Робърт Дохърти
Сфинксът (11)

10.

Тиска, Северна Русия

39 часа до разрушението

 

— Защо спряхме тук? — попита Търкот.

Пистата на летището, зад стените на скакалеца, бе съвсем пуста, заобиколена от тундра. Полетът бе доста продължителен — дори за скакалец — по маршрут, преминаващ северно и западно от полюса. Бяха пресекли и значителна част от Сибир. Търкот бе проследил пътя по картата и знаеше, че се намират в околностите на руския град Тиска, на около четиристотин и петдесет километра от острова, където беше разположен щабът на Четвърти отдел.

Яков се покатери по стълбичката към люка.

— За сведения. Мисля, че трябва да действаме с максимална предпазливост. Ти не си ли съгласен?

— Да де, ама времето ни е отброено — припомни му Търкот. Откъм малката контролна кула се приближаваше боядисан в зелено камион.

— И без теб го знам — озъби се Яков. — Когато се движа в непозната обстановка, предпочитам да го правя внимателно, вместо да се хвърлям с главата напред.

Търкот трябваше да се съгласи с руснака, най-вече защото това си бе неговата страна. Яков отвори люка.

— Поръчал съм да ни чакат тук с информация за разрушаването на Четвърти отдел и може би за самия ключ.

Търкот скочи и го сграбчи за ръката.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ми се щеше да разговарям по този въпрос зад стените на вашата Зона 51 — призна Яков. — Но Четвърти отдел не разполагаше с всички извънземни артефакти, събрани на територията на Съветския съюз. Няма съмнение, че в КГБ също са прибрали нещичко. Чувал съм слухове, че притежавали архив за скритите неща. Може би ключът е там.

Търкот нареди на пилотите да ги чакат в кабината и последва Яков. Веднага щом се показа от люка, в лицето го удари режещо студен вятър. Пред камиона ги очакваше висока фигура, загърната в кожух. Яков я стисна в прегръдките си.

Когато Търкот ги доближи, той се извърна и го посочи на посрещача.

— Това е капитан Търкот, мой близък приятел. Американец. Майк, запознай се с Катенка.

Търкот протегна ръка и се здрависа. Жената бе по-висока от него.

— Приятел? — повтори Катенка, докато отмяташе качулката от главата си. Лицето й беше изумително красиво, с високи скули, гладка кожа и тъмносиви очи. — Това е голяма чест. Малцина са онези, които могат да се похвалят, че са истински приятели на Яков. Напоследък взех да се боя, че ще си остана единствената.

— Я да влезем на топло — подкани ги Яков, скочи на седалката на водача, а Търкот и Катенка се сгушиха до него.

Яков натисна педала на газта и от резкия тласък Търкот се блъсна в кожената облегалка. Той сграбчи страничната дръжка, докато руснакът подкара тежката машина по пистата със скорост, твърде неразумна за хлъзгавата повърхност.

— Яков ми каза, че сте присъствали на смъртта на полковник Костанов — подхвърли Катенка, докато го разглеждаше изпод вежди.

— Да.

— Той беше един от малкото му приятели.

— И твои — добави Яков.

Катенка кимна натъжено.

— Да, и мой. Той беше добър човек.

Яков се наведе до Търкот и го тупна по гърдите.

— Костанов й беше… е, каквото сте вие с доктор Дънкан.

Катенка погледна Яков с неразгадаемо изражение. Преди Майк да успее да заговори, руснакът закова тежката машина пред една невисока сграда зад контролната кула. Той скочи навън и им махна да го последват. Озоваха се в тясна канцелария, оскъдно мебелирана с износени кожени кресла. Яков метна черното си палто на едно от тях и махна на Търкот да се разполага, където намери за добре. Катенка си свали кожуха и приседна на крайчеца на бюрото.

— Ще пийнем ли? — предложи Яков с бутилка в ръка.

— Нещо сгряващо? — попита Търкот.

Яков се разсмя.

— Какво по-сгряващо от водката, приятелю? — Той наля три чаши.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем оттук до базата? — попита Майк.

— Със скакалеца? Не повече от час — Яков махна на север. — Намира се в северния край на остров Нова Земя. Това е отвъд полярния кръг. Избрахме мястото, заради отдалечеността му. Също като вашата Зона 51. Навремето там е имало ядрен полигон.

Търкот още не бе отпил от водната чаша, пълна догоре с водка.

— Кога тръгваме?

Яков въздъхна.

— Зная, че се безпокоиш за надвисналата — в буквалния смисъл — над главите ни опасност, която — съгласен съм с теб — е колкото страшна, толкова и непосредствена, но не бива да губим от погледа цялостната картина, а тя сега налага първо да узнаем истината за миналото. Бяхме подложени на едновременна атака от две групи — Водачи/„Мисия“ и Онези, които чакат/СТААР. Възможно е да настъпи момент, в който да избираме между тях. Ако открием онова, което Лексина иска, не е задължително веднага да й го предаваме. Тъй че нека посъберем малко информация. — Той кимна на Катенка. — Да чуем какво узна за Тунгуския метеорит.

— Не много повече от вече известното — отвърна жената, докато отпиваше от чашата. — Според общоприетата теория през 1908 г. в Тунгуския край е паднал грамаден метеорит.

Търкот намираше акцента й за забавен. Беше толкова красива, че ако живееше на Запад, навярно щеше да стане модел. А в Русия бе шпионин.

— Всъщност, коя сте вие? — попита той.

— Ами тя е Катенка — отвърна простичко Яков.

— Това й е името. Което не ми говори нищо, За кого работите?

— Не съм от Четвърти отдел, ако това ви интересува — отвърна Катенка.

Търкот вече бе огледал ръцете й и не бе забелязал големия пръстен, какъвто носеха Наблюдателите, но това не значеше нищо. Пръстенът можеше да се скрие.

— За кого работите? — повтори той.

Катенка разтвори ръце.

— На служба съм в ГРУ^[1].

— И ти я забърка в това? — обърна се Майк към Яков. Руснакът се разсмя.

— Защо според теб съм още жив? Или тя? ГРУ я внедри в Четвърти отдел. Знаех, че те — или КГБ — ще изпратят някого. Ние също бяхме пратили шпиони в КГБ и ГРУ. Такива игрички си играем тук в Русия. Само че след като се поогледа какво става в Четвърти отдел, моята скъпа Катенка реши, че е избрала неподходяща компания.

— Дадох си сметка, че заплахата от страна на пришълците е по-голяма от тази, която тогава представляваше Четвърти отдел — обясни лаконично Катенка.

— След което тя дойде при мен и ми предложи да ме снабдява с информация — продължи Яков. — Това беше преди шест години. В началото и двамата си нямахме доверие. При вас, в Щатите, няма ли една организация на име СТААР?

— Да — кимна Търкот. — С нейна помощ Онези, които чакат са проникнали в правителството.

— Е, ние също си имаме своите „Чакащи“ — заяви Яков. — Едва ли разполагат със своя организация като вашата СТААР, но имат агенти в КГБ и ГРУ.

— Според мен тъкмо Онези, които чакат са виновници за гибелта на Четвърти отдел — добави Катенка.

— Защо? — попита Търкот.

— Ето това не зная.

— Може би са търсили нещо — подметна Яков.

— Какво например? — погледна го Катенка.

Търкот не беше съвсем сигурен каква част от истината могат да разкрият пред жената. Забеляза, че Яков не отговори на въпроса й и реши засега да не поставя за обсъждане темата с ключа.

— Откри ли нещо полезно в архивите на КГБ? — обърна се Яков към Катенка. — Скоро трябва да тръгваме.

— Има един човек в управлението, казва се Льончика. Мисля, че той е в течение на събитията около аирлианците и знае всички тайни, които КГБ съхранява в архивите си. Докато слухтях из ГРУ, също ме насочиха към този човек.

Яков се надигна.

— Е, значи вече знам с кого трябва да се срещна. Но първо, да прескочим до „Дяволската станция“ и да проверим на място какво се е случило там. Нали затова бихме толкова път.

 

 

Кратерът Нгоро-нгоро

38 часа и 30 минути до разрушението

 

— Вече разполагаме с неопровержими доказателства — произнесе Муалама, докато разглеждаше жезъла. — Време е да се свържем с КИСПП.

— Знаеш ли къде е тази Зала на познанието? — попита Лаго.

— Имам съмнения за едно място — отвърна засмяно Муалама. — Веднъж вече познах — той посочи изкопа в краката им. — Доста далеч от тук е.

— Къде?

— На времето Бъртън дал клетва — да не разкрива никому онова, което ще му покажат. Но аз мисля, че започвам да се досещам за какво става дума. Местенцето е тук, в главата ми — той се чукна по слепоочието. — Няма да кажа на никого. Онези от КИСПП ще бъдат принудени да ми сътрудничат. Без тяхна помощ едва ли ще се справим там. — Муалама се огледа. — Ти вземи джипа и се върни в последното село преди кратера. Свържи се с централата на КИСПП в Ню Йорк. Не им казвай какво сме открили, а само че тук има плоча със старорунически текстове. Можеш да им изпратиш по факса снимка от надгробния камък. Но не споменавай скиптъра. Поискай да разговаряш с някой, който е познавал Нейбингър. Някой, който ще оцени находката ни. Кажи му, че ще го чакаме тук.

 

 

На по-малко от три километра от мястото, където професор Муалама и Лаго бяха изровили саркофага, дълбоко под огледалната повърхност на езерото Сода, Лексина наблюдаваше безизразно как двама от нейния вид умират.

Беше се изправила над тях — висока, стройна фигура, облечена в сиво наметало, по което още личаха следите от дългото пътешествие. Ако Муалама бе изминал труден път, за да стигне до кратера, то нейният можеше да се определи като невъзможен. Беше вървяла на юг, следвайки хода на Голямата цепнатина — тази гигантска пукнатина върху земната повърхност, в сравнение с която Големият каньон е истинско джудже, водеше началото си от Южна Турция, пресичаше по дължина територията на Сирия, преминаваше по дъното на Мъртво море между Йордания и Израел, след това оформяше басейна на Червено море и при Аденския залив се разделяше на два ръкава. Едната й част навлизаше в Индийския океан, а втората продължаваше към вътрешността на Африка. Голямата цепнатина продължаваше още неколкостотин километра южно от кратера Нгоро-нгоро и завършваше отвъд границата на Мозамбик.

Предната седмица Лексина се бе гмурнала под повърхността на езерото Сода и бе открила входа към скритата на дъното аирлианска база — нейния нов дом, след като бе прекарала последните двадесет и две години в базата „Скорпион“ под ледовете на Антарктида. Лексина бе общопризнатият водач на Онези, които чакат, ала малката й група се бе разпаднала, след принудителното напускане на базата „Скорпион“ при една неочаквана атака. Тя имаше снежнобяла, гладка кожа, но най-странни бяха кървавочервените й очи, с издължени зеници. Стоеше върху черния метален под в овалната стая с диаметър приблизително петнадесет метра, осветена от множество лампи, вградени на равни разстояния в тавана.

Знаеше съвсем малко за историята на тази база, построена в апогея на аирлианското господство на Земята. За да я открие, наложи се да следва знаците, оставени на различни места още по времето на Аксумската империя.

В момента един от верните й помощници, Елек, се намираше в Циан Лин, но се нуждаеше от ключ, за да проникне на най-долното ниво. Други двама — Коридан и Гергор — бяха разрушили базата на Четвърти отдел на остров Нова Земя, където бяха отишли да търсят ключа. Но на обратния път, след успешното изпълнение на задачата, двамата бяха попаднали в радиоактивно замърсен район и сега трябваше да платят горчивата цена за своята прибързаност. За щастие й донесоха ценен дар, с който се бяха сдобили, докато претърсваха архивите на Четвърти отдел — черната сфера, с чиято помощ можеше да се свързва с компютъра на оцелелия в околоземна орбита „хищен нокът“. След като прегледа инструкциите за това как да я използва, Лексина установи връзка с компютъра и го постави под свой контрол.

„Нокътят“ бе сериозно повреден и с поизчерпани енергийни запаси, но оръжейните му системи бяха в изправност и можеха да действат, както бяха показали при автоматичното унищожаване на приближаващата се за скачване совалка „Колумбия“. В друг режим оръжията можеха да се използват и за притегляне на орбитални предмети — като например спътника „Уорфайтър“, След това с помощта на бордовия компютър и информацията, събирана от СТААР в продължение на дълги години, Лексина бе проникнала в командните системи на спътника.

Тя коленичи до Коридан и Гергор и им инжектира ново количество обезболяващо, опасявайки се, че мъченията, на които ги подлагаше болестта, могат да попречат на работата й. Тя знаеше, че им остават броени часове. Не беше потисната от предстоящата загуба, защото предния ден бе открила в едно странично крило на базата добре оборудвана лаборатория, по подобие на тази в „Скорпион“, където се „отглеждаха“ нови сътрудници.

Тя разтвори ризата на всеки от тях и свали от гърдите им златните медальони, с изображение на две ръце, протегнати в знак на сляпо подчинение, след което ги прибра в джоба си. Когато се увери, че двамата са се поуспокоили, тя се върна обратно в контролния център. Все още не знаеше с каква цел е било използвано това място и най-вече горната му секция, унищожена при гигантския взрив.

Задачата през целия й съзнателен живот беше да поддържа установеното от хилядолетия равновесие на силите. За съжаление, в последно време събитията бяха излезли извън нейния контрол и сега трябваше да наваксва. Нуждаеше се от помощ. След като взе тъканни проби от двамата мъже, тя се спусна в лабораторията, където имаше няколко вани с похлупаци. Постави образците в специалните контейнери под всяка от ваните и въведе необходимите данни. Накрая включи машините.

 

 

Южният Пасифик

36 часа до разрушението

 

„Южна звезда“ се накланяше и подскачаше върху високите вълни. Корпусът на кораба се тресеше от ръмженето на включените на пълна мощност двигатели.

Капитан Холс наблюдаваше от мостика как неколцина от пътниците пълзят по въжето, изпънато между люка на предния хангар и лазарета. Не изпитваше към тях нищо, дори съжаление. Глупаци. Те бяха избрали съдбата си доброволно.

„Прогресивисти“ — така ги наричаха вестниците в деня, когато бе напуснал пристанището в Сидни на път за Тасмания, където трябваше да ги качи на борда. Тук бяха най-отявлените, но на брега бяха останали хиляди, които сигурно биха били щастливи, ако им бъде оказана „честта“ да станат участници в експедицията. За Холс по-важно бе, че организаторите можеха да платят за удоволствието.

Ала въпреки солидния хонорар хората от екипажа се бояха, усещайки зад всичко това ръката на пришълците.

Холс се намръщи. През целия ден го наболяваше стомахът.

— Проклета язва — измърмори той.

— Стражът може да ти реши проблема — обади се някой зад гърба му.

Холс се обърна. Водач Паркър се бе качил на мостика.

— Ако може да се вярва на новините, стражът почти е престанал да функционира — подсмихна се капитанът.

— Това е така, защото силите на КИСПП го принудиха да премине към отбрана. — Паркър заобиколи капитана и застана до прозореца. — Ти не би ли постъпил така, ако те нападнат неочаквано?

Холс нямаше никакво желание да започва спор.

— Каквато болка или болест да те споходи, стражът ще се погрижи за теб — продължи с напевен глас Паркър. — Той е съкровищница от знание.

— Как ще се свържете с него? Казват, че отхвърлял всякакви опити за комуникация.

— Кели Рейнолдс ще ни помогне. Тя разговаря с него.

— По новините съобщиха, че посланието едва ли е съставено от нея.

— Ти да не си изолационист? — попита внезапно Паркър. — Боиш се да си подадеш носа от пещерата, така ли?

— Аз съм само капитан на кораба.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно — заяви Паркър и впи поглед в лицето на капитана.

— Я ме оставете. Аз само си гледам работата…

— Не можеш — прекъсна го Паркър и вдигна заканително ръка. — Свърши се вече. Скоро вестта ще достигне всички хора на планетата. Никой няма да остане безразличен към онова, което предстои да се случи. Време е човешката раса да тръгне напред. Да завоюва свое място сред звездите.

— Да си подадем носа от пещерата, казваш. Но какво ще стане, ако отвън ни чакат лъвове и тигри?

— Ако помогнем на стража и аирлианците, страховете ти ще се окажат напразни.

— Дали пък тогава не ще помагаме на вълка?

— Неверник! — изсъска Паркър.

Капитан Холс премести поглед към разпенената от бурята океанска повърхност. Чудеше се, какво ли ги очаква, когато стигнат Великденския остров.

 

 

Въздушното пространство над западния бряг на САЩ

35 часа и 45 минути до разрушението

 

— Съобщение за вас. — Вторият пилот на скакалеца подаде на Дънкан слушалките. Намираха се на тридесет минути полет от Оперативна група 78 и Великденския остров и Дънкан вече можеше да различи с просто око приближаващата се брегова линия на Щатите. В момента се движеха със скорост седем хиляди километра в час, което надминаваше възможностите на монтирания на борда радар да „вижда“ напред и да ги предупреждава за опасности.

— Да? — произнесе в микрофона Дънкан.

— Говори майор Куин. Получих странно съобщение, което ни бе препратено от Пентагона.

— Да чуем.

— Някакъв професор Муалама твърди, че открил аирлиански артефакт в Танзания.

— Какъв артефакт? — попита заинтригувано Дънкан.

— Не е уточнено. Човекът, който препрати съобщението, споменава за Нейбингър.

Нейбингър. Лиза си спомняше археолога, който бе участвал в опита на Търкот, Кели Рейнолдс и фон Сеект да спрат „Меджик-12“. Тя свали микрофона, наведе се напред и тупна по рамото пилота.

— Смяна на курса. Поемаме към Танзания.

Пилотът кимна, вече привикнал със странните промени в плановете на Дънкан и останалите членове на групата.

Лиза се върна към разговора.

— Кой още знае за това?

— Новината вървеше по вътрешните канали на Пентагона — обясни Куин. — Смятай, че всички, до девето коляно.

Дънкан знаеше за какво намеква Куин. След случая с предателството на един от членовете на специалния отряд „тюлени“, изпратени със совалката, вече се знаеше, че във военните кръгове съществуват внедрени агенти и на трите групи — Онези, които чакат, „Мисията“ или Водачите и Наблюдателите. Питаше се, с кои от тях вече се надпреварва по пътя към Танзания. Единственото й преимущество беше бързината на скакалеца.

— Някакви сведения от Търкот?

— Нищо.

— Дръж ме в течение, Куин. — Тя си свали слушалките. — Майор Луис, карайте с максимална скорост.

За няколко минути прекосиха югозападния бряг на Щатите и навлязоха в Мексиканския залив.