Сергей Лукяненко
Отвъд гората, където е подлият враг…

Огнехвъргачката изръмжа и изплю капсулата. Изпращайки с поглед проточилата се отвъд гората димна следа, Стрелеца грабна оръжието си и избяга настрани. Той знаеше, че подлият враг няма да го кара да чака дълго. И точно така се случи. На мястото, където току-що стоеше, със съскане се стовари огнена струя. Ответният удар, както винаги, беше нанесен със същото оръжие и много точно. Ако Стрелеца бягаше малко по-бавно, вече би се гърчил в агония, опитвайки се да изтръска от себе си запалителната смес. Както се случи онзи ден с Артиста… Стрелеца побърза да прогони неприятния спомен.

Вече беше дотичал до предния окоп. Полковника го погледна одобрително:

— Браво, Стрелец. Добре ги нареди! Подлият враг ще бъде победен.

До вечерта Стрелеца нанесе още два удара. И още два пъти подлия враг удряше по мястото, където току-що беше стоял. Вечерта Полковника нареди да започнат масивен обстрел. Стрелеца смяташе тази идея за глупава, но не се осмели да възрази, остави любимата си огнехвъргачка и започна да настройва излъчвателя си.

Гората стенеше. Пронизваха я потоци от огън. Удар — и веднага ответен. Опечените и парализирани птици се сипеха на ята по обгорената земя. Лазерните лъчи се кръстосваха над гората като шпаги.

След половин час боят свърши. Всички се събраха в щабния бункер. Нямаше загуби, само Сержанта беше леко ранен от лазерен лъч в рамото. Но той се държеше твърдо, без дори да остави своя верен импулсен бластер. В този момент видяха човека. Той излезе бавно от гората, носейки нещо или някой в ръцете си.

— Подлият враг — прошепна Полковника, разкопчавайки кобура си.

— Може би е изменник? — попита Капрала, държейки непознатия в прицела на парализатора си.

— Не прилича на враг. Изглежда точно като нас — убедено каза Стрелеца и внезапно си помисли: а как ли изглежда подлият враг? Кой знае защо, досега никога не се беше замислял за това.

Непознатият бавно се спусна в окопа, сякаш не забелязваше насочените към него дула. Внимателно остави своя товар: това се оказа светлокосо момче на около тринадесет години. Попита:

— Има ли лекар сред вас? Не знам какво го уцели.

Доктора остави автомата си и внимателно прегледа момчето. Усмихна се и каза:

— Нищо страшно. Парализиращ лъч. След два часа ще се съвземе.

— Подлият враг! — изруга Полковника, гледайки неподвижното тяло на момчето. Стрелеца изведнъж си спомни, че Полковника беше оставил в Града жена и четири деца.

— Врагът няма нищо общо — каза мъжът. — Лъчът дойде от тази страна.

Всички вкупом погледнаха към Капрала. Той слисано въртеше в ръцете си конуса на парализатора.

— Няма нищо. Нали ни се размина. — Непознатият огледа всички със спокойните си очи. — Наричат ме Странника. Дойдох отдалеч и, ако не възразявате, утре ще си тръгна.

— Това вашият син ли е? — попита Доктора.

Странника кимна:

— Да.

Вече беше утро, но никой не спеше. Отначало слушаха историите на Странника. А после пяха. Очуканата китара минаваше от ръка в ръка. Най-накрая Певеца, с пресекващ от вълнение глас запя любимата им песен:

Спете спокойно, любими,

край далечната река…

И всички подеха:

Гонени от черния вятър

полковете стоят до край.

Странника слушаше внимателно. Изглежда, на него също му хареса. После се надигна:

— Благодаря ви за всичко. Време е да тръгваме. Хайде, Тим.

Всички се сбогуваха с тях, а след това гледаха как се отдалечават в посока към Града, подстъпите към който вече дълги години бяха охранявани от отряда.

Стрелеца внезапно скочи и хукна след Странника. Догони ги и попита припряно:

— Вие дойдохте иззад гората, нали? Кажете ми — как изглежда подлият враг? Тук съм вече три години, а тези страхливци никога не са се показвали в открит бой!

Странника мълчеше и го гледаше. А момчето каза:

— Там има река.

— Знам! Ами враговете, те къде са? — попита Стрелеца.

Момчето го гледаше и в погледа му имаше нещо странно.

— Там има стари складове, долу по целия бряг. И са покрити със защитно поле. Метнах към един от складовете камъче, а то отскочи обратно, право в ръката ми…