Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (16)

ГЛАВА 16

Къщата изглеждаше гостоприемна. Оградената с храсти алея водеше от бялата ограда към широк покрит вход с дървени перила и старовремска люлка, окачена на покривни греди. През дантелените пердета на долните прозорци струеше топла светлина.

Сюзан остана няколко минути при оградата, като разглеждаше къщата и се чудеше дали ще бъде в безопасност в нея. Беше премръзнала, мокра и нещастна, а дъждът продължаваше да я облива. Искаше й се да влезе, да се стопли и изсуши, но нямаше намерение да попадне в нов капан; желанието й беше да почувства, че всичко с къщата е наред, преди да отиде до вратата, да позвъни и да помоли за помощ. „Давай — подкани се тя. — Направи го. Недей просто да си стоиш така. За Бога, може ли целият проклет град да е замесен в заговора!“

В болницата наистина бяха замесени всички, но все пак тя не беше истинска болница. Беше корпорацията „Майлстоун“, каквото, по дяволите, и да представляваше тя.

Полицията също бе замесена, а това беше възмутително тревожно; затрудняваше я сериозно, макар да знаеше как би могло да се стигне до това. Ако се случеше някоя мощна компания да поеме изцяло контрола върху икономическия живот в малък град като Уилоуок — чрез работните места, които осигурява, и плащаните от нея такси, — влиянието й върху местните власти добиваше такива огромни размери, че тя можеше да използва тайно и полицията за собствените си цели. Сюзан не знаеше със сигурност дали „Майлстоун“ единственият работодател в града, но беше съвсем ясно, че компанията е използвала влиянието си заедно с много пари, за да поквари местната полиция. Положението бе необичайно, макар и не невероятно.

Но заговорът положително свършваше дотук. „Майлстоун“, всичките служители в компанията и полицията участваха наистина — това тя бе склонна да допусне. И така мащабът на заговора беше сериозен. Но в него не можеше да се намесват произволно много хора, защото би започнал да се пука по шевовете. Самата природа на конспирациите изключваше възможността в тях да има хиляди участници.

И все пак тя оставаше в дъжда до вратата, оглеждаше къщата, завиждаше на хората, които си стояха на топло и сухо… и се боеше от тях.

Намираше се на три пресечки от полицейското управление. Беше се измъкнала от Джеликоу и Паркър без особени трудности — с тичане по сенчестите места на градинските алеи и стрелкане от едно дърво на друго.

Всъщност, даваше си сметка тя сега, измъкването от двамата се бе оказало прекалено лесно. Като откриването на ключовете върху таблото на понтиака, когато й трябваше кола. Лесните изходи основателно не й вдъхваха доверие.

Необичайно ярка светкавица за миг превърна нощта в ден. Дъждът рукна още по-силно, а й стана и по-студено.

Всичко това се оказа достатъчно да я накара да влезе в двора и да отиде до покрития вход. Натисна бутона на звънеца.

Не виждаше какво друго й остава да направи. Нямаше нито къде другаде да отиде, нито към кого да се обърне освен към случайно избрани непознати хора от непознатите къщи в чуждите, окъпани от дъжда улици.

Лампата в коридора светна.

Сюзан се усмихна и се опита да си придаде спокойно изражение. Съзнаваше, че видът й е ужасен — подгизнала, със сплъстена от дъжда и вятъра коса, с изпито лице и уплашени очи. Страхуваше се да не изглежда толкова зле, че хората да не пожелаят дори да й отворят вратата. Измъчената усмивка не беше достатъчна, за да я накара да заприлича на добрата фея от приказките, но това беше всичко, което можеше да предложи.

За щастие вратата се отвори и отвътре надникна учудено примигваща жена. Беше на четиридесет и няколко години, брюнетка с ангелско личице и рошава коса. Не я изчака да се представи, а започна направо:

— Божичко, къде сте тръгнали в такова време, и то без чадър или мушама. Станало ли е нещо?

— Стана една авария — измънка Сюзан. — Аз…

— Неприятности с колата ли? — попита брюнетката, но не изчака отговора. Беше напориста и пряма жена и изглежда беше имала нужда от човек, на когото да започне да говори. — Боже, тези коли, ако се развалят, винаги ще е в такова време. Никога няма да се случи в някой слънчев юнски ден. Винаги нощем и винаги, когато има буря. И никога, когато можеш да си намериш техник или имаш дребни пари за телефона. Ще ме попитате дали може да се обадите по телефона. Нали? Е, разбира се, разбира се. Влезте вътре на топло и се обадете на когото искате. Мисля, че и едно кафе ще ви дойде добре. Както ви гледам, трябва да изпиете нещо горещо, ако не смятате да хванете пневмония. — Тогава направи място на Сюзан да влезе.

Стресната от щедро предложеното гостоприемство и от непрекъснатото бърборене на домакинята, тя заекна:

— Ами… ммм… аз съм вир-вода.

— Голяма работа. Мокетът ни е тъмен — няма как да не е — заради децата; представяте ли си на какво би станал бял мокет — и е от синтетични влакна, така че не може да се изцапа, колкото и да се мъчат пакостниците. Освен това от вас се стича само дъждовна вода, а не сос от спагети или шоколадов крем. От малко дъжд нищо няма да му стане. Влизайте, влизайте.

Сюзан влезе, а жената затвори вратата.

Озоваха се в приятно вестибюлче. Цветята върху тапетите според Сюзан бяха прекалено пъстри, но не изглеждаха зле. До едната стена имаше масичка под огледало в медна рамка, а върху нея бе подреден букет от сухи цветя.

В съседната стая беше пуснат телевизор. Даваха някакъв полицейски филм — крясъци, изстрели и откъслечна музика.

— Казвам се Енид — представи се брюнетката. — Енид Шипстат.

— Аз съм Сюзан Торнтън.

— Вижте какво, Сюзан, винаги трябва да си носите чадър в колата дори когато не ви се струва, че ще вали — просто, за да не ви се случи нещо такова. Чадър, фенерче и аптечка. Ед — той е мъжлето ми — носи и малка помпа в багажника, от ония, електрическите, дето се включват в контакта на запалката, така че, ако ти спадне гумата заради някоя малка дупчица, да си я напомпаш и да стигнеш до сервиза. Така няма да ти се наложи да си я сменяш сам по пътя, когато времето е лошо или има дори такава буря. Но, Боже Господи, сега ли е времето да говорим за тия неща? Какво ли ми става? Седнала съм да ви дават съвети, за които никой не ме е питал, а вие цялата треперите от студ. Понякога си мисля, че устата ми не е свързана с мозъка. Елате в кухнята отзад. Тя е най-топлата стая на къщата, а и ще мога да ви сложа кафето. Имаме телефон и в кухнята.

Сюзан реши да изчака кафето преди да обясни, че неприятностите й не са свързани с повреда на колата. Последва Енид Шипстат по тясното коридорче, осветено единствено от фоайето и от синкавите отблясъци на телевизора от хола вдясно.

Когато минаваха покрай вратата на хола, тя едва не спря и не ахна от учудване. Беше, общо взето, нормален американски хол, в който централно място заема телевизорът, както в повечето американски холове, но този беше претрупан със столове и канапета… и с деца. Дванайсетина деца бяха обкръжили телевизора, седяха на мебелите или на пода, и съсредоточено наблюдаваха екрана, който, ако се изключи малката лампичка, осигуряваше единствената светлина в помещението. Дванайсет глави се извърнаха, като че ли бяха отделни части на общ организъм, и дванайсет детски лица погледнаха безизразно към нея за миг с блеснали от отразената телевизионна светлина очи, после се обърнаха отново към екрана, защото вниманието им се привлече от пистолетна канонада и вой на полицейска сирена. Имаше нещо зловещо в отнесеното им мълчание.

— Ние купуваме само „Хилс Бръдърс“ — съобщи домакинята, докато водеше Сюзан по коридора към кухнята. — Ед не признава други марки кафе. На мене ми харесва и „Фолгърс“, но той не го намира за толкова ароматично като „Хилс Бръдърс“, а и просто не може да понася оная госпожа Олсън от телевизионните реклами. Казва, че му напомняла за някакъв гаден някогашен негов учител.

— На мене ще ми дойде добре каквото и да ми предложите — махна с ръка Сюзан.

— Е, нали ви казах, имаме само „Хилс Бръдърс“, така че се надявам да нямате нищо против тази марка.

— Нямам нищо против.

Зачуди се как ли Шипстатови се оправяха с дванайсетте деца в обикновената си, двуетажна къща. Спалните им сигурно са устроени като казармени помещения, поне с по четири деца във всяка. Докато жената отваряше вратата на кухнята, младата жена забеляза:

— Имате доста сериозно семейство.

— Значи разбрахте защо нямаме бял килим — засмя се Енид.

Влязоха в кухнята, ярко осветена стая с чисти жълти керамични плотове, бели шкафове и жълти порцеланови топки на вратите и шкафовете.

На масата до вратата бе седнал младеж, опрян на лакти, с брадичка в дланите си, който четеше сериозно някакъв дебел учебник.

— Това е Том, най-голямото ми момче — гордо съобщи Енид. — В последната година на колежа е и постоянно чете. Някой ден ще стане богат адвокат и ще осигури охолни старини на майка си и татко си. Нали така, Том? — Тя намигна на Сюзан, за да й покаже, че само се шегува.

Младежът свали ръце от лицето си, вдигна глава и погледна Сюзан.

Беше Ърнест Харч.

„Лудост — помисли си Сюзан — а сърцето й подскочи. Чиста лудост.“

— Тази госпожа е закъсала нещо с колата си — каза на сина си Енид. — Налага й се да използва нашия телефон.

Той се усмихна и я поздрави:

— Здрасти, Сюзан.

— О, вие се познавате — примигна майката.

— А-ха — кимна Харч. — Познаваме се много добре.

Стаята като че ли започна да се изплъзва изпод краката на Сюзан.

Харч се изправи. Младата жена отстъпи, блъсна се в хладилника.

— Мамо — обърна се към Енид той. — Аз мога да помогна на Сюзан. Ако искаш, върни се при телевизора.

— Ами — поколеба се тя, като гледаше ту Сюзан, ту Харч. — Смятах да сложа кафе…

— Вече съм направил една машинка. Винаги ми трябва кафе, когато трябва да чета до късно през нощта. Нали знаеш, мамо?

— Е — обърна се към Сюзан Енид, като се преструваше, че не е забелязала внезапното напрежение в стаята, — все пак това е едно от любимите ми предавания и много мразя да го изпускам, защото историята продължава от епизод на епизод…

— Млъкни, млъкни, млъкни! — изстена Сюзан с глас, който беше наполовина ридание, наполовина ръмжене. — Просто не дрънкай глупости.

Енид остана с отворена уста и примижа глупаво като че ли беше изненадана от реакцията й и никак не можеше да си представи какво я е предизвикало. Харч се изсмя.

Сюзан отстъпи към вратата, през която току-що бяха влезли в кухнята с другата жена.

— Само не се опитвай да ме спреш. Кълна се, че ще ти издера очите и ще направя, каквото мога, за да ти отхапя гръкляна. Кълна се, ще го направя.

— Ти луда ли си? — отдръпна се Енид Шипстат.

Без да спира да се смее, той тръгна около масата.

— Том, твоята приятелка шегува ли се, що ли? — попита го Енид.

— Не се опитвай да ме спреш — предупреди го Сюзан и се отдръпна от хладилника.

— Ако е шега, на мене изобщо не ми изглежда смешна — продължаваше Енид.

— Сюзан, Сюзан, няма никакъв смисъл — започна Харч. Не си ли го разбрала вече?

Тя се обърна, премина кухненската врата и изскочи в коридора. Донякъде очакваше децата да са й препречили пътя, но в коридора нямаше никого. Видя хлапетата насядали около телевизора, когато пробяга покрай вратата на хола. Залети от синята светлина на екрана, те, изглежда, не бяха обърнали внимание на виковете в кухнята.

„Каква ли къща е това — чудеше се Сюзан, докато тичаше по тъмния коридор. — Какви ли деца са тези? Малки призраци пред телевизора?“

Достигна входната врата, натисна бравата и откри, че е заключена.

Харч се появи в коридора откъм кухнята:

— Утре вечер ще ни платиш за онова, което ни причини. Утре вечер ще се навършат седем години от смъртта ми и ти ще заплатиш за това. Ще ти се изредим и четиримата по всеки възможен начин, ще те изтърбушим цялата, мозъкът ти ще изскочи от чукане…

Входната врата потрепна в резултат от яростното й дърпане, но не се отвори.

— … ще те чукаме, както трябваше да направим и оная вечер в пещерата, а после ще те разрежем цялата, от корема нагоре, ще ти отрежем хубавичката глава — ще направим всичко точно както трябваше да бъде тогава, точно както аз исках да бъде преди тринайсет години.

Искаше й се да събере смелост, да се обърне и да го удари, да се опита да захапе гърлото му. В състояние беше да направи такова нещо, ако беше убедена, че ще го заболи; не би й било противно. Имаше достатъчно кураж и злоба да му се нахвърли като диво животно, достатъчно злоба да почувства как кръвта му бълбука в гърлото й, без да се задави. Но се боеше, че може да го нарани, а той да не кърви, да се окаже все пак мъртъв. Знаеше, че това е невъзможно. Но след като отново бе видяла Харч, след като отново се бе взряла в сивите му очи, след като беше забелязала, че са изпълнени с арктическа омраза, вече не можеше да се придържа към старателно осмисленото си отрицание на свръхестественото. Вярата й в научния подход и в разума претърпя нов крах; отново се бе превърнала в лигава страхливка, която не владее положението — мразеше и това положение, и себе си, но все пак не го владееше.

Припомни си думите на Джеликоу — известно време за тебе това ще е адът.

Задърпа вратата съвсем отчаяно и тя се отвори със скърцане. Все пак не е била заключена, а само заседнала от влагата вън.

— Само си хабиш силите, сладурче — подхвърли Харч. — Пази си ги за петък. Ще се разсърдя, ако бъдеш прекалено капнала тогава.

Тя с мъка излезе през вратата, мина през покрития вход и по трите стъпала към алеята. Побягна към вратата на оградата, към дъжда и вятъра.

Докато тичаше по тъмната улица, а водата от дълбоките локви влизаше в обувките й, дочу гласа на Харч от входа на къщата:

— … не е нужно… безсмислено… няма къде да се скриеш…

Сюзан се доближи до кино „Главна улица“, като вървеше през странични алеи и паркинги. Преди да заобиколи ъгъла на залата и да излезе на тротоара на добре осветената главна улица, тя се огледа внимателно, като проверяваше има ли някъде полиция.

Гишето за билети бе затворено. Последната прожекция за вечерта вървеше и повече билети нямаше да се продават.

Блъсна входната врата и влезе във фоайето. Там нямаше жив човек.

Но беше топло, възхитително топло.

Светлините на бюфета бяха изгасени и това й се стори странно. След като кината правеха повече пари от продажба на храни и напитки, отколкото от процента, който получаваха от цената на билетите, обикновено бюфетът оставаше отворен, докато не си тръгнеше и последният посетител, след като е видял последната сцена в последната прожекция за вечерта.

От салона долиташе музика и Дъдли Мур пиянски се кискаше. В момента явно показваха „Артър“.

Беше дошла в киното, защото трябваше да се стопли и изсуши; по-важно от това обаче беше да седне и да мисли, мисли, мисли — преди да се побърка окончателно. От момента, когато беше влязла в полицейското управление и бе срещнала Джеликоу, тя най-вече реагираше, a не действаше разумно — съзнаваше, че трябва да престане да се носи по течението. Необходимо беше отново да поеме нещата в свои ръце.

Беше се поколебала дали да не отиде по-нагоре по улицата, до кафенето „Пленти Гуд“, но се притесни, че полицейските патрули може да я забележат през големите стъклени витрини на заведението. Киното обаче представляваше тъмно и дискретно убежище.

Пресече застланото с луксозен мокет фоайе, стигна една от подплатените врати, отвори я, колкото да се промуши тихо, и я затвори зад гърба си.

На екрана Артър току-що се бе събудил след нощ, прекарана в разврат. В този епизод беше и първата поява на Джон Гилгуд. Сюзан бе гледала филма още, когато го бяха пуснали — в началото на миналото лято. Всъщност толкова го бе харесала, че бе отишла и втори път. Знаеше, че сцената, която прожектираха сега, е по-скоро в началото на филма. Оставаше поне един час до края на прожекцията. Един час, който щеше да прекара на сухо и топло и ще използва времето, за да се опита да осмисли събитията от тази вечер.

Очите й още не бяха привикнали към мрака на киното. Не можеше да различи цяла тълпа ли са зрителите или са ca неколцина. После си спомни, че бе забелязала само две коли в паркинга отпред. В салона едва ли имаше тълпа, защото не са много хората, които биха тръгнали пеша към киното в такава нощ.

Беше застанала до място на последния ред в лявата страна на централния блок, защото виждаше добре единствено него и бе уверена, че е празно. Предпочете да седне на него вместо да тръгне да търси нещо по-усамотено и да привлече вниманието на хората. Мокрите й дрехи изскърцаха, докато се отпускаше; останаха студени и прилепнали към кожата й.

Престана да забелязва филма.

Замисли се за призраци.

За демони.

За движещи се мъртъвци.

Отново реши, че не може да приеме свръхестественото обяснение. Поне още не. От една страна, никаква полза не би могла да се извлече от впускането във възможностите на окултното, защото ако това е обяснението, тя не би съумяла да направи каквото и да е, за да се спаси. Ако всички сили на ада са се обединили срещу нея, със сигурност е загубена, така че би могла спокойно да изключи тази възможност.

Изключваше и лудостта. Може би наистина бе луда, но при това положение не би могла да предприеме съвършено нищо и следователно нямаше смисъл дори да го допуска. И така, оставаше й единствено теорията за заговора. А и това не беше кой знае каква теория. Нямаше ни най-малката представа кой, как и защо.

Докато си блъскаше главата над тези три основни въпроса, за малко я прекъсна вълната смях, която премина през салона. Макар че бе дошла като реакция на определено смешна сцена в „Артър“, тоест беше съвсем на място, в смеха имаше нещо, което й прозвуча подчертано странно.

Разбира се, силата на смеха показваше, че в салона има доста зрители, поне стотина, дори и повече, а това явно бе изненада, като се имат предвид самотните две коли на паркинга. Но не това бе странното. Нещо друго. Нещо в самото звучене.

Смехът утихна и тя отново се замисли за плановете си за бягство.

В кой момент нещата бяха тръгнали наопаки? Веднага след като бе напуснала болницата — или по-скоро след като бе напуснала „Майлстоун“, — тогава бе започнало всичко. Ключовете в понтиака. Прекалено удобно. Което предполагаше убеденост от тяхна страна, че ще се опита да избяга, че всъщност бяха искали тя да опита. Понтиакът е бил оставен там специално заради нея.

Но защо са смятали, че ще й дойде наум да потърси ключовете в колата? И как биха могли да са така сигурни, че ще се отбие в полицейското управление?

Откъде биха могли да знаят, че ще позвъни в дома на Шипстатови за помощ? В Уилоуок имаше стотици други къщи, други хора, към които би могла да се обърне. Защо двойникът на Харч я бе чакал така уверено у Шипстатови? Знаеше кой е най-правдоподобният отговор на собствените си въпроси, но не искаше да повярва в него. Не искаше дори да мисли за това. Може би винаги са знаели каква ще бъде следващата й стъпка, защото са я програмирали по този начин. Възможно е да са имплантирали някои основни указания в подсъзнанието й още докато е била в кома. Така би могло да се обясни защо никога не тръгваха сериозно подир нея, когато им бягаше — просто знаеха, че ще попадне в ръцете им по-късно, на предварително избрано място.

Може би у нея изобщо нямаше собствена воля. От това предположение й стана зле на стомаха…, а също и на душата.

Кои бяха тези тайни манипулатори, които разполагаха с такава божествена сила над нея?

Мислите й се прекъснаха от нова вълна силен смях, която премина през салона, и този път тя осъзна какво е странното в звука. Беше смях на младежи — по-висок от смеха на обикновената публика, по-бърз, по-непосредствен и по-пронизителен от смеха на възрастните.

Очите й бяха посвикнали с мрака в салона, затова вдигна глава и се огледа. Имаше поне двеста зрители. Не, по-скоро триста. Изглежда, всички, които Сюзан можеше да различи покрай себе си, бяха деца. Но не съвсем малки. Тийнейджъри. Между тринайсет- и осемнайсетгодишни, нещо такова. От гимназията и първите курсове на колежите. Доколкото можеше да прецени, тя беше единственият възрастен в салона.

Защо триста деца бяха излезли сред силната буря, за да гледат филм, който се върти вече от шест месеца? И какви са тези безотговорни родители, които са подложили децата си на риска да хванат пневмония или, още по-лошо, на поразяване от гръмотевица само за да отидат на кино?

Сети се за дванайсетте деца в къщата на Шипстатови, за блестящите им в синьо от отражението на телевизионния екран очи.

В Уилоуок, изглежда, имаше повече деца, отколкото човек би могъл да очаква в такова градче.

И какво, по дяволите, беше общото между тези деца и собственото й положение?

Имаше нещо. Съществуваше някаква връзка, но тя не можеше още да си обясни каква е.

Докато си блъскаше главата върху странностите в поведението на уилоуокската младеж, видя, че вратата вляво от екрана се отваря. От стаята зад вратата струеше бледа синя светлина. Оттам в залата влезе висок човек, като затвори вратата зад гърба си. Той запали електрическото си фенерче с тънък лъч и го насочи към пода пред себе си.

Разпоредител?

Тръгна през салона.

Към Сюзан.

Салонът бе доста голям — широчината му можеше да се нанесе три пъти върху дължината. Разпоредителят беше направил поне пет-шест крачки по издигащата се централна част на салона, когато Сюзан, благодарение на някакво шесто чувство, усети, че той представлява заплаха за нея.

Изправи се. Мокрите дрехи все така лепнеха по тялото й.

Беше дошла в салона само преди петнайсет минути и не беше успяла да изсъхне; затова и не й се тръгваше. Разпоредителят се приближаваше.

Тесният лъч на фенерчето подскачаше с всяка негова крачка.

Сюзан се измъкна от мястото си и тръгна по пътеката на централната част. Взираше се в мрака и се опитваше да види лицето на разпоредителя.

Той беше на дванайсетина метра от нея и идваше бавно, без да се вижда зад лъча на фенерчето. На фона на екрана се забелязваше само силуетът му. Дъдли Мур каза нещо смешно. Публиката се засмя. Сюзан се разтрепери.

Джон Гилгуд каза нещо смешно, а Лайза Минели му отговори с друга смешка; публиката отново се засмя.

„Ако съм била програмирана да открадна понтиака мислеше си Сюзан, — да отида в полицейското управление и в къщата на Шипстатови, тогава навярно са ме програмирали и да дойда тук вместо да отида по-нагоре в кафенето «Пленти Гуд» или някъде другаде.“

Разпоредителят вече беше на не повече от десет метра. Тя направи три крачки назад, към изхода за фоайето. Пресегна се и хвана дръжката.

Разпоредителят вдигна фенерчето и престана да осветява пода пред себе си, сега го насочи право в лицето й.

Лъчът не беше много силен, но успя да я заслепи, защото вече бе привикнала към тъмнината.

„Един от тях е — помисли си тя. — Един от мъртъвците.“

Навярно Куйнс, защото той още не се е появявал тази вечер!

Или пък Джери Стийн, с отделящото се от костите му лице, облечен в спретнатата разпоредителска униформа, който идваше да й каже здрасти, да я помоли за една целувка.

В това няма нищо свръхестествено, опитваше се да се убеди тя, като отчаяно се мъчеше да не се поддава на паниката.

Може би беше Джери, със сиво лице, зелени торбички около очите, кафяво-черни мехури от разложението, стърчащи от ноздрите му. Може би беше Джери, дошъл да я прегърне, да я вземе в ръцете си. Може би щеше да доближи лице до нейното, да постави устни върху нейните, да пъхне студения си, лигав език в устата й, да я целуне като противен израз на гробовната си страст.

Известно време за тебе това ще е адът.

Сюзан отвори вратата и затича през фоайето по мекия мокет, през входната врата, като не смееше да се обърне назад. Зави надясно покрай ъгъла на сградата, излезе на паркинга и се запъти към тъмната алея. Пое дълбоко влажния въздух и се почувства, като че ли диша мокър памук.

След секунди дрехите й станаха отново мокри, сякаш изобщо не бе влизала в киното.

Усети остра болка в краката си, но реши да не й обръща внимание. Каза си, че ако се наложи, може да тича и цяла нощ.

Знаеше обаче, че се заблуждава. Изчерпваше бързо малкото сили, които бе успяла да натрупа през последните пет дена. Чувстваше се изтощена. Почти напълно.

Сервизът „Арко“ беше затворен за нощта. Дъждът обливаше колонките за бензин, тропаше по големите витрини, барабанеше по металните врати на гаражите.

В сенките до гаража имаше телефонен автомат. Тя влезе в будката, но не затвори вратата след себе си, защото така би се включило осветлението.

Беше развалила един долар на автомата в една обществена пералня, където се използваха само монети. Пусна пет цента и се свърза с централата.

Вече трепереше цялата, беше нещастна и изтощена от студа.

— Централата.

— Ало, централа, бих искала да ми наберете един междуградски номер за сметка на моя домашен телефон.

— С кой номер искате да се свържете, моля?

Сюзан й даде телефона на Сам Уокър в Нюпорт Бийч. Беше излизала с него повече от година и отношението му към връзката им беше по-сериозно от нейното. Бяха се разделили доста мъчително миналата пролет, но продължаваха да са приятели; от време на време разговаряха по телефона, а понякога и се срещаха в любимите на двама им ресторанти и тогава вечеряха заедно, защото не бяха напълно отчуждени един от друг.

Крайно усамотеният й начин на живот, при който разчиташе единствено на себе си и правеше всичко сама, навярно беше причината да няма близки приятелки, към които да се обърне за помощ. Нямаше по-близък човек от Сам, а и него не беше виждала почти пет седмици преди да замине на почивка в Орегон.

— На кой номер искате да се запише сметката за разговора? — попита телефонистката.

Сюзан й каза номера на домашния си телефон в Нюпорт Бийч.

След като бе избягала от кино „Главна улица“, бе решила, че не би могла да избяга от Уилоуок, ако не й помогне някой отвън. Не беше сигурна дали ще успее да убеди Сам, че е в опасност и че на уилоуокската полиция не може да се вярва. Макар и да знаеше, че тя не взема опиати, нито пие прекалено, той би се зачудил дали е на себе си. А тя не би могла да му разкаже цялата история, дори и по-голямата й част — тогава той определено би си помислил, че тя страда от някакво психическо разстройство. Трябваше да му се каже само най-необходимото, което да го накара да й се притече на помощ или да успее да го убеди да й изпрати ФБР, което да направи нещо за нея.

ФБР, за Бога! Звучеше толкова нелепо. Но къде другаде би могла да се обади, когато на местната полиция не може да се вярва? Къде? Освен това тук имаше замесено и отвличане, а отвличанията са федерални престъпления и са под юрисдикцията на ФБР.

Би се обадила и сама в орегонската служба на Бюрото, но не мислеше, че ако говори със съвършено непознат човек, би могла да го убеди за характера на неприятностите си. Не бе уверена дори, че ще успее да убеди Сам, който я познаваше много добре.

Телефонът на Сам в Нюпорт Бийч започна да звъни. „Моля ти се, бъди си вкъщи, моля ти се“ — мислеше си тя.

Леден порив на вятъра нахлу през отворената врата на будката. По гърба й пръснаха силни дъждовни струи. Телефонът на Сам звънна три пъти. Четири.

Моля ти се, моля ти се, моля ти се… Пети път.

После някой вдигна слушалката:

— Ало.

— Сам?

— Ало.

По линията имаше много пукане.

— Сам?

— Да. Кой е?

Гласът беше слаб.

— Сам, аз съм, Сюзан. Последва колебание.

— Сузи?

— Да.

— Сузи Торнтън?

— Да. — Изпитваше облекчение, че е успяла да се върже с някого отвъд Уилоуок.

— Къде се намираш? — попита я той.

— В Уилоуок, Орегон.

— Какъв смок в Орегон?

— Не, не. Град Уилоуок. — Тя каза името по букви.

— Звучиш като че ли се обаждаш от Таити или нещо такова — подхвърли той, щом шумът в слушалката за малко отслабна.

Като го слушаше, бе обладана от ужасно подозрение, което започна да се размотава като змия в съзнанието й. Нова студена тръпка премина през тялото й, хлад полази и по гръбнака й.

— Много слабо те чувам — оплака се тя.

— Нали ти казах — повтори той — като че ли се обаждаш от Таити.

Сюзан опря здраво слушалката в ухото си, сложи ръка и върху другото ухо и се поколеба:

— Сам, гласът ти…

— Какво? Сузи, там ли си?

— Сам… ти… не говориш като себе си.

— Сузи, какво има?

— Сам, изобщо не говориш като себе си.

— Сузи, за какво става дума?

Тя отвори уста, но не успя да се принуди да произнесе ужасяващата истина.

— Сузи?

Човек не можеше да има доверие дори и на проклетата телефонна компания в Уилоуок.

— Сузи, там ли си?

Гласът й се прекърши от ярост и гняв и тя изрече немислимите думи:

— Ти не си Сам Уокър.

Шум по жицата. Тишина. Още шум.

Накрая той се изкиска и се съгласи:

— Разбира се, че не съм Уокър, глупава кучко. Беше смехът на Карл Джеликоу.

Почувства се хилядагодишна и още по-стара — древна, изхабена, сбръчкана и куха.

Вятърът промени посоката си, задуха в стената на телефонната будка, задрънча в стъклата.

— Защо продължаваш да си мислиш, че ще ти е толкова лесно да се измъкнеш от нас? — попита я той.

Сюзан не отговори.

— Няма къде да се скриеш. Няма къде да избягаш.

— Мръсник — процеди тя.

— Свършено е с тебе. Край — заяви Джеликоу. — Добре дошла в ада, тъпа курво.

Тя трясна телефонната слушалка.

Излезе от будката и огледа окъпания от дъжда сервиз и улицата зад него. Нищо не помръдваше. Никой не се виждаше. Никой не я преследваше. Засега.

Все още бе свободна.

Не, не свободна. Беше завързана засега на доста дълга каишка, но не беше свободна. На каишка — а изпитваше чувството, че ще започнат да я издърпват.

Походи малко, като почти не усещаше вече дъжда и студения вятър и упорито пренебрегваше болката в краката; не можеше да измисли някакъв нов план за бягство. Сега просто убиваше времето, чакаше ги да дойдат за нея.

Спря пред лютеранската черква „Сейнт Джон“.

Вътре светеше. Лъчите минаваха през големите сводести стъклописи и оцветяваха на около метър дъжда в червено, синьо, зелено и жълто; образуваха дъга в носената от вятъра мъгла.

До черквата имаше и жилище за свещеника — викторианска двуетажна постройка с островърх покрив и еркерни прозорци на втория етаж. Добре поддържаната морава се осветяваше от фенер от ковано желязо от външната страна на алеята и два по-малки върху колоните до покрития вход. На вратата имаше табела с надпис:

ПРЕП. ПОТЪР Б. КИНФИЙЛД.

Сюзан остана няколко минути пред къщата на преподобния Кинфийлд с опряна върху външната врата ръка. Вече нямаше сили да продължи, но беше прекалено горда да легне на улицата и да се предаде като бито куче.

Без особена надежда, но и без да има какво друго да направи и къде да отиде, тя накрая мина по алеята и се изкачи по стъпалата на покрития вход. На духовниците се предполага, че човек може да има доверие. Дали това ще се окаже вярно и за свещениците в Уилоуок? Едва ли. Натисна звънеца.

Макар че лампите отвън светеха силно, самата къща беше тъмна. Това не означаваше непременно, че преподобният го няма вкъщи. Може би си е легнал. Все пак беше късно. Тя нямаше представа точно колко късно е — беше загубила представа за времето. Но сигурно беше някъде между единайсет часа и полунощ. Позвъни отново. И отново.

Вътре не светнаха лампи. Никой не се появи.

Докато очакваше свещеникът да й отвори, Сюзан си бе изградила представа, за топлина и удобство — добре загрята стая, голям и мек люлеещ се стол, пижама, плътен халат и заети от жената на преподобния чехли; може би препечени филийки с масло и какао, съчувствие, гняв от онова, което й бяха причинили, обещания за защита и помощ, легло със стегнат матрак, приятни чисти чаршафи с тежки вълнени одеяла, две възглавници и приятно, приятно чувство, че е в безопасност.

И сега, след като никой не й отваряше, не можеше да прогони тези образи от съзнанието си. Не можеше просто да ги забрави и да продължи пътя си. Загубата й се струваше твърде тежка, макар че все пак се разделяше с нещо, което никога не е притежавала. Стоеше пред покрития вход, трепереше и всеки миг щеше да се разплаче, отчаяно й се искаше да е получила проклетата суха пижама и какаото; желанието й бе така силно, че прогони всички останали чувства, в това число и страха от Ърнест Харч и ходещите мъртъвци, от хората, които стоят зад „Майлстоун“. Опита бравата на вратата. Беше заключена. Тръгна край покрития вход, като опитваше покритите с дървени капаци прозорци. И трите вляво от вратата бяха затворени. Първият отдясно също, но не и вторият. Дървото се бе подуло от влажния въздух и поддаваше трудно, но накрая тя успя да го повдигне достатъчно, за да се промъкне в свещеническия дом.

Току-що бе извършила нещо незаконно. Но се дължеше единствено на отчаянието й; надяваше се, че преподобният Кинфийлд би я разбрал, след като се запознае с фактите. Освен това тук беше Уилоуок, Орегон, където нормалните правила за обществото не важат.

Вътрешността на къщата беше съвършено тъмна. Виждаше не по-далече от няколко сантиметра пред лицето си.

Интересно, но в къщата не беше и топло. Струваше й се, че е почти толкова студено колкото в нощта отвън.

Опипом премина покрай стената, зави наляво покрай вътрешната страна на първия прозорец и после до самата врата. Откри ключа върху стената и го завъртя.

Примигна от внезапния поток ярка светлина — а после още веднъж, когато видя, че лютеранското жилище не е това, което изглеждаше отвън. Не беше величествена стара викторианска къща. Беше склад — стая с размерите на хамбар, издигаща се на височината на двата етажа, без прегради, с гол бетонен под. На спускащи се от тавана жици бяха закачени манекени с естествен размер за сцена от Рождество Христово; имаше и голяма червена шейна заедно с два северни елена — всичко бе складирано за следващата Коледа. Самата стая бе изпълнена с картонени кашони — стотици от тях бяха натрупани по четири-пет един върху друг; имаше и денкове, сандъци, огромни дървени контейнери и двайсетина метални шкафа с височина два метра, дълбочина повече от метър и широки над два метра. Всичко бе подредено в прави колони, които обхващаха цялата сграда. Между отделните сандъци беше оставено място за пътечки.

Сюзан изумена се отдръпна от стената и започна да разглежда колоните. В първите два метални шкафа откри роби за хористи, поставени върху закачалки, като всяка от тях бе обвита стегнато в найлонов плик. В третия шкаф видя няколко костюма за Дядо Коледа, два чифта заешки облекла и четири чифта поклонически одежди — очевидно всичко това се използваше за карнавала в Деня на благодарността. В първите картонени кашони — ако се съди по етикетите им имаше религиозни брошури, библии, черковни песнопойки.

Цялата сбирка от предмети, включително и висящите от тавана коледни фигури, естествено трябваше да се пазят от черковния настоятел. Не, разбира се, в псевдосвещенически дом — тази част от подредбата изглеждаше напълно необяснима. Но предметите иначе бяха съвършено нормални.

След това откри други неща, които не подхождаха на останалите и й се сториха твърде странни.

Цели три двайсетметрови стени със сандъци и кашони поне две-три хиляди контейнера — бяха изпълнени с дрехи. От надписите по етикетите се очертаваше любопитна картина. Първите сто бяха означени по един и същи начин:

Етикетите на по-малък брой контейнери бяха:

Имаше множество женски дрехи, някои мъжки и отделни кашони с детски облекла, които обхващаха всички стилове в модата до края на седемдесетте години. Имаше дори и отделно подредени кутии с дрехи на различни субкултури.

Всичко това не само доказваше, че черквата е имала амбициозен план за събиране на облекла, които да й служат в мисионерската дейност отвъд океана. Очевидно бе добре замислена постоянна програма за складиране.

Сюзан бе убедена, че това не е просто амбициозна програма за съхранение на исторически ценности. Това не бяха музейни образци за американските модни стилове; бяха пълни гардероби, годни да облекат стотици и стотици хора в почти всички модни стилове от последните двайсетина години.

Като че ли всички жители на Уилоуок бяха изключително пестеливи — всеки мъж, всяка жена и всяко дете, — че масово се бяха включили в инициативата да съхранят старите си облекла, за да могат те отново да влязат в работа, ако някой ден старите стилове дойдеха отново на мода. Този начин да се избягнат безбожните цени на модните дизайнери беше много умен и заслужаваше уважение. Но в склонната към разхищения американска култура, където почти всичко се изработва за еднократна употреба, какви ли хора, какво ли общество биха могли да организират и така съвършено да изпълнят огромна програма за складиране с такъв мащаб? Навярно общество на роботи. Общество на мравки.

Сюзан продължи да обикаля кутиите, като се озадачаваше все повече. Откри няколко кашона с етикет „НЕОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ: ДЕН НА ВСИ СВЕТИИ“. Махна лентата, с която един от тях бе залепен, и го отвори. Беше претъпкан с маски — таласъми, вещици, джуджета, вампири, Франкенщайновото чудовище, върколаци, извънземни същества и подбрани зли духове. Отвори следващия кашон и откри сбирка от принадлежности за увеселения по случай Деня на вси светии — оранжеви и черни книжни декоративни ленти, фенери от тиква, снопове индианска царевица, черни книжни фигури на котки и духове. Огромната сбирка от празнични съоръжения не беше предназначена само за увеселенията в черквата „Сейнт Джон“; тук имаше достатъчно материал, за да се украси целият град и да се облекат всичките му деца.

Вървеше по пътечките и разглеждаше етикетите на някои от останалите стотици контейнери:

НЕОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ:	ДЕНЯТ НА СВЕТИ ВАЛЕНТИН
ОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ:	КОЛЕДА
ОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ:	НОВА ГОДИНА
ОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ:	ДЕНЯТ НА НЕЗАВИСИМОСТТА
ОФИЦИАЛНИ ПРАЗНИЦИ:	ДЕНЯТ НА БЛАГОДАРНОСТТА
ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ:	КЪПАНЕ НА БЕБЕ
ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ:	РОЖДЕНИ ДНИ
ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ:	ГОДИШНИНИ ОТ СВАТБИ
ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ:	ПРИЗНАВАНЕ НА ЕВРЕЙСКИТЕ МОМЧЕТА ЗА МЪЖЕ
ЧАСТНИ СЪБИРАНИЯ:	БЕКЯРСКИ ПРАЗНЕНСТВА

Сюзан накрая престана да разглежда кашоните и металните шкафове, защото осъзна, че там няма да открие никакви отговори. Многообразието им само повдигаше нови въпроси около Уилоуок. Всъщност колкото повече проучваше сбирката, толкова по-смутена, объркана и потисната ставаше. Чувстваше се като Алиса, която е преследвала белия заек, но се е озовала в значително по-странна и по-непредразполагаща дупка от дружелюбната Страна на чудесата. Защо в лютеранската черква „Сейнт Джон“ имаше костюми за еврейски религиозни тържества? Не беше ли странно съоръженията за бекярски тържества да се съхраняват в черква? Порнографски филми, плакати с голи жени, празнични салфетки с изрисувани мръсни карикатури — и всичко това в черква! Защо свещеническото жилище не се използваше като дом? Дали преподобният Потър Б. Кинфийлд съществуваше, или беше измислен, просто име върху табелата? И ако го имаше, къде ли живееше, щом не тук? Наистина ли в Уилоуок живееха четири хиляди или повече маниакални колекционери, които никога не хвърлят нищо. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Но при по-внимателно оглеждане в Уилоуок нямаше абсолютно нищо, което да не е странно.

Колко ли от останалите сгради в града не бяха онова, което изглеждаха?

Тя уморено излезе от пътечките между сандъците и се върна при входната врата. Ставаше все по-несигурна. Чудеше се дали изобщо ще й се удаде да се измъкне от дупката на заека, да се върне в истинския свят.

Едва ли.

Когато излезе отново навън, едва стоеше на крака. Усещаше пропитите си от дъжда дрехи като натежали поне с един тон. Не можеше да повярва, че дъждовните капки се стоварват върху й с такава сила, а вятърът й нанасяше удари като с парен чук, които всеки миг можеше да я смъкнат на колене.

Знаеше, че Харч и останалите рано или късно щяха да дойдат за нея, но дотогава просто й се искаше да приседне някъде на топло. Бе загубила всяка надежда за бягство.

Топло би трябвало да е в черквата. Там поне би било сухо, а и не би я духал студеният вятър. Ако черквата беше истинска, разбира се. Ако не беше само фасада като фалшивите декори на холивудските уестърни.

Така или иначе в черквата светеше. Може би това беше добър признак; може би имаше и някакво отопление.

Изкачи се по дванайсетината тухлени стъпала до тежките, ръчно резбовани букови врати с надежда, че няма да са заключени.

Черковните врати би трябвало да са винаги отворени, по двайсет и четири часа в денонощието, така че човек да може да влезе и да се помоли, да получи утеха всеки път, когато му е нужно да избяга от житейските несгоди. Така би трябвало да бъде, но можеш ли изобщо да бъдеш сигурен за каквото и да е в добрия стар Уилоуок, Орегон?

Достигна входа. Вратите бяха четири, два двойни комплекта. Опита най-дясната. Беше отключена. Поне нещо в Уилоуок беше както трябва. Като дръпна вратата и се готвеше да влезе, дочу шум от мотора на кола по улицата зад гърба си. Гумите съскаха по мократа настилка. Изскърцаха спирачки. Обърна се и погледна надолу.

До тротоара пред черквата беше спряла една линейка. На едната й страна имаше надпис — УИЛОУОКСКА ОБЩИНСКА БОЛНИЦА.

— Такова кретенско нещо изобщо няма — си каза Сюзан учудена, че все още е способна да се разгневи въпреки цялото си отчаяние и потиснатост.

Джеликоу и Паркър излязоха от линейката и вдигнаха очи към нея. Вече не бяха в униформите на местни полицаи. Носеха бели дъждобрани и бели шапки за дъжд, черни ботуши. Отново играеха ролята на санитари от болницата.

Тя нямаше намерение да бяга от тях. А и не можеше. Силите и волята я бяха изоставили, бе изчерпана.

От друга страна, нямаше намерение да слиза по стъпалата и да им се предостави. Трябваше да се качат, да я вземат и да я отведат в линейката.

Междувременно щеше да влезе вътре на топло, да навлезе в черквата, доколкото я държат краката, така че двамата да трябва да я носят повече, когато я пренасят до линейката. Беше слаба и навярно безсмислена форма на протест. Много трогателна. Но в момента бе способна да им окаже само пасивна съпротива.

В черквата наистина беше топло. Чудесно, Тя прекоси вестибюла. Влезе в основната зала. Тръгна по централния кораб. Към олтара.

Беше красива черква. С много дървени, мраморни и медни орнаменти. Сигурно ще е прекрасна през деня, когато светлината прониква през стъклописите и огрява всичко в светли отсенки.

Чу как преследвачите й влизат в черквата след нея.

Изтръпналите й крака я отведоха чак до най-предната черковна пейка, но тя знаеше, че ще се огънат под нея, ако направи и още една стъпка.

— Хей, курво — повика я Джеликоу от задната част на черквата.

Реши да не се обръща с лице към тях, да не им позволява да разберат колко се страхува.

Седна на най-предната добре полирана пейка.

— Ало, кучко.

Сюзан продължаваше да гледа напред към големия меден кръст зад олтара. Съжаляваше, че не е религиозна, че разпятието не може да я утеши.

В предната част на черквата, вляво от олтара, вратата към ризницата се отвори. Оттам излязоха двама души. Ърнест Харч. Ранди Лий Куинс.

Степента, до която бяха стигнали при манипулациите си с нея, вече пролича. Бягството й не е било нейно хрумване. Било е тяхна идея, част от техния план. Бяха я дразнили, както понякога котката си играе със заклещената мишка — оставяха я да мисли, че пътят към спасението е възможен, позволяваха й да се измъкне за малко, да направи няколко стъпки, после отново грубо я сграбчваха. Амулетът не е бил изпуснат случайно в тоалетната. Бил е оставен там нарочно, за да я тласне към ново бягство, така че котките да се насладят на забавлението си.

Всъщност никога не бе имала истинска възможност. Харч и Куинс се спуснаха по стъпалата пред олтара и преминаха към мястото за причастие.

Джеликоу и Паркър се появиха в кораба от нейната страна. И двамата се хилеха.

Тя бе немощна. Не можеше дори да вдигне ръка, за да се защити, камо ли да ги удари.

— На тебе цялата работа достави ли ти същото удоволствие, което изпитахме ние? — попита я Карл Джеликоу.

Паркър се изсмя.

Сюзан не отвърна нищо. Гледаше право пред себе си. Харч и Куинс отвориха вратичката на мястото за причастие, излязоха и тръгнаха към първата пейка, към Сюзан. Гледаха я отгоре надолу и се усмихваха. Всички се усмихваха.

Тя бе отправила поглед в празното пространство между двамата, опитваше се разпятието непрекъснато да е пред очите й. Не искаше да ги остави да видят как се тресе от страх, беше твърдо решила да ги лиши от това удоволствие, поне сега.

Харч се надвеси право над нея и така я принуди да го погледне.

— Горката сладурана. — Дрезгавият му глас превръщаше в пародия опитите му да покаже, че й съчувства. — Уморена ли ни е малката кучка? Да не си е скъсала задничето от тичане тази вечер?

Сюзан искаше да затвори очи и да се отдръпне в мрака, който я изпълваше цялата. Искаше да се затвори в себе си за дълго, дълго време.

Успя да се пребори с импулса си. Срещна омразния, леденосив поглед на мъчителя си, стомахът й се сви, но не обърна глава.

— Надявам се да не е така — обади се Куинс. — Искаше ми се сам да й отрежа езика!

Джеликоу се изкикоти. Харч се обърна към Сюзан:

— Искаш ли да знаеш какво става?

Тя не отговори.

— Искаш ли да знаеш каква е цялата работа, Сюзан?

Тя го гледаше мрачно.

— Ох, толкова си силна — подигравателно процеди той. Силна и мълчалива. Обичам силните и мълчаливи хора.

Останалите трима се изсмяха.

— Сигурен съм, че те интересува какво става, Сюзан — продължи. — Всъщност убеден съм, че умираш да научиш.

— Умира — съгласи се захилен Джеликоу. Останалите също се засмяха, като че ли споделяха някаква обща тайна.

— Автомобилната ти злополука — подхвана Харч. — На три километра южно от разклонението за хотел „Вютоп“. Тази част от историята е вярна.

Тя не искаше да бъде въвлечена в разговора.

— Ти превъртя колата над насипа. Удари я в няколко големи дървета. За това не сме те излъгали. Останалото, разбира се, си е чиста измислица.

— Всички сме безсрамни лъжци — отново се закикоти Джеликоу.

— Не си била три седмици в кома. — Харч явно искаше да й разкаже всичко. — И болницата беше фалшива, разбира се. Цялата работа се състоеше от лъжи, измами, хитри игрички, беше просто възможност да се позабавляваме с теб.

Тя чакаше, без да отвръща глава от студените му очи.

— Не си имала възможност да слабееш по време на комата — допълни той. — Умря веднага при самата катастрофа.

„По дяволите — уморено си мислеше тя. — Какво ли са намислили сега?“

— Веднага — съгласи се Паркър.

— Изключително сериозна травма на главата — намеси се и Джеликоу.

— А не само дребна раничка на челото — поясни Куинс.

— Мъртва си, Сюзан — настоя Харч.

— И сега си тук с нас — кимна Джеликоу.

„Не, не, не — мислеше си тя. — Не може да бъде. Това е лудост.“

— Ти си в ада — съобщи Харч.

— С нас — допълни Джеликоу.

— А нашата задача е да те забавляваме — усмихна се Куинс.

— Което ще ни бъде много приятно — засмя се Паркър.

— Страшно — присъедини се и Куинс.

Не!

— Не си мислила, че ще се озовеш тук, а? — запита Джеликоу.

— Такава сладка кучка като теб… — погледна я Паркър.

— … би трябвало да има много тайнички пороци — довърши Джеликоу.

— Наистина се радваме, че успя — доволен каза и Куинс.

Харч само я гледаше втренчено; от студения му взор тя цялата изстиваше.

— Да си направим тържество — предложи Джеликоу.

— Безкрайно тържество — поясни Куинс.

— Само петимата… — започна Джеликоу.

— … стари приятели — приключи Паркър.

Сюзан затвори очи. Знаеше, че не е вярно. Не можеше да е вярно. Няма такова място като ада. Няма нито ад, нито рай. Винаги е била убедена в това.

Но нали невярващите отиват в ада?

— Хайде да я чукаме сега, направо тук — предложи Джеликоу.

— Да — зарадва се Куинс.

Тя отвори очи.

Джеликоу спускаше ципа на панталона си.

— Не. Утре вечер — отсече Харч. — На седмата годишнина от смъртта ми. Искам и тя да разбере колко важно е това.

Джеликоу се поколеба с наполовина откопчан дюкян.

— Освен това — замисли се Паркър — нали искаме да й го направим, където трябва. Тук мястото не е подходящо.

— Точно така — съгласи се Харч.

„Моля ти се. Боже, моля ти се — мислеше си Сюзан, — остави ме да се върна отново в дупката на заека… или нека просто да заспя. Мога просто да си легна тук на пейките… и да заспя… завинаги.“

— Хайде да разкараме оттук кучката. — Харч се изправи, сграбчи пуловера й и я повдигна. — Отдавна чакам да дойде този момент — прошепна й той отблизо.

Тя се опита да се откъсне от него.

Той й зашлеви шамар.

Зъбите й изтракаха, образите се размазаха пред очите й. Клюмна и усети как я подхващат и други ръце.

Изнесоха я от черквата. Не проявиха никакво внимание към нея.

В линейката я привързаха към леглото, а Харч започна да приготвя инжекция.

Накрая тя успя да се изтръгне от летаргията си и попита:

— Ако това е адът, защо е нужно да ми биете инжекция, за да ме приспите? Защо просто не ми отправите някое заклинание?

— Защото така е много по-приятно — захилен отвърна той и с дива радост заби иглата в ръката й.

Тя изкрещя от болка. После заспа.