Робърт Дохърти
Сфинксът (1)

Пролог

Платото Гиза

27 май 1885 г.

 

Загадъчното лице на Сфинкса се издигаше над пясъците. Слънцето вече огряваше с първите си лъчи обветрените и напукани скали в основата му. Двамата мъже, които приближаваха статуята, спряха. Изглеждаха като джуджета, сравнени с масивната каменна скулптура, а краката им потъваха в ситния пясък. Зад раменете на Сфинкса се виждаха трите пирамиди от Гиза, които изпълваха целия западен хоризонт.

— Абу Хол — произнесе един от мъжете на арабски и думите му прозвучаха приглушено зад плътно намотания около лицето му плат. — Бащата на Ужаса — добави той на английски.

Главата на статуята бе широка двадесет стъпки и почти толкова висока. Вратът и раменете й се сливаха с фона на пясъчните дюни, които се ширеха докъдето стига окото — досущ като океанска повърхност.

— Впечатляваща гледка. — Вторият мъж също говореше на арабски, но едва доловимият акцент сочеше, че това не е матерният му език.

— Тялото е още по-забележително — рече арабинът. — Скрило се е под земята преди много, много години.

— Откъде тогава знаеш, че има тяло?

Арабинът повдигна рамене.

— Или ще се довериш на онова, което знам, англичанино, или смятай, че си губиш времето — той посочи обезобразеното лице над тях. — Носът е бил разтрошен с гюле. От някой негодник.

— Говори се, че самият Наполеон наредил да стрелят по него, когато минавал от тук с войските си.

Арабинът плю презрително в пясъка.

— Лъжа е, който и да го твърди. Още сто години преди Наполеон турците са поругали лицето. Съществуват много неверни истории за Сфинкса и пирамидите.

— А ти знаеш ли истината?

— Знам някои факти, господин Бъртън.

Ричард Франсис Бъртън отметна назад качулката, вдигна глава и огледа древния паметник. Лицето му бе обветрено и насечено от белези, досущ като това на Сфинкса. От двете страни на горната челюст имаше тъмночервени резки, спомен от копието, с което го бяха промушили само преди няколко месеца. Разредена, четинеста брада, заобикаляше мястото на незарасналите рани, а смуглото му, мрачно лице се отличаваше твърде малко от това на изправения до него арабин.

Гласът на англичанина беше нисък и дрезгав — заради раната, която бе засегнала и лигавицата от вътрешната страна на устата. Докато говореше, в ъгълчетата на устните му се събираха ситни капчици слюнка, примесени с гной и кръв, но той не им обърна внимание, завладян от внезапно споходилото го вълнение.

— Мой скъпи Каджи, аз съм единственият европеец, успял да проникне в Мека и Медина. Чел съм свитъците, написани на древни езици и невиждани досега от друг представител на западната цивилизация. Стоял съм в подножието на могъщите Хималаи, прекосявал съм Арабската пустиня и съм стигал нагоре по Нил далеч отвъд първите прагове. Но има още много неща, които бих искал да видя, преди да умра — като например истинските извори на Нил, мините и съкровищата на цар Соломон, светилището, в което — според преданията — е бил положен кивотът, и Лунните планини, които се крият зад непрогледна мъглива пелена.

— Някои от тези места са митични — отвърна Каджи. Той също отметна назад качулката, разкривайки изсеченото лице на възрастен мъж, с плешиво, сбръчкано теме. Имаше голям, закривен нос, а очите му бяха като черни въглени, затъкнати в орбитите.

— Не, не съм съгласен — поклати глава Бъртън. — Чувал съм за загадъчни места наоколо. За скрити чудеса. Носят се слухове, потвърдени в някои древни писания, че под Сфинкса имало скрита галерия. Залата на познанието, така се наричала. Залата на истината. Казват, че в там се съхранявали свитъци с летописи за събития, свързани с изчезналия континент Атлантида. А когато тръгнах да диря истината за всичко това, съдбата ме доведе при теб. Ти си единственият, който познава тайните на пирамидите. Няма да се откажа, докато не зърна със собствените си очи тази зала.

Каджи втренчи поглед в лицето на чужденеца.

— Върви си в твоята Англия. Това, което търсиш, може да ти донесе нещастие. Понякога е по-добре да не знаеш истината. Защото истината е нещо много, много опасно.

Бъртън се засмя.

— Няма да се хвана на историите, с които вие, египтяните, плашите чужденците. Бил съм на много опасни места и неведнъж съм гледал смъртта в очите. Тъй че не очаквай от мен да се откажа толкова лесно. Аз съм поел по моя тарике — продължи Бъртън. Думата, която той произнесе на арабски, се превеждаше като духовен път, водещ към истината, като обикновено се разбираше истината за Бога. Но този път Бъртън не беше съвсем сигурен къде ще го отведе неговият тарике. Той бръкна в пазвата си и извади кръгъл медальон, който висеше на верижка около врата му. Върху лицевата му страна бе издълбано око, кацнало на върха на пирамида.

Каджи прокара сбръчкани пръсти по повърхността на медальона.

— Откъде имаш това?

— От Медина. Даде ми го един човек на име Абду Ал-Иблис.

Каджи застина.

— Да не си негов ученик?

Бъртън поклати глава.

— Не. Известно време двамата разменяхме мисли. Много странна личност. Та той ми го даде.

— А получи ли нещо друго от него? Ключ например?

— Какъв ключ?

— Ако е у теб, ще знаеш — Каджи го разглеждаше изпитателно, но англичанинът не бързаше да отговори. — Е, нека такава бъде съдбата ни — предаде се накрая арабинът. — Ще те отведа вътре. Това, което търсиш, лежи под нас.

— Залата на познанието?

— Да.

Бъртън се огледа.

— През пясъка?

— Има и други начини да стигнем до това място — Каджи посочи Голямата пирамида. — Ще трябва да отидем там. — И той тръгна да заобикаля Сфинкса.

Отдалеч изглеждаше сякаш средната пирамида е най-висока, но Бъртън вече знаеше, че това е илюзия, дължаща се на особеностите на терена. В действителност най-далечната пирамида, онази, която бе разположена в североизточния край на платото, бе най-високата и най-масивната от трите.

Той ускори крачка, за да застигне водача си. Носеше, също като Каджи, дълго наметало, с каквото се обличаха хората от пустинята. Ричард Франсис Бъртън бе необикновен човек и нямаше нищо случайно в присъствието му тук, в Египет, защото вървеше по дирите на загадки, забулени в легенди или споменавани в чупливи, изсъхнали папируси. Роден през 1821 г. в Англия, той бе учил известно време в Оксфорд, където се бе прославил като единствения студент със сериозни интереси към арабския език. Още на втората година, отвратен от тесногръдието на колегите и преподавателите си, Бъртън бе напуснал колежа и бе постъпил в армията. През 1842 г. той бе изпратен на служба в Индия, където веднага и с неимоверен ентусиазъм се зае да изучава отпърво хинди, а сетне и персийски. Благодарение на езиковите си способности и армейската подготовка не след дълго привлече вниманието на тайните служби и скоро след това стана шпионин и съгледвач на Британската окупационна армия, пратен да изследва границите на Британската империя в тази част на света. По време на една от тези мисии той бе заболял от холера. Дадоха му двегодишен отпуск по болест, който той използва, за да стане суфи^[1], или човек, който изучава и търси универсалната истина за Бога и неговото място в света на хората.

Той беше единственият немюсюлманин, посетил Мека и Медина — преоблечен като правоверен и уповаващ се на перфектното владеене на арабски и персийски, благодарение на което се бе представял за персийски търговец. Беше виждал Кааба^[2], сърцето на исляма, нещо, което нито един неверник нямаше право да зърва с очите си, ако държи на живота си.

От Арабия той се бе прехвърлил в Африка, надявайки се да организира експедиция и да открие митичните извори на Нил. Отново благодарение на способността си бързо да учи нови езици и на интереса си към непознати места, той бе научил много истории, разказвани вечер край лагерния огън от подпийнали търговци и водачи. Още в Мека за пръв път бе чел за древните тайни, скрити в недрата на платото Гиза. Един човек, за който се говореше, че също е суфи — Абду Ал-Иблис — го бе открил по незнаен начин и го бе насочил към африканския континент, а също така му бе подарил медальона, който, според него, щял да му осигурява безпрепятствено пътуване. Единствената молба на Ал-Иблис бе Бъртън да се върне в Мека и да му разкаже за откритията си. Бъртън не се бе доверил на Ал-Иблис — долавяше стаеното в другия зло, и реакцията на Каджи сочеше, че инстинктът му и този път не му е изневерил. Но англичанинът знаеше, че нерядко пътят към истината води до подобни личности и че ако иска да достигне целта си, нищо не бива да го спира.

Това, което разпалваше още повече интереса му, бяха разказите за митичната Зала на познанието, скрита някъде под каменните строежи в Гиза, в далечните покрайнини на Кайро. Казваха, че в Залата била заровена Истината, макар никой да не знаеше какво означава това. Едни смятаха, че ставало въпрос за религиозната истина, която според мнозина олицетворяваше единствения истински Бог, други твърдяха, че се имала предвид истината за света отпреди Потопа, историята за Атлантида и корените на човешката цивилизация от праисторически времена. Каквото и да се криеше там, Бъртън бе твърдо решен да го намери.

След като лагерът му край Бербера^[3] бе атакуван от сомалийски главорези и той получи свиреп удар с копие в челюстта, Бъртън бе принуден да отложи замисленото пътешествие до изворите на Нил. На обратния път за Англия, където се надяваше да получи квалифицирана помощ, той се бе отбил в Гиза, за да изследва лично загадката, преди да се качи на парахода. Настоятелните му въпроси го бяха отвели при Каджи, един стар египтянин, обитаващ схлупена колиба в самия край на платото. Доколкото можеше да определи, Каджи бе нещо като пазач на древните паметници, въпреки очевидната му бедност и липсата на каквито и да било връзки с властите в града. Бъртън изгуби близо седмица, докато старецът склони да разговаря с него. Още една седмица му бе необходима, за да го убеди да го разведе из платото тази вечер.

Докато се приближаваха към Голямата пирамида, англичанинът усещаше как го изпълват познатите тръпки на възбудата. Беше чел доклада на един английски математик — Джон Грийвс, посетил пирамидата още през 1638 г. Бъртън също така бе изучавал задълбочено статиите и измерванията на французина Едме Франсоа Жомар, направени по поръчка на самия Наполеон. Жомар бе определил, че височината на пирамидата на Хеопс е 481 стъпки^[4], което означаваше, че все още в света няма толкова висока постройка, която да е дело на човешки ръце. Още по-изумително според Жомар бе, че дължината на всяка една от страните е 755 стъпки, което говореше за невероятната точност и добрите математически познания на древните строители на пирамидата. На всичко отгоре страните на трите пирамиди бяха ориентирани по един и същи начин спрямо посоките на света.

Бъртън вече не се съмняваше, че това, което знае, е само малка част от истината. Вроденият му инстинкт към тайнственото и загадките се пробуждаше и подсилваше възбудата му, докато доближаваха основите на Голямата пирамида. Остана доволен, когато Каджи го отведе право при входа, прокопан по поръчение на халиф Абдула Ал Мамюм. От старите свитъци в Медина Бъртън бе узнал, че халифът е посетил Голямата пирамида през 820 г. и завладян от желанието да „удесетори тайнството на науката“ и да „разшири човешките хоризонти на познанието“, бе наредил да се прокопае тунел в една от стените. Свитъците с арабски текстове бяха сред малкото източници, довели Бъртън в Гиза.

Каджи подаде на англичанина една керосинова лампа.

— Ще я запалим, след като влезем вътре. По-добре никой да не знае какво ще правим тази вечер, а из мрака нерядко се навъртат крадци и разбойници. Освен това властите официално са забранили да се влиза в пирамидите. Който дърпа конците, познава добре силата на истината и се бои от нея. — Каджи въздъхна. — Господин Бъртън, това е последната ви възможност да се обърнете и да си идете. Моля ви, господарю, умолявам ви, не продължавайте по-нататък. Честно ви предупреждавам, че там ви очаква смъртта.

— Смъртта очаква всички ни — отвърна Бъртън. — Не можеш да ме спреш.

Каджи се обърна към пирамидата.

— Да бъде тогава волята на Аллаха.

Пресякоха сумрачното преддверие и навлязоха предпазливо в тунела, докато мракът ги обгърна напълно. Едва тогава Каджи запали фенерите.

— През девети век хората на халифа пробили отвор в стената, след като я нагрели с огън и изсипали охладен оцет върху нагорещената плоча — обясняваше арабинът, докато вървяха из тунела.

Бъртън приведе глава, тъй като таванът над тях непрестанно се снижаваше. Подът под краката им започна да се издига стръмно нагоре.

Каджи посочи с ръка.

— След доста усилия хората на халифа достигнали този оригинален тунел, скрит зад една въртяща се каменна врата. Входът водел към Залата на царицата и Голямата галерия, в края на която, в сърцето на самата пирамида, е Залата на царя.

— Но и в двете нямало нищо, когато ги отворили — отбеляза замислено Бъртън.

— Названията са дадени от хора, които не са познавали добре историята. Вярно, че в пирамидата има само няколко големи помещения, но това съвсем не означава, че в тях са били погребани царят и царицата. Никой всъщност не знае какво е имало в тези стаи… ако въобще е имало нещо — добави той. — Освен това сега не отиваме горе.

Арабинът положи длани върху един от страничните каменни блокове. За първи път Бъртън забеляза големия пръстен на дясната му ръка. Малко се стресна, когато плочата се отмести със зловещо стържене, разкривайки тесен отвор.

Каджи се пъхна през отвора и Бъртън го последва без покана. Тук тунелът се разширяваше и скоро стана около пет стъпки висок и четири широк. Но Бъртън все още трябваше да стои приведен, докато Каджи се промуши край него и затръшна плочата.

Едва сега, когато пътят навън бе затворен, Бъртън почувства грандиозността на пирамидата. Над главите им имаше хиляди и хиляди грамадни каменни блокове. Въздухът беше сух и застоял. Подът бе покрит с тънък, равен слой прах, а тунелът се спускаше надолу в тъмнината, под ъгъл от около трийсет градуса.

Каджи пое навътре в тунела, а Бъртън го следваше по петите. Фенерите в ръцете им хвърляха издължени сенки по стените в двете посоки. Бъртън спря на едно място и насочи светлината от фенера към стената. Цепката между каменните блокове беше толкова тясна, че не му се удаде да пъхне острието на ножа си вътре. Остана възхитен от забележителното майсторство на строителите на един толкова мащабен проект. Дори прочутите майстори зидари на катедрали в Европа не можеха да се похвалят с подобна изработка, а пирамидите са били издигнати още когато европейските племена са обитавали колиби.

Беше изостанал от своя водач. Долови някакъв шум и осъзна, че Каджи брои на глас. Ускори крачка и едва не се блъсна в него.

— Намираме се в основата на пирамидата — Каджи прокара пръсти по една каменна плоча. Бъртън забеляза, че пръстенът е обърнат с лице към дланта и че арабинът се опитва да го постави в специална ниша.

Вероятно беше попаднал на точното място, защото масивният каменен блок се завъртя под прав ъгъл, разкривайки тесни проходи от двете си страни. Бъртън прецени на око, че каменният блок тежи поне няколко тона, ала въпреки това се бе извъртял гладко, почти безшумно. Чудесно балансиран механизъм, чието функциониране не бе повлияно от изминалите години.

— Наляво — упъти го Каджи.

— А какво има надясно? — попита Бъртън.

— Смърт.

— Капан за крадците на гробове?…

— Не. Сандъче, в което се спотайва гибел за всички в пирамидата и извън нея.

— Що за сандъче е това?

— Виждал съм го веднъж. Черно метално сандъче, положено в саркофага в залата под центъра на пирамидата. Не посмях да го отворя, дори не съм го докосвал. Баща ми каза, че вътре имало някакво страшно оръжие. Толкова могъщо, че било в състояние да разруши и трите пирамиди.

— Нима съществува подобна сила?

— Не зная.

— И откъде древните са се сдобили с него?

Каджи не отговори. Бъртън гореше от нетърпение да открие сандъчето, да го отвори и да види какво има вътре, но с големи мъки бе изтръгнал от Каджи обещанието да го отведе при нещо друго и сега не беше най-подходящият момент за промяна в плановете. Каджи махна с ръка през рамо, давайки знак на Бъртън, че трябва да върви отпред.

— Не, ти води — помоли го англичанинът.

Каджи сви рамене и се промуши през отвора. Бъртън се спусна след него и го побутна встрани. Двамата бяха толкова близо, че усещаше мириса на пот и едва доловимия лъх на силно подправена храна, идещ от устата на Каджи. Имаше и още нещо, по-дълбоко и неуловимо. Бяха му необходими няколко секунди, преди да си даде сметка какво беше то — миризмата на мъжкаря, който се готви за бой. Миризмата на страха.

Въздухът тук бе осезателно по-плътен. Бъртън го усещаше като натиск върху кожата, устните и гърлото си. Слоят от прах бе по-дълбок, съвсем равен и недокоснат от човешко присъствие, доколкото можеше да определи в сумрака.

Тунелът продължаваше да се спуска, но след около десетина метра Бъртън забеляза първата промяна. Стените вече не бяха изградени от гладко шлифовани блокове, а сякаш бяха прокопани в скалата.

Каджи потвърди онова, което бе забелязал.

— Намираме се под нивото на пирамидата, в недрата на земята.

Английският изследовател прокара ръка по стената.

— Тя е съвършено гладка. Слизал съм в много мини и пещери, но никъде не съм срещал подобно нещо. Кой е прокопал тези тунели? Строителите на пирамидата ли?

— Някои казват, че тунелите са отпреди времето на пирамидите — обясни Каджи, докато изтриваше избилата по челото му пот.

Бъртън втренчи очи в него. Наистина беше задушно, но не чак толкова. Зачуди се каква ли е причината за страха на водача му.

— Смята се, че трите пирамиди над нас са били построени по времето на Четвъртата династия на Старото царство, между 2685 и 2180 г. преди Христа — промърмори Бъртън. — Голямата пирамида е била построена по поръчка на фараона Хеопс, или Хуфу, както е известен на твоя език.

— Преди раждането на вашия бог — отбеляза Каджи. — Вашият Христос е само един пророк от Корана. Той е човек, не е бог.

Бъртън не виждаше никакъв смисъл да навлиза в теологични дискусии на това място и в този момент. Освен това опитът от запознаването му с различни религии го бе научил, че ако има бог в небето, пътищата към него са различни. А откакто бе признат за суфи, ислямът за него бе станал основна религия, източник на вдъхновението и възхищението му.

— Добре, кой е построил тези тунели, след като са по-стари дори от пирамидите? — попита той. — И дали самите пирамиди не са били вдигнати, за да скрият входа към тях? А може би, за да го отбележат?

— Тунелите са били построени от онези, които са изваяли Сфинкса и са изградили храма около него. В момента се движим точно в тази посока. На изток — той кимна глава.

Бъртън обмисли чутото.

— Значи Сфинксът е по-стар от пирамидите?

— Много по-стар.

— Колко много?

Каджи се засмя, за първи път, откакто бяха влезли в пирамидата.

— Ако ти кажа, едва ли ще ми повярваш. Съществува отпреди фараонът Менес да основе Първото царство.

— Но как е възможно? Кой го е построил тогава?

— Бил е изваян по времето на нетеру, управлявали през първата епоха.

— И кои са тези нетеру?

— Това е времето на боговете, на Озирис и Изида. Сега не е моментът да ти изнасям лекции по историята на моята страна.

— Но какви хора са живели тук в онази епоха?

— Тези, които дошли отвъд морето — отвърна Каджи и Бъртън го погледна озадачено. Изведнъж завъртя глава. Бе доловил съвсем слаб шум, нисък и кънтящ, като далечен грохот, който идваше отпред.

— Какво беше това?

— Реката на подземния свят — Каджи се размърда и пое предпазливо покрай стената. — Водите на Нил се разделят и преминават през тунелите под платото, после се връщат обратно в първоначалното си русло, но по-надолу по течението. Това е вторият Портал на Росту — има един на сушата и един във водата.

Около пет минути тунелът вървеше в права посока.

— На каква дълбочина се намираме? — попита Бъртън, но Каджи отново броеше на глас и не му отговори.

Арабинът спря и насочи светлината към стената отдясно. Натисна я на едно място и голямата каменна плоча, която по нищо не се отличаваше от околните, се отмести назад. Не се завъртя, а бавно се плъзна нагоре, в специално пригодения за целта жлеб.

— Как го отвори? — попита Бъртън, но Каджи само му даде знак да се промуши вътре. Стоеше притиснат до стената, а зад него имаше само непрогледен мрак.

— Не, ти върви пръв — посочи с пръст Бъртън.

Каджи се подчини. Влязоха, а зад тях плочата се спусна и прилепна толкова плътно, че не остана и следа от процеп.

— Къде сме сега? — попита Бъртън.

Бяха в просторен тунел, който също се спускаше надолу, но нещо не беше наред. Светлината от фенерите се разсейваше само на двадесетина стъпки от тях.

— Дадох ти дума да ти покажа онова, което търсиш — произнесе дрезгаво Каджи. — Това е единственият път, който води към Залата на познанието.

— Ти водиш — произнесе Бъртън и по устните на арабина затрептя усмивка.

Каджи вдигна фенера и пое предпазливо. Бъртън се забави само няколко секунди, а когато се озърна, на лицето му се четеше изненада. Разстоянието между двамата бе не повече от десетина крачки, но сякаш помежду им имаше пелена.

— Ако искаш да вървиш нататък, трябва да имаш силна вяра. Силна ли е вярата ти, чужденецо?

— Аз… — преди Бъртън да успее да отговори, Каджи изчезна от погледа му и в същия миг фенерът в ръката му угасна. Не се виждаше нищо, освен тази всепоглъщаща тъмнина — толкова нереална и неестествена, че Бъртън за миг си помисли дали не е изгубил зрението си.

Не без усилие на волята продължи пипнешком надолу в тунела, а въздухът ставаше все по-плътен. Повдигна ръка и зърна малка светеща точица — пламъчето на незагасналата лампа. Сякаш плуваше в безтегловност, не усещаше никаква връзка нито с тялото си, нито с останалия свят. Намираше се в друго време и в друго пространство.

Внезапно в очите го блъсна светлина, която за миг го заслепи. Бъртън се олюля и щеше да падне, ако Каджи не го бе задържал за ръката. Англичанинът премигна, опитвайки се да привикне със светлината.

— Ето… — прошепна Каджи.

Бъртън зяпна. Беше толкова поразен, че дори не обърна внимание на болката от раните си. Двамата стояха върху тесен корниз, който преминаваше по края на грамадна пещера. Светлината извираше от сфера, около пет метра в диаметър, увиснала в центъра на подземната кухина, толкова ярка, че не можеше да задържи погледа си върху нея за повече от няколко секунди.

— Ето я Залата на познанието — произнесе тържествено Каджи, сочейки пода на пещерата, на около стотина стъпки под тях.

— Господи Исусе! — възкликна Бъртън, когато видя какво има там.

Беше съвсем точно копие на Сфинкса — само че това тук не беше засипано с пясък, нито пък бе изградено от камъни. Чудовището бе съвършено черно и сякаш поглъщаше светлината. Главата му беше по-голяма, а носът бе напълно запазен. По-размери надхвърляше своя събрат отвън. Вниманието на Бъртън бе привлечено от очите на черния Сфинкс — единствената част от скулптурата, която не бе изработена от непознатия черен материал. Очите бяха кървавочервени, издължени и сякаш излъчваха сияние от вътрешен пламък. За миг му се стори, че са живи, също както и цялото чудовищно създание, но сетне си даде сметка, че всичко е по-скоро игра на въображението му.

— От какво е направен? — попита той. — Никога не съм виждал подобен материал.

— Това е б’джа — божественият метал.

Бъртън се огледа. Изсечени в скалата стъпала водеха надолу, до пода и основата на Сфинкса. Лапите на чудовището достигаха на около шестдесет стъпки пред главата, която пък се издигаше на седемдесет стъпки над земята. Тялото се простираше на сто и осемдесет стъпки и по такъв начин дължината на цялата скулптура достигаше триста стъпки. Между лапите се издигаше статуя с височина около три метра. Бъртън се взря в нея — беше човешка фигура, но със странни пропорции: тялото бе твърде късо, а ръцете — прекалено дълги. Най-странна обаче беше главата — имаше лъскава бяла кожа, издължени надолу уши, които се спускаха почти до раменете, чифт блестящи, червени очи и тясно, скулесто лице. Камъкът, който покриваше темето, също беше червен.

— Кой е това? — попита Бъртън. — Някой фараон?

— Шемсу Хор — отвърна Каджи. — Стражът на Хор.

Бъртън бе запознат в най-общи линии с египетската митология и знаеше, че Хор е синът на Изида и върховното божество на подземния свят Озирис.

— И какво казва той?

Каджи се засмя, но звукът не беше никак приятен.

— Черната кутия в другия ръкав на тунела ще унищожи цялото Акерско плато. Казва също, че ако попадналият тук не знае как да постъпи с онова, което е в Залата на познанието, след определено време целият свят ще бъде разрушен.

Бъртън нямаше ни най-малка представа за какво му говори старецът.

— По-добре да слезем долу — предложи той и понечи да се спусне по стълбите, но Каджи го хвана за ръката.

— Обещах да ти покажа залата. Никой няма право да влиза в нея.

— А къде са летописите?

— Сигурно са долу. Но за да влезеш в черния Сфинкс е нужен ключ.

— И къде е този ключ?

— Виж, това не знам. Съществуват няколко ключа, останали от древните, и всеки има свое предназначение. Когато нужният ключ бъде донесен тук, приносителят му ще получи достъп вътре. Той също така трябва да знае къде да отнесе онова, което открие, инак над всичко ще се спусне мрак. — Каджи се извърна към тунела, през който бяха дошли. — Време е да се връщаме.

— Но аз искам… — Бъртън млъкна. Беше зърнал нещо в очите на другия. Някакво напрежение, като на човек, готов да се хвърли в бой. Това го изненада, тъй като поне досега не бе предизвикал с нищо стареца.

— Трябва да се връщаме — повтори Каджи.

Бъртън кимна.

— Добре.

Вече беше решил да се върне отново тук, но начело на добре подготвена експедиция. Нямаше да се успокои, докато не узнае истината за Залата на познанието. Но първо трябва да открие ключа, за който бе споменал Каджи.

Междувременно арабинът бе потънал в мрака на тунела. Бъртън погледна назад, към грамадния черен Сфинкс, легнал на пода на пещерата, бдящ зорко над статуята на стража на Хор. Докато крачеше към тунела, не откъсваше очи от Сфинкса. Последното, което видя, бяха червените му очи, пронизващи го застрашително.

Вече бяха в тунела.

— Бързо — подкани го Каджи. — Трябва да напуснем Голямата пирамида преди зазоряване.

Бъртън ускори крачка, замислен за тайните, скрити долу в залата. Дори само черния Сфинкс бе достатъчно голямо откритие, което щеше да нареди името му сред тези на прочутите изследователи.

Промъкнаха се през входа, изтичаха нагоре в тунела, минаха следващата врата и се озоваха на издълбаната в скалата площадка, където Каджи положи длани върху каменната плоча. Пак нагоре, още един тунел и последната тайна врата.

— Давай, по-бързо — махаше с ръка Каджи.

Бъртън забави крачка. Това не беше пътят, по който бяха дошли.

— Не, ти върви напред.

Каджи се намръщи, после спря при следващия отвор и му махна с ръка.

— Идвай. Бързо! Скоро ще се затвори.

Бъртън се завтече край него. Изведнъж чу шум от преместваща се плоча и сграбчи арабина, който се готвеше да скочи в другата посока. Двамата се сборичкаха, но Каджи успя да се отскубне. В този миг плочата се сгромоляса с оглушителен трясък.

Писъкът на Каджи отекна надалеч в тунела. Вик на болка и страдание, който утихна в мъчителен хленч.

Бъртън се претърколи и вдигна пред себе си фенера. Каджи лежеше на хълбок, беше като попаднал в капан звяр, лявата му ръка — притисната от масивната плоча. Беше жив само благодарение на факта, че острият ръб на плочата бе отрязал като нож ръката, заедно с артериите и вените. Подът под смазаната китка вече се покриваше с бързо растяща тъмна локва кръв. Плътта и костите под тежката плоча вероятно бяха смачкани напълно. Каджи изстена и загледа ужасено онова, което бе останало от ръката му.

— Дръж се старче, тук съм — произнесе Бъртън, докато смъкваше колана, с който бе пристегнал наметалото си. Уви го като турникет около предмишницата на Каджи. Извади кинжала от пояса на арабина, пъхна го под колана и го завъртя няколко пъти, за да го стегне още повече. След като се увери, че кръвотечението е овладяно, той завърза дръжката на кинжала с един от пешовете на наметалото.

— Как да повдигна плочата? — попита Бъртън. Каджи не му обърна внимание и той стисна лицето му с длани.

Арабинът преглътна мъчително и заговори, опитвайки се да надвие непоносимата болка.

— Не можеш. Сега и двамата ще умрем, англичанино. А заедно с нас ще умре и тайната за онова, което видяхме тази нощ.

Раните върху лицето на Ричард Франсис Бъртън потъмняха, в израз на завладелия го гняв.

— Значи нарочно си ме вкарал в тази клопка.

— Ти си от питомците на Ал-Иблис. И затова трябва да умреш!

— Никога не съм работил за Ал-Иблис. Срещнахме се само веднъж.

— А този медальон — носят го само хора от моята секта. Уаджети^[5]. Ал-Иблис ги избива. Взел го е от някой мой другар и ти го е дал, за да ме подлъжеш да ти покажа тайното място. И друг път е опитвал, но ние винаги избивахме шпионите му.

— Ако бях шпионин на Ал-Иблис, щях ли да спомена името му?

Каджи стисна очи, за да се пребори с болката. Очевидно не бе мислил, че подобно нещо може да му се случи.

— Има ли друг изход? — попита Бъртън, докато плъзгаше светлината от фенера по стените. Бяха затворени в тясно помещение — десет на двадесет стъпки, а до тавана имаше не повече от шест.

— Не — отсече Каджи. — Тази стая е като задънена улица. Плочата се вдига само отвън.

— Кой си ти? Защо го направи?

— Аз съм Пазача на Акерското плато или, както му казвате вие европейците — платото Гиза. Мислех, че те е пратил Ал-Иблис. Ти говориш нашия език, а и много други. Чувал съм за изследванията ти върху древните писания в Мека и Медина и за твоята страна. Ти си изключителен човек, а следователно и много опасен. Такива като теб не могат да бъдат спрени с думи и забрани, затова са необходими крайни мерки. Нито един човек извън моя орден не е посещавал това място. Никой, който не притежава ключ, не може да се измъкне невредим, след като е вървял по Пътя на Росту и е видял с очите си Залата на познанието. Когато някой като теб научи твърде много, довеждаме го тук и го оставяме в някоя клопка. За останалите все едно, че е изчезнал от лицето на земята.

— А къде водеха другите тунели? — попита Бъртън. — Нали спомена за някакви митични места. Щом няма да живея дълго, какво пречи поне да ми разкажеш за тях?

— Наговорих ти всички тези приказки, за да ти отвлека вниманието — призна Каджи. — Исках да поизостря апетита ти, за да ме последваш тук сляпо.

— Е, вече постигна, каквото искаше. И без това ще умреш, защо поне не ми разкриеш всички тайни?

— Дал съм клетва, най-тежката в целия ми живот, да не разкривам на никого тайната, докато не удари часът.

— Щом и двамата ще умрем, няма начин тайната ти да бъде разкрита — увещаваше го Бъртън. — Значи нищо няма да нарушиш. Ти ми показа черния Сфинкс, защото знаеше, че няма да изляза оттук жив. Хайде, разкажи ми останалото. Аз съм твой гост. Аллах повелява да изпълниш последното ми желание.

Каджи го погледна замислено. Бъртън си свали наметалото, сгъна го и го положи под главата му.

— Но искам думата ти, чужденецо. Обещай ми, че ако по някакво чудо се измъкнеш оттук, след като ти разкажа всичко, ще запазиш наученото за себе си. И че няма да разговаряш с Ал-Иблис. Казват за теб, че си човек на честта, а аз също бях почтен с теб — показах ти всичко, което ти обещах. Но не съм ти обещавал, че след това ще живееш.

Бъртън посочи с ръка дебелите каменни стени, които ги заобикаляха.

— Ако няма никакъв изход, тогава тайните ти ще умрат с мен.

— Все пак, трябва да чуя клетвата ти.

— Имаш я. Заклевам се никога и пред никого да не разкривам онова, което съм чул и видял тук. Кълна се в живота на единственото същество, което обичам, светлината на моето сърце, милата Изабел.

Каджи кимна.

— По очите ти виждам, че наистина я обичаш. Вярвам ти, че ще спазиш обещанието си.

— Наричаш тези тунели Пътя на Росту. Каза също, че си бил Пазача на Акерското плато. Показа ми черния Сфинкс и Залата на познанието. Кой е построил всичко това и защо?

Каджи затвори очи и заговори с нисък, дрезгав, прекъсван от болезнени стенания глас:

— Моят орден е един от най-древните. Датира отпреди времето на християнския пророк, когото вие наричате Исус. Много преди ислямските пророци, дори преди еврейските. Преди дванадесетте племена на Израил, преди първия фараон — Менес, преди Вавилон.

— Значи си жрец от някоя древна религия?

— Не, аз съм обикновен човек.

Бъртън го погледна объркано.

— А орденът? Нали каза, че бил твой.

— Аз съм уаджетин.

Бъртън знаеше много езици, а и при предишното си пребиваване в Египет бе изучавал йероглифите и езика на древните египетски царства.

— Онези, които наричат „очите“?

Каджи вдигна здравата си ръка и посочи окото си.

— Наблюдател. Уаджет, на стария език. Различни названия на различни езици по света, но смисълът е един и същ.

— И какво всъщност наблюдаваш?

— Онези, които са кръстосвали Земята още преди началото на времето. Които са построили Залата на познанието. Които са поставили смъртоносното ковчеже под Голямата пирамида.

— Кои са те?

— Тези, които не са човеци.

Думите отекнаха в каменните стени и утихнаха, следвани от мъртвешка тишина.

— Истината ли ми казваш?

Каджи кимна.

— Този Ал-Иблис приличаше ли ти на нормален човек?

— Срещнах го само веднъж, беше в затъмнена стая. Не разбирам за какво ме питаш — Бъртън реши да не споделя неясното усещане за злина, което се излъчваше от Ал-Иблис.

— Наблюдаваме Ал-Иблис и други като него още от времето на появата на човека — продължи Каджи. — Също така охраняваме всички важни места. Места, които дори те са забравили, с течение на хилядолетията. Такава ми е работата. Аз пазя това място — Акерското плато, пирамидите на Гиза, Сфинкса. И най-вече — тунелите, Пътя на Росту, който води до шестте отделения на Дуат.

Бъртън слушаше и запомняше всичко внимателно.

— Дуат е небето — нощното небе. Как може да има части от него тук, долу?

— Много бе разпиляно и изгубено през тези години. Зная само това, което съм научил от баща си, а той пък го знае от своя баща. Синът ми ще ме замести и ще знае онова, което съм му предал. Виждал съм три от шестте отделения на Дуат, а едно от тях видя и ти — долу, в Залата на познанието. Другите са по-нататък по Пътя.

— И какво има в тях?

— Не съм обещавал да ти кажа.

— Кои са те? Онези, които не са човеци.

— Не знаем откъде са дошли, но в архивите се твърди, че слезли от небесата. От звездите. Наричат се аирлианци. Тази дума се използва от всички Наблюдатели, независимо от езика, който говорят. Предполагам, че това е името, с което те самите се наричат.

Бъртън поклати глава.

— Това, което ми разказваш, прилича на някаква легенда.

Каджи втренчи черните си очи в неговите.

— Разказах ти го на прага на смъртта, пред лицето на пълната забрава. Ти избери дали да ми повярваш, или не.

Бъртън прокара ръка по разрошената си брада. Спомни си Сфинкса с пламтящите очи и статуята между лапите му. И той не вярваше, че всичко това е построено от хората. А и на много други места по света бе чувал легендите за странни и всемогъщи същества, „богове“, които дошли от звездите. От пътешествията си бе научил, че миналото отдавна е забулено в непрогледна мъгла.

— Продължавай — помоли той.

— Има две групи от тези същества. От аирлианците. В легендата, която си предават от уста на уста уаджетите, се казва, че те воювали помежду си. Много отдавна, преди да бъдат построени пирамидите, преди да се появи Сфинксът. Моите далечни предци населили с тези богове и деянията им своите митове и легенди. И двете страни използвали, и продължават да използват, хора за посредници в тяхната война. Водачите — тъй наричаме една от тези групи, създадени от пришълците. В главите на тези хора е бърникано — Каджи вдигна здравата си ръка и чукна с пръст слепоочието си. — Тук някъде. Те са изгубили контрол над себе си и изпълняват всичко, което им наредят пришълците. Има и такива, които са склонни да им служат, без да бъдат променяни мислите им. Ал-Иблис е един от тях. Той е враг на всичко човешко. Другата група е на Онези, които чакат. Те са като хората, но не са човеци. Различни са не само в умовете си, дори очите им не са като нашите. Издължени като на котките от южните джунгли. Освен това са яркочервени. Никога не съм ги виждал, но така ги описват в легендата. Никой от тях не е раждан от жена.

— Но как е възможно?

— Повтарям ти това, което ми каза баща ми.

— А архивите — заговори замислено Бъртън, — заради които ме доведе тук? Те къде са — вътре в черния Сфинкс ли?

Каджи кимна.

— Черният Сфинкс е в Залата. Казаха ми, че и архивите са там. Но ето че любопитството ти те доведе до гибел.

— И защо трябва да се крият?

— Не зная. Орденът ми повелява да ги пазя и да бдя над тях.

— И нищо повече?

Каджи погледна прикованата си под каменния блок ръка.

— Не съм очаквал да свърша по този начин. Хитър се оказа, англичанино. Мнозина преди теб оставих да издъхнат в тунелите.

— Питам защо само ги пазиш? — повтори настойчиво Бъртън.

— По две причини. Първата е, че не можем да си мерим силите с онези същества. Те са по-могъщи и от богове. Неведнъж в миналото различни хора са се вдигали на бунт срещу тях, но неизменно са били смазвани. Изтребвани до крак. Други пък са прониквали тук, с надеждата се доберат да архивите, но са срещали само нещастия и смърт. Нашата първа задача като Наблюдатели е да запазим човешкия род — Каджи отпусна изтощено глава върху сгънатото наметало.

— А втората причина?

Каджи се размърда. Очите му бяха размътени. Бъртън не се съмняваше, че арабинът няма да живее още дълго.

— Не знаем на чия страна да се бием…

— Но ти си прониквал много пъти в Залата на познанието. Защо не си прочел архивите?

— Не ни е позволено. А и както ти казах, не разполагаме с ключа.

— У кого е този ключ?

— Зная само онова, което ми се полага — отвърна Кажи. — Чувал съм за едно място на юг от тук. Отвъд изворите на великата река Нил, където тези… същества са построили свой град. Под планината с белия връх. Преди много години един от аирлианците тръгнал натам. В легендата се казва, че бил убит, преди да завърши пътешествието си и че ключът бил заровен с него.

— Но кой го е убил?

— Има някои от Водачите — такива като Ал-Иблис — които скитат сред хората, заселват се на едно място, сетне отново тръгват на път. Намират сподвижници. А също избиват хората от моя орден. Убиват и Онези, които чакат — стига да ги открият. Знаем само, че се крият в едно място, наречено „Мисията“.

Дълбока отвесна бръчка разсече челото на Бъртън. Спомни си, че при едно от пътешествията си бе чувал нещо за някаква „Мисия“.

— И къде се намира тази „Мисия“?

— Мести се. Винаги е там, където има достатъчно човешки същества, склонни към подчинение. И където може да се подклажда злото, заложено в човешката същност. „Мисията“ се прехранва от тъмната страна на нашата природа. Никой от моя орден не знае къде се намира сега.

— Аирлианците ли са построили каменния Сфинкс над нас?

— Не, хората са го вдигнали, за да отбележат мястото, където се намира Залата на познанието за онези, които познават този символ — обясни Каджи. — Но съществата от звездите са им помагали.

— А пирамидите?

— Също. Били са построени от хора, но по заповед на небесните пришълци. Благодарение на тях опознаваме по-лесно природата откак свят светува.

— Значи всичко, което се иска от теб, е да наблюдаваш?

— Да наблюдавам… и да не позволявам на хората да се намесват във войната на пришълците…

— Но в такъв случай, вие заемате страната на аирлианците.

Каджи поклати глава.

— Не. Защото от доста време между двете воюващи фракции цари равновесие. И ако това равновесие бъде нарушено и една от тях постигне победа, в свитъците се казва, че това ще доведе до гибел за целия свят. Ще умрем всички.

Едра капка пот се търкулна по челото на Каджи и падна на пода. Бъртън виждаше, че турникетът е прекъснал напълно кръвообращението в отсечената ръка. Кожата на предмишницата имаше тъмновиолетов цвят поради измирането на обезкръвените клетки. Но той знаеше, че ако отпусне колана, шурналата през раната кръв ще убие арабина. Човекът пред него беше обречен.

— Сигурно има и друг път навън — заговори припряно Бъртън. — Или поне някакъв начин да се вдигне плочата. Ако ми покажеш, ще те отведа на лекар.

Каджи поклати глава.

— Не. Вратата се отваря само от външната страна. Друг път няма.

Бъртън се огледа. Защо ще построяват помещение само с един вход? А и Каджи бе споменал, че е виждал само три от отделенията на Дуат. Значи някъде долу имаше още три отделения. Каджи очевидно не познаваше всички тунели.

— Ох! — изстена арабинът и забоде глава в сгънатото наметало.

По неритмичните повдигания на гръдния му кош Бъртън можеше да определи, че до края на нещастника има съвсем малко. Той се надигна и взе да тършува по ъглите на стаята, като държеше фенера ниско.

Каменните плочи бяха съвсем гладки.

Постепенно се доближи до отсрещния край. Спомни си, че Каджи бе използвал пръстена, за да отвори някои от тайните врати.

— Чужденецо… — долетя до него слаб шепот.

— Да? — Бъртън се приведе над лицето на Каджи.

— Спомни си, че ми даде дума…

— Винаги ще пазя… — поде Бъртън, но в този момент забеляза, че арабинът е спрял да диша. Той дръпна наметалото си и покри лицето му.

След като се помоли за душата му, доколкото си спомняше съответния текст от Корана, Бъртън постави лампата на пода и намали докрай пламъка. След това измъкна пръстена от ръката на умрелия. Приближи го до мъждукащата светлина и го огледа — око и пирамида, също като на медальона.

В лампата имаше по-малко от един пръст керосин, скоро щеше да го обгърне мрак.

Бъртън отново се зае да оглежда стената, но когато, без да открие нищо, се върна при мъртвото тяло, пламъчето вече се готвеше да угасне. Пътешественикът седна и се опита да запази самообладание. Сети се за една идея отпреди малко. Каджи бе използвал пръстена, за да отваря вратите. Но последната врата бе различна. По нищо не личеше, че я има, докато Каджи не докосна с пръстена определеното място. А това означаваше…

Фенерът угасна и в помещението се възцари непрогледна тъмнина. Бъртън разтърка с длан раните си и болката го накара да забрави за миг паниката, която заплашваше да го овладее.

Спомни си последните думи на Каджи. Защо арабинът толкова се безпокоеше дали ще запази в тайна онова, което му бе разказал? Отговорът бе очевиден — защото имаше изход навън. Та нали Каджи бе споменал два Портала на Росту: единият по вода и другият по суша. Той пропълзя на лакти и колене до далечната стена. Нахлузи пръстена на средния си пръст и обърна пластинката с окото към дланта си. След това прокара бавно пръстена по гладката повърхност, като започна отдолу и продължи методично, сантиметър по сантиметър.

Нямаше никакъв начин да определи колко време измина, преди да достигне горния край на стената. Завъртя се надясно и се зае със следващата стена.

След безкрайно много време отново се озова при тялото на Каджи. Трупът бе съвсем изстинал и с ранни белези на вкочаняване. Бъртън имаше доста богат опит с мъртъвци и познаваше добре стадиите на смъртта.

Никъде по повърхността на стените не откри място, предназначено за пръстена.

Бъртън се облегна изморен. Беше забравил за неимоверната тежест на пирамидата, която се издигаше над него. Всъщност, дори не смяташе, че се намира под пирамидата. Някъде отдалеч долиташе тътенът на подземната река.

Спомни си за красивата Изабел, която очакваше завръщането му у дома, в Англия. За местата, които би искал да посети. За невероятната история, която му бе разказал Каджи. За аирлианците, които не са хора. За техните слуги, които живеят на Земята. За древната война, която още продължава.

— Няма да издъхна на това проклето място! — извика Бъртън. Болката от наново отворилите се рани пробуди в него неподозирана сила. Докато е жив, има и надежда.

Викът му отекна в стените на помещението и когато заглъхна, той отново дочу тътена на подземната река. Притисна ухо към стената, стараейки се да определи от каква посока идва. Със сигурност беше на известна дълбочина под него.

Бъртън започна да изследва сантиметър по сантиметър пода, плъзгайки по него пръстена с тайнствения знак. Когато най-сетне долови скърцането на отместващата се плоча, той замръзна неподвижно. Изведнъж в лицето го удари свеж, хладен полъх. Продължи да опипва с ръце, докато стигна ръба на отвора — беше с квадратна форма, всяка страна по около осем стъпки, точно, в средата на помещението. Наведе се над него, но отдолу не проникваше никаква светлина. Въздухът, който идваше от тунела, бе влажен, а тътенът на реката се усилваше.

Той протегна надолу ръка, но не напипа нищо. Нямаше никакъв начин да определи какво е разстоянието до дъното — десет или сто стъпки. Дори не знаеше дали там го очаква камък, или вода.

Той седна на края, сграбчи ръба на отвора и се изхлузи надолу. Почти увисна на ръце, но въпреки това босите му пети не опряха в нищо. С огромно усилие изтегли обратно жилавото си тяло, просна се на плочата до отвора и задиша тежко. След като си пое дъх, наведе се и извика с всичка сила:

— Ей!

Тъмнината отдолу погълна дори гласа му. Въображението му бе завладяно от кошмарни мисли за кладенци без дъно, водещи право в сърцето на Земята… или в пъкъла. Бъртън си наложи да запази самообладание. Каквото и да го чакаше там, това бе единственият път за спасение.

Пое си дъх, отново се спусна покрай ръба, увисна на ръце за миг и се залюля, усещайки хладния полъх, който идеше отдолу.

— Аллах Акбар! — прошепна той. — Велик е Аллах.

Пръстите му започнаха да се изплъзват.

Той падна в мрака.