Робърт Дохърти
Сфинксът (12)

11.

Монтана

35 часа до Разрушението

 

Високите равнини, които се издигат постепенно към Скалистите планини, не са само стотици километри полюшвани от вятъра треви. В каменистата почва под повърхността им са прокопани многобройни ракетни силози — останки от американската система за ракетна отбрана, поддържала равновесието на силите между двата блока в годините на студената война, с помощта на заплахата от взаимно унищожение.

Сключените през последните години договори за съкращаване на ядрените оръжия бяха довели до намаляване на бойната готовност в контролния център на системата за балистична отбрана и до препрограмиране на предварително зададените цели в бойните глави на ракетите — вместо към градове в Русия и Китай, те щяха да се насочат към безлюдни райони на океана при случайно или погрешно изстрелване.

В отдалечената източна част на Монтана една от тези ракети бе специално модифицирана по такъв начин, че да преодолее земното притегляне и да излезе в околоземна орбита заедно с ядрения си товар. Това беше в рамките на експериментална програма, ориентирана към засичане и разрушаване на заплашително приближаващи се към Земята астероиди, с която се занимаваха учени от Програмата за проследяване на астероиди в околоземното пространство (съкратено ППАОП).

В момента, когато часовникът отброяваше неумолимо времето, оставащо да крайния срок, обявен от Лексина, екипът в Пусковия контролен център (ПКЦ) на споменатата ракета, обозначена с кодово название „Спирачка“, въвеждаше координати за съвсем различна по характер мисия.

Външният вход на пусковия център бе разположен в средата на просторна затревена поляна с размери на футболно игрище, заобиколена от висока над три метра мрежа, която завършваше с бодлива тел. На равни разстояния покрай оградата бяха поставени табели с надпис „Преминаването забранено!“ и предупреждение, че при нарушаване на забраната може да бъде употребено огнестрелно оръжие. На покрива на малката сграда в центъра бяха монтирани видеокамери, дистанционно управлявани картечници, сателитна чиния и малък радар, като последните две гледаха нагоре — към безоблачното небе.

На петдесетина метра под земята се намираха двамата членове на екипа в пусковия център. Бяха облечени с черни комбинезони и всеки от тях носеше на дясната си ръка герб, изобразяващ Земята и излизаща от центъра й светкавица, насочена към космоса. На пластмасова табелка на гърдите им бяха изписани името, чинът и поделението, към което се числяха. Капитан Линтън бе мършав, тъмнокож мъж на средна възраст. Носеше очила с дебели лещи и черни рогови рамки. Майор Луиз Грийн, висока блондинка със сурово и самоуверено изражение на лицето, бе командващият офицер на центъра.

Покрай стените на помещението бяха подредени разнообразни апарати. Подът беше боядисан в сиво, а таванът — в светлосиньото на ВВС. Преди дванадесет години, когато Грийн бе постъпила на работа в ракетното поделение, преобладаващите цветове в Пусковия контролен център бяха подбрани така, че да намаляват нивото на стрес в екипа по време на досадните, продължителни дежурства. С промените в световната политика и орязването на бюджета, някой в администрацията сметна подобен лукс за излишен.

Цялото съоръжение представляваше затворена капсула, окачена на четири грамадни противоударни амортизатори, които на теория би трябвало да се задействат при директно попадение с ядрено оръжие. Тази теория все още не бе претърпяла своето бойно кръщение и сред екипа съществуваха противоречиви мнения относно възможностите на техниката от 60-те години.

Доминиращата черта в контролната зала бяха двата пулта в предния й край, с разположените над тях монитори, на които се виждаха изображения от камерите на входа и от разположените в съседство силози.

Вниманието на Грийн и Линтън бе приковано от една червена лампа, която току-що бе започнала да премигва.

— Искай потвърждение на съобщението за задействане на пусковата установка — нареди майор Грийн през рамо, докато се пресягаше с добре отработено движение, за да закопчае предпазните колани на седалката. Червената лампа продължаваше да мига, сигналът се придружаваше от неприятен, опъващ нервите звук. Тя запъна спирачките на колелцата на седалката. След това затрака по клавиатурата на компютъра.

— Имам потвърждение. Нареждат пълна бойна готовност до получаване на съобщението — докладва Линтън от своя пост, без да откъсва очи от екрана.

— Съобщението прието — обяви Грийн след секунда. Тя извади един запечатан червен плик от сейфа под бюрото и го разкъса. След това свери написаното вътре с данните от екрана.

— Кодът на извънредното съобщение е достоверен и валиден — произнесе тя.

— Кодът достоверен и валиден — повтори с механичен глас Линтън.

Пръстите на Грийн пробягаха по клавиатурата. Трептящото съобщение от екрана изчезна, заменено от думите:

„СПИРАЧКА“ ДА СЕ ИЗСТРЕЛЯ ПО ЗАДАДЕНАТА ЦЕЛ

— Имаме нареждане за пуск на „Спирачка“ — обяви Грийн. — Дай ми информация за състоянието на пусковата установка.

— „Спирачка“ се намира в първи силоз. Ракетните системи в готовност.

На екрана се появи ново съобщение.

— Получих потвърждение от Щаба на Националното командване. Пускът не е учебна тревога. Отвори силоза.

— Отварям силоза.

 

 

На четиристотин метра от входа към контролната зала на ПКЦ имаше друг заграден участък. Зад мрежата с бодлива тел две масивни бетонни врати започнаха да се издигат плавно. Под тях системите на специално модифицираната балистична междуконтинентална ракета ЛГМ-118А „Миротворец“, вече се продухваха с газ под налягане.

 

 

— Датчикът за отваряне вратите на силоза свети в зелено — обяви капитан Линтън, който за всеки случай контролираше процеса с видеокамера.

— Датчикът в зелено — потвърди Грийн.

 

 

Дълбоко под повърхността на кратера Нгоро-нгоро, Лексина изключи комуникатора, който я свързваше с Етор. Тя се завъртя с фотьойла към големия екран пред нея. Получаваше изображение от увеличителните камери на „Уорфайтър“, съсредоточени в момента върху един район в Източна Монтана, чиито координати бе получила току-що.

Мощните камери, монтирани в долния край на спътника, показваха с всички подробности картината на отварящите се бетонни врати на силоза. Лексина изпрати команда до „нокътя“, откъдето да бъде ретранслирана на „Уорфайтър“.

 

 

Вътре в пусковия център напрежението нарастваше с приближаването до старта.

— Потвърждавам прехващане на цел „нокът“ — обяви Грийн, докато приключваше с последните проверки на траекторията. В момента „нокътят“ и „Уорфайтър“ преминаваха над западния бряг на Щатите и това бе единственото време, когато двете цели щяха да са в обсега на ракетата, преди изтичане на крайния срок. „Прозорецът“ за изстрелване бе съвсем стеснен и трябваше да се действа изключително бързо.

— Координати на целта потвърдени — обади се и Линтън.

— Преминаваме към пусков режим — заповяда Грийн. Двамата отпуснаха спирачките на седалките си и се преместиха в центъра на залата, при съответните пултове. Пусковите пултове бяха разположени един срещу друг, но разделени с непробиваемо, плексигласово стъкло. Грийн опря око в ретиновия скенер и компютърът потвърди идентичността й.

— Пусковият оператор идентифициран — обади се механичен глас от високоговорителя на стената. — Можете да въведете ключа.

Грийн извади червения ключ от джоба на ризата си и го пъхна в обозначения процеп.

Междувременно компютърът идентифицира Линтън и той също получи разрешение.

— Всичко е готово — докладва Линтън.

— Да започваме — нареди Грийн и за миг погледите им се срещнаха през стъклото. — На три задействаме таймера на бойната глава. Едно. Две. Три.

И двамата завъртяха ключовете едновременно.

 

 

ЛГМ-118А бе готова за изстрелване. В конусообразния й нос бе разположена десеткилотонова бойна глава, чийто таймер бе програмиран да задейства детонатора по времето, когато ракетата излезе на орбита и се доближи до целта на разстояние от четиристотин метра.

 

 

Майор Грийн не сваляше очи от екрана. Червените цифри на брояча бяха започнали отброяването.

— Шест минути и десет секунди до старта — обяви тя. — На три задействаме пусковата установка.

Пръстите й стискаха стартовия ключ.

 

 

Летящ със скоростта на светлината, изстреляният от „Уорфайтър“ лазерен лъч попадна право в носа на ракетата. Лъчът я проряза като нож, унищожавайки жизненоважните за полета й навигационни компоненти.

 

 

Вътре в пусковия център, Грийн и Линтън мярнаха за миг на външните екрани сиянието на стремително падащия лъч. Всички пултове и монитори се озариха в мигащо червено.

— Старт! — извика Грийн.

И двамата завъртяха ключовете за задействане на стартовата установка. Последва неочаквана тишина. Няколко секунди Грийн и Линтън стояха съвършено неподвижно, загледани един в друг през плексигласовото стъкло, което ги разделяше. Грийн реагира първа. Тя бързо разкопча колана и дръпна малкия портативен предавател, оставен на масата до пулта. Погледна дисплея на таймера, който току-що показа пет минути и пет секунди до старта.

Грийн изтича при люка към междинния коридор и въведе своя код за достъп. Тежката метална преграда се отмести бавно. Преди да се втурне в наклонения тунел, тя махна на Линтън.

— Затвори вратите на силоза. Ще бъда на първи канал — добави, докато си слагаше слушалките.

Линтън кимна и Грийн побягна в тунела. Звукът от тежките й обувки отекваше в бетонните стени на подземието, но тя не обръщаше внимание нито на кънтенето, нито на учестеното си дишане, докато се носеше към следващата врата. Оставаха й по-малко от пет минути.

Когато стигна вратата, тя отново въведе кода за достъп. Едва изчака да се отмести и се промуши през тесния отвор. Намираше се някъде по средата на силоза, корпусът на ракетата бе точно пред нея, на не повече от един-два метра. Обърна се, затвори вратата и започна да се катери по стръмната метална стълба към падащата отгоре слънчева светлина.

В пусковия център Линтън изписа командата за затваряне вратите на силоза.

Макар че Грийн се катереше с трескава бързина, тя изгуби цяла една безценна минута, преди да достигне горната платформа, която заобикаляше конусообразния нос. Тук спря за секунда, докато през носа бавно се плъзгаше черна сянка. Вратите на силоза препречваха пътя на слънчевата светлина.

Тя се наведе през парапета на платформата и започна да отвърта с взетия от чантичката гаечен ключ болтовете на капачето на програматора.

Вратите на силоза се затвориха с трясък, превръщайки я в заложничка на задействаната атомна бомба.

— Две минути и тридесет секунди — избуча гласът на Линтън в слушалките.

Трябваше да отвърти шест болта, а тя бе свалила само два. Пръстите й бяха издраскани до кръв, но тя не им обръщаше внимание. Всичко се движеше като на забавен каданс.

— Две минути — обяви Линтън.

Оставаха два болта. Докато ги сваляше, Грийн преговори мислено процедурата за изключване на таймера. По време на учебните тренировки го бе направила за двадесет и две секунди.

Петият болт падна.

— Една минута и тридесет секунди.

Тя постави гаечния ключ върху главата на последния болт. Натисна рамото, но болтът не поддаде. Грийн изруга, премести цялата тежест на тялото си върху дръжката и дръпна отново, усещайки болка в изтръпналите си пръсти. Безуспешно. Тя спря и си пое дъх.

— Една минута.

— Хайде, размърдай се — прошепна Грийн, докато дърпаше отчаяно дръжката. С едва доловим пукот гаечният ключ се скърши на две и горната му част остана заклещена върху главата на болта. Грийн се облещи невярващо в останалата в ръцете й дръжка. Проклет безполезен къс метал за долар и петдесет цента.

— Тридесет секунди! — в гласа на Линтън се долавяше истерия.

Грийн сграбчи заклещеното парче и се опита го освободи.

— Двадесет секунди!

Единият й нокът се счупи, но тя дори не забеляза. С някаква изолирана част на ума си съзнаваше, че вече е твърде късно.

— Десет секунди! Чуваш ли ме? — крещеше Линтън в слушалките й. Тя ги смъкна, жадуваща за последен миг на покой. Обърна се и се облегна на парапета. Погледна окървавените си ръце и строшената дръжка на ключа. След това затвори очи и се люшна напред, сякаш очакваше да я подхване мощен вятър.

 

 

Ракетният силоз и Грийн бяха изпепелени до неузнаваемост. Командният център беше разрушен от ударната вълна. Тежащите двадесет тона бетонни врати на силоза отхвърчаха във въздуха и после ги откриха на километър и половина встрани, но все пак бяха омекотили в известна степен взривната вълна. Кратерът с диаметър сто метра и дълбочина шестдесет бе всичко, което остана от подземния ракетен силоз.