Робърт Дохърти
Сфинксът (13)

12.

Дар ес-Салаам, Танзания

34 часа и 30 минути до разрушението

 

Сто и тридесет килограма „Семтекс“ — произведен в Чехия пластичен експлозив, прилепен към корпуса на една водоноска, бяха причината за страхотния взрив, унищожил през 1988 г. сградата на американското посолство в Дар ес-Салаам. Полковник Накибсу Балеле, офицер от танзанийската армия, бе уредил вноса на експлозива от сигурен източник в Близкия изток и бе поставил собственоръчно детонатора.

Полковникът беше останал безразличен към факта, че при взрива бяха загинали единадесет души, нито го вълнуваше дали е била постигната целта на човека, който го бе наел. По-важното бе, че му платиха добре.

Още докато беше новоизлюпен майор от армията, някакъв непознат веднъж му връчи клетъчен телефон и солидна сума пари. Защо изборът му бе паднал върху Балеле, последният така и не разбра. Парите, обясни му непознатият, били за това майорът никога да не се разделя с телефона. Щяло да има още, много повече, ако следва стриктно инструкциите, които му предават по него. Балеле не посмя да попита какво ще стане, ако не изпълни инструкциите — не беше чак толкова наивен. Човекът му бе внушил страх, какъвто не бе изпитвал никога досега. Беше дочул слуховете за някаква тайнствена фигура, която се подвизавала из средите на терористите от Близкия изток, на име Ал-Иблис.

Телефонът бе звъннал само веднъж през четирите години след първата им среща. Предадоха му подробни указания откъде ще получи пластичния експлозив и детонатора и как да се срещне с шофьора на водната цистерна, която трябваше да откара бомбата до посолството.

След взрива американците стовариха вината върху Бин Ладен, афганистанец, вече обвиняван за подобна атака срещу посолството в Кения и Белеле го намираше за чудесно, защото по такъв начин следите му се заличаваха.

И ето че сега, докато седеше в канцеларията и разглеждаше списания, телефонът позвъни за втори път.

 

 

Кратерът Нгоро-нгоро, Танзания

33 часа до разрушението

 

Професор Муалама и Лаго проследиха изумено сребристия диск, който се приближаваше към тях от стената на кратера. Беше дълъг двадесет метра в основата си и се стесняваше нагоре до тесния люк на върха. Обшивката на скакалеца беше металическа и съвършено гладка, без никаква вдлъбнатина или дори драскотина. Единственото, което нарушаваше съвършенството на летателния апарат, бяха яркочервените товарни ремъци, прекарани през ръба на диска.

Скакалецът увисна недалеч от тях, после се спусна безшумно на земята. Люкът на върха се отмести и отвътре се подаде женска глава.

— Добър ден! — поздрави приветливо Муалама.

— Добър ден, професор Муалама. Аз съм доктор Лиза Дънкан от КИСПП. — Жената огледа изкопа и предметите около него. — За това ли ни повикахте?

— Да.

Муалама и Лаго я отведоха при саркофага и надгробната плоча. Капакът на саркофага бе затворен и издълженият черен цилиндър изглеждаше недокоснат от времето.

— Какво е това? — попита жената.

Вместо отговор Муалама отмести капака и показа скелета вътре.

— Аирлианец! — Дънкан коленичи до саркофага и огледа останките от трупа, преди да насочи вниманието си към плочата. Тя посочи надписа. — Можете ли да го разчетете?

— Само част от него — призна Муалама. — Надявах се, че вие ще успеете, с помощта на записките на професор Нейбингър.

— Вярно е, че в КИСПП разполагаме с таблица на староруническите знаци и тяхното приблизително значение. Но за нещастие най-важната част от записките на професор Нейбингър беше изгубена, когато той загина в Китай. Нейбингър бе открил нещо повече, начин да се разбира смисъла на текста, а не да се превеждат отделните му символи. За съжаление тази тайна умря с него. Освен това при катастрофата изгоря и бележникът, в който бе преписал всички открити досега старорунически надписи.

— Нима не е имал копия? — попита Муалама.

— Ние поне не открихме — Дънкан се изправи. — Сега се движим обратно по неговите следи, търсим онова, което той е търсел и събираме огромно количество информация. — Тя посочи плочата. — Това също ще ни е от полза.

— Значи има надежда да преведете надписа?

— Ще ни отнеме време. Трябва да я вземем с нас.

— Но това е археологическо откритие, което принадлежи на нашия народ!

Дънкан го погледна внимателно.

— Чухте ли какво се случи в Южна Америка? Знаете ли за Черната смърт?

— Да, но не виждам каква връзка има това с нас.

— Ние сме във война — заяви Дънкан. — И всяко късче информация има важно значение. Не знаем почти нищо за аирлианците, а ето че най-сетне разполагаме с труп на пришълец, който ще можем да изследваме. Няма начин това да не ни помогне.

Муалама кимна.

— Готов съм да ви сътруднича, ако на свой ред ми предоставите всичко, което имате от Нейбингър.

— Това, което сега ние нужно, — произнесе замислено Дънкан, — е ключът.

— Ключът? — повтори машинално Муалама.

— Ключът към най-долното ниво на гробницата в Циан Лин.

— Но Циан Лин е в Китай. Защо търсите ключа тук?

— Защото това е аирлианец! — отвърна Дънкан и в гласа й се долови отчаяние. — Къде ли може да са го скрили?

— Аз мисля, че… — поде професорът, но млъкна и наведе глава.

— Какво? — подкани го Дънкан.

Муалама вдигна ръка, даде й знак да мълчи и бавно се завъртя в кръг. Когато спря, беше обърнат на североизток.

— Някой идва.

 

 

Седнал на предната седалка на оцветения в тъмнозелено руски хеликоптер Ми-24, известен на Запад с прозвището „Кошута“, полковник Балеле забеляза първи приземения на тревата скакалец. Разпозна го веднага, беше го виждал по телевизията, но не очакваше да го срещне тук, в резервата Нгоро-нгоро. Гласът по телефона му бе наредил да попречи с всякакви средства за изваждането на неуточнен предмет с извънземен произход от дъното на кратера и да унищожи всички, които участват в това.

Гласът също така му бе обещал един милион долара за успешно изпълнение на задачата, което беше повече от достатъчно, за да се пенсионира и да заживее като богаташ. Но освен това в думите на непознатия се долавяше скрита заплаха — провали ли се, чака го смърт.

— Господин полковник? — пилотът го гледаше въпросително.

Белеле се надигна и се прехвърли в тясното задно помещение, където го очакваха шестима тежковъоръжени войници.

— Унищожете хората и летателния апарат.

Пилотът кимна.

 

 

Муалама засенчи очи.

— Това е хеликоптер с военни знаци.

— Мисля, че ще е най-добре да се махаме от тук — заяви Дънкан.

— Ако им оставим плочата, ще я отнесат, или дори по-лошо — могат да я разрушат.

— Нямаме оръжия — вдигна рамене Дънкан. — Скакалецът не е въоръжен.

Решението взе 12,5-калибровата картечница, монтирана в носа на вертолета. Първият откос уцели Лаго, едрокалибрените куршуми го покосиха и изтръгнаха от тялото му късове окървавена плът.

— Лаго! — изкрещя Муалама и понечи да се хвърли върху него, но Дънкан го дръпна.

— Мъртъв е! Последвайте ме! — Теглеше го към саркофага.

Двамата скочиха вътре, Дънкан се озова отгоре, извъртя се и притегли похлупака — тъкмо навреме, защото по стената на цилиндъра започнаха да чаткат куршуми.

 

 

Вторият пилот на вертолета се прицели едновременно с двете противотанкови ракети от типа „Спирала“. Една мигаща лампичка в окуляра на мерника потвърди, че ракетите са прехванали приземения скакалец.

— Изстрелвам първа — обяви той и натисна копчето. — Изстрелвам втора.

Докато двете ракети се носеха към обозначената цел, пилотът пусна още един дълъг откос от предната картечница по черния цилиндър.

Увиснал на отворената странична врата, между зяпащите в почуда войници, Балеле проследи с поглед ракетите, докато попаднаха в целта. Облак от пръст и останки закри за кратко картината.

— Приземи се до черния цилиндър — нареди Балеле. — Там ще… — Той млъкна, внезапно заслепен от нещо. Премигна болезнено и точно за толкова време скакалецът преполови разстоянието между двете летящи тела.

— Завивай! — бе всичко, което Балеле успя да извика, преди острият ръб на летящата чиния да се вреже в предното стъкло на вертолета. Въртящите се перки удариха сребристата повърхност на скакалеца и се натрошиха, без да оставят и следа по обшивката. За по-малко от секунда хеликоптерът бе разсечен през средата и двете му части полетяха безпомощно надолу.

 

 

Дънкан чу експлозиите, след няколко секунди и сблъсъка на нещо масивно със земята недалеч от саркофага, последвано от вторични избухвания. Под нея Муалама дишаше тежко, въздухът в тясното пространство бе съвсем ограничен.

— Има ли начин да отворим капака отвътре? — попита тя.

— За първи път съм от тази страна — отвърна сподавено Муалама, — и със съжаление трябва да призная, че не знам.

Дънкан опря крака в стените и напъна. Похлупакът не помръдваше.

— Няма да стане така.

Изведнъж отгоре засия ярка светлина и в саркофага нахлу свеж въздух. Дънкан вдигна глава и премигна слепешката.

— Госпожо, сигурно ще се съгласите с мен, че трябва час по-скоро да изчезваме от тук — произнесе майор Люис, докато придържаше отместения похлупак върху ръба.

Дънкан приклекна, изскочи отвън и помогна на професора да се измъкне. Наблизо горяха останките от разбития хеликоптер. Върху металната повърхност на скакалеца не се виждаше дори драскотина.

Зад нея Муалама изстена болезнено.

— Какво има? — обърна се Дънкан.

Муалама посочи с палец гърба си.

— О, Божичко — изстена Дънкан, когато забеляза, че отзад се подава парче кост.

— Не е мое — успокои я Муалама и кимна с брадичка към скелета. — Почувствах, че поддава, когато и двамата скочихме вътре.

— И мълчахте през цялото време? — Дънкан опипа неравните краища на подаващата се кост. Невъзможно бе да определи на каква дълбочина е проникнала.

— Извадете я.

— Можем да ви отведем…

— Госпожо — намеси се Люис, който оглеждаше с видимо безпокойство стените на кратера. — Тези типове от вертолета може да не са сами.

Дънкан стисна с пръсти края на костта и я дръпна рязко навън. Парчето излезе лесно. Муалама дори не изстена, само рязко си пое дъх. Дънкан захвърли счупената кост в саркофага и го затвори. Когато приключи, забеляза, че Муалама е коленичил до тялото на Лаго.

— Искам да закачите саркофага и плочата с товарните ремъци — нареди тя на Люис. — Използвайте неговите стоманени въжета.

Люис кимна и изтича при скакалеца. Дънкан доближи Муалама. От раната на гърба му все още течеше кръв. Тя коленичи до него. Беше се навел над трупа на своя племенник и му говореше с тих, монотонен глас, подреждайки ритмично думи на език, който наподобяваше арабския.

Накрая Муалама покри лицето на мъртвеца и се надигна.

— Защо винаги младите умират? — попита наскърбено той.

Дънкан пристъпваше нетърпеливо. Налагаше се колкото се може по-скоро да напуснат опасното място. После щяха да обсъждат случилото се.

— Готови сме за полет — докладва от скакалеца Люис.

— Да тръгваме — тя се пресегна и дръпна Муалама.

Професорът се освободи от пръстите й.

— Откъде са знаели, че сме тук? Никой освен мен и Лаго не беше в течение на тази експедиция.

— Навсякъде има шпиони — обясни спокойно Дънкан. — По-късно ще търсим причините.

— И защо трябва да ви вярвам?

Дънкан разтвори безпомощно ръце.

— Няма как да ви убедя. Колкото и банално да прозвучи, просто нямате друг избор. — Тя посочи горящия хеликоптер. — Скоро други ще последват тези. Съмнявам се, че ще успеете да им избягате с джипа. Освен това, ще ви покажем някои от записките на Нейбингър. — Тя тръгна решително към скакалеца. — Вие решавайте.

Муалама я последва неохотно.