Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (2)

ГЛАВА 2

Когато се събуди отново, главоболието й беше изчезнало. Виждаше добре и не й се виеше свят.

Отвън бе паднала нощ. Светлината в стаята бе мека, а безформена чернота се виждаше единствено зад прозорците.

Стойката за интравенозно хранене бе изнесена. Покритата й със следи от иглите обезцветена ръка изглеждаше страшно тънка на фона на белия чаршаф.

Обърна глава и видя едрия мъж с мрачното лице и бялата престилка. Стоеше до леглото и се взираше в нея. Кафявите му очи имаха особен, смущаващ поглед — сякаш гледаха в нея, а не към нея, сякаш той внимателно изучаваше най-съкровените й тайни; все пак в тези очи не се четяха никакви чувства, бяха безизразни като оцветено стъкло.

— Какво ми се е… случило? — попита Сюзан.

Значи можеше да говори. Гласът й бе слаб, дрезгав и произнасяше думите доста неразбираемо, но явно не бе докарана до нямо съществувание от удар или друго тежко мозъчно смущение, от което се бе опасявала преди това.

Обаче още бе слаба. Оскъдните й способности видимо намаляха дори от няколкото едва прошепнати думи.

— Къде… съм? — с треперещ глас продължи да пита тя. Гърлото й гореше при изговора на всяка сричка.

Лекарят не отговори веднага на въпроса й. Взе устройството за регулиране на наклона на леглото, което висеше на жица зад главата й, и натисна един от четирите бутона. Горната половина на леглото се повдигна, като принуди и Сюзан да се изправи в седнало положение. После той остави регулиращото устройство и от металната гарафа, която бе поставена върху жълт пластмасов поднос на нощната масичка, наля вода в една чаша.

— Отпивайте я на малки глътки — посъветва я той. — От доста време не сте поемали нито храна, нито вода през устата.

Тя взе чашата. Водата й достави неописуемо удоволствие. Успокои раздразненото й гърло.

Когато се напи, той пое чашата и я върна на шкафчето. Извади тънко фенерче от горния джоб на престилката си, приближи се до нея и огледа очните й дъна. Неговите очи останаха безизразни и неразгадаеми под гъстите вежди, които бяха слети така, че лицето му имаше постоянно намръщен вид.

Докато го чакаше да завърши прегледа си, тя се опита да помести крака под завивката. Бяха слаби, неустойчиви и все още някак изтръпнали, но я послушаха. Оказа се, че не е парализирана.

След като прегледа очите й, лекарят постави дясната си ръка на няколко сантиметра от очите й:

— Виждате ли ръката ми?

— Разбира се — отвърна тя. Гласът й още бе слаб и треперлив, но поне вече не бе дрезгав и можеше да се разбира.

Неговият глас бе дълбок, а произношението му леко гърлено, но Сюзан не можеше да се досети от кой език идва.

— Колко пръста съм изправил?

— Три. — Тя бе убедена, че той търси у нея признаци за сътресение на мозъка.

— А сега колко са?

— Два.

— И сега?

— Четири.

Той кимна одобрително, а дълбоките бръчки по челото му малко се загладиха. Очите му все още се взираха в нейните със съсредоточеност, от която й ставаше неудобно.

— А знаете ли как се казвате?

— Да, Аз съм Сюзан Торнтън.

— Правилно. А второто име?

— Катлийн.

— Добре. На колко години сте?

— На трийсет и две.

— Добре. Много добре. Изглежда съзнанието ви е ясно. Гласът й отново бе започнал да става сух и дрезгав. Тя се поизкашля и каза:

— Но това е почти всичко, което мога да си спомня.

Намръщеният му израз не бе изчезнал напълно, но бръчките по широкото му квадратно лице отново се задълбочиха:

— Какво искате да кажете?

— Ами не мога да си спомня къде живея… или какво работя… дали съм омъжена…

Той я огледа за миг и подсказа:

— Живеете в Нюпорт Бийч, Калифорния.

Веднага щом той произнесе името на града, тя си спомни къщата си — приятна сграда в испански стил с червени керемиди на покрива, бели измазани стени и прозорци с решетки, сгушена сред няколко високи палми. Колкото и да се напрягаше обаче, не можа да си спомни името на улицата и номера на къщата си.

— Работите в нюпортската корпорация „Майлстоун“ — продължи лекарят.

— Майлстоун? — повтори Сюзан. В паметта й просветна нещо далечно.

Лекарят напрегнато се взираше в нея.

— Какво има? — едва продума тя. — Защо ме гледате така?

Той учудено примигна, после се усмихна с известно смущение. Явно бе, че се смее рядко и този път усмивката му бе пресилена:

— Ами… тревожа се за вас естествено. И искам да знам с какво точно си имаме работа. Временната амнезия не е рядко явление в случаи като този и се лекува лесно. Но ако имате нещо повече от временна амнезия, трябва изцяло да променим подхода си. Ясно ви е значи, че за мене е важно да разбера дали името „Майлстоун“ значи нещо за вас.

— Майлстоун — замисли се тя. — Да, познато е. Донякъде ми е познато.

— Вие работите като физик там. Защитили сте докторската си дисертация в Лосанжелеския университет преди няколко години и след това направо сте постъпили в „Майлстоун“.

— Ах — възкликна тя и проблясъкът в съзнанието й придоби нови очертания.

— От корпорацията ни казаха някои неща за вас продължи той. — Нямате деца. Не сте омъжена, нито сте разведена. — Той наблюдаваше как тя възприема думите му. — Започнаха ли вече нещата да идват на мястото си?

— Да — облекчено въздъхна Сюзан. — Но само донякъде. Някои неща се връщат…, но не всички. Просто случайни парченца оттук-оттам.

— Ще ви отнеме известно време. Не може да се очаква да се съвземете веднага след такова нараняване.

Имаше да го пита още много неща, но любопитството й бе силно като просмуканата в нея умора и по-слабо от жаждата й. Отпусна се на възглавницата да си поеме дъх и помоли за още вода.

Този път той й сипа само една трета от чашата. Отново предупреди да пие на малки глътки.

Тя не се нуждаеше от предупреждението. Дори сега, след като бе поела само петдесетина грама вода, се чувстваше като преяла, като след края на богат обед.

— Не знам как се казвате — забеляза тя, като изпи водата си.

— О, извинявайте. Витески. Доктор Лион Витески.

— Чудех се за акцента ви. Мисля, че ми се счу нещо подобно, права ли съм? Витески… от полски произход ли сте?

Той, изглежда, се притесни, а погледът му се отмести от нея:

— Да. Останах сирак през войната. Пристигнах в тази страна през 1946 година, когато бях седемнайсетгодишен. Бях поканен от чичо си. — Вече не говореше спонтанно, а сякаш рецитираше внимателно заучена реч. — Преодолял съм повечето от полския си акцент, но предполагам, че никога няма да се отърва изцяло от него.

Тя явно се бе докоснала до болното му място. Единствено споменаването на акцента му го бе накарало да заеме неочаквано отбранителна позиция.

Побърза да смени темата, като заговори по-бързо от преди:

— Между другото… имате ли някаква представа къде се намирате?

— Ами спомням си, че карах ваканцията си в Орегон, макар че не мога да кажа накъде точно се бях запътила. Така че трябва да сме някъде в Орегон, нали?

— Да. А името на града е Уилоуок. Населението му е около осем хиляди души. Център на общината е. Жителите наоколо ce занимават главно със земеделие и това е единствената болница. Не е особено голяма. Етажите са само четири, а леглата — двеста и двайсет. Но условията са добри. Според мен персоналът тук е много по-добър, отколкото в някои от по-специализираните болници в големите градове, защото сме в състояние да оказваме много повече внимание на всеки от пациентите. А личното внимание често играе сериозна роля за оздравяването.

В гласа му не се чувстваха гордостта и ентусиазмът, които думите му би трябвало да предизвикват. Беше безизразен и монотонен почти като гласа на машина.

„Или причината се крие в мене — помисли си тя. — Дали просто възприятията ми не са в ред?“

Въпреки че се чувстваше отпаднала и въпреки туптенето, което отново бе започнало в главата й, тя надигна глава и попита:

— Докторе, как съм попаднала тук? Какво се е случило с мен?

— Не си ли спомняте за злополуката?

— Не.

— Спирачките на колата ви са отказали. Били сте на един отрязък от пътя с много завои, на три километра южно от отклонението за „Вютоп“.

— Вютоп?

— Да. Хотел „Вютоп“. Място за отдих. Голям стар курорт. Построен е преди петдесет-шейсет години и мисля, че навремето е бил по-популярен, отколкото е сега. Истински хотел, който ти предлага възможност да се откъснеш от всекидневието.

Докато слушаше доктор Витески, Сюзан бавно си спомни. Затвори очи и си представи курорта, както бе показан в поредица от цветни снимки в списание „Травъл“ от миналия февруари. Беше направила резервация за стая, където да прекара няколко дни от отпуската си веднага след като прочете статията, тъй като бе очарована от обширните веранди на хотела, от множеството фронтони по покривите му, от колоните в хола и от просторните градини.

— Така или иначе — махна с ръка Витески, — спирачките ви са отказали и вие сте изпуснали управлението на колата. Спуснали сте се по един насип, преобърнали сте се два пъти и сте се ударили в някакви дървета.

— Мили Боже!

— Колата ви бе цялата смачкана. — Той поклати глава. — Цяло чудо е, че не сте се убили.

Тя внимателно докосна превръзката, която покриваше половината от челото й:

— Това нараняване тежко ли е?

Гъстите тъмни вежди отново се сключиха и на Сюзан изведнъж й се стори, че изражението му не е истинско, а по-скоро театрално.

— Не е особено сериозно — обясни той. — Широк разрез. Имахте силно кръвотечение и в началото раната трудно зарастваше. Но утре или в другиден ще ви махнат конците; не мисля, че ще ви остане белег. Погрижихме се шевът да се постави както трябва.

— Мозъчно сътресение? — попита тя.

— Да. Но не особено силно и то не може да обясни защо бяхте в кома.

С всяка минута умората и главоболието й нарастваха.

Сега отново се съсредоточи:

— Кома?

Витески кимна:

— Направихме ви изследване на мозъка със скенер, разбира се, но не открихме признаци за емболия. Нямаше подпухване на мозъчната тъкан. Липсваха и струпвания на флуиди в черепа, затова там не е имало натиск. Главата ви е била ударена силно, което има нещо общо с комата, но за съжаление не можем да вземем по-определено становище. Независимо от онова, което твърдят медицинските драми по телевизията, съвременната медицина не разполага с отговор за всичко. Важното е, че излязохте от комата без видими трайни увреждания. Знам, че празнините в спомените може би ви смущават и дори ви плашат, но съм убеден — с течение на времето ще преодолеете и тях.

Все още говореше като че ли рецитира добре заучен сценарий, помисли си разтревожена Сюзан.

Но не се разпростря особено над това, защото този път странният маниер, по който докторът говореше, бе по-малко интересен от самия смисъл на думите му. Кома. Този термин й смразяваше кръвта. Кома.

— Колко време съм била в безсъзнание? — попита.

— Двайсет и два дена.

Тя се вторачи, зяпна към него изумена.

— Така е — потвърди той.

— Не. Не може да бъде.

Винаги е била господар на живота си. В изработването на плановете си стигаше до дребнавост, стремеше се да бъде подготвена за всички възможности. В личния си живот упражняваше почти същата научна методология, която й бе позволила да защити доктората си по физика на елементарните частици почти една година преди връстниците си — колеги в тази област. Не обичаше изненадите, не й харесваше да зависи от друг вместо от себе си; а мисълта, че може да се окаже безпомощна буквално я ужасяваше. А сега Витески й казваше, че е прекарала двайсет и два дена в състояние на пълна безпомощност в пълна зависимост от останалите, а това дълбоко я разтревожи.

Ами ако никога не бе излязла от комата?

Или още по-лошо — ако се бе събудила парализирана от врата надолу, обречена да живее в пълна безпомощност? Ако й се бе наложило до края на дните й да бъде хранена и обличана, да бъде водена до тоалетната от наемни болногледачи?

Потрепера.

— Не — отсече тя. — Невъзможно е да не съм била на себе си толкова много време. Невъзможно е. Сигурно има някаква грешка.

— Не може да не сте забелязали колко сте отслабнали — наблегна Витески, — Загубили сте поне седем килограма.

Тя вдигна ръце, Бяха като сламки. И малко преди това бе забелязала, че изглеждат ужасяващо, но не бе пожелала да се размисли какво значи това.

— Давахме ви течности интравенозно, разбира се — продължи докторът. — Иначе отдавна бихте умрели от обезводняване. Към течностите прибавяхме и нещо хранително, преди всичко гликоза. Но не сте поемали истинска храна, тоест твърда храна, повече от три седмици.

Сюзан беше метър и шейсет и четири сантиметра и идеалното й тегло (като се отчетат тънките й кости) беше около петдесет килограма. В момента тежеше между четиридесет и четиридесет и два и ефектът от загубата бе поразителен. Постави ръце върху одеялото и дори през завивката усети колко остри и кокалести са станали бедрата й.

— Двайсет и два дена — замислено промълви тя.

Накрая прие фактите неохотно.

Когато престана да се съпротивлява на истината, главоболието и отпадналостта й се върнаха. Отпусна се на възглавницата си немощна като купчина мокро сено.

— Засега ви стига толкова — заяви Витески. — Мисля, че ви оставих да говорите прекалено много. Не е редно да се уморявате толкова. В момента ви трябва много почивка.

— Почивка? — възкликна тя. — Не. За Бога, аз съм почивала двайсет и два дена!

— Не може да се нарече почивка състоянието, което сте прекарали в кома. То не е като нормалния сън. Възстановяването на силите и на издръжливостта ви няма да стане веднага.

Вдигна регулиращото устройство, натисна един от четирите бутона и спусна горната част на леглото.

— Не — възропта Сюзан, уплашена изведнъж. — Почакайте. Моля ви, почакайте малко.

Той не обърна внимание на протеста й и спусна леглото до края.

Тя впи пръсти в рамката и се опита да седне, но бе твърде изтощена, за да се повдигне.

— Не мислите, че сега ще мога да заспя, нали? — попита тя, макар да чувстваше, че има нужда от сън. Усещаше, че уморените й очи сълзят и парят. Клепките й тежаха като оловни.

— Имате нужда най-вече от сън — увери я той.

— Но не мога.

— А видът ви говори точно за обратното. Вие сте просто изтощена. И в това няма нищо чудно.

— Не. Не това искам да кажа. Аз не смея да заспя, не се събудя?

— Ще се събудите, разбира се.

— А ако изпадна отново в кома?

— Няма да изпаднете.

Ядосана, че той не може да разбере страха й, стисна зъби и повтори:

— Но ако изпадна!

— Вижте, не може да се страхувате цял живот от заспиването — бавно и търпеливо започна Витески като че ли се мъчеше да убеди малко дете. — Просто се отпуснете. Излезли сте от комата. Ще се оправите. Сега е вече доста късно и аз самият имам нужда от нещо за хапване и малко сън. Просто се отпуснете. Хайде? Отпуснете се.

„Ако това е най-доброто му поведение, помисли си Сюзан, — какъв ли става, когато не се опитва да е любезен?“

Той тръгна към вратата.

Искаше й се да извика: „Не ме оставяйте сама!“ Но упоритият й навик да разчита само на себе си не й разреши да се държи като уплашено дете. Не искаше да зависи от доктор Витески или от когото и да е.

— Починете си — посъветва я накрая той. — Всичко ще изглежда по-добре сутринта.

После изгаси горното осветление.

Сенките изскочиха като живи същества, които дотогава са се крили под мебелите и под первазите на пода. Макар че не си спомняше някога да я е било страх от тъмнината, сега се притесни; пулсът й се ускори.

Единствената светлина бяха студените флуоресцентни лъчи от лампите в болничния коридор, които минаваха през отворената врата, и мъждукането от малка лампичка в един от ъглите на стаята.

Силуетът на Витески бе ясно очертан на вратата от светлината на коридора. Лицето му вече не се виждаше; изглеждаше като изрязана от черна хартия фигура.

— Лека нощ — пожела й той.

После затвори вратата зад гърба си и така светлината от коридора напълно се загуби.

Сега имаше само една лампа, чиято крушка бе не повече от петнайсет вата. Тъмнината заобиколи още повече Сюзан и набразди леглото. Беше сама.

Погледна към другото легло, което бе обгърнато от сенки като черен креп; заприлича й на катафалка. Сега силно й прииска да има състайник.

„Така не бива — помисли си. — Не е редно да ме оставят сама. След като току-що съм излязла от комата. Разбира се, че при мене трябва да има човек — сестра, санитарка, някой.“

Клепачите й бяха натежали, много натежали.

„Не — сърдито си каза тя. — Не бива да заспивам. Не и преди да съм убедена, че хубавата ми малка дрямка няма да се превърне в още една двайсет и два дневна кома.“

Няколко минути се бори с все по-силно обхващащата я прегръдка на съня, като стискаше юмруци така силно, че ноктите й болезнено се забиваха в дланите. Но очите й така я пареха и боляха, че накрая реши да ги затвори за малко и да ги остави да си починат. Беше сигурна, че е в състояние да затвори очи, без да заспива. Разбира се, че можеше. Това е много лесно.

Прекрачи в обятията на съня като камък, запратен в дълбините на бездънен кладенец.

Засънува.

В съня си лежеше върху твърд и влажен под в огромно, мрачно и студено място. Не беше сама. Те бяха с нея. Тя тичаше и се препъваше слепешката през неосветеното пространство, по тесни каменни коридори; бягаше от кошмара, който всъщност беше неин спомен от истинско място и истинска случка, за действителен ужас, който бе преживяла на деветнайсетгодишна възраст.

Гръмотевичният дом.