Робърт Дохърти
Отговорът (6)

5.

Командният център на Комитета за изучаване следите от пребиваване на пришълци (или съкратено КИСПП) на Великденския остров се разполагаше в четири свързани помежду си фургона, докарани от материка с помощта на товарен самолет С-8. Два от фургоните бяха запазили първоначалното си предназначение да поддържат постоянна връзка между КИСПП на Великденския остров и централата в Ню Йорк. Покрай стените на другите два бяха подредени компютърни монитори и сега там работеха операторите от Комитета.

Питър Нейбингър бе прекарал не един час в командния център. Тук имаше постоянна телевизионна връзка с пещерата под вулканичното езеро, където се намираше стражът. Всеки път, когато погледът му спираше върху изображението на стража на някой от екраните, по гърба му пробягваха тръпки. Вече няколко пъти бе слизал в пещерата, но опитите да възстанови телепатичния контакт се оказваха напразни.

Днес обаче дойде по друга причина в командния център. Директорът на островния Комитет го бе поканил на среща с главния секретар от централата в Ню Йорк.

Нейбингър не можеше да понася видеоконференциите. Толкова неестествено бе да седиш пред един монитор, на който се виждат другите участници, и да зяпаш в миниатюрната камера над него.

Вече знаеше поне една от причините да бъде поканен. Гънфилд Гронад, директорът на островния Комитет, бе изпаднал в немилост пред центъра заради поредицата от гафове — например изгубената телепатична връзка със стража, липсата на свежа информация за находките в пещерата и общия безпорядък в лагера. Нейбингър изпитваше известно съжаление към младия норвежец, провалил се съвсем не по своя вина.

За Гънфилд допълнителен смут всяваше и присъствието на Питър Стърлинг на екрана на компютъра пред тях. Стърлинг беше главният пълномощник на КИСПП. Доскоро генерален секретар на НАТО, той бе прехвърлен от Съвета за безопасност на новата длъжност, за да координира действията на различните инстанции. Стърлинг бе човек с желязна ръка и в последно време се радваше на значително внимание от страна на медиите. Не скриваше привързаността си към прогресивистите и смяташе, че работата трябва да се свърши бързо и с много ентусиазъм.

Нейбингър огледа и другите присъстващи в заседателната зала. Мярна му се Борис Иванов, заместник-председателят на Комитета, лицата на другите бяха твърде умалени. Присъствието на Иванов бе по-скоро жест към руската страна, опит да се балансират силите, но Нейбингър не се съмняваше, че Стърлинг ще дирижира оркестъра.

— Някакви новини, господа? — заговори пръв Стърлинг, без намек за усмивка по набръчканото му лице.

— Не, сър — призна Гънфилд. — Стражът продължава да мълчи и…

— Някакви признаци да е изпращал или получавал информация?

— Никакви, сър.

— Трябваше да си отваряте очите. Защото ние получихме отговор.

Нейбингър се наведе напред.

— На посланието?

— Разбира се, че на посланието — рече подразнено Стърлинг. — Пристигна вчера. Засечен е от няколко прослушвателни станции.

— В новините не се споменаваше подобно нещо — подхвърли учудено Нейбингър.

— Естествено — засмя се Стърлинг. — Засега го пазим в тайна, но няма да продължи дълго. Все още координираме информацията между различните страни, които са го приели. Уверени ли сте, че стражът не е получил отговора? — повтори Стърлинг.

— Сър — събра смелост Гънфилд, — и да го е получил, няма как да го знаем. Приемането е пасивно действие. Виж, ако стражът реши да изпрати ново съобщение, нашите детектори със сигурност ще го засекат.

— Под каква форма е отговорът? — попита Нейбингър.

— Всичко изглежда прекалено сложно и объркано, за да сме наясно къде е началото и къде — краят. Предполагаме, че част от него е предназначена за стража. Нещо като предварително уговорен код.

— А другата част? — попита Нейбингър.

— Цифрова. В двоичен код — Стърлинг неочаквано се изчерви. Предназначена е за нас. За човечеството.

— И какво се казва в нея? — попита Гънфилд.

— Ще ви изпратим подробния текст по сателитната връзка. Не е много.

— Все пак — в общи черти — настоя Нейбингър.

— Ще видите — отвърна загадъчно Стърлинг. — Нямам право да го съобщавам на когото и да било, преди да бъде взето решение за информиране на световната общественост. Но ще ви кажа едно нещо, господа — нещата са се променили и ще се променят още.

Нейбингър вдигна ръка.

— Откъде е дошло посланието? Да не идва нов кораб-майка?

Стърлинг присви очи, огледа аудиторията край него и накрая произнесе лаконично.

— От Марс.

Гънфилд не можа да скрие удивлението си.

— От Марс ли?

Нейбингър кимна на някакви свои мисли.

— Какво смятате, професоре? — попита Стърлинг, забелязал движението.

По дяволите, рече си Нейбингър. Не можеше да свикне да е под наблюдението на някаква машина.

— Марс не е толкова необясним, поне от археологическа гледна точка.

— Продължавайте — нареди Стърлинг.

— Аирлианската атомна бомба е намерена в Голямата пирамида в Гизе, съвсем близо до Кайро. Според някои египтолози думата „Кайро“ означава „Марс“. Странно съвпадение, не мислите ли? Имате ли представа откъде точно на Марс е било изпратено съобщението?

— Сидонийският регион в северната полусфера.

— Предполагам, знаете какво е било заснето в сидонийския регион на Марс?

— Защо вие не ни кажете? — озъби се Стърлинг.

— Добре. В началото е изглеждало като изпъкнало очертание на лице върху повърхността на планетата. Открито е през юли 1976 от учени в НАСА, които са оглеждали изображенията, изпратени от сондата „Викинг“. — Нейбингър спря да си събере мислите, но никой не го прекъсваше. — През 1979 неколцина компютърни инженери от Центъра за Космически полети „Годард“ разглеждали отново дигиталната плака с лицето, после разширили зоната на изследване, като уголемили изображението в непосредствения район около него. И открили нещо, което наподобявало пирамида. Ако наистина я има, височината й ще е триста метра, а дължините на всяка от основите й — по три километра. В сравнение с нея Голямата пирамида в Гизе би била истинско джудже…

— Откъде знаете всичко това? — попита навъсено Стърлинг, дали задето му бяха отнели възможността да блесне с познанията си, или от опасения, че Нейбингър е скривал информация, получена от стража.

— Имам близък приятел в най-уникалния клон на археоастрономията — изучаването на археологически обекти в космоса. Излишно е да обяснявам защо този човек се чувстваше донякъде пренебрегнат от колегите си — хората не си склонни да вярват, че е възможно да бъдат изследвани археологически обекти в космоса. Запознахме се на един симпозиум и бързо открихме, че имаме сродни интереси що се отнася до откритията върху марсианската повърхност и тези край Гизе. От тогава поддържаме връзка.

— Продължавайте за Сидония — кимна Стърлинг.

— Лицето, наречено Марсиански сфинкс — ако не ме лъже паметта — е с диаметър два километра и половина и височина петстотин метра.

— По-скоро четиристотин, съдейки по анализа на сянката му върху повърхността — поправи го Стърлинг.

— Добре, нека са четиристотин. Очевидно разполагате с по-конкретна информация. А някакви нови подробности за Града?

— Какъв град? — попита стреснато Гънфилд.

Нейбингър се завъртя към него.

— Ами да. В непосредствена близост до Марсианския сфинкс и пирамидата са били забелязани няколко по-малки пирамиди. И някакъв обект, който нарекли Крепостта — четири прави черти, подобно на стени, обграждащи черен вътрешен двор. Специалистите смятат, че комплексът от пирамидите и Крепостта вероятно е град.

Нейбингър се обърна отново към Стърлинг.

— Сега вече знаем, че онова, което отначало в НАСА са помислили за случайно съчетание от сенки, в действителност е феномен с извънземен произход — най-вероятно аирлиански. Дали това не е аирлианска колония?

— Напълно възможно — съгласи се Стърлинг. — И ако на Марс е съществувал друг аирлиански пост, този факт може да обясни много неща, отхвърляни досега като случайни съвпадения. Като например това, че руснаците са изстрелвали общо десет автоматични сондажно-разузнавателни експедиции до Марс, без особен успех. Няколко от ракетите носители избухнали още при излитането. Две от тях изгубили контрол в околоземна орбита и паднали в океана. Други три стигнали до Марс, но роботите така и не пратили сигнали от повърхността. Само един се държал прилично през целия път и кацнал без затруднения. Дори започнал да изпраща някои особено странни и необясними сигнали, след което замлъкнал окончателно.

— Ами американските експедиции? — попита Нейбингър.

— Достатъчно е да се каже, че не могат да се похвалят с по-голям успех. През 1976 две сонди от типа „Викинг“ наистина достигнаха Марс и успяха да пуснат сонди към повърхността, но и в двата случая сондите кацнаха доста далеч от Сидония, а самите сателити нито веднъж не прелетяха над онзи район.

— Забравихте „Патфайндър“ — промърмори Нейбингър. — Хитът от новините през миналата година.

— Да, наистина — съгласи се Стърлинг. — Но той се приземи на значително разстояние от Сидонийския регион. А обсегът на подвижната платформа е толкова ограничен, че ще му са нужни няколко десетки години, за да стигне до там — ако преди това не му се изчерпят енергоизточниците. Сега в НАСА има нова идея — родена по-скоро от няколко ентусиазирани глави. Решили са да използват последните резерви от гориво на „Викинг II“, за да променят орбитата му така, че от нея да може да се наблюдава Сидония. Въпросът е какво ще видят там. Докато бяхте в контакт със стража, той не ви ли предаде някаква информация за възможен аирлиански пост на Марс?

Нейбингър поклати глава. На никого не беше казвал за последното изображение, което бе получил и не смяташе, че тъкмо сега е моментът да наруши мълчанието си.

— Не. Но не бива да забравяте, че връзката ни беше прекъсната още в началото. Останаха толкова неизяснени неща. А съобщението? В него не се ли съдържа нова информация?

— Ще разберете сам, когато го предоставим на медиите — отвърна Стърлинг. — Но искам да сте в готовност. Трябва да знаем дали между стража и Сидония съществува постоянна връзка. Имаме подозрения, че там е изоставен още един компютър от аирлианците и ако съумеем да предизвикаме диалог между двете машини, ще получим неоценима информация. Помислете само за скритите възможности. Напомням ви, че засега тези сведения не бива да стават достояние на медиите. Време е да прекъсваме.

— Но аз… — понечи да заговори Нейбингър.

— До скоро виждане.

Екранът угасна.

 

 

На източния склон на Скалистите планини, на дълбочина двеста и петдесет метра под земята, неочаквано се пробуди информационна система, монтирана по време на студената война, за да следи за изстрелването на междуконтинентални балистични ракети.

— Сър, засякохме странно раздвижване над Тихия океан. Сектор четири-шест-три.

Майор Крейг, дежурният офицер в Центъра за наблюдение, се надвеси над монитора.

— Можете ли да идентифицирате сигнала?

— Не е един — много са. Съвсем малки летателни тела. Приличат на „фу“-та, сър.

Терминът „изтребител фу“ водеше началото си от Втората световна война, когато американски летци бяха съобщавали за малки, летящи сфери, забелязвани понякога по време на летателни операции. Все още се пазеше в тайна, че първите няколко опита да бъдат засечени „фу“-та бяха завършили трагично — със загуба на самолетите и екипажа. Не по-малко странен и необясним бе фактът, че „Енола Гей“, самолетът, стоварил смъртоносните атомни бомби върху Хирошима, е бил придружаван по пътя си към острова от малка флотилия „изтребители фу“. Единственото научно обяснение засега бе, че тези странни тела са нещо като летящи датчици на стража за събиране на информация.

— Ей, там наблизо има няколко от нашите кораби. Не ги ли засичат и те? — попита Крейг.

— Не, сър, неидентифицираните обекти се намират на около петдесет километра северно от корабите — отвъд извивката на хоризонта и техните радарни системи.

— Информирайте Военноморските сили — нареди Крейг. Знаеше, че вече е късно да се предприемат мерки, но поне нямаше да ги обвинят, че са задържали важни сведения. — Дайте изображение.

На големия екран се появи карта на района с няколко зелени точки, които се движеха над океанската повърхност.

— Виждам три обекта — съобщи операторът.

Крейг кимна. Една от светещите точки се носеше право на изток, към бреговете на Южна Америка. Втората летеше на запад, пресичайки косо Тихия океан, а третата държеше курс на североизток — към Централна Америка.

Крейг въведе координатите на трите обекта в компютъра и включи програмата за проследяване на курса. Помисли малко, написа кода на нюйоркския център на КИСПП, Пентагона, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност и предаде първоначалната информация за засичането на „изтребителите фу“. После се огледа и след като се увери, че никой не го наблюдава, изписа тайния код на СТААР и им изпрати подробни сведения. Едва тогава въздъхна облекчено, изчисти екрана и се обърна.

Един от двата „фу“ беше достигнал бреговете на Южна Америка и летеше над територията на Чили, но скоро смени курса и пое на север, покрай бреговата линия. Когато наближи Централна Америка сви рязко и пое обратно.

Вторият пресече Гибралтарския пролив и се издигна над Средиземно море. Третият бе подминал Тайван и правеше широк завой над континенталната част на Китай.

Ето че вторият стигна далечния край на Средиземно море и пое надясно към Египет. Третият бе описал широка осморка върху цялата територия на Китай и в момента също летеше обратно. Скоростта им надхвърляше петдесет хиляди километра в час и операторите можеха само да следят редките премигвания на носещите се по екрана точици. След десетина минути и трите обекта отново се скриха под водата точно на мястото, откъдето се бяха появили.

— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита някой.

— Разузнаване — произнесе замислено Крейг.

— Че какво са разузнавали?

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Крейг.