Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (13)

ГЛАВА 13

— Сюзан?

Отвори очи и видя Джеф Макгий, който загрижено я гледаше.

— Здрасти — усмихна му се тя.

Той също се усмихна.

Стана й смешно. Преходът на намръщеното му лице към усмивката й се стори, че отне невероятно дълго време. Наблюдаваше как бръчиците се преподреждат по лицето му, като че ли й прожектираха забавено филмово действие.

— Как се чувстваш?

Гласът му също беше смешен. Звучеше като че ли идваше отдалече, беше по-тежък и по-дълбок от преди. Всяка дума се проточваше като че ли звучеше от грамофон, пуснат на неправилна скорост, по-бавна.

— Не се чувствам прекалено зле.

— Чух, че си имала нов епизод.

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш за него?

— Не. Отегчително е.

— Сигурен съм, че няма да се отегча.

— Сигурно. Но аз ще се отегча.

— Би било добре да поговорим за това.

— Сънят ще ми помогне.

— Ти спа ли?

— Малко… заспивах и се събуждах.

Джеф се обърна към някого от другата страна на леглото:

— Непрекъснато ли спи оттогава?

Беше сестра. Госпожа Бейкър. Тя отвърна:

— Дреме. И е малко отнесена, както виждате.

— Само съм уморена — увери ги Сюзан.

Макгий отново я погледна и отново се намръщи. Тя му се усмихна и затвори очи.

— Сюзан.

— Ммм?

— Не искам да спиш сега.

— Само за малко.

Чувстваше се като понесена от топло море. Толкова приятно беше да се отпусне отново, да помързелува.

— Не — отсече Джеф. — Искам да ми говориш. Не заспивай. Говори ми.

Докосна рамото й, разтърси я леко. Тя отвори очи, усмихна се.

— Това не е хубаво — продължи той. — Не бива да се опитваш да избягаш по този начин. Знаеш, че не е хубаво.

Тя се озадачи:

— Спането не е хубаво?

— В момента не.

— „Сънят разплита кръпките на грижата“ — погрешно цитира с дрезгав глас.

И затвори очи.

— Сюзан?

— След малко — промърмори. — След малко…

— Сюзан?

— Ммм?

— Ще ти поставя една инжекция.

— Добре.

Нещо тихо издрънча.

— Ще се почувстваш по-добре.

— Аз се чувствам добре — сънливо проточи тя.

— Ще се събудиш напълно.

— Добре.

Нещо хладно по ръката й. Мирис на спирт.

— Ще те заболи съвсем малко.

— Добре.

Иглата проби кожата й. Тя трепна.

— Готово, всичко е наред.

— Добре.

— Скоро ще ти стане по-добре.

— Добре.

Сюзан бе приседнала в леглото си.

Очите й бяха зачервени, гуреливи и я смъдяха. Потри ги с опакото на ръката си. Джеф Макгий позвъни на дежурната сестра и поръча капки за очи, които сам той й постави. Капките бяха хладни и успокояващи.

В устата си чувстваше неприятен металически вкус. Джеф й наля чаша вода. Тя я изпи цялата, но това не й помогна особено.

Все още не можеше да се отърве от сънливостта, но усещаше как тя с всяка минута намалява. Малко беше сърдита на Джеф, че й е попречил на хубавия сън.

— Каква инжекция ми сложи? — попита, като разтъркваше мястото на убождането върху ръката си.

— Метилфенидат.

— Какво е това?

— Стимулатор. Помага, когато някой трябва да се извади от състояние на остра депресия.

— Аз нямах депресия — намръщи се тя. — Само бях сънена.

— Сюзан, вървиш към пълно затваряне в себе си.

— Просто съм сънлива — започваше да се сърди тя.

— Крайна депресия в нарколептична фаза — настоя той. Седна на ръба на леглото й. — Сега искаш ли да ми разкажеш какво ти се случи в банята?

— Трябва ли? — въздъхна тя.

— Да.

— Всичко?

— Всичко.

Беше вече почти напълно будна. Ако бе страдала от някаква депресия, която я кара да търси спасение в съня, вече положително се беше излекувала. По-скоро се чувстваше неестествено енергична, дори малко раздразнителна.

Замисли се за Ърнест Харч в тоалетната. За отрязаната глава върху тоалетната чиния.

Потрепера. Погледна към Джеф и се окуражи от топлата му усмивка.

И тя се опита да се усмихне. Като се стараеше е всички сили да гледа по-леко на онова, което се бе случило, се пошегува:

— Съберете се около хубавия лагерен огън, деца, и сега ще ви разкажа една страшна приказка.

Донесоха й вечерята един час по-късно от обикновено. Не искаше нищо, изобщо не беше гладна. Джеф обаче настояваше да хапне нещо, дори седна с нея, за да се убеди, че ще изяде повечето от храната си.

Разговаряха повече от час. Присъствието му я успокояваше.

Не й се искаше да го оставя да си тръгне, но той не можеше да остане цяла нощ, разбира се. Една от задачите му, като се прибере вкъщи, беше да прегледа разпечатките от ЕЕГ, черепните рентгенови снимки и доклада от лабораторията за резултата от лумбалната функция.

Когато накрая стана време да си тръгва, той я увери:

— Ще се оправиш.

Искаше да изглежда смела пред него, по-смела, отколкото се чувстваше:

— Знам. Не се тревожи за мен. Аз все пак имам силен дух, забрави ли?

— Метилфенидатът ще започне да отслабва горе-долу, когато ще ти се прииска да заспиш — усмихна се той. — После ще вземеш успокоително, по-силно от онова, което обикновено ти дават.

— Аз разбрах, че ти не искаш да спя.

— Онова беше друго. То беше неестествен сън, психологическо отдръпване. Тази нощ искам да спиш дълбоко.

„Защото, ако спя дълбоко, — помисли си Сюзан, — няма да ме споходи някоя от халюцинациите ми, няма да предприема някоя от малките си екскурзии из джунглата на лудостта. А ако отново предприема… нещо като сафари в лудостта… много вероятно е и да не се върна. Просто ще ме глътнат лъвовете и тигрите. Хам. И готово!“

— Сестрите ще те наглеждат през цялата нощ — продължи Джеф. — На всеки петнайсет минути. Просто ще ти казват здрасти, за да усетиш, че не си сама.

— Добре.

— Не оставай така в тишината.

— Няма.

— Пусни си телевизора. Мисли за нещо.

— Разбира се — обеща тя.

Той я целуна. Беше много хубава целувка, нежна и сладка. Подейства й добре.

После си тръгна, като се обърна за последен път от вратата.

И тя остана сама.

 

 

Беше напрегната през останалите часове на вечерта, но времето отмина без произшествия. Гледа телевизия. Дори изяде два бонбона от кутията, която Джеф й беше донесъл преди няколко дена. Двете нощни сестри — Тина Сколари и Бет Хау — се редуваха да наминават край стаята й и Сюзан откри, че дори може от време на време и да си разменя по някоя шега с тях.

По-късно, малко след като бе взела предписаното й от Джеф успокоително, се наложи да отиде до банята. Погледна с безпокойство затворената врата и се поколеба дали да не повика една от сестрите за гърне. Поколеба се още малко, но после се засрами от страховете си. Какво бе станало с упоритостта, която винаги е била за нея повод на гордост? Къде се бе дянал прочутият Торнтънов кураж? Посегна към бутона за сестрите. Спря се. Накрая с нежелание, тласкана повече от издулия се пикочен мехур, отколкото от унижение, тя махна завивката, стана от леглото и отиде в тоалетната.

Отвори вратата.

Запали лампите.

Нямаше мъртъвци. Нито отрязани глави.

— Слава Богу — изрече на глас и облекчено въздъхна.

Влезе вътре, затвори вратата и се зае с работата си. Когато вече миеше ръцете си, пулсът й се бе забавил до нормалния си ритъм.

Нищо нямаше да се случи.

Дръпна една от книжните салфетки, закрепени към стената и започна да трие дланите си.

Нещо блестящо на пода изведнъж привлече вниманието й. Беше в ъгъла, до стената. Нещо малко и лъскаво.

Тя пусна салфетката в кошчето.

Отмести се от умивалника. Наведе се. Вдигна лъскавия предмет.

Загледа го с невярващи очи.

По-рано й се бе искало призраците да са истински. Сега изглеждаше, че желанието й е започнало да се сбъдва.

Държеше в ръка доказателството. Предмета, който бе вдигнала от пода. Тънка златна верижка и позлатен медальон. Амулетът на Джери Стийн. Същия, който бе видяла да виси от разраненото гърло на отрязаната му глава.