Робърт Дохърти
Отговорът (5)

4.

Докато Нейбингър се питаше къде може да е командосът, капитан Майк Търкот кротко посръбваше кафе в столовата на борда на американския самолетоносач „Джордж Вашингтон“.

Дори през подметките на обувките Търкот беше в състояние да долови равномерните вибрации от двигателите на грамадния кораб. „Джордж Вашингтон“ беше най-модерният самолетоносач в американската флота — от клас „Нимиц“, с водоизместимост 100 000 тона — и в момента плуваше в южна посока със скорост от 30 възела, заобикаляйки бреговете на Етиопия.

Фактът, че самолетоносачът бе напуснал опасния и размирен район на Персийския залив, само потвърждаваше думите на седналата до Майк Лиза Дънкан колко важна е предстоящата мисия. Присъствието на британски подполковник, само на три маси от тях, със затъкната в колана сламеножълта барета, посочваща принадлежността му към Британските специални ВВС, бе още един сигурен индикатор за сериозността на положението. Точно срещу подполковника се бе настанил американски майор с камуфлажна униформа и знаци на Специални части 160 или „нощните разузнавачи“, както бяха известни в армейските среди.

На всичко отгоре всеки момент щеше да започне инструктажът под ръководството на бивш съветски шпионин. Карол Костанов говореше с едва забележим акцент и очевидно бе прекарал доста време в тайните школи на КГБ преди края на студената война. Сега твърдеше, че е „специалист на свободна практика“, но как точно бе привлякъл вниманието на Комитета, оставаше пълна загадка за Търкот. Съдейки по луксозния костюм и ръчно изработените обувки на Костанов, беше станало с доста пари.

— Моля, започвайте, господин Костанов — подкани го Дънкан, след като и останалите заеха местата си.

Костанов намести очилата си, а Търкот се запита дали действително са му необходими, или ги е взел като елегантна добавка към останалата част от изисканото си облекло, чиято цел несъмнено бе да впечатли присъстващите. Имаше мургава кожа, късо подстригана, прошарена коса и грижливо оформена брадичка.

— Преди броени часове към мен се обърна представител на Комитета за изучаване следите от пребиваване на пришълци… — поде тържествено руснакът, но Дънкан му махна с ръка.

— Това го знаем — рече тя. — Твърдите, че ви е известно къде точно се намира скривалището с извънземни артефакти в Югозападна Етиопия, охранявано от група, наета от южноафрикански картел. И тъй като вече навлизаме в хеликоптерния обсег на този район, нямаме време за празни приказки. Всеки момент ще изпратим ударен отряд към мястото, така че побързайте с фактите.

Костанов прехапа устни и погледна навъсено жената, която си бе позволила да му говори така безцеремонно.

— Ах, фактите значи — повтори той леко подигравателно. — Вярно, не са изобилни, тъй че няма да загубя от скъпоценното ви време. Първо: преди разпадането на СССР работех в Тюратам — в Центъра за стратегически ракетни проучвания. Там също така бе разположен и щабът на Четвърти отдел на Министерството на вътрешните работи. Съдейки по онова, което пише напоследък в пресата, Четвърти отдел съответства по дейността си на вашия „Меджик-12“. За разлика от вас, ние нямахме късмет да открием толкова много и разнообразни артефакти. Разполагахме с останките на катастрофирал летателен съд с явно извънземен произход и това бе всичко.

Търкот се намести неспокойно. Спомни си скакалеца, който бе паднал от огромна височина в пустинята на Ню Мексико, и по бронята му нямаше и драскотина. Какво би могло да разруши летателния съд, намерен от руснаците?

— Що за кораб бе това? — попита Дънкан. — Скакалец?

— Не беше „скакалец“, както вие го наричате. По-голям, но и не от мащаба на кораба-майка. Беше сериозно пострадал. Нашите инженери работиха с реверсивни техники, но почти нямаха успех.

— Къде и кога открихте този съд? — попита Дънкан.

— През петдесет и осма, в Сибир. Изследванията показваха, че е пролежал там няколко хиляди години. Според мен руските власти съобщиха тъкмо сега за нашия кораб, за да успеят да прокарат свой човек в управлението на Комитета. Истината е, че не можахме да получим колкото вие от тази находка.

— Дали корабът е бил аирлиански? — попита Дънкан.

— Доскоро нямахме възможност да установим принадлежността му. Но след като видях снимки на вашия кораб-майка, мога да кажа, че е изработен от същия черен метал, тъй че според мен е аирлиански.

Дънкан му даде знак да продължава.

— Независимо от неуспеха, съветското ръководство на изследователската секция бе уверено, че щом има един кораб, трябва да съществуват и други. Учените бяха категорични, че корабът не е пригоден за преодоляване на междузвездното пространство, следователно е бил транспортиран до тук. Аз бях член на групата, пред която бе поставена задачата да издири и други подобни съдове. — Руснакът се извърна към картата и включи лазерния показалец. — През 1988 по линия на КГБ получихме сведения, че са се натъкнали на странна находка тук, в Югозападна Етиопия. Придружавах групата от Спецназ — съветските специални части — добави Костанов, — която бе изпратена на разузнавателна мисия.

— И какво открихте? — нямаше търпение Дънкан.

— Така и не стигнахме до определения район. Бяхме нападнати от полувоенни формирования. Не разполагахме с въздушна подкрепа, нямахме и тежко въоръжение и бяхме принудени да отстъпим, тъй като противникът ни превъзхождаше в огнева мощ. Загинаха половината от хората ни, останалите, сред които бях и аз, се добрахме до брега и бяхме прибрани от очакващата ни подводница.

— Полувоенни формирования? — обади се за първи път Търкот.

— Добре въоръжени, добре обучени, с кадърни ръководители. Също като нашите момчета, но бяха повече.

— Какви са били тези хора? — продължи Търкот.

— Не зная. Не носеха униформи, нито отличителни знаци. Повечето изглежда бяха наемници.

— Да се върнем на въпроса — прекъсна ги Дънкан. — Какво е имало в онзи район?

— Съдейки по информацията от КГБ, извънземно оръжие — обяви театрално Костанов.

Настъпи напрегнато мълчание. Въпросът с извънземните оръжия бе повдиган неведнъж от Комитета. След като стана ясно, че атомната бомба е била разработена с помощта на подобно устройство, открито в подземията на Голямата пирамида, всички се питаха какви други разрушителни оръжия биха могли да притежават пришълците и къде ли може да са скрити. Разрушаването на биолабораторията в Дълси от „изтребител фу“, снабден с мощно лъчево устройство, показваше, че аирлианците са разполагали с оръжия, върху които не едно земно правителство би желало да сложи ръка. Оръжия, които ООН трябваше да задържи под контрол, преди да са попаднали у лица, с не дотам чисти намерения.

Не биваше да се забравят и сведенията за още по-мощни средства за поразяване, с чиято помощ — съдейки по информацията от стража — е бил разрушен и потопен цял един превърнал се в мит континент само защото там е била разположена главната база на аирлианците.

— По-конкретно — каза Дънкан.

— Не зная нищо по-конкретно — вдигна рамене Костанов. — Както вече ви казах, така и не стигнахме определения район. Това се случи в началото на 1989, а след това, предполагам на всички е известно, страната ни бе обхванала от безредици. Така и не успяхме да изпратим повторна експедиция. Сега вече знаете колкото и аз. Предадох координатите на хората от вашето разузнаване, предполагам, че вече разполагат с карта на района.

Дънкан даде знак на една жена в светлозелена униформа, седнала до стената. Жената се надигна и кимна на аудиторията.

— Кодовото ми име е Зандра — представи се тя. — Аз съм от ЦРУ. — Тя включи дистанционното и на екрана се появи сателитна снимка. — Североизточна Африка — ориентира ги Зандра и увеличи мащаба. — Югозападна Етиопия, близо до границата с Кения и Судан. Крайно негостоприемен район. Слабо заселен, почти неизследван.

Търкот кимна. Типично за аирлианците, помисли си той, които предпочитаха подобни места, за да крият снаряжението си — Антарктида, пустинята в Невада, Великденските острови. Все труднодостъпни райони, където хората трябваше да се борят със суровата природа, за да оцеляват.

— Най-забележителната географска особеност на терена в тази част на света е Голямата цепнатина, която започва в Южна Турция, пресича Сирия и минава между Израел и Йордания, по дъното на Мъртво море — крайбрежието му е най-ниската точка върху земната суша. По-нататък оформя коритото на Червено море и се раздвоява в Аденския залив. Единият ръкав продължава към Индийския океан, а вторият навлиза навътре в африканския континент, към Афарския триъгълник. Най-ниската точка на Африка, Данакилската падина, където е и нашата крайна цел, е точно по протежение на цепнатината. От тук Голямата цепнатина продължава право на юг, разширява се при езерото Виктория — второто по големина сладководно езеро в целия свят — преди да завърши във вътрешността на Мозамбик.

Ново щракване и на екрана се появи малко светещо квадратче в центъра на дълбока долина, през която преминаваше река, а наоколо се издигаха високи планини. На следващото изображение вече се виждаше ясно, че квадратчето е ограден участък на брега на реката. Растителността бе съвсем оскъдна.

— Това е вашата цел. Според официалните документи, парцелът принадлежи на корпорацията „Тера-Лел“, с щаб-квартира Кейптаун, Южна Африка, и е обявен като рудодобивен участък. Построен е преди шестнадесет години. Прегледахме сателитните снимки, но така и не открихме превозни средства със суровини да напускат мястото. Достъпът до там е предимно по въздуха — със самолет или хеликоптер, тъй като тридневното пътуване през пресечената местност е доста рисковано. Още един, не по-малко интересен факт: проверихме с какво точно се занимава компанията „Тера-Лел“. Единственият вид минни разработки, ако можем така да ги наречем, са били свързани с изпращането на наемници в Ангола, за да нападат поселищата край диамантените мини. Основният бизнес на „Тера-Лел“ е търговията с оръжие, говори се, че от идването на Мандела на власт този бизнес процъфтявал добре.

Зандра включи лазерния показалец.

— Това тук е летищната площадка на лагера. Тази сграда — тя освети една триетажна постройка — вероятно е хангар, в който държат аирлианския съд. Това са казармите за наемниците. На това, това, това и това място са разположени установки за изстрелване на противосамолетни ракети. Разполагат също и с бронирани машини. — Зандра се усмихна мрачно на аудиторията. — Всичко това е доста повече от мерките за сигурност при охраната на обикновен миньорски лагер.

— Добре де, какво им е пречело досега да прехвърлят това, което са намерили, в Южна Африка? — попита Дънкан.

— Не знаем — призна Зандра. — Може би не са в състояние да го преместят. Или се боят от нестабилната политическа обстановка в ЮАР. Все пак, от Комитета направиха дипломатичен опит да получат официално разрешение от южноафриканското правителство за достъп до лагера.

— И съдейки по силите, с които разполагаме на самолетоносача, отговорът е бил отрицателен — кимна Дънкан.

— С други думи — те знаят, че идваме — заключи Търкот.

— Най-вероятно — потвърди Зандра.

— Дявол да го вземе — избухна майорът от британските части. — А какво мисли етиопското правителство?

— Какво да мисли? — отвърна с въпрос Зандра и отговорът бе повече от ясен.

Дънкан погледна към англичанина.

— И тъй, полковник Спиърсън, какъв е планът?

Спиърсън се надигна и отиде при стената с картите.

— Първо, нека майор О’Калахан ни каже кога можем да вдигнем машините.

О’Калахан стана и посочи с ръка картата.

— Движим се с максимална скорост, което означава, че след около четиридесет километра ще можем да изпратим самолети с достатъчно гориво, за да кръжат петнадесет минути над района и сетне да се върнат обратно. Да речем, по-малко от час.

Спиърсън кимна мрачно и Търкот вече се досещаше за причината за недоволството му. Скоро щеше да се зазори, а хората от специалните части винаги предпочитаха да използват прикритието на мрака за своите операции.

Спиърсън се покашля, за да привлече вниманието им.

— Вече сме вдигнали един АУАКС^[1], за да следи крайбрежието. Той ще ни изпраща информация за всички полети в района и ще координира движението на нашите хеликоптери и самолетното прикритие. Аз поемам командването на наземните сили. Ще бъда на борда на вертолет МХ-60 до началото на щурма. Веднага след това ще пристигна в района на нападението. Атаката, според плана, се състои от четири фази. Първа фаза включва парашутен десант върху сградата, където, според данните от разузнаването, е разположен извънземният съд. От тази група се очаква да ни осигури плацдарм. Фаза две е обстрел с антирадарни ракети от флотски изтребители по ракетните установки в лагера. Във фаза три пристига останалата част от специалното подразделение, поддържано от вертолетните картечници. И фаза четири е завладяване на лагера и унищожаване на съпротивата с всички средства. — Спиърсън огледа наперено залата. — Въпроси?

— Как ще се извърши десантът? — попита Търкот. — От голяма височина?

— Да — кимна англичанинът, познал в събеседника си специалист. При височинните скокове парашутистите отваряха незабавно миниатюрните куполи на парашутите си, които оставаха невидими за радарите на противника, а самолетите се отдалечаваха незабелязано, без да навлизат в опасния обсег.

— В такъв случай, бих искал да ме включите в групата.

— Чудесно — кимна Спиърсън.

— Е, добре… — надигна се Дънкан, но полковникът я прекъсна.

— Сега аз имам няколко въпроса. Какво ще стане, ако хората от „Тера-Лел“ наистина разполагат с извънземни оръжия?

— Нали затова отиваме там? — отвърна Дънкан.

— За друго питам. Дали няма да ги употребят срещу нас? — Спиърсън изглеждаше загрижен.

— Съмняваме се, че са имали някакъв конкретен напредък в тази насока — притече се на помощ Зандра. — От известно време ги държим под наблюдение. Хора като тях едва ли щяха да пропуснат случая да излязат с толкова ценна стока на международния оръжеен пазар.

— Какви са инструкциите за действие? — обърна се Спиърсън към Дънкан.

— Ако срещнете съпротива, използвайте цялата налична сила за нейното потушаване — отвърна безстрастно тя. — Дадохме им възможност да си сътрудничат с нас, но те отказаха. Съветът за безопасност на ООН смята, че това е точно една от ситуациите, в които трябва да проявим решителност, ако не искаме образци на аирлианско оръжие да попаднат на неподходящо място.

— Разбрано — кимна като дисциплиниран войн Спиърсън. — Е, време е да се приготвяме.

Търкот стана и последва полковника.

— Майк? — спря го Лиза Дънкан.

— Да? — той я погледна учудено. За първи път се обръщаше към него с малко име.

— Пази се.

Търкот се усмихна, после се сети нещо.

— Знаеше ли за аирлианския кораб, който са намерили руснаците?

— Не.

— Жалко. Всъщност, това сега едва ли има значение. Добре де, ще се пазя. Обещавам ти да се навеждам, когато видя куршум.

— И не само тогава — погледна го разтревожено Дънкан.

Търкот спря. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.

— Добре — кимна неловко накрая. — Трябва да вървя.

— Ще се видим в лагера — рече Дънкан.

Търкот се обърна и изкачи металната стълба до палубата. Духаше лек, приятен ветрец, наблизо десантната група вече се беше събрала и преглеждаше снаряжението. Всички носеха прибори за нощно виждане и стъклата им хвърляха червеникави отражения.

Към него се доближи неясна фигура.

— Ти ли си Търкот?

— Да.

— А аз — Ридли. Командир на парашутния десант. Двайсет и първи, САС^[2]. Казаха ми, че идваш с нас?

— Вярно е.

— Сигурно знаеш какво правиш. Скачаш последен и ако вземеш да ни се пречкаш, ще ти тегля куршума, пък после нека ми е мъчно. Разбрано?

— Разбрано.

— Търкот — промърмори Ридли. — Мирише на нещо френско.

— Аз съм канук — произнесе Търкот. Бяха спрели пред входния отсек на един товарен С-2.

Ридли му подаде парашута.

— Лично съм го сгъвал. Какво, по дяволите, е канук?

— Пофренчен индианец. Родом съм от Мейн. Там има много гори — той се зае да си нагласява парашута. Не беше притеснен от поведението на Ридли, прекарал бе по-голямата част от живота си сред подобни типове. Освен това знаеше, че момчетата от САС са превъзходни специалисти, на които може да се разчита в труден момент.

Скоро бяха готови и се качиха в самолета. С-2 бе най-големият самолет на борда на „Вашингтон“. Обикновено се използваше за прехвърляне на персонала до брега и обратно, но сега в товарния отсек се бяха разположили шестнадесет тежковъоръжени парашутисти, притиснати плътно един към друг.

Облъхна го познатата миризма на изгорял керосин, която му напомни за други подобни операции. Задната рампа се вдигна и самолетът започна да рулира към позиция за излитане. Шумът от двигателите рязко се усили и металният под затрептя. Търкот усети движението, след минутка сякаш увиснаха в безтегловност и после започнаха да набират височина, следвани от ято хеликоптери.

 

 

— Десет минути! — обяви командирът на отряда в ларингофона и гласът му отекна дрезгаво в слушалките на останалите.

Търкот прегледа отново снаряжението си. Беше единственият с единичен парашут. Всички останали бяха разпределени на двойки — по двама на парашут, привързани с общи ремъци. Търкот виждаше за първи път подобна система да се използва за военни цели. Обикновено парашутите с двойни ремъци се прилагаха при обучение на новаците.

— Шест минути — прошептя гласът на командира. — Сложете си кислородните маски и включете навигационните лампички.

Търкот отвори крана на малката бутилка, прикачена към гърдите му. После плъзна пръст по тилната част на шлема и включи миниатюрната крушка отгоре.

— Разхерметизиране! — обяви първият пилот.

В задната част на самолета се появи тъмна цепнатина, която бързо започна да се разширява. Търкот преглътна и тъпанчетата му изпукаха болезнено.

— Готови! — рече командирът. Беше застанал на ръба на рампата и гледаше към черното небе под тях.

Търкот знаеше, че летят на двадесет и две хиляди метра над лагера и не би трябвало да бъдат засечени от наземните радари на ракетните установки.

— Скок! — извика командирът и тялото му се изгуби от погледите им. Останалите го последваха на двойки, със синхронизирани движения. Търкот се отдели последен от рампата и веднага разтвори ръце и крака, за да стабилизира полета си.

Преброи до три и дръпна въженцето. Парашутът разцъфна над главата му. Погледна надолу и бързо преброи осем светещи точици. Намести кормилните въженца и ги последва, докато всички се носеха към целта. От лагера ги деляха близо десет километра в хоризонтална посока и това означаваше, че парашутите известно време щяха да действат като делтапланери. Хората от САС бяха екипирани с най-доброто и доказателство за това бе удивително лесният начин, по който се управляваше парашутът му. Имаше и малък резервен, но поне засега не изглеждаше, че ще потрябва. Трябваше само да лети след другите и — както го посъветва Ридли — да не им се мотае из краката.

Почувства студ, за първи път, откакто бе напуснал Великденския остров. На девет-десет хиляди метра височина въздухът бе силно разреден и температурите бяха смразяващо ниски. Отново погледна надолу и се увери, че вижда добре навигационните лампички на останалите парашутисти. Провери висотомера: седем хиляди метра.

 

 

На петдесет километра зад тях първата вълна от атакуващи летателни апарати вече се носеше към целта. Четири АХ-6, известни като „птички“, оформяха авангарда. АХ-6 са едни от най-бързите хеликоптери в света, при това с максимално обезшумени двигатели. Двамата пилоти носеха прибори за нощно виждане и използваха инфрачервени радарно-локационни системи за ориентиране в нощна обстановка.

Двете „птички“ бяха въоръжени със 7,62-милиметрови миникартечници и сдвоени 2,75-инчови ракетни установки. На задните седалки се бяха настанили снайперисти от САС, готови да окажат допълнителна огнева поддръжка.

На десет километра зад „птичките“ летяха четири щурмови хеликоптера „Апачи“. Освен 30-милиметровите картечници, монтирани на носа, страничните им ракетоносители бяха заредени до последното гнездо с ракети „Хелфайър“. „Апачите“ бяха следвани от група хеликоптери „Блекхоук“, на един от които се намираше и полковник Спиърсън. Те пренасяха основната пехотна сила от 96 десантчици.

Ударната ескадрила от „Вашингтон“ се намираше на далеч по-голяма височина. Тя включваше няколко Ф-4 „Дива катерица“, предназначени за потушаване зенитната съпротива на противника, и Ф-18 „Томкетс“, съоръжени с лазернонасочвани бомби. Над всичко това кръжеше самолетът от типа АУАКС, координиращ движението на цялата тази въздушна флотилия.

Настанена непосредствено до полковник Спиърсън, Лиза Дънкан изглеждаше относително спокойна. Беше свикнала да запазва самообладание в подобни рискови моменти и този случай не стана изключение. Даваше си сметка за всички произтичащи опасности, както и че групата им можеше да е единствената и последна надежда за оцеляване на човечеството. И все пак я безпокоеше въпросът колцина от хората край нея щяха да загинат. Заслуша се в откъслечните реплики на пилота и мислите неусетно я отведоха към Майк Търкот.

 

 

Търкот вече знаеше за какво служат двойните ремъци на парашута. Човекът отзад управляваше полета, ръцете на другия бяха свободни и той оглеждаше местността долу през инфрачервения мерник на своя автомат, готов при нужда да открие огън.

Търкот провери висотомера и светещите цифри му посочиха, че току-що са прекосили бариерата на трите хиляди метра. Вече се различаваха отделни контури на местността. От двете страни имаше планини, някои върхове стърчаха над него. Търкот си спомни за инструктажа на Зандра — предстоеше да се спуснат в най-ниската точка на Африка, на триста и шестдесет метра под морското равнище.

Той смъкна кислородната маска и пое свежия, нощен въздух. Разполагаше с малко време да подреди мислите си, а все още имаше нещо от инструктажа, което не му даваше мира: защо Зандра се бе впускала в толкова подробности, когато им разказа за Голямата цепнатина? Като човек с немалък опит, той знаеше, че нищо в подобна ситуация не може да е случайно. Въпреки мрака и ограничените възможности на прибора за нощно виждане, гледката под него беше забележителна. Хоризонтът се криеше зад начупената линия на планински вериги, които затваряха в плътен кордон долината.

Десантната формация промени плавно посоката си, извивайки наляво и Търкот бе принуден да се върне към действителността. Дръпна лявото кормилно въженце и последва веригата от светещи лампички.

На около петдесет метра над покрива на сградата парашутистите се разпръснаха. Търкот знаеше, че горе сигурно ще има часови, но дали ще гледат към небето? Един от снайперистите откри огън, а друг докладваше за резултата.

— Първи часови долу.

— Втори свален.

— Група едно се приземи.

Това означаваше, че първите двама парашутисти са вече на покрива, без да е вдигната тревога. Търкот отмести нагоре очилата и се прицели с крака в центъра на покрива. Вече виждаше, че хората долу прибират парашутите си.

Той дръпна рязко и двете въженца и „удари спирачки“ само на метър над покрива. Краката му опряха в равната повърхност и той веднага се освободи от ремъците, преди още куполът да се е свил напълно. Извъртя се и се огледа, стиснал готовия за стрелба МП-5. Зърна няколко тела — труповете на застреляните часови.

— Говори Ридли. Отрядът се приземи без съпротива — докладва командирът на парашутната група по радиото.

— Въздушната поддръжка пристига — чу се гласът на полковник Спиърсън.

 

 

Ф-4 „Дива катерица“ е единственият вариант на някога прочутия Ф-4 „Фантом“, все още на въоръжение във ВВС на САЩ. Възлагаше му се една строго определена задача — да унищожава противниковите радарни и противовъздушни системи.

По заповед на Спиърсън двете „катерици“ приближиха от източна посока с максимално висока скорост. Лагерният радар ги засече и прехвана още щом навлязоха в обсега му, което беше и целта им. От крилата на самолетите се отделиха по няколко ракети „Шрайк“, „АГМ-78“ и „Тейсит Рейнбоу“ — мъгляви названия на самонасочващи се бомби, които улавят радарните лъчи и ги следват право до първоизточника им.

Пилотите на „катериците“ извършиха рязка маневра и вече се носеха в обратна посока, когато ракетите им поразиха целите. Всички противовъздушни системи на лагера бяха унищожени с един точен удар.

А втората десантна вълна вече наближаваше.

 

 

Сапьорите от парашутната група приключиха с разполагането на взривните устройства на покрива — четири различни заряда, поставени на равни разстояния. Детониращият шнур беше опънат и сега се чакаше само командата.

Малко след като от изток се дочу приглушеният шум на хеликоптерите, полковник Спиърсън даде заповед за откриване на огън. Едновременно проехтяха четири гърмежа, нощта се озари от ярки блясъци, а парашутистите вече скачаха през четирите отвора в покрива.

Търкот спря за миг и се ослуша. Откъм най-далечния отвор долетя безредна автоматична стрелба. Затича се натам. Дупката имаше неравни краища, със стърчащи изкривени арматурни железа. Той надникна долу. Четиримата парашутисти бяха проснати неподвижно на пода.

Търкот извади една заслепяваща граната от паласката, пусна я през отвора, преброи до три, чу гърма и я последва, откривайки огън още преди да се е ударил в земята. Приземи се върху тялото на един от парашутистите и се претърколи надясно. Къс трасиращ откос проряза стената над него.

Търкот отвърна със стрелба на сляпо, в посоката откъдето бе долетял откосът. Долови металическо щракване от смяна на пълнител и тъкмо се готвеше да скочи, когато замръзна неподвижно. Беше видял огледалото на отсрещната стена. Ето как бяха загинали четиримата парашутисти. Който и да беше противникът, криеше се в другата посока и използваше огледалото, за да се прицелва. Търкот стреля и огледалото се разлетя на хиляди парченца. Сега вече бяха наравно.

В мрака едва се различаваха очертанията на масивно бюро. Достатъчно масивно, за да скрие врага от куршумите му. Тъкмо се чудеше какво да предприеме, когато от бюрото към него се изтърколи малка черна топка. Граната, помисли си Търкот и реагира мълниеносно. Изправи се, скочи във въздуха над бюрото и в същия миг откри автоматичен огън. Чак тогава си даде сметка, че са го измамили. Не беше бомба — бюрото бе твърде слаба преграда за нея. Отдолу го посрещнаха с нов дъжд от трасиращи куршуми. Тялото му се блъсна в стената и в мига, когато падаше долу, ударникът на автомата щракна напразно. Патроните бяха свършили. Търкот захвърли ненужния автомат, извади пистолета и се огледа. Спасиха го очилата за нощно виждане, другият още се подаваше, когато Търкот натисна спусъка и го простреля в гърдите.

Едва сега се изправи и се заслуша в репликите в шлемофона, които си разменяха останалите парашутисти. Все още никой не беше открил аирлианския кораб. Търкот докладва за местоположението си и ситуацията, сетне доближи единствената врата и я отвори.

Далечният край на дългия коридор бе ярко озарен от прожектора на кръжащия отвън АХ-6. Търкот виждаше ясно увисналите на ремъци снайперисти, както и ярките точици на лазерните мерници, които играеха по стените на коридора. Той задейства миниатюрния инфрачервен предавател върху шлема си, за да го идентифицират като „свой“.

 

 

На височина хиляда и петстотин метра полковник Спиърсън дирижираше атаката с помощта на пет различни радиопредавателя. Парашутистите вече бяха проникнали в централната сграда. „Птичките“ се носеха из райони на лагера, търсейки противникови цели. Той се извърна към Дънкан.

— Сега вече ще се реши — всичко или нищо.

— Започвайте.

Спиърсън си пое въздух и даде заповед за начало на основната атака.

 

 

Търкот изрита вратата при разклонението на коридора, стиснал презаредения автомат с лявата си ръка. Видя двама стрелци, облечени с камуфлажни униформи, обърнати с гръб към него, и ги повали с кратък откос.

— Който е смел, побеждава! — извика той девиза на САС, докато се прокрадваше по коридора. Зад ъгъла се натъкна на четирима парашутисти, които бяха заели позиции край затворена врата. Единият от тях бе пъхнал дулото на автомата си в процепа на вратата и пускаше откъслечни откоси, за да държи противника вътре в напрежение. От другата страна на коридора се зададе Ридли, придружен от още хора. Търкот се облегна на стената и остави на професионалистите да си вършат работата по почистването на сградата.

 

 

„Птичките“ също се спускаха надолу покрай етажите на сградата, изпреварвайки хората от САС с едно ниво. Снайперистите поваляха всичко, което се движи, а пилотите използваха за същото миникартечниците. На противниковите войници в сградата не оставаше друго, освен да лежат неподвижно, под постоянния дъжд от куршуми.

Други две „птички“ обстрелваха казармите в далечния край на площадката. Зад една от сградите неочаквано се появи първата бронирана кола и хеликоптерите съсредоточиха огъня си върху нея.

В този момент се появиха четирите „Апачи“ и посрещнаха бронираната кола със залп от ракети „Хелфайър“. Още първите две попаднаха в целта и автомобилът избухна в пламъци.

 

 

Две САМ-2 — изстрелвани от рамо ракети „земя-въздух“ с топлинно насочване и следователно неуловими за „катериците“ — се врязаха в корпуса на един от „Апачите“. След секунди машината се превърна в ярко огнено кълбо.

 

 

— Мама му стара! — изруга полковник Спиърсън, когато забеляза, че един от хеликоптерите е изчезнал от екраните и чу виковете на сваления пилот, преди връзката да бъде прекъсната. Той нареди на пилотите от Ф-18 да маркират с лазерен показалец подвижните мишени, за да бъдат засечени от самонасочващите се бомби на изтребителите.

Лиза Дънкан седеше неподвижно, загледана в угасналата зелена точка на екрана. Знаеше какво означава това — двама мъртви пилоти.

— Време е да се приземим — рече тя на Спиърсън, който я погледна навъсено, сякаш бе готов да спори, но после промени мнението си.

 

 

Възползвайки се от предимството на изненадата, по-добрата си подготовка и подходящото въоръжение, парашутистите вече приключваха със съпротивата в сградата. Търкот ги следваше по етажите, докато лично не се увери, че сградата е чиста, с изключение на онова, което се криеше зад яките стоманени врати на приземния етаж.

 

 

Една от „птичките“ бе поразена от картечен огън и опита аварийно кацане. В мига, когато корпусът й се удари в земята, екипажът й, състоящ се от четирима души, изскочи навън и бе въвлечен в наземната престрелка.

Пилотите от останалите хеликоптери продължаваха стрелбата, за да попречат на нови контраудари с преносими противосамолетни ракети. Огромният разход на муниции заплашваше скоро да ги остави без никакви резерви.

Приближи се ято Ф-18 и свръхточните им бомби, следващи невидимите лазерни показалци, нанесоха ужасяващи поражения. Ефектът бе потресаващ.

 

 

— Една минута! — обяви пилотът.

Полковник Спиърсън включи микрофона.

— Свалете ни с първата вълна! — нареди той. Пилотът погледна през рамо към Дънкан и тя кимна. „Блекхоук“ се наклони надолу, право към експлозиите, които озаряваха долината.

Малко след това хеликоптерът докосна земята и Дънкан скочи от рампата, следвайки Спиърсън. Почти веднага машината се вдигна право нагоре.

— Как са хората вътре? — извика тя.

Спиърсън притискаше с ръка слушалките, за да изолира рева на двигателите.

— Слизат в мазето. Понесли са малки загуби, но сградата е прочистена.

 

 

Търкот и Ридли огледаха стоманената врата. Командирът се обърна и махна с ръка на един от сапьорите.

— Хайде, момче, разкарай това нещо от пътя ми!

Сапьорът смъкна тежката раница от гърба си и извади отвътре черен, конусообразен предмет, дълъг около метър. Прилепи основата му към долния край на металната врата и се зае да развива детониращия шнур.

— Всички да се скрият! — нареди сапьорът и парашутистите не чакаха втора подкана.

 

 

Битката на повърхността почти бе приключила, разпокъсаните отряди на наемниците бяха обградени и войниците един по един се предаваха. Хората на Спиърсън ги проверяваха, търсейки учените, които бяха работили в района.

Междувременно Спиърсън прослушваше честотата на парашутистите в сградата и вече знаеше, че се готвят да взривят стоманената врата.

— Още са в мазето — подметна той на Дънкан.

— Ами да слезем при тях — предложи тя.

— Хубаво. Успокой се — твоят човек е жив и здрав.

Единствената реакция бе, че Дънкан едва забележимо забави крачка.

 

 

От експлозията Търкот почувства ужасна болка в главата, а дробовете му се напълниха с прахоляк. Първи в отвора нахлуха сапьорите, които предвидливо носеха газови маски.

Търкот с мъка овладя нетърпението си. Не беше екипиран да е сред първите. В този момент се появиха Спиърсън и Дънкан.

— Това трябва да е — рече им той.

— Да изчакаме хората ми да огледат вътре — отвърна Спиърсън.

— Аха — кимна неохотно Дънкан и се обърна към Търкот. — Добре ли си?

— Май вече съм прекалено стар за подобни игри — оплака се той и забеляза, че Спиърсън се ухили.

Минутите се нижеха бавно. Най-сетне, след около половин час чакане, отвътре се показа покритият с прах майор Ридли. Той смъкна газовата си маска и избърса очи.

— Открихте ли някой от учените? — попита го Дънкан.

Ридли изглеждаше леко объркан.

— Учени ли? Там всички са мъртви. До един.

— Как? — попита изненадано Спиърсън.

Ридли сви рамене, но очевидно мислите му бяха другаде.

— От газ, най-вероятно. Сигурно е бил пуснат веднага, щом са подали сигнал за тревога. Това е била задачата на наемниците — да ни забавят, докато отровният газ си свърши работата. Нещастниците са се оказали в капан — като опитни мишки. Изглежда не са им позволявали да се показват много-много навън. Нищо чудно да са живели вътре с години. Видяхме много тунели, пълни с припаси. Жилищни помещения. Столова… Ей такива работи…

— А открихте ли аирлианския артефакт? — попита Търкот.

— Артефакт ли? — повтори Ридли и се разсмя, а в гласа му се долови маниакална нотка. — О, да, сър, долу е пълно с артефакти. — Той се пльосна в една кресло. — Но най-добре сами да ги разгледате.

Спиърсън ги поведе в тунела. Беше дълъг, с бетонни стени и на стотина метра по-навътре правеше остър завой. Ридли се оказа прав за запасите. Имаше множество странични тунели, натъпкани с екипировка и припаси. Някои от тунелите бяха предназначени за обитаване и хранене. Пред всяка врата стоеше по един пост от САС и докладваше на полковника, че вътре няма живи обитатели.

Тук-там се срещаха и мъртъвци, покосени, където ги бе застигнал отровният газ. Каквото и да бяха използвали от „Тера-Лел“, ефектът му е бил светкавичен и смъртоносен. И най-вече краткотраен, тъй като в тунелите нямаше и следа от него. Търкот забеляза, че лицата на умъртвените са изкривени в мъчителни гримаси, а телата им бяха сгърчени от конвулсии — явно смъртта им не е била от леките.

Тримата заобиколиха поредния ъгъл и спряха изненадани. Широкият коридор завършваше с просторна подземна пещера, дълга най-малко петстотин метра и висока стотина. Пещерата бе издълбана в твърда, вулканична скала. Подът й се спускаше надолу под ъгъл от тридесетина градуса. Към средата на галерията водеше тъмна, гумирана пътека, а успоредно на нея бе прокаран теснолинеен железен път.

— Майко мила! — прошепна удивено Спиърсън.

— Вижте — Дънкан посочи надясно. От пода право нагоре се издигаше черна каменна колона — като пръст, сочещ в опушения таван. Беше висока около три метра и широка половин, а по гладката й полирана повърхност се виждаха рунически надписи.

— Дано там не пише: „Преминаването забранено“ — промърмори Търкот.

Един сержант от САС стоеше пред миниатюрното локомотивче с прикачен към него открит пасажерски вагон. Той отдаде чест на Спиърсън.

— Сър, вече слизахме долу с капитана — сержантът посочи с пръст през рамо към центъра на залата, накъдето водеха релсите и редица от ярки неонови светлини. — Оставих на пост едно отделение. — Сержантът преглътна смутено. — За първи път виждам такова нещо, сър.

— Е, тогава да отидем и ние да го видим — предложи Спиърсън и се качи във вагончето.

Търкот и Дънкан го последваха, а сержантът седна в локомотивчето и премести ръчката напред. Влакчето се разтърси и пое бавно надолу. Не след дълго стените от всички страни се изгубиха от погледа им и мракът се разсейваше само от бледата светлина на неоновите лампи. Температурата започна да се понижава и Търкот неволно вдигна яката на якето си, а Дънкан се притисна към него. Струваше му се, че е нищожна прашинка, зареяна из космоса. Погледна назад през рамо и видя, че платформата, от която се бяха качили на влакчето, е отдалечена на повече от километър разстояние. Съдейки по шума, пътуваха най-малко с двадесет и пет километра в час, но единственото усещане за движение идеше от смяната на стълбовете с неонови светлини край линията.

След още пет минути отпред се появи червеникаво сияние. В началото беше само като тънка нишка на хоризонта, но когато се приближиха, забелязаха, че линията се разширява. Беше разположена перпендикулярно на посоката, в която се движеха. Търкот нямаше никаква представа на каква дълбочина се намират, но откри, че започва да му става топло, а по челото му неусетно бяха избили капчици пот.

Той погледна надолу и забеляза, че подът на пещерата е идеално гладък. Беше надниквал във Втори хангар на Зона 51, където се намираше корабът-майка, но онази пещера изглеждаше като по-малкото братче на тази. Не можеше да си представи що за техника е била необходима, за да се изкопае подземна галерия с подобни чудовищни размери. „И какво ли е предназначението й?“ — зачуди се той. Точно отпред имаше голяма цепнатина, разделяща пода на пещерата, и отвътре бликаше червеното сияние. Търкот зърна няколко по-дребни светлинки — прожекторите на десантчиците, които ги очакваха в другия край на линията. Виждаше се и далечният край на цепнатината — на пет-шестстотин метра по-нататък, но не и онова, което я изпълваше, защото платформата бе разположена на стотина метра от ръба й.

— Сър! — кимна един от войниците на полковник Спиърсън и подаде ръка на Дънкан.

Продължиха пешком към ръба на цепнатината и спряха там, където гладкият каменен под рязко извиваше надолу. Дънкан възкликна уплашено, а Търкот почувства, че сърцето му замира, когато надникна отвъд ръба. Цепнатината нямаше дъно или поне не можеха да го видят, а вътрешността й бе изпълнена с червено зарево, което сякаш извираше право от земните недра. Търкот усети, че в лицето го лъхва жега, примесена с остър мирис на химически изпарения.

— Как мислите, каква е дълбочината? — попита Спиърсън.

— В момента сме поне на дванадесет километра под морското равнище — прецени Дънкан. — Ако червеното сияние е породено от разцепление в повърхността Мохоровичич^[3].

— В кое? — прекъсна я Спиърсън.

— Линията между кората и мантията на планетата… В такъв случай магмата е само на тридесетина километра под нас и тя е причината за горещината.

— Исусе — промърмори уплашено Търкот.

— Вижте там — извика полковник Спиърсън и те с мъка откъснаха очи от невероятната гледка на пламтящите вътрешности на Земята. Вдясно, на около двеста метра, се виждаха три извити стълба, които пресичаха бездната и опираха в отсрещния край. Точно в средата, окачена на дебели кабели, се поклащаше голяма, озарена в яркочервено, многофасетъчна сфера с диаметър около пет метра.

Тръгнаха по края на цепнатината, докато се изравниха със стълбовете, на които бе закачена сферата. Основата на всеки от тях се забиваше на няколко стъпки под ръба. Търкот и друг път бе виждал черния метал, от който бяха направени стълбовете.

— Това е аирлианско изделие — промърмори той. — Същият материал, от който е изработен и корабът-майка. Казват, че бил невероятно здрав.

— Но какво е онова там, дявол го взел? — Спиърсън посочи рубинената сфера. Трудно беше да се определи дали цветът й бе такъв, или само отразяваше заревото.

Дънкан не отговори. Спря малко по-нататък, където се издигаха няколко статива с напълно земен произход. Очевидно са били използвани от учените от „Тера-Лел“ по време на изследванията. Но сред тях имаше и една конзола, която напомни на Търкот за контролното табло в един от скакалците.

— Това също е аирлианско — рече той и се наведе над таблото.

Повърхността му беше идеално гладка, ако се изключеха гравираните рунически надписи. Търкот предполагаше, че веднъж включи ли се таблото, отгоре ще се появят нови надписи, които ще указват предназначението на различните контролни прибори. Съжали, че Нейбингър не е с тях, за да ги прегледа.

— Това — рече замислено Дънкан, сочейки таблото — най-вероятно управлява онова — тя посочи рубинената сфера.

— А цепнатината каква роля играе? — попита Спиърсън.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна замислено Дънкан, втренчила поглед в разлома, — но имам чувството, че е нейно дело. — Тя долепи длани и бавно раздалечи ръцете си.

— Сферата е пробила цепнатината? — попита смаяно Спиърсън.

— Все нещо трябва да я е причинило — сви рамене Дънкан. — Едва ли има естествен произход. Пък и вече знаем, че аирлианците са разполагали с технологии, които далеч надхвърлят скромните ни представи. Във всеки случай, вече е ясно защо хората от „Тера-Лел“ не са преместили артефактите в ЮАР.

— Защото просто не са могли — съгласи се Търкот. — Спомнете си колко време е било нужно на учените в Невада, за да пробият отвор в метала на кораба-майка.

— Южноафриканците явно са били доста уплашени от това, с което са се занимавали… — рече Дънкан.

— Уплашени. Защо? — зачуди се Спиърсън.

— Защото иначе нямаше да убият всичките си учени — съгласи се Търкот. — Онези, с които се спречкахме горе, бяха само наемници. Обзалагам се, че не знаят нищо за опитите, които са се провеждали в пещерата.

Спиърсън се огледа смутено.

— А тя… защо според вас е там? Над цепнатината?

— Може би поглъща топлинна енергия? — подметна Търкот.

Дънкан сякаш не го чу.

— Мисля, че се досещам какво е предназначението на сферата. Смятам също, че южноафриканците са го знаели. В края на краищата, разполагали са с шестнадесет години преднина. Нищо чудно, че ги е изплашила.

— И какво според теб е сферата? — попита Търкот.

Дънкан не откъсваше поглед от рубиненото кълбо, увиснало над кипящия ад.

— Машината на Страшния съд, нагласена да разруши планетата.