Робърт Дохърти
Сфинксът (15)

14.

Великденският остров

33 часа и 45 минути до разрушението

 

Една на пръв поглед неудържима сила, която среща непоклатим обект. Никога, в цялата история на създадените от човешки ръце творения, нещо толкова голямо не се бе насочвало към нещо толкова солидно с подобна бързина.

Фонтани от пяна бликаха пред носа на „Вашингтон“, докато корабът се носеше със скорост от близо осемдесет километра в час право към скалистия бряг на Великденския остров. Силовият щит се бе изключил за съвсем малко, за да позволи на кораба да премине и сега до сушата оставаха не повече от два километра. С водоизместимост от четиридесет хиляди тона, грамадният плавателен съд бе набрал такава инерция, че в този момент дори до машинното да беше подадена заповедта „пълен назад“, вече нямаше никаква надежда да се избегне сблъсъкът. Само че на мостика нямаше никой, който да издаде подобна заповед, нито в машинното отделение някой, който да я изпълни.

Масивните моаи, статуите на човешки лица, подредени край брега на острова, фиксираха с каменните си очи приближаващия се кораб.

На по-малко от двеста метра от брега носът на кораба заора в дъното. В сравнение с тази сцена, сблъсъкът на „Титаник“ с айсберга бе като удар на камион в кофа за боклук. Стоманеният кил разпори двуметровия слой на кораловата обвивка и се заби в скалния пласт под него, но корабът продължаваше да се носи напред.

Докато стомана и скала мереха сили, островът започна бавно да надвива в битката. „Вашингтон“ постепенно забави и накрая спря, като близо сто и петдесет метра от корпуса се намираха на сушата. Средната част на палубата бе хлътнала след взрива и прояждането на носещите конструкции.

Едно последно изскърцване на разкъсан метал оповести победата на скалата и на острова отново се възцари тишина.

 

 

— Господи! — сонарният оператор на „Спрингфилд“ си свали слушалките и ги захвърли върху пулта. — Самолетоносачът се удари в острова!

Изправен зад него, капитан Форстър също чуваше ужасяващия звук от сблъсъка на „Джордж Вашингтон“ с брега на Великденския остров, улавян с помощта на някоя от стотиците хидрофонични установки, монтирани на сонарната^[1] сфера в предния край на подводницата.

Звукът продължаваше да се усилва, докато накрая се предаде като вибрация върху корпуса на подводницата. След това настъпи тишина.

„Спрингфилд“ лежеше на дъното, на четиристотин метра под океанската повърхност и в непосредствена близост до външния край на силовия щит. Два „изтребителя фу“ — малки златисти сфери с диаметър около метър, но с достатъчна мощ да разрушат тежковъоръжената подводница — висяха постоянно над нея.

Форстър огледа замислено редицата от премигващи монитори, като същевременно се опитваше да прогони кошмарните сцени за краха на „Вашингтон“, които му подаваше превъзбуденото въображение. Поради невъзможност да използват активните си системи за наблюдение, те бяха почти слепи за всичко, което ставаше наоколо. Бяха проследили последните минути от приближаването на самолетоносача към острова само с помощта на пасивната, хидрофонична апаратура, а сега улавяха и шума на отдалечаващите се кораби от групата.

— Какво е това? — Форстър посочи един от екраните, където се виждаше картина на заобикалящото ги океанско дъно чак до една извита линия на около километър и половина от тях, където преминаваше ръбът на силовото поле. В момента се наблюдаваше малка аномалия по хода на кривината, показваща начина, по който звуковата вълна се бе отразила частично от полето.

— Не зная, сър — отвърна операторът. — Нямаше го там преди, а полето се изключи за около тридесет секунди, докато корабът премине.

— Наложи отгоре картата на дъното — разпореди Форстър.

Компютърният екран се изчисти за секунда, после изображението бе насложено върху хидрографската карта на океанското дъно. Форстър плъзна пръст по аномалията. Намираше се точно на мястото, където килът на „Вашингтон“ бе прокопал тунел в скалистото дъно. При повторното си включване полето не бе запълнило отвора, тъй като преди той не бе съществувал.

— Мисля, че току-що намерихме дупка в оградата — произнесе замислено капитанът.

 

 

Зона 51

31 часа и 40 минути до разрушението

 

Майор Куин бе отбелязал с дебела синя черта орбитата на „нокътя“ върху земната карта. Корабът се отдалечаваше бавно в източна посока от границите на Щатите, увеличавайки дистанцията с взривения силоз в Монтана. Друга дебела, но червена черта бележеше орбитата на „Страцида“ — в момента над Северния полюс в посока юг, към Атлантическия океан.

Куин въведе няколко команди и на екрана двете линии се издължиха с пунктири, докато се пресякоха някъде в средата на Атлантика.

— Надяваш се нещо да се промени, а? — подсмихна се Лари Кинсейд, застанал зад майора.

— Някой би могъл да допусне грешка при проектирането на двата курса.

— Е, няма грешка — въздъхна Кинсейд. — Всичко е само физика и математика. Пресечната точка е след двадесет и четири часа. Трябва да сме доволни, че Лексина не разполага с възможност да маневрира със съдовете и трябва да чака цяло едно завъртане на планетата, преди „нокътят“ и „Страцида“ да се срещнат. Оттам ще продължат към централната част на Щатите и после на изток, през Тихия океан и Азия. Общо тридесет и един часа до целта.

— До целта… — повтори Куин. Неволно си представи ужасния момент, когато върху родината му ще започнат да се сипят разрушителни бомби. — По-добре дотогава да сме намерили проклетия ключ.

 

 

Циан Лин, Китай

31 часа и 30 минути до разрушението

 

Че Лу продължи да преглежда записките в бележника на Нейбингър, докато буквите започнаха да се мерджелеят пред очите й и тя неусетно затвори клепачи.

Облегната на каменната стена, за миг се поддаде на дремещото в нея отчаяние. Всички изходи бяха разрушени, храната и водата, които войниците бяха донесли, нямаше да стигнат за дълго, а на хоризонта не се очертаваше никакво спасително решение.

Елек продължаваше да проучва систематично съдържанието на контейнерите в голямата галерия, но даде да се разбере, че не желае някой да наднича през рамото му. Единствената забележка на Ло Фа бе, че не би било зле, ако злощастният хибрид открие някъде още храна.

Извън редките моменти, в които проговаряше, Ло Фа прекарваше времето си в сън. Наричаше го „съхраняване на енергията“, но фактът, че старият й приятел бе изгубил чувството си за хумор, й действаше потискащо.

Изведнъж Че Лу отвори очи. Тя разлисти няколко страници на бележника, докато откри това, което търсеше. Нейбингър бе прерисувал една колонка със старорунически знаци и срещу всеки от тях имаше цифра. До най-горния бе написано „Земя“.

Предния път беше помислила, че професорът се е опитвал да разчете някаква математическа формула и бе подминала страницата. Съвсем очевидно бе, че е работил над нея точно преди да влезе в гробницата. Тя се загледа в числата и руническите знаци. Изведнъж забеляза къде бе допуснал грешка професорът — не защото не беше разбрал руните, а тъй като не познаваше аирлианците. Че Лу си спомни холографското изображение на пришълеца в един от горните тунели — ръцете му имаха по шест пръста, а не по пет.

Човекът бе избрал десетичната система като основна за своето броене. Логично бе да се смята, че аирлианската ще бъде дванадесетична. Изключително важен факт, до който, за съжаление, Нейбингър не бе имал достъп.

Че Лу се зае да коригира таблицата.

 

 

Станция „Чьорт“ (руската Зона 51), остров Нова Земя

31 часа и 20 минути до разрушението

 

Скакалецът бавно описа кръг.

— Това е станция „Чьорт“ — посочи Яков. — Или по-скоро беше — поправи се той.

Намираха се над най-северната част на острова, който имаше дължина над хиляда и четиристотин километра и разделяше Баренцево от Карско море. Базата беше разположена в тесния провлак от равна земя между ледника от едната страна и планините от другата. От третата страна беше океанът.

— Сега поне знаем защо си изгубил връзка — отбеляза Търкот. От сградите долу бяха останали само разрушени и обгорени стени.

— Знаем защо — подчерта Яков, — но още не знаем със сигурност кой го е направил.

— Едва ли е трудно да се досетим.

— Онези, които чакат?

— Или „Мисията“ — кимна Търкот, докато скакалецът се приземяваше на останките от летището. — Не бива да ги забравяме.

— Не, не бива — съгласи се Яков. — Ако е „Мисията“, може да са го направили, за да ни отмъстят за спътника с товара от Черна смърт, който свалихме. Или е дело на Онези, които чакат, за да ни попречат да се сдобием със сферата, чрез която се управлява „хищния нокът“. — Яков кимна към останките. — За щастие, по-голямата част от базата беше разположена под земята, също като вашия Куб. Дай Боже да е избегнала гнева на онзи, който е предизвикал разрушението. Съществуваха няколко резервни системи в случай на подобна атака. Единственият тунел, водещ към базата, трябваше да бъде взривен.

— Но това означава да бъдат погребани живи хората вътре!

— Вероятно.

Търкот си спомни мъртвите учени в подземната база на Тера-Лел в Африка — избити малко преди силите на КИСПП да проникнат в подземието. Всичко, свързано с аирлианците, вещаеше неизбежна гибел.

— Значи няма как да влезем?

— Не и без землекопни машини — отвърна Яков.

— Нима идването ни тук е напразно?

— Не брой пилетата, преди да си счупил всички яйца — отвърна поучително Яков. — Знам един запасен вход към подземното ниво, който е известен на съвсем ограничен кръг хора. Всъщност, проектиран е като евакуационен изход в случай че главният асансьор се развали или се подпали.

Търкот кимна.

— Идвал ли си тук и преди?

— Веднъж, но беше съвсем за кратко. Моят началник смяташе, че не бива да се навъртам из станцията, защото това можело да компрометира работата ми. И той като мен виждаше навсякъде очи и уши.

Търкот отвори един метален контейнер и извади отвътре два автомата МП-5. Подхвърли единия на Яков заедно с няколко резервни пълнителя.

— Нима забравихте дамата, майоре? — Катенка показа празните си ръце.

— О, простете. — Той извади още един автомат и й го подаде. След това се покатери по стълбичката и отвори горния люк. Когато и тримата слязоха от скакалеца, Яков поведе групата. Търкот забеляза между заледените отломки да стърчат замръзнали човешки ръце.

— Насам — Яков им показа един нисък бетонен бункер. Стоманените му врати бяха изтръгнати при взрива и сега се полюшваха на пантите. Вратата зееше като разтворена паст на чудовище, очакващо следващата си жертва.

Яков извади мощен прожектор от раницата и го запали.

— Следвайте ме.

Търкот тръгна след него, а Катенка остана отзад. Спуснаха се по наклонения коридор, докато стигнаха още една метална врата. Яков отвори кутията на стената, натисна едно от копчетата и вратата се отмести. Стояха на прага на голям товарен асансьор.

— Аварийното захранване работи — обяви доволно Яков.

— Откъде черпи енергия?

— От малка атомна електростанция, разбира се. Намираме се на полигон за изпитване на атомни бомби. Малко радиация в повече едва ли ще навреди на острова.

— Но кой контролира реактора, след като всички са измрели?

Яков се оглеждаше в кабината.

— Как кой? Работи на автоматичен режим. Може да изкара и месеци, преди да потрябва пренастройка.

— Аха. — Тонът на Търкот сочеше недвусмислено какво е мнението му по въпроса.

Яков вдигна една плоча на пода и освети с прожектора мрака под нея.

— Шахтата изглежда здрава — промърмори той.

— Е, поне в едно нещо да ни провърви — подметна Търкот.

— Няма да се наложи да използваме резервния вход. Слизането до него е ужасно досадно… — Той им даде знак да влязат в асансьора. Вратите се затвориха и Яков натисна бутона за спускане.

— На каква дълбочина? — попита Търкот след около минута.

— Осемстотин метра.

Изминаха пет минути, преди асансьорът да спре с осезаемо разтърсване. Яков внимателно избута Катенка отзад и приготви оръжието за стрелба.

— Не е сега моментът за мъжко самоизтъкване — озъби се Катенка.

— Не става дума за самоизтъкване — възмути се Яков. — Дори и да застанеш отпред, пак аз ще съм целта.

Катенка сви примирено рамене и намести ремъка на автомата на рамото си.

Яков натисна копчето.

Вратите се плъзнаха встрани.

Навсякъде лежаха трупове, останали там, където ги бе сварила смъртта.

— Няма ли опасност? — попита Търкот.

— И да има, вече е късно. — Яков прекрачи в просторната централна зала. Той коленичи до най-близкия труп и го обърна по гръб. — Според мен са използвали нервно-паралитичен газ. Бързодействащ, но отдавна се е разсеял. Инак и ние да сме сега като тях.

Помещението, в което се намираха, беше овално, с няколко тунела, поемащи в различни посоки.

Яков се изправи и бавно се завъртя на пръсти, като оглеждаше наоколо.

— Всички — прошепна той. — Всички са мъртви…

— Съжалявам — добави Търкот. Мислеше за Зона 51 и загиналите там невинни хора. Едва сега си даде сметка, че Зоната е много по-уязвима от руската станция. Дори само защото не бе разположена на такава дълбочина.

— Като гледам… — продължи Яков — тук присъстват почти всички членове на Четвърти отдел. — Той приближи до труп на мъж, облечен в мундир с ордени и превит върху голяма червена ръчка. — Генерал Трофимов, моят пряк началник. — Яков огледа ръчката. — Успял е да я изтегли, но явно системата за саморазрушаване не е задействала.

— Или е била повредена преднамерено — отбеляза Търкот. — Кои са били според теб? „Мисията“ или Онези, които чакат?

Яков се загърна в дългото си черно палто, макар тук долу да не бе по-хладно отколкото на повърхността.

— Онези, които чакат най-вероятно — отговори той. — Преди няколко години заловихме един от агентите им и го доведохме тук. Ето че най-сетне се разплатиха за това.

— Мисля, че не става въпрос за обикновено отмъщение — възрази Търкот. — Къде би трябвало да е онова устройство?

Яков зачете обозначенията над тунелите.

— Научна секция. Офицерски стол. Свързочно отделение. Изследователска лаборатория. Инженерен отдел. Електростанция. Склад. — Той се отправи към последния и другите двама го последваха.

Вървяха около петдесет метра по бетонния коридор и спряха пред масивна метална врата, която зееше широко отворена, а през високия праг лежеше проснато мъртво тяло на часовой.

Прекрачиха и се озоваха в още една подземна зала с дължина над осемстотин метра и множество ниши в стените на равни разстояния една от друга. Самите ниши бяха различни по размер, в зависимост от онова, което се съдържаше в тях.

Яков четеше табелките над нишите. Насочи се надолу по централния коридор, като поглеждаше вляво и вдясно. Търкот вървеше на няколко метра зад него. Яков спря при една от малките ниши и въздъхна.

— Тук беше… — той посочи празната рамка.

— Ето как Лексина си е осигурила контрол над „хищния нокът“ — произнесе Търкот. — Затова са нападнали станцията. Дошли са тук, за да си приберат сферата. А ние закъсняхме. Дано Дънкан се справи по-добре от нас. Без ключа сме загубени. — Търкот продължи замислено и спря пред една от малките ниши. Беше затворена със затъмнен стъклен похлупак.

— Какво има вътре?

Яков надникна в табелката.

— Тук пише само: „Намерено в бункер. Райхслаборатория, Авиационен отдел. Берлин, 30 април 1945 г.“ Той докосна стъклото. — Топло е. — Огледа се и добави: — Оттук се отваря.

Резервоарът беше прозрачен, осветен отзад. Светлината се процеждаше през тъмнозелената течност, в която се рееха дузина тъмни предмети.

— Какво е това? — попита Търкот и неволно отстъпи назад.

Пет от предметите бяха с дължина около два метра и дебелина тридесет сантиметра в единия край, а в другия завършваха с тънки израстъци, които наподобяваха триножник. Шестият предмет беше кръгъл, с диаметър около метър и жълтеникав на цвят. От страната, която Търкот виждаше, на равни разстояния бяха разположени тесни процепи с дължина десет сантиметра. Сферата и останалите обекти в резервоара се въртяха съвсем бавно в кръг.

— О, Господи! — възкликна Търкот, когато сферата се завъртя и един от процепите се отвори. Едно черно око се втренчи в него през стъклото.