отвърна Дънкан. — Следователно, възможно е наистина да е имало подобна Зала. Но тя не е ли била разрушена заедно с потъналия континент?

— Не и според легендата.

— И под каква форма са тези архиви?

— Не зная под каква, но подозирам, че за известно време са се намирали в кивота. Госпожице Дънкан, трябва да ме изслушате. Прекарал съм много години по следите на легенди и слухове. Преводът на руните вероятно се различава от този на специалистите, защото използвах интуицията и познанията си. Освен това…

— Професоре — прекъсна го Лиза, — през последните няколко месеца бях свидетелка на много странни неща. Видях тайнствени места, за чието съществуване никой не е подозирал. Така че, моля ви, говорете спокойно. Готова съм да приема всичко.

— Е, добре — кимна Муалама. — Според мен, писмената история на нашето човечество се съдържа в кивота, който от своя страна се намира в Залата на познанието.

— Но къде точно е тази Зала?

— Според надписа от плочата, тя е скрита в недрата на Акерското плато, в едно от шестте отделения на Дуат, край Пътя на Росту. Мисля, че това, което търсим, лежи под Големия сфинкс на платото Гиза.

Ето пак Гиза, помисли си Дънкан. Още една причина да се отиде там.

Муалама продължи.

— За мен Сфинксът винаги е бил една неразрешена загадка. Археолозите не могат да намерят общо становище по въпроса кога е бил построен, макар да няма никакво съмнение, че това е станало много преди вдигането на трите пирамиди зад него.

— Колко преди? — попита Дънкан.

— Някъде около пет или шест хиляди години преди пирамидите.

— Тоест почти по времето, когато на Атлантида е процъфтявала аирлианската цивилизация. — Тя даде знак на Куин и майорът включи един от вградените в масата компютри.

— Точно така — кимна Муалама. — Други дори смятат, че възрастта му е над 10 000 години.

— Нима е възможно да е толкова стар? — попита Дънкан.

— По мое мнение — да. Запозната ли сте с египетската история?

— Коя част?

— Най-древната, естествено. Има толкова въпроси, на които все още няма подходящ отговор. Като например ориентирането на пирамидите по звездите. Ако се съди по начина, по който са били изградени тунелите и техните входове, трите пирамиди трябва да са вдигнати по времето на Четвъртата династия, между 2613 и 2494 г.пр.н.е., но подготовката и планирането на строежа е станало поне няколко хиляди години преди това. Доказаха го някои проучвания на звездните карти с помощта на съвременни компютърни средства, но кой знае защо никой не говори за това. А най-изумителният и напълно необясним факт е липсата на каквото и да било развитие в цивилизацията на древния Египет. Цивилизация, която просто възникнала от нищото по времето на управлението на фараона Менес и останала горе-долу на това технологично ниво до самия си упадък. Помислете върху това. Ако бяхте археолог от бъдещето и извършвахте разкопки около Кайро, щяхте да откриете огромни различия в архитектурния стил между деветнадесети и двадесети век. Сега това ви се струва естествено, а става дума само за някакви си сто години. Но погледнете историята на древния Египет. Хиляди години без никаква промяна. Да се върнем на Сфинкса. Знаете ли как са определили възрастта му? По един надпис и нищо повече. Без да се прави оценка на състоянието на материала, промените от времето и климата. Един-единствен знак, за който дори съществува мнение, че е бил поставен там по-късно. Знак от надпис, посветен на фараон Тутмос IV, който по времето на своето управление, между 1401 и 1391 г.пр.н.е., накарал да почистят Сфинкса и да определят възрастта му. По негово нареждане поставили стела — каменна плоча между лапите, където на тринадесетия ред се среща думата Хаф. Според египтолозите това е името на фараон Хафре или Хефрен, управлявал между 2520 и 2494 г.пр.Хр., и вероятно по негово време — сметнали специалистите — е бил построен Сфинксът. Виждал съм тази стела. Повърхността й е толкова изгладена от времето и вятъра, че не може да се различи нищо. Как, ще попитате, тогава са разчели надписа? Много просто — някъде съществувало негово копие. Какво излиза — става дума за копие на нещо, което никой не е виждал. Ето по какъв начин е определена възрастта на Сфинкса! Друго обаче привлече вниманието ми в онзи надпис. Там се споменава, че Сфинксът съдържал в себе си велика вълшебна сила от създаването на света.

Повечето египтолози подкрепят тезата, че съществуват общо три епохи в развитието на древния Египет. Първата е епохата на нетеру, или боговете. Според съвременните учени тя не е съществувала реално, а е плод на въображение и тема на многобройни легенди и предания. През тази епоха боговете воювали помежду си и тя завършила със зачеването на Хор, сина на Изида и Озирис. Втора е епохата на Шемсу Хор, което означава Последователите на Хор. Краят й настава, когато Менес обединява Горното и Долното царство и полага началото на първата династия от управлението на фараоните. Вниманието на всички историци и археолози винаги е било съсредоточено върху онова, което последвало след управлението на Менес, а за предишните две епохи се смята, че са митични. Ами ако не са? Какво пречи нетеру да са всъщност аирлианците? Според легендата те имали светла кожа и червена коса, доста необичайна комбинация за тази част на света, но напълно съвпадаща с представата за пришълците в наше време. В такъв случай нищо чудно Шемсу Хор да са хората, оцелели след потапянето на Атлантида, и тъкмо те да са положили основите на египетската цивилизация.

— Значи смятате, че ако Сфинксът е бил построен преди повече от 10 000 години, то той е дело на аирлианците, така ли?

— Или на хора, които са управлявани от тях. Кой знае защо Сфинксът винаги е убягвал от вниманието ни, за сметка на трите пирамиди. А има много интересни факти, свързани с него. Ето, лицето му например. Никой не знае чие е това лице. Не е изключено чертите му да са били променени, при някоя от многобройните реконструкции. Арабите наричат Великия сфинкс Бащата на ужаса и названието буди недоумение. Откъде се е взело то? Сфинксът е разположен на западния бряг на Нил и гледа на изток — към изгряващото слънце. Тялото на статуята е било изсечено от масивна, гранитна скала. Не зная точните размери, но е доста голямо.

— Височината на лицето от долния край на брадата до челото е пет и половина метра — намеси се майор Куин, който гледаше екрана на компютъра. — Ширината му е малко по-голяма. Тялото е дълго петдесет и пет метра, а височината му, заедно с постамента, е двадесет метра. Според официално приетите данни, бил е построен около 2500 г. преди Христа, най-вероятно по времето на фараон Хафре. Но всички знаем, че не винаги може да се има доверие на официално приетите данни — добави Куин.

— Точно така — съгласи се Муалама. — Един интересен аспект, свързан с определяне действителната възраст на Сфинкса, е, че според направено проучване на повърхностния слой, основата и каменните плочи от храма са проядени от влага. Както знаем, платото Гиза лежи в източния край на Сахара, един регион, който е сух от близо девет хиляди години. Съществуват обаче предположения, че преди това време, някъде около десет хиляди години преди Христа, районът е бил покрит с гъста растителност, а коритото на Нил било по-широко и образувало езера. Което и може да обясни водната ерозия. Друг интересен факт е, че макар тялото на Сфинкса да е от монолитна гранитна скала, основата, лапите и оградата около него са направени от гранитни плочи, подобни на тези, от които била изградена Голямата пирамида. Разликата е само в това, че плочите на Сфинкса достигат тегло до два тона. Питам се, ако съвременната наука не е дала отговор на въпроса как египтяните, с тяхното ниво на развитие, са могли да местят значително по-малките каменни блокове, от които са вдигнати пирамидите, то цяло чудо ще е да си обясним по какъв начин са премествали плочите под Сфинкса. Дори в наше време в целия свят съществуват само два крана, способни да вдигат и местят подобни тежести.

Учените смятат, че съществува вход към сложна подземна мрежа от тунели и той е разположен между лапите на Сфинкса. Ако кивотът наистина не е само измислица, мисля, че скривалището му е там някъде. Според легендата, има два входа към Пътищата на Росту, единият по суша и другият по вода.

Дънкан остави скиптъра на масата.

— Можем да си седим тук цял ден и да си говорим за Сфинкса. Аз мисля, че ще е по-добре, ако проверим всичко това на място. Професор Муалама, каня ви с мен на разходка до Египет.

— А разрешение? — попита Муалама. — Египетското правителство е особено ревниво, когато стане въпрос за изследвания, свързани с пирамидите и най-вече — със Сфинкса и тунелите под него.

— Ще се свържа с КИСПП и ще ги накарам да попритиснат египетското правителство — обеща Дънкан.

— Египет стои вдясно от центъра — произнесе замислено Муалама, — що се отнася до позицията им спрямо движението на изолационистите. Доколкото знам, мюсюлманските фундаменталисти са енергични противници на съюзяването с аирлианците.

— Ще се опитам да внуша на ръководството от КИСПП, че въпросът е от първостепенна важност. Дано номерът ни мине.

— Има още нещо.

— Какво?

Муалама извади загърнат в мушама пакет.

— Този ръкопис. Написан е на един древен език — акадски. — Той разказа накратко за ръкописа и връзката му със сър Ричард Франсис Бъртън. — Ако успеем да го преведем, ще ни бъде от голяма полза. Освен това вътре може да се споменава за ключа, който търсите.

— Защо досега крихте от нас за тези находки? — попита Дънкан, макар че вече имаше известна представа какъв ще бъде отговорът.

— Не ви вярвах — отвърна лаконично Муалама и потвърди подозренията й.

— Майор Куин? — Дънкан се изправи и посочи ръкописа. — Дали може да намерите някой, който да чете акадски?

— Ще опитам.

Вратата на заседателната зала се отвори и човекът, който влезе, подаде тънка папка на майора. Той я отвори и прегледа написаното вътре.

— Какво е това? — попита Дънкан.

— Резултатите от медицинските изследвания на фон Сеект, проведени по ваше нареждане. И резултатите от изследванията на аирлианския скелет. — Той й подаде документите.

— Господи! — възкликна Дънкан, след като ги прочете. Тя тупна Муалама по ръката. — Да побързаме.

 

 

Манхатън, Ню Йорк

15 часа до разрушението

 

От четиридесет и осем часа снайперистът не беше напускал позицията си. Стоеше неподвижно до прозореца на стаята, както го бяха учили, изтеглил дулото на пушката на шестдесет сантиметра от стъклото. Само аматьор би положил дулото на перваза на прозореца, така че да се вижда отвън. Стаята тънеше в мрак и той бе невидим за всякакво външно наблюдение.

Имаше идеален ъгъл за обстрел на тази част от Пето авеню. Предния ден беше преброил знамената покрай фасадата на сградата на Обединените нации между Четиридесет и втора и Четиридесет и осма улица. Точно сто осемдесет и пет на брой, подредени по азбучен ред на държавите от организацията — от Афганистан до Зимбабве^[1] — в посока север — юг.

Снайперистът беше изтеглил бюрото до самия прозорец и бе разгънал триножника на пушката върху него, а подложката на дървения приклад бе опряна на рамото му.

Пушката, образец М-39, тежеше точно единадесет килограма и осемстотин грама заедно с амунициите. Беше я разглобил на три части — приклад, цев със затвор и пълнител, за да я пренесе незабелязано до тази стая. Цевта бе изработена от хромирана сплав и имаше голяма фуния в края си, за да улавя излитащите пламъци.

Оръжието беше голямо и тежко, защото стреляше с куршуми 50-ти калибър. С диаметър от почти два сантиметра и дължина десет, тези куршуми бяха основното въоръжение на изтребителите през Втората световна война. За сметка на това далекобойността на пушката беше до над километър и половина, макар че целта, която снайперистът очакваше, щеше да се появи в обсег най-много до шестстотин метра. Големият калибър имаше и друго предимство — при попадане на куршума в целта пораженията бяха ужасяващи. М-89 на практика бе конструирана за поразяване на неголеми стратегически оперативни цели като кули на ретранслационни станции или наредени на писта самолети.

Снайперистът отдели око от окуляра и погледна часовника на бюрото. Наближаваше очакваният момент. Мъжът протегна бавно ръка и изтегли ръчката на затвора. С едва доловимо щракване куршумът се премести от пълнителя в цевта. Той постави пръст на спусъка и съвсем леко го сгъна, колкото да усеща извития метал. Отново се наклони напред и надникна през телескопичния мерник. След това урегулира дишането си, поемайки бавно, с пълни гърди, преди да издиша продължително и равномерно. Можеше да стои в тази позиция часове наред. Долавяше ясно ударите на сърцето си и ги използваше като метроном, който да отчита ритъма.

За съвсем кратко този ритъм се ускори. Снайперистът дръпна рязко глава назад и я разтърси, почувствал остра болка в слепоочието. Огледа се, сякаш не знаеше какво търси тук, с тази пушка в ръце, насочена към сградата на Обединените нации на Пето авеню, после очите му се изцъклиха, лицето му се изкриви в болезнена гримаса и той отново зае позиция за стрелба. Постепенно треперенето го напусна, пулсът му се успокои и лицето му отново стана безизразно.

 

 

Питър Стърлинг, председателят на КИСПП — Комитета за изследване следите от пребиваване на пришълци — тъкмо излизаше от главната сграда и се насочваше към паркираната до тротоара кола. Вървеше изправен, с енергична походка, макар лицето му да носеше следи от преживяното през последните две седмици върховно напрежение. Все пак настроението му бе поразведрено, след като при последното заседание на Съвета за сигурност бе успял да убеди членовете му за едно по-твърдо и безкомпромисно отношение към пришълците и техните марионетки на Земята. И докато изолационистите печелеха все повече привърженици в Генералната асамблея, Стърлинг се надяваше да наклони везните в Съвета за сигурност и да прокара резолюция, позволяваща на сили на ООН да се опитат да открият и обезвредят други центрове на „Мисията“. Освен това да бъде наложена пълна изолация на Великденския остров и да бъдат подновени възстановителните работи в разрушената база Дълси, Ню Мексико.

 

 

Спусъкът на М-39 бе нагласен за натиск от 1 килограм. Снайперистът си пое бавно дъх и задържа дишането. Кръстообразният мерник следеше целта, изпреварвайки я съвсем леко, за да отчете движението. Умът му следваше ритъма, подаван от сърцето, и в пролуката между следващите два удара снайперистът дръпна спусъка.

 

 

Стърлинг тъкмо обмисляше как да накара Борис Иванов, заместник-председател на Комитета и представител на руската страна, да го подкрепи открито при гласуване на резолюцията, когато 50-калибровият куршум превърна тази негова мисъл в последна.

Куршумът попадна точно в дясното слепоочие на Стърлинг, проби си път през мозъка, разкъсвайки тъканите, и излезе от другата страна, отнасяйки със себе си половината от главата, която остави кървава диря върху паважа с дължина над пет метра.

 

 

Снайперистът не се съмняваше, че жертвата е мъртва. Но сега той не следваше правилата, на които го бяха приучвали години наред, и това пораждаше конфликт в съзнанието му. Някакво неясно противоречие, като слаб полъх на вятъра.

Той изтегли ръчката назад, вкара нов куршум в цевта и се прицели. Долу цареше хаос, към трупа вече се приближаваха двама полицаи. Мерникът легна върху останките от главата на убития. Без да изчаква следващата пауза в дишането си — този път целта беше неподвижна и по-лесна — снайперистът натисна спусъка.

Куршумът попадна в окървавения череп и почти обезглави конвулсивно потръпващия труп. Двамата полицаи побързаха да залегнат, крещейки в радиопредавателите си за подкрепление.

Снайперистът свали пушката и я положи на бюрото. Стана и се приближи до прозореца. Някои от хората гледаха нагоре, дочули откъде идват изстрелите. Снайперистът се изкатери на перваза и застина за миг, загледан в дребните фигури под него.

Някакъв неясен спомен проби пелената на промития му от пришълците мозък. Припомни си, че бе идвал на посещение в сградата на ООН като дете, по време на една училищна екскурзия до Ню Йорк. Опита се да проследи източника на спомена, но непрогледна завеса отново забули тази част на ума му.

Той прекрачи в пустотата. Не изпитваше страх, докато летеше надолу от височина петнадесет етажа. Сблъсъкът с паважа му донесе краткотрайно освобождение от чуждия контрол и той почувства ужас от онова, което бе извършил… и което бяха направили с него.

След това издъхна.