Робърт Дохърти
Сфинксът (10)

9.

Великденският остров

41 часа до разрушението

 

— Какво е състоянието на „Спрингфилд“? — попита Дънкан. Имаше потискащото усещане за deja vu^[1]. Че е идвала тук, на същото това място, в очакване да се случи същото нещо. Открай време беше фаталистка по отношение на повтарящи се ситуации. Президентът я бе помолил да присъства на поредния опит да се проникне през щита, заобикалящ Великденския остров, но изглежда загрижеността му не беше свързана с резултатите от опита, а с настроенията в средите на военните и ширещото се сред генералите мнение, че островът трябва да бъде атакуван със сила. На краткото заседание в кабинета на президента никой не погледна достатъчно сериозно на заплахата от „Страцида“. Общото мнение бе информацията за спътника да бъде запазена в дълбока секретност, също както и причината за взривяването на „Атлантис“. Пред медиите бе разпространена легендата за авария по време на транспортирането на совалката.

Президентът беше провел разговор с руския президент, който упорито отричаше, че „Страцида“ има нещо общо с твърденията на Яков. Както и следваше да се очаква, руският президент се беше придържал към познатото обяснение, че ставало въпрос за изпитателна платформа, свързана с изстрелването на руската космическа станция.

Едни лъжи срещу други. Не беше никак чудно, че извънземните са били в състояние да манипулират човечеството, когато истината се оказваше толкова недостижим идеал.

Адмирал Полдън, главнокомандващият Оперативната тактическа група, седеше във фотьойл от черна кожа, върху платформа, от която можеше да наблюдава всичко, което става в контролния център на мостика на самолетоносача „Вашингтон“. Той се завъртя леко към Дънкан. В погледа му нямаше и капка симпатия. Откакто пристигна с един от скакалците на борда на самолетоносача, Дънкан бе посрещана с неизменна хладина от военния персонал.

Изглежда това бе норма на поведение към цивилните, но в случая с нея бе дори нещо повече. Моряците и офицерите я виняха за загубата на „Пасадена“ и за това, че са с вързани ръце, когато „Спрингфилд“ е в бедствено положение.

„Вашингтон“ бе един от най-модерните кораби на въоръжение в американския флот, самолетоносач клас „Нимиц“, чието построяване бе струвало три милиарда долара, превръщайки го в най-скъпата оръжейна система в света. Самолетоносачът бе сърцето на Оперативна група 78, зорко охраняван от два ракетоносеца, три разрушителя, две фрегати и два транспортни кораба.

На „Вашингтон“ беше разположена основната част от въздушната сила на оперативната група: една ескадрила (12 на брой) изтребители Ф-14 „Томкет“, три ескадрили (36 броя) Ф/А-18 „Хорнет“, четири самолета за наблюдение и разузнаване „Хоукай“, десет „Локхийд“ СБ-3, шест хеликоптера СХ-60 „Сикорски“ и шест самолета от типа ЕА-6Б „Проулърз“, предназначени за водене на радиоелектронна борба.

Цялата тази въздушна мощ от няколко дни кръжеше в радиус от тридесет километра от Великденския остров.

— Лежи на дъното… неподвижно — произнесе мрачно Полдън. — Няма промяна в ситуацията. Нито там, нито на острова. Само си губим времето.

— Каква промяна бихте искали да настъпи? — попита Дънкан.

— Никаква. Предлагам да ударим острова с всичко, което имаме.

— Включително и ядрено оръжие?

— Включително и ядрено оръжие — потвърди Полдън. — Секретарят по отбраната тази сутрин заяви, че ме подкрепя.

— Малко след това бе убит, докато пътуваше към президента.

— Още една причина да разкараме онзи гаден камък сред океана.

— Нали разполагате с информацията от Китай? Нищо не постигнаха, като изстреляха ракета с атомен заряд срещу Циан Лин.

— Затова пък успяхме, когато атакувахме базата на „изтребителите фу“ — контрира Полдън.

— Тъй ли? — повдигна вежди Дънкан. — В такъв случай, откъде се взеха „фу“-тата, които сега кръжат около „Спрингфилд“? Освен това, базата им вероятно не е разполагала със свой страж и защитно поле.

Дънкан се зачуди, как ли ще реагира Полдън, ако узнае за „Страцида“.

Адмиралът междувременно й обърна гръб и насочи вниманието си към оперативния център. Моментът за изстрелването бе наближил.

Дънкан стана, приближи се до него и му прошепна в ухото:

— Адмирале, смятате ли, че това, което вършите, е разумно?

Едно мускулче затрептя на брадичката му.

— Госпожо, вас тук ви праща президентът, но аз изпълнявам преките заповеди на Съвета за национална сигурност, който също се управлява от президента.

— Не ви заповядвам да спрете — възрази Дънкан. — Само ви моля да помислите върху тази възможност. Какво ви кара да смятате, че предстоящият опит ще е по-успешен от този с „Морско око“?

— „Небесен ястреб“ е с автоматично управление. Ако го изгубим, губим само апаратура, но не и хора.

— Адмирале, според мен…

— Позволих ви да направите опит за контакт с Кели Рейнолдс — прекъсна я рязко Полдън. — Не получихте отговор. Сега е мой ред да опитам. — Той се обърна към един от офицерите зад пулта на операционния център. — Имаме ли връзка с „Небесен ястреб“?

— Да, сър.

— Действайте.

 

 

Проектът „Небесен ястреб“ бе разработен съвместно от компаниите „Теледайн Райън аеронавтикъл“ и „Рейтиън Исистемс“ въз основа на конкретна поръчка на Министерството на отбраната. Целта на тази разработка бе да се създаде така нареченият „автоматичен летателен апарат за наблюдение от голяма височина“.

Формата на самолета напомняше тази на прочутия от близкото минало шпионски самолет Ю-2, само че беше по-малък, тъй като вече не се налагаше да побира на борда си пилот и поддържаща живота система. Дългите му черни криле се простираха на 36 метра, корпусът му бе съвсем тънък и също боядисан в черно. В монтирания на долната страна контейнер имаше мощна камера, управлявана от централен компютър. Двигателите бяха с реактивно задвижване.

В момента „Небесен ястреб“ бе на височина осемнадесет хиляди метра, но се спускаше бързо. Скоростта му бе относително ниска, около 120 възела. Благодарение на свръхолекотената конструкция самолетът маневрираше лесно, без особено напрежение от страна на двигателите. Беше изстрелян предния ден от авиобазата Едуардс в Калифорния, след което бе управляван с помощта на сателитна връзка, чрез която го насочиха право към Великденския остров.

Когато приближи острова, сателитната връзка с базата бе прекъсната и самолетът премина в планиращ полет, който се координираше от компютъра. Реактивните двигатели угаснаха и носът му се насочи към мрачните облаци, които скриваха вулканичните върхове на Рапа Нуи.

 

 

— Виждате ли тези четири линии, които се подреждат в центъра? — Офицерът от пулта кимна към монитора пред него. — Това е маршрутът на планиращия полет.

Дънкан също погледна към екрана. Освен линиите, не се виждаше нищо друго — само черни, буреносни облаци. Офицерът седеше в меко кресло, заобиколен от навигационни инструменти и компютърни монитори. Точно пред него имаше джойстик, съвсем подобен на този, който синът й използваше за компютърните си игри. Дясната ръка на военния бе положена върху него.

— Готов съм да поема управлението — докладва той. — Малката червена точка на екрана е „Небесен ястреб“ — обясни офицерът, докато натискаше няколко клавиша. Сивите облаци изчезнаха. Сега се виждаше черен мехур на синия фон, изпълващ екрана. — В момента наблюдаваме картина от предния инфрачервен сензор на „Небесен ястреб“. Пред нас е силовото поле, което обгръща острова. Синьото е водната повърхност извън полето.

Изображението се разтресе.

— Турбуленции — поясни офицерът, докато коригираше полета с джойстика. Четири минути до щита.

Той натисна едно червено копче на пулта.

— Изходната програма е заредена и готова за изпълнение. — Той натисна копчето повторно. — Компютърът е изключен, часовниковият механизъм — задействан. Разполагам с пълен контрол чрез радиовръзка.

Черният мехур се приближаваше. Стражът бе направил полето непроницаемо след последния неуспешен опит за атака от флота на адмирал Полдън. Според някои от учените към КИСПП, характерът на силовото поле бе същият като на по-малките електромагнитни полета, използвани от скакалците. Фактът, че през всичките тези години специалистите от „Меджик-12“ бяха работили безуспешно върху разкриване на принципите на електромагнитното задвижване подсказваше на Дънкан, че тайната на полето няма да бъде открита скоро.

Офицерът премести четири ръчки на пулта вдясно.

— Изключих захранването на системите от второстепенно значение — съобщи той. — Сега работят само две от системите — носовата инфрачервена камера, картина от която наблюдаваме, и радиовръзката с мен. Една минута до границата на полето. Край на радиовръзката. — Той натисна червения бутон за последен път. — „Небесен ястреб“ е в планиращ полет, който ще го отведе право в силовото поле. Малко след като се озове вътре — аирлианските уреди не би трябвало да го засекат, тъй като в момента не излъчва електромагнитни вълни — от часовниковия механизъм ще се включи компютърът, ще направи снимки и отново ще се изключи, за да преодолее отсрещната бариера.

— Да се надяваме, че всичко ще протече според плана — въздъхна Дънкан.

Офицерът сви рамене.

— Това е най-добрият план, който успяхме да измислим, познавайки особеностите на аирлианската техника.

Дънкан не беше толкова уверена. Вярно, че по подобен начин бяха свалени няколко „изтребителя фу“ — с помощта на „нискоинтелигентни“ оръжия, които не подаваха електромагнитни сигнали, но тя се боеше, че и стражът, също като тях, се учи от грешките си и се приспособява. Адмирал Полдън бе използвал „нискоинтелигентни“ бомби, за да порази острова по време на последната атака и полето ги бе неутрализирало, въпреки успеха на подобна тактика срещу „изтребителите фу“. Учените се надяваха, че ако стражът засече „Небесен ястреб“, ще види в него само един неуправляем, невъоръжен летателен съд, който не представлява потенциална заплаха.

Офицерът погледна часовника.

— Навлиза в щита.

 

 

Микророботчето не беше по-голямо от стършел. Бяха го сглобили микророботите на стража, използвайки части от УКВ-приемник, принадлежал на специалистите от КИСПП.

Микророботчето излетя от тунела, прокопан от хората до залата със стража, и излезе на повърхността. Имаше издължена капковидна форма и микроскопичен електромагнитно-гравитационен двигател. То се издигна нагоре в небето, право към обекта, който току-що бе преминал през щита, с лекота го застигна и се изравни с него. „Небесен ястреб“ се намираше на петстотин метра над Великденския остров и летеше със скорост от осемдесет възела.

Микророботчето се вмъкна през един вентилационен отвор в предното отделение на летателния апарат и веднага забеляза камерите, които вече работеха и заснемаха всичко наоколо. Следвайки един от коаксиалните кабели, роботчето се насочи право към главния компютър.

На повърхността на микророботчето се отвори миниатюрна вратичка и отвътре се показа тънка, метална нишка, която се впи в компютърния процесор.

„Небесен ястреб“ смени рязко курса си и се насочи към летището на Великденския остров. Подобно на група мравки, очакващи останките от кошница за пикник, край пистата се беше строила малка армия от микророботи.

 

 

Дънкан погледна многозначително часовника. Офицерът се облегна уморено назад.

— Определеното време изтече — призна той. — Но апаратът проникна, поне това знаем със сигурност.

Адмирал Полдън размаха юмрук.

— Време е да сринем до основи проклетото място. И без това вътре има само плесенясали статуи.

— И Кели Рейнолдс — добави Лиза.

— По дяволите, тя ни предаде.

— Не всички мислят като вас.

— Кой дава пукната пара какво мислят другите? — избухна Полдън.

— Нали за това е демокрацията? — отбеляза сухо Дънкан. — Адмирале, Кели помогна да бъде разкрита тайната на Зона 51. Поне това й дължим.

Полдън размаха пръст към Великденския остров.

— Кажете го на онова нещо там.

Лиза Дънкан погледна отново към часовника. Оставаха четиридесет часа до крайния срок, определен от Лексина. Тя стана и напусна командния център.

 

 

Кратерът Нгоро-нгоро, Танзания

39 часа и 20 минути до разрушението

 

— Какво е това? — попита Лаго.

Бяха изгубили няколко часа, за да почистят напълно страните на камъка. Дължината му достигаше три метра и беше широк метър и двадесет. Имаше идеално равни ръбове и гладка повърхност, с изключение на мястото, където бе нанесен староруническият текст. Муалама бе готов да се обзаложи, че дори със съвременните методи на лазерно гравиране не може да се постигне толкова съвършена изработка.

Той отстъпи назад и избърса с опакото на ръката потта от челото си.

— Нали до съвсем скоро следваше — промърмори. — Първото, което трябва да определиш по време на разкопки, е на каква приблизителна възраст е обектът.

Лаго погледна замислено камъка.

— Да, но случаят е малко объркан. Ако се съди по дълбочината, на която го намерихме, и според сведенията за този район — няколко хиляди години. Но…

— Няколко хиляди? — прекъсна го Муалама. — Твърде обща преценка. Ще те помоля да бъдеш по-конкретен.

Лаго вдигна бележника, поставен върху купчината пръст. Разгърна го и потърси записките, които си бе водил по време на разговорите с професора. След това взе рулетката и измери точната дълбочина, на която се намираше камъкът.

— Според мен е бил закопан преди две до три хиляди години. — Той вдигна глава. — Но това е невъзможно, чичо. Трябва да е било много по-скоро…

— Защо смяташ така?

— Заради другите геологични признаци, които открихме на върха. Ако се съди по тях, това място е било разкопавано и друг път — малко след първоначалното полагане на камъка. Не е ли така?

Муалама кимна.

— И кой може да го е направил? Някой, който се е справил по-добре от теб?

— Ти кой мислиш, че е? — попита Муалама.

— Не зная.

— Хайде, поразмърдай си мозъка. Нали това исках от теб? Кажи ми, какво е това тук?

— Някакъв знак?

— Да, но какъв.

— Такъв, който бележи някое особено място.

Муалама се усмихна.

— Кой знае, може и да си прав. Всъщност, аз също смятам, че има нещо особено в това място. Само че съм на друго мнение за характера на този знак.

— И какво е то?

— Според мен това е надгробен камък.

Муалама се засмя.

— Издърпай дотук края на въжето от лебедката на джипа — нареди той.

След като изровиха канал под камъка, Муалама пъхна стоманеното въже отдолу и го завърза здраво. Накрая прати Лаго при лебедката и му даде знак да я включи. Въжето бавно се изпъна, шумът от двигателя се усили, но камъкът не помръдваше.

— Спри! — извика Муалама.

Лаго отпусна ръчката. Муалама коленичи до камъка и се опита да освободи още малко от долната му стена. Накрая подпъхна отдолу яката метална щанга, плю си на ръцете и започна да я повдига. Камъкът лекичко се помести.

— Дърпай! — извика той.

Въжето се опъна, лебедката издаде протяжен вой, но този път плочата се повдигна няколко сантиметра. Муалама внезапно се уплаши да не я счупи. Наведе се бързо, подпъхна щангата още по-надълбоко и отново повдигна, като си помагаше с рамо. Плочата започна да се приплъзва надясно.

— Какво правиш? — извика му уплашено Лаго.

— Не спирай да дърпаш! — Муалама отново подпъхна щангата и продължи да натиска в същата посока. Разстоянието между долния ръб и земята бавно се увеличаваше и вече бе деветдесет сантиметра. Обувките на професора затъваха в меката почва, той отчаяно се опитваше да не изпусне хлъзгавата от пот дръжка на щангата. Успя да я премести още малко по-навътре и вдясно. Плочата се бе наклонила едва забележимо.

Муалама вдигна глава — левият край на плочата вече се издигаше над ръба на изкопа. Той отново напрегна мишци, съсредоточавайки цялата си сила в металната тръба, като се стараеше да премества плочата покрай десния ръб. Почти тридесетина сантиметра от левия й край се бяха опрели в горната страна на изкопа.

Изведнъж отсамният край увисна, Муалама изгуби равновесие и изпусна щангата. Той клекна, подложи гръб под каменната плоча и се преви под непосилната й тежест.

— Ей, къде изчезна? — долетя до него уплашеният вик на Лаго.

— Продължавай… — изхриптя Муалама, спря да си поеме дъх и извика, като дишаше мъчително между отделните думи: — … да дърпаш… с… лебедката!

Натискът върху гърба му много бавно отслабваше, въжето поемаше все повече от тежестта на плочата и за един кратък миг Муалама намери сили да се намести по-удобно и да разкрачи крака. За разлика от горната повърхност, долната се оказа грапава и дращеше болезнено наранената кожа на гърба му.

Кабелът се изхлузи от средата на плочата и тя внезапно се стовари с цялата си тежест върху професора, приковавайки го към земята.

— Чичо! — изкрещя Лаго.

Муалама се извъртя в тясната ниша под плочата й примижа към светлината, която прозираше под ръба й. Намираше се в капан. Стоманеното въже бе изместено от центъра, а плочата се подпираше на ръба на изкопа.

— Въжето държи ли още? — викна Муалама.

— Какво?

— Отпуснато ли е въжето?

— Да.

— Прекарай джипа до изкопа. Издърпай въжето, вържи го за металната скоба на бронята и после ще теглиш назад с цялата тежест на колата. Разбра ли?

— Ясно. Тръгвам!

Муалама зачака търпеливо. Не след дълго спирачките на джипа изскърцаха съвсем наблизо. С помощта на Лаго той отново намести примката на въжето точно в средата на плочата. Дръпна го встрани, за да се увери, че няма да се измести като предния път и въздъхна.

— Добре! Спирай лебедката! Включи на задна и карай бавно!

— Разбрано.

— Бавно ти казах!

Докато Лаго пълзеше назад с джипа, Муалама не сваляше очи от плочата над него. Трябваше да внимава. Още едно изплъзване и този път няма да му се размине.

След няколко минути на внимателно маневриране плочата се отмести до самия край.

— Спирай! — викна Муалама, седна на дъното, въздъхна и бавно се изкатери. — Гаси!

— Сега какво ще правим? — попита Лаго, след като дотича при него.

— Ще копаем още — отвърна професорът, вдигна захвърлената наблизо лопата и му я подаде. — Камъкът е само знак за нещо, което е скрито отдолу. Хайде, скачай при мен.

Лаго го последва неохотно.

След не повече от десетина минути лопатата на Лаго блъсна нещо твърдо. Двамата приклекнаха и се заеха да разравят с ръце рохката пръст. Когато приключиха, изкатериха се обратно и погледнаха надолу.

— Какво по дяволите е това? — попита Лаго.

Беше черен, метален цилиндър с дължина два метра и диаметър един. Повърхността му бе съвършено гладка и блестяща, сякаш не бе прекарал няколко хиляди години заровен в земята.

— Саркофаг… — произнесе Муалама.

— Но чий?

— Хайде да видим.

Повтаряйки същата процедура, те успяха да вдигнат цилиндъра до ръба и сетне да го претърколят на тревата до каменната плоча. Муалама прокара пръсти по горния му край, търсейки цепнатини.

— Откъде знаеше за ковчега? — попита нетърпеливо Лаго.

— Не съм знаел — тросна се професорът. — Предполагах — също като Бъртън — че тук е било скрито нещо, само не знаех какво. И аз като него винаги съм смятал, че съществува връзка между много легенди от този край на света. Сведенията за присъствието на пришълци на нашата планета подхраниха още повече вярата ми.

— Смяташ, че е някаква голяма конспирация?

— Не съм от хората, които вярват в съвпадения. За мен всяко следствие си има причина. Но първо, нека поизпитам малко знанията ти.

Лаго завъртя уморено очи, но не посмя да възрази.

— Огледай земята, която изкопахме, за да извадим камъка. Сравни я със слоевете по стената на изкопа. Погледни и почвата от вдлъбнатината на ковчега. Кажи ми сега, смяташ ли, че надгробната плоча е била поставена по едно и също време със саркофага?

— Не — поклати глава Лаго, след като се вгледа внимателно. — Различни са.

— Добре. Одеве каза, че съдейки по вида на почвата и дълбочината на изкопа, каменната плоча е била положена преди две-три хиляди години. А какво ще кажеш за саркофага? От колко време лежи заровен там?

Лаго направи справка със записките си.

— Това е невъзможно.

— Уповавай се на фактите, а не на това, което пише в записките.

— По най-обща преценка саркофагът е бил заровен преди около десет хиляди години.

— Но защо го смяташ за невъзможно?

— Защото цивилизацията… — Лаго замълча. — Значи е аирлиански артефакт.

— Така изглежда. Според антрополозите Африка е древната люлка на човечеството. Така например в Америка са открити свидетелства за човешко присъствие, датиращи отпреди тридесет хиляди години, докато на нашия континент възрастта им достига сто хиляди години! Разбира се, все още не разполагаме с достатъчно информация. Основаваме теориите си на съвсем оскъдни доказателства, а ги наричаме наука и твърдим, че отговарят на истината. Колко пъти през последното столетие подобни теории са намирали своето опровержение, за да потънат в забрава? Ето още нещо, върху което да помислиш. Какво би станало, ако някой се бе натъкнал на това откритие преди разкритията за Зона 51 и присъствието на аирлианците на Земята?

Лаго прехапа устни, замислен над въпроса.

— Предполагам, че това щеше да се превърне в първото доказателство за посещаването на Земята от пришълци.

Муалама поклати съчувствено глава.

— Грешиш! Ти си млад и наивен. Погледни на нашето общество като на дълбока река, която протича покрай каменни брегове. Знаеш ли какво е необходимо, за да се промени коритото на реката? Да се променят човешките разбирания? Дори днес, когато около Земята обикаля извънземен космически кораб, дълъг цели два километра, мнозина са склонни да затворят очи и да се преструват, че го няма. Щом един такъв обект, който може да се наблюдава през телескоп, не влияе на хората, как ще им подейства това долу? — той посочи цилиндъра. — Бъртън е видял нещо, което е променило представите му за света. Освен това са му разказали — не зная кой и кога — за пришълците, посещавали Земята. И той е посветил живота си, за да разкрие докрай тази истина.

— Успял ли е?

— Мисля, че е разкрил част от нея. Но ние няма да се задоволим с толкова малко. Нека ти кажа нещо — Муалама се наведе напред и една капка пот се търкулна от челото му. — Години наред държах отворени очите, ушите и ума си. Но не проговарях. Виждах неща, които нямаха обяснение. Ето например в Австралия са открили останки от Homo erectus^[2]. Необяснимо как неандерталецът и Homo sapiens се озовават в една и съща ера. Стадии в развитието на човека, които би трябвало да са отдалечени една от друга на стотици хиляди години, в действителност заемат един и същи период от време. Ами данните за открити скелети на Homo sapiens на дълбочина под тази на неандерталеца? Как ще обясниш това? И още ред други подобни странни открития. Чел ли си за някое от тях?

Лаго само поклати глава.

— Разбира се, че не си — ухили се Муалама. — Защото всеки, дръзнал да публикува подобни „глупости“, ще бъде обявен за смахнат. Има обаче и такива, които не се боят от истината. Ричард Бъртън, човек, който се е доверявал на опита си. Професор Нейбингър, неподвластен на предразсъдъците в съвременната наука. Разкритията му за Голямата пирамида се основават на таен доклад в архивите на Кралския музей, в който се описват изследванията на Хамънд през 1976 г. върху остатъчната радиация в пирамидата. Разбира се, Хамънд отказал да публикува резултатите, защото се боял да не се изложи на присмех, а и не разполагал с каквото и да било обяснение. Но сега вече знаем каква е причината за повишената радиация — аирлианците оставили атомна бомба в една от долните галерии. Мисля, че Нейбингър не е могъл да приключи докрай изследванията си в Гиза. Под онова плато се крият още неща, които ще изненадват света… — Муалама млъкна внезапно, сякаш осъзнал, че е разкрил повече, отколкото изисква здравият разум.

— Но… — Лаго се поколеба.

— Хайде, кажи — подкани го Муалама.

— Някои неща мога да си обясня. Радиацията в пирамидите, староруническите надписи върху надгробната плоча. Но вкаменелостите? Те какво общо имат с аирлианците?

— Добър въпрос — кимна доволно Муалама. — Ще ти призная, че и аз си го задавах често. Засега не разполагам с отговор. Засега. Вярвам обаче, че съществува връзка. Може би нашето минало не отговаря на представите, които е изградила съвременната наука. — Муалама внезапно смени темата. — Чувал ли си за Аксум?

— Една от най-ранните империи в света — потвърди Лаго. — Била е основана около втори или първи век преди Христа, на територията на днешна Етиопия и Кения. В годините на своя възход е търгувала с Гърция и Рим, дори установила връзки с Индия и Китай.

— Много добре — похвали го Муалама. — Получаваш петица. Тази империя наистина не се радва на популярност. Най-вече, защото е била тук, в Африка, населението й е било чернокожо, а черният човек никога не е бил на мода в учебниците по история. Но в разцвета си Аксум действително е съперничел с царствата, с които е търгувал — Рим, Китай и Индия. Аз също дълго време събирах легенди от Аксумската империя. — Той обърна дългия си, черен показалец към Лаго. — Ние, археолозите, сме като детективите. Трябва да разследваме миналото и за целта ни е необходима колкото се може повече информация. Според моя метод това става най-лесно с помощта на митове и легенди от определения период. В тях има далеч повече истина, отколкото предполагат хората.

Преди много години, когато бях студент като теб, моят професор в университета ме изпрати в Северна Етиопия. Дисертацията ми беше върху Аксум и той ми каза, че ако искам да я напиша добре, трябва да посетя местата на древната империя и да усетя атмосферата. Така и направих. Пътувах из страната, срещах се с местни учени. Край езерото Тана в Северна Етиопия има много манастири. Тези места не са претърпели съществена промяна през последните неколкостотин, а дори и хиляда години. Християнството се е установило сравнително рано в Етиопия — и в Аксум също. Подобно на този кратер и езерото Тана е разположено на около два километра над морското равнище, в северозападната част на Етиопия. От най-южния край на езерото води началото си Сини Нил, който се спуска от един великолепен водопад, за да започне сто седемдесет и три километровото си пътешествие до Хартум в Судан, където се слива с Бели Нил.

Самото езеро е с дължина сто и дванадесет километра и ширина деветдесет. Водите му са разделени от тридесет и седем острова, на много от тях са построени древни манастири и църкви, в които се съхраняват стари икони и ръкописи. В тях се говори не само за вярата, но и за много други интересни неща. За първи път християнството е достигнало до тези места някъде през пети век след Христа и днес продължава да бъде доминираща религия, въпреки че се срещат евреи, анимисти и мюсюлмани. Много от хората около езерото се прехранват с риболов и все още използват папирусови платноходки, подобни на тези, които бяха открити в гробниците на фараоните. Но още преди да се появят по тези места християнството, мюсюлманството и юдаизмът, там е имало и други религии. Като повечето други народи и древните жители на Аксум са почитали Бога на слънцето. Години след появата на християнството царицата на Шеба продължавала да се прекланя пред Бога на слънцето. Всъщност, в древните писания, свързани с посещението й при цар Соломон, я наричат с цялото й име — царицата на Шеба и Аксум.

Лаго се бе подпрял на бронята на джипа и слушаше захласнато лекцията.

— Народът на Аксум почитал и други, по-древни божества. По някои места се наблюдава странна смесица от християнството и заемки от по-стари религии. Освен това научих, че някой друг бил посещавал островните църкви преди стотина години. Проявих интерес и упоритост, докато узная, че името на този чудат бял изследовател е сър Ричард Франсис Бъртън. Още по-изненадан останах, когато научих, че в официалната му биография не се споменава и дума за тези негови пътешествия. Тогава за първи път си дадох сметка, че Бъртън е имал таен живот и веднага ми се дощя да узная причината за това. Исках да разбера какво е търсел по същите места, по които сега минавах аз.

— И какво беше то?

— Мисля, че е търсел ключ.

— Ключ за какво?

— Сигурно си чувал за старозаветния кивот? — отвърна с въпрос Муалама.

Лаго кимна.

— Носят се слухове, непотвърдени, естествено, че кивотът — ако наистина съществува — все още е скрит някъде из Етиопия.

Муалама се разсмя.

— Виждаш ли колко си предпазлив? „Ако наистина съществува“!

— Не е ли така?

Муалама сви рамене.

— Не зная. Според мен съществува „нещо“, което хората са наричали „кивот“. „Кебре негест“ — „Величието на царете“ — е писмен документ от епохата на цар Менелик I, син на царицата на Шеба и Соломон. В него се казва, че когато Менелик бил младеж, той се отправил към Йерусалим и посетил баща си. Върнал се у дома, в Аксум, придружаван от Азариас, сина на висшия свещенослужител Задок. Двамата донесли кивота и го поставили в църквата „Света Мария от Сион“ в Аксум.

— И аз съм чувал тази история. Но не мога да си обясня, защо не са останали никакви рисунки на кивота? Ако някога го намерят, това ще е най-великото откритие в цялата история на археологията!

Муалама се ухили.

— Ето че разсъждаваш като бял. Посещавал ли си някога църквата „Света Мария от Сион?“

— Не.

— А познаваш ли някой, който е бил там?

— Също не.

— Значи слуховете и легендите не бяха достатъчни, за да ги провериш на място или да поискаш да станеш археолог? — Муалама не изчака отговора. — Така е и с много други неща. Хората си шушукат. Някой казва: „Трябва да се направи нещо! Да се провери каква е истината!“ И все чакат друг да го стори. А истината потъва в забрава. Аз съм ходил в църквата. Също както и Бъртън — той я е посетил през 1877 г. Биографите му твърдят, че отишъл в Африка да търси злато, тъй като финансовото му състояние било разклатено, но не това го е интересувало. Парите никога не са били важни за него. Искал е да открие истината. В църквата има един монах, комуто е отредено да се грижи за светите одежди и утвари, и тази длъжност се предава през поколенията. Никой, освен него, няма право да влиза в отредената за одеждите стаичка.

— Хубав начин да се подхранва легендата — отбеляза присмехулно Лаго, засегнат от думите на чичо си.

Муалама тупна с ръка по саркофага, върху който бе седнал.

— Тази загадка — аирлианците — е просъществувала достатъчно дълго, докато хората са се присмивали на съобщенията за НЛО и други такива. А през това време американците вече са провеждали изпитателни полети с летателни апарати като скакалците в тяхната Зона 51. — Той размаха заканително пръст. — Никога не прибързвай с решенията за толкова важни неща. Бил съм в онази църква и разговарях с монаха.

— Да не смяташ, че пазят кивота?

— Прекарах две седмици там — Муалама сякаш не беше чул въпроса. Монахът ми каза, че рядко идвали посетители. Не повече от пет-шест души на година. Изумително, нали? Носят се легенди за толкова причудливи неща, свързани с църквата, а посетителите са шепа хора. При това никой от тях не останал толкова дълго, колкото аз. Боя се, че бях малко досаден. Всеки ден преследвах нещастния старец с нова порция въпроси. Настоявах да ми разкаже всички легенди и истории, които е чувал някога. И накрая той проговори… — погледът на Муалама се зарея. — Една нощ, когато седяхме в двора на църквата, под старото дърво, той започна да ми разказва и не спря, докато не изгря слънцето. Чух толкова странни истории, довери ми разкази, които не бе посмял да сподели с никой друг. Призори трябваше да се върне към молитвите си. — Муалама кимна сякаш на себе си и погледна усмихнато Лаго. — Не, не мисля, че кивотът е скрит в църквата. Защото монахът ми каза, че не е там. Не директно, но някак между другото ми даде да разбера, че някога са го крили вътре, но за съвсем кратко. Мисля, че кивотът е бил на много места.

— И къде е сега? — попита любопитно Лаго.

— О, той не пожела да ми каже. Разбрах обаче, че са го преместили, а църквата служи за заличаване на следата. Все пак ми намекна къде да търся повече информация. Отидох в Англия и прерових всички материали за сър Бъртън. Намерих нови следи, което ме отведоха на други места.

Ето с какво се занимавам през последните двадесет години. Ходя насам-натам. Събирам късчета от мозайката и ги подреждам едно до друго. Вървя из целия свят по стъпките на сър Ричард Бъртън. Мисля, че ръкописът, който открихме, разказва на онзи непознат, мъртъв език, за пътешествията на англичанина и за неговите открития. Ако го комбинирам с моите собствени знания, ще се получи много интересна картина. Трябва да намерим някой, който да го преведе.

Та както ти казах, отидох на езерото Тана и посетих всички манастири. На остров Дега Естеванос имаше много малък манастир, изсечен в стръмна скала, на около триста метра над езерото. Дотам се стига само по въжена стълба, и то ако я спуснат монасите. Трябваше да чакам четири дни, преди да ме пуснат горе.

Муалама замлъкна.

— И? — подкани го нетърпеливо Лаго.

— Там открих пергамента, в който за първи път се съобщаваше за това място. В легендите, които бях изучавал, се твърдеше, че кивотът се намирал на едно място, наречено Залата на познанието, и че имало ключ, с чиято помощ да се попадне там. — Муалама се надигна. — Хайде, починахме си. Сега да видим какво сме намерили. — Той прокара пръсти по цепнатината, която бе открил в началото, докато Лаго надничаше през рамото му. Изведнъж Муалама отскочи назад, а капакът на цилиндъра се повдигна със свистене и се разтвори докрай, подпиран от две хидравлични ръце.

— О, Боже Господи! — прошепна Лаго.

Скелетът бе висок повече от два метра, с непропорционално издължени ръце и крака. Лицевите кости също се различаваха от човешките — бяха продълговати, с дълбоко хлътнали очни орбити. Фигурата беше облечена в черно наметало, което се бе запазило по-добре от тялото. На главата й бе положена златна корона — по-скоро верижка от златни брънки с голям черен камък в центъра. Дясната ръка стискаше метален жезъл, който завършваше с лъвска глава, украсена с чифт рубини.

— Какво е това? — попита Лаго, сочейки жезъла.

Муалама се пресегна и внимателно го изтръгна от ръката на скелета. Оказа се изненадващо тежък. Той го завъртя на светлината, а лъчите на залязващото слънце изтръгнаха блясъци от метала и рубините.

— Струва ми се, че открихме ключа.