Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (11)

ГЛАВА 11

В шест часа в сряда сутринта една сестра събуди Сюзан. Денят отново беше сив, но сега поне не валеше дъжд.

Джефри Макгий пристигна още преди шест и половина. Целуна я отново по бузата, но този път устните му се задържаха там няколко секунди повече, отколкото предния.

— Не мислех, че ще бъдете тук така рано — изненада се Сюзан.

— Исках лично да присъствам на повечето от тестовете.

— Но не закъсняхте ли много снощи?

— Не. Измъчих медицинската асоциация с доклада си след вечерята и успях бързо да се измъкна, преди да успеят да организират линчуването ми.

— Сериозно, как мина?

— Ами никой ме замери с десерта си.

— Казах ви, че ще имате успех.

— Разбира се, причината никой да не хвърли десерта си по мен може би се крие в това, че само той можеше да се яде от цялото меню и хората просто не са искали да се откажат от него.

— Сигурна съм, че сте се представили чудесно.

— Е, не мисля, че би трябвало да разчитам на особена кариера като лектор. Както и да е, стига за мен. Разбрах, че сте имали някакви тревоги снощи.

— Боже, защо е трябвало да ви разказват?

— Трябваше, разбира се. Същото се отнася и за вас. И то с подробности.

— Защо?

— Защото аз казвам.

— А докторите трябва да се слушат.

— Точно така. Разказвайте.

Макар и със смущение, тя му разказа всичко за трупа зад паравана. След спокойния сън през нощта сега всичко това й звучеше нелепо и се зачуди как изобщо е могла да си мисли, че в цялата история има нещо истинско.

Когато Сюзан завърши, Макгий възкликна:

— Боже мой, каква кошмарна историйка!

— Бих предпочела да бъдете тук.

— Но сега, след като сте имали възможността да поразмислите, съзнавате ли, че е било просто още един епизод.

— От мелодрамите на Сюзан Торнтън ли?

— Искам да кажа още един пристъп, още една халюцинация — поясни той. — Сега разбирате ли, че е било така?

— Да — с нещастен глас се съгласи тя.

— Какво има? — вдигна очи той.

— Нищо.

Докторът се намръщи, сложи ръка на челото й, за да види има ли температура:

— Как се чувствате?

— Както мога да се чувствам при тези обстоятелства мрачно отвърна младата жена.

— Студено ли ви е?

— Не.

— Треперите.

— Малко.

— Много.

Тя се обгърна с ръце, но не каза нищо.

— Какво има? — попита я отново.

— Аз… аз се страхувам.

— Не се плашете.

— Боже, какво ли ми има?

— Ще открием.

Не можеше да спре да трепери.

Вчера сутринта, след като се бе отпуснала пред Макгий, след като бе плакала на рамото му, бе решила, че най-накрая е достигнала дъното. Имаше и готовност, и желание да вярва, че бъдещето може да бъде само по-хубаво. За пръв път в живота си бе признала пред себе си, че има нужда от други хора; бе признала и бе приела неприятната истина за собствената си уязвимост. Това бе изключително болезнено за жена, която е изградила живота си върху погрешната, но упорито поддържана представа, че е изцяло интелектуално същество, недостъпно за каквито и да е емоционални сътресения. Но сега трябваше да признае пред себе си и още нещо, което да я нарани още повече — след като бе предоставила съдбата си в ръцете на Макгий и на персонала в уилоуокската общинска болница, осъзна, че и хората, от които зависеше, могат да я предадат. Несъзнателно, разбира се. Но и те бяха само хора. И не можеха винаги да държат събитията под свой контрол. Но ако не успееха да й помогнат, при всяко положение, независимо дали грешката им е преднамерена, случайна или неизбежна, тя щеше да бъде обречена на хаотично съществуване, нямаше да бъде в състояние да различи действителността от фантазията и след време щеше да се побърка окончателно.

И така, не можеше да престане да трепери.

— Какво ще стане с мен?

— Ще се оправите — увери я Макгий.

— Но… нещата се влошават — гласът й потрепери, въпреки че бе решила да не позволи това.

— Не. Не се влошават.

— Много се влошават — настоя тя.

— Вижте, Сюзан, снощните халюцинации може да са били по-страшни от предишните…

— Може да са били?

— Добре, били са по-страшни от другите…

— И по-живи, по-истински.

— … и по-истински. Но ви е първият пристъп от вчера сутринта, когато помислихте, че двамата санитари са Джеликоу и Паркър. Не се лутате непрекъснато между действителността и…

Тя поклати глава и го прекъсна:

— Не. Онова със санитарите… и привидението по-късно тук, в тази стая… това не бяха единствените неща, които видях вчера. Имаше и… и нападение между двете.

— Кога? — намръщи се той.

— Вчера следобед.

— Вчера следобед сте били в ЛФК на долния етаж с госпожа Аткинсън.

— Точно така. Това се случи малко след като завършихме с нея, преди да ме върнат тук.

Тя му разказа как Мърф и Фил я бяха набутали в асансьора, където бяха четиримата членове на братството.

— Защо не ми казахте за всичко това снощи, когато бях тук? — В тона му се чувстваше известен укор.

— Вие така бързахте…

— Не съм бързал чак толкова. Аз добър лекар ли съм? Мисля, че да. А добрият лекар винаги намира време за пациентите си, когато са в беда.

— Аз вече не бях в беда, когато правехте вечерната си обиколка.

— Били сте и още как. Били сте затворили всичко в себе си, но наистина сте се чувствали зле.

— Не исках да ви бавя за срещата на медицинската асоциация.

— Сюзан, това не е извинение. Аз съм вашият лекар. Длъжна сте да споделяте всичко с лекаря си, по всяко време.

— Съжалявам. — Тя погледна към ръцете си, тъй като не можеше да срещне прямите му сини очи. Не можеше да се реши да му обясни защо не му е разказала за асансьорното си видение. Тогава се бе тревожила, че ще изглежда истерична, че той ще си развали мнението за нея, защото отново се е поддала на паника. Още по-лошо, беше се страхувала, че ще изпита съжаление към нея. А сега, след като започваше да си мисли, че се влюбва в него, последното нещо, от което имаше нужда, бе той да я съжалява.

— Не бива да скривате нищо от мен. Трябва да ми разказвате за всичко, което става, за всичко, което чувствате. И то наистина всичко. А ако не ми казвате всичко, може да стане така, че да не забележа някои от важните симптоми, които стоят в основата на неприятностите ви. Имам нужда от абсолютно всички данни, за да мога да стигна до правилната диагноза.

— Прав сте — кимна тя. — Вече няма да крия нищо от вас.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Добре.

— Но вижте — продължи тя, все така вторачена в ръцете си, които нервно свиваше и разтваряше, — нещата стават по-зле.

Той сложи ръка на бузата й, погали я. Тя вдигна очи.

— Вижте — започна той тихо и уверено, — дори наистина пристъпите ви да зачестяват, поне успявате да ги преодолеете. А когато съответният епизод отмине, вие отново сте в състояние да разберете какво е било. След самото събитие на вас ви е ясно, че са били само халюцинации. Но ако все още вярвахте, че мъртвецът ви е преследвал снощи, ако мислехте, че това наистина се е случило, щяхте да сте много загазили. Ако случаят беше такъв, и аз бих се притеснил. Но засега не съм притеснен. Нали? Забелязвате ли пот, която да се стича от лицето ми? Имам ли тъмни, влажни кръгове под мишниците си? Изглеждам ли като някой стреснат телевизионен герой? А? Изглеждам ли?

— Напротив, изглеждате като препечена филия — усмихна се тя.

— Сух съм като пясъчна площадка — добави той. — Като парче тебешир. Като печено пиле, когато съм се опитал да го сготвя сам. Между другото, вие можете ли да приготвяте печено пиле?

— Правила съм няколко пъти.

— И сухо ли става?

— Не — усмихна се отново тя.

— Хубаво. Надявах се, че можете да готвите.

Какво ли искаше да каже с това, запита се тя. По сините му очи можеше да се съди, че мисли същото, което й се струваше — беше толкова заинтересуван от нея, колкото и тя от него. Но все още не можеше да вярва на възприятията си, да бъде сигурна в намеренията му.

— А сега — подкани я той, — моля ви, мислете положително.

— Ще се опитам.

Но не можеше да спре да трепери.

— Направете повече от това. Дръжте главата си изправена. Това са разпореждания на лекаря. Сега ще отида да намеря двама санитари с носилка и ще слезем на долния етаж в отделението за диагностика, за да си махнем тези тестове от главата. Готова ли сте за тръгване?

— Готова съм.

— Ще се усмихнете ли?

Тя се усмихна.

Той също:

— Добре, запазете това изражение, докато ви дам нови нареждания. — Тръгна към вратата и каза през рамо: — Сега се връщам.

Заедно с него изчезна и усмивката й.

Погледна към ограденото с параван легло.

Искаше й се да го няма в стаята.

Жадуваше да зърне небето, макар то да беше сиво и навъсено като вчера. Може би ако зърнеше небето, нямаше да се чувства така заловена в капан.

Никога преди не се бе усещала така нещастна — чувстваше се измъчена и безполезна, макар че физическото й възстановяване вървеше добре. Депресия. Това беше главният й враг сега. Беше потисната не само защото животът й сега се командваше от други хора, но и защото сега те го командваха изцяло. Беше безпомощна. Не можеше да направи абсолютно нищо, за да се отърси от болестта. Оставаше й единствено да лежи на масата за прегледи като немислеща купчина месо, да ги остави да я бодат и мушкат в търсене на отговорите.

Погледна отново към леглото на госпожа Сийфърт. Белият параван висеше опънат и неподвижен.

Снощи тя не беше отворила само завесата, която ограждаше болничното легло. Бе отворила и друга завеса — перде, зад което се намираше лудостта. Бе прекарала няколко кошмарни минути отвъд границите на нормалното, в мрачно и гниещо място, от което малцина се бяха завръщали.

Чудеше се какво ли би станало, ако не беше избягала от халюцинациите си снощи. Какво ли би станало, ако бе решила смело и глупаво да не избяга от разлагащия се труп на Джери Стийн? Страхуваше се, че знае отговора. Ако бе останала на мястото си, ако отдавна мъртвият й любовник бе изпълзял от леглото и я бе докоснал, ако я бе прегърнал, ако бе допрял гниещите си устни до нейните, за да отмъкне от нея топла целувка в замяна на собствената си студена, тя би се пречупила. Би се пречупила като суха клонка и след това би останала завинаги в неизлечимо състояние. Биха я открили сгърчена на пода да бърбори безсмислици и да се кикоти загубена завинаги в самата себе си, биха я преместили от уилоуокската общинска болница в някой тих санаториум, където щяха да й отделят хубава стая с меки, изолирани стени.

Не можеше да понесе още много такива изпитания. Дори и заради Макгий. Дори и за бъдещето, което би могло да очаква двама им, ако тя се излекува. Чувстваше се напрегната до краен предел.

„Моля ти се, Боже — помисли си тя, — нека тестовете разкрият нещо. Нека Макгий намери болката ми. Моля ти се.“

Стените и таванът имаха същия синьо-зелен цвят. Както беше легнала по гръб върху носилката на колелца с повдигната само няколко сантиметра от малката възглавница глава, Сюзан изпита чувството, че е увиснала някъде в средата на лятното небе.

Джеф Макгий се появи до нея:

— Ще започнем с ЕЕГ.

— Електроенцефалограма — разтълкува го тя. — Никога не са ми правили.

— Напротив, правихме ви. Докато бяхте в кома. Вие не я усещахте, разбира се, така че няма защо да си спомняте. Не се страхувайте. Изобщо няма да ви боли.

— Знам.

— А резултатите ще ни позволят да видим естеството на мозъчните ви вълни. Ако в работата на мозъка ви има някакви нередности, те почти сигурно ще проличат на електроенцефалограмата.

— Почти?

— Нищо не е съвършено.

Една сестра изкара апарата за ЕЕГ от ъгъла на стаята и го разположи до Сюзан.

— Резултатите са най-добри, когато сте отпусната — обясни й Макгий.

— Аз съм отпусната.

— Данните няма да бъдат особено достоверни и много трудно ще се разтълкуват, ако сте в емоционален стрес.

— Отпусната съм — повтори тя.

— Покажете ми ръката си.

Тя повдигна дясната си ръка от десетсантиметровия матрак на носилката.

— Дръжте я изправена пред себе си, с опънати пръсти. Добре. Сега разперете пръстите. — Той гледа внимателно няколко секунди, после доволен кимна: — Добре. Не се опитвате да ме заблудите. Вие наистина сте по-спокойна. Вече не треперите.

Още, когато я свалиха на долния етаж, Сюзан се почувства сравнително спокойна, защото реши, че нещо се прави за нея, колкото и малко да е то. В края на краищата като първокласен физик тя можеше да разбере, да оцени и да одобри онова, което правеха сега — тестове, лаборатории, научни методи, внимателно програмирано търсене на отговори чрез елиминиране на възможностите, докато разрешението не се очертае ясно. Тя разбираше тази процедура и й вярваше.

Вярваше и на Джефри Макгий. Осланяше се на медицинските му познания и разчиташе на интелекта му. На него му беше ясно какво да търси и — още по-важно — щеше да го разпознае, когато попадне на него.

Тестовете накрая щяха да дадат отговора. Макгий вече правеше първите стъпки към окончателния край на страданията й.

Беше убедена в това.

— Спокойна съм като мида — пак каза тя.

— Стрида — поправи я той.

— Защо стрида?

— Някак повече ви приляга.

— О, вие смятате, че аз приличам повече на стрида, отколкото на мида?

— Не. В стридите има перли.

— Бас държа, че рекламирате стоката пред някой магазин за риба в свободното си време — засмя се тя.

— Аз съм акула — заяви той.

Макгий прикрепи осем изолирани осолени електрода към главата на Сюзан, по четири от всяка страна.

— Ще отчетем показанията и за лявата, и за дясната ви мозъчна полусфера — обясни той. — После ще ги сравним. Това ще е първата стъпка към установяване на разположението на травмата.

Сестрата включи апарата.

— Дръжте си главата точно в това положение — нареди й Макгий. — Всяко рязко движение ще даде смущения.

Тя задържа поглед в тавана.

Макгий наблюдаваше зеления, флуоресцентен екран на монитора, който Сюзан не можеше да види от своето положение.

— Изглежда добре — забеляза той с известно разочарование в гласа си. — Няма заострени ръбове. Няма и равни участъци. Хубаво, стабилно разположение. Всичко е в границите на нормалното.

Младата жена стоеше съвсем неподвижна.

— Отрицателно — каза той повече на себе си, отколкото на пациентката или на сестрата.

Сюзан чу как щракна с един ключ.

— Сега ще хвърля един поглед на сравнителните показатели — обясни й той.

Известно време не каза нищо.

Сестрата се премести в друг ъгъл на стаята и започна да приготвя друг уред — или за Сюзан, или за друг пациент, който още не бе въведен.

След малко Макгий изключи апарата.

— Е? — попита Сюзан.

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Ами електроенцефалографът е полезен апарат, но данните му не са стопроцентово определящи. Има са случаи, когато пациенти със сериозни мозъчни заболявания показват съвършено нормални показатели при ЕЕГ. А други, без видими болести, имат ЕЕГ с редица отклонения. Уредът ни помага в диагностиката, но не изчерпва всичко. С него само започваме.

Разочарована, но все още убедена, че някой или повече от тестовете ще определят точно заболяването й, Сюзан попита:

— А сега?

Макгий махна електродите от главата й и отвърна:

— Ами рентгенологията е в съседния кабинет. Искам да се направят нови снимки на черепа ви.

— Звучи интересно.

— О, страшно е забавно.

Рентгенологичният кабинет беше разположен в светлокремава стая, изпълнена с множество тежки, лъскави, черни и бели апарати, част, от които изглеждаха на Сюзан остарели, не че тя беше специалист по рентгенологичното оборудване, разбира се. Освен това не можеше да очаква отдалечената орегонска болница да бъде съоръжена с най-съвременните, диагностични уреди. Макар че бе възможно да са малко остарели, уилоуокските апарати изглеждаха напълно годни за работа.

Рентгенологът бе млад човек на име Кен Пайпър. Той проми негативите още докато бяха при него, после закрепи снимките към две осветени кутии. Заедно с Макгий ги разгледаха, като си мърмореха нещо един на друг и сочеха към по-светлите участъци от изображението.

Сюзан ги наблюдаваше от носилката си, на която се бе върнала.

Свалиха първите снимки, закачиха нови, после продължиха да си мърморят и да сочат.

Накрая Макгий се отдели от кутиите със замислен вид.

— Какво открихте? — попита го Сюзан.

Той въздъхна и отвърна:

— Онова, което не открихме, са следи от мозъчни увреждания.

— Не видяхме и насъбрани флуиди — добави Кен Пайпър.

— Нямаше и никакво изместване на епифизната жлеза, каквото понякога се открива, когато пациентът страда от особено живи халюцинации — продължи Макгий. — Никакви вдлъбнатини на черепа, ни най-малки признаци за вътрешен натиск.

— Снимките са много чисти — усмихна й се Кен Пайпър. — Няма за какво да се тревожите, госпожице Торнтън.

Сюзан погледна към Макгий и видя отражението на собствените си чувства в очите му. За жалост Кен Пайпър грешеше — тя имаше много неща, за които да се тревожи.

— А сега? — попита тя.

— Искам да направим една ЛП — каза Макгий.

— Какво е това?

— Лумбална пункция.

— Проба от гръбначния мозък?

— Да. Ако сме пропуснали нещо при ЕЕГ и рентгеновите снимки, то ще си проличи от гръбначния мозък. А някои състояния могат да се определят единствено чрез анализ на флуидите там.

Макгий вдигна телефона в кабинета, за да се свърже с болничната лаборатория. Заръча на лаборанта оттам да се подготви, за пълен анализ на гръбначните проби на Сюзан, които се канеше да вземе.

Когато той остави слушалката, тя се обади:

— Хайде да свършим и това.

Въпреки че Макгий бе сложил новокаин в долната гръбначна област на Сюзан, лумбалната пункция не беше безболезнена, но и пък не беше толкова страшна, колкото тя бе очаквала. Очите й се насълзиха, тя се намръщи и прехапа устни, но най-трудно й беше да остане съвършено неподвижна с притеснението, че иглата може да се счупи в нея, ако трепне или направи рязко движение.

Макгий държеше под око и една скала, докато изтегляше течността:

— Налягането е нормално.

След няколко минути, когато беше взета и последната проба, тя проплака облекчено и изтри парещите сълзи, които се бяха събрали под клепачите й.

Докторът вдигна стъклената чашка, пълна с течност от гръбначния й стълб, и я погледна срещу светлината:

— Е, поне на вид е чиста.

— След колко време ще получим резултатите? — попита Сюзан.

— Няма да стане веднага — отвърна Макгий. — Междувременно трябва да направим още няколко теста. Имате ли настроение да дадете малко кръв?

— Всичко, което е необходимо.

Малко преди десет часа, докато Макгий бе отишъл до лабораторията да види как вървят изследванията на гръбначните проби, Мърф и Фил пристигнаха в диагностичното отделение, за да я върнат в стая 258. Макар да знаеше, че вчерашният ужас от асансьора не беше истински, макар да бе убедена, че санитарите не са виновни за злонамереното поведение, което им бе приписала, докато халюцинираше, на нея й беше неловко с тях.

— Всички питаха за вас на втория етаж — каза й Фил, докато изкарваха носилката в коридора.

— Лицата им бяха много тъжни — добави Мърф.

— Сто на сто е било така — съгласи се тя.

— Самата истина си е — обади се Фил.

— Цялата болница е толкова мрачна без вас — продължи Мърф.

— Като тъмница.

— Като гробище.

— Като болница — завърши Фил.

— То си е болница, разбира се — забеляза тя, като се мъчеше да участва в закачливия им разговор, докато наближаваха асансьорите.

— Напълно права сте — увери я Мърф.

— Болница си е, разбира се — отсече Фил.

— Но когато вие сте тук, милостива госпожо… — … тя изглежда по-топла, по-светла…

— … като някой курортен хотел…

— … във вечно слънчева страна…

— … на някое вълнуващо и екзотично място…

— … като Месопотамия.

Достигнаха асансьорите и Сюзан задържа дъха си.

— Фил, нали ти казах вчера, вече няма Месопотамия.

Единият от тях натисна бутона за повикване.

— Тогава ще ми обясниш ли къде ходя аз всяка зима, а, Мърф? В туристическата агенция винаги твърдят, че е Месопотамия.

— Боя се, че твоят агент е мошеник, Фил. Най-вероятно пътуванията ти са до Ню Джързи.

Вратите на асансьора се отвориха, Сюзан замръзна, но вътре нямаше мъртъвци.

— Не, със сигурност никога не съм бил в Ню Джързи, Мърф.

— Толкова по-добре за Ню Джързи, Фил.

„По дяволите, не може да се живее така — мрачно си мислеше Сюзан, докато излизаха от асансьора и се отправяха по коридора на втория етаж. — Просто не мога да прекарам живота си, като изпитвам подозрения и страх от всеки, с когото се срещам. Не мога да се справя с постоянните очаквания от всяка врата или зад всеки ъгъл да се появи нещо ужасно.“

Как би могъл който и да е да прекара целия си живот като непрекъснато и изтощително пътешествие през особено неприятна и мрачна карнавална зала?

И защо някой би искал животът му да е такъв?

 

 

Джесика Сийфърт вече я нямаше.

Параванът бе отворен.

Един санитар прибираше последните употребени чаршафи и ги слагаше в количката си. На въпроса на Сюзан той отговори:

— Състоянието на госпожа Сийфърт се влоши. Наложи се спешно да я отведат в интензивното отделение.

— Съжалявам, че е станало така.

— Е, всички го очаквахме — махна с ръка санитарят. — И все пак е жалко. Тя е толкова добра жена.

Сюзан съжаляваше Джесика Сийфърт, но изпитваше и облекчение, че състайничката й я няма.

Беше приятно да можеш да погледнеш към прозореца, макар денят да беше сив и мъглив, готов за поредната буря.

 

 

Десет минути след като Сюзан бе разположена в леглото си от Фил и Мърф и оправяше завивката си, в стаята се появи госпожа Бейкър с подноса храна.

— Пропуснахте си закуската тази сутрин. А вие не можете да си позволите да изпускате храната си, мила моя. Не сте така добре закръглена като мен. Аз мога да си позволя да не ям и цяла седмица!

— Умирам от глад.

— Не се и съмнявам — увери я сестрата и сложи подноса на нощната масичка. — Как се чувствате, малката ми?

— Като възглавничка за топлийки — пошегува се Сюзан, която още усещаше тъпа болка в гърба си, спомен от гръбначната пункция.

— Доктор Макгий сам ли извърши повечето операции?

— Да.

— Тогава сте се отървали леко. — Госпожа Бейкър вдигна капака от подноса. — Тук имаме някои лекари, които не се славят с неговите изтънчени похвати.

— Така е. Страх ме е обаче да не закъснее за кабинета си.

— Той не приема в сряда сутринта — припомни й сестрата. — Чак до пет часа следобед.

— А, между другото — досети се Сюзан. — Вчера почти не се видяхме и забравих да ви попитам как мина вечерта в понеделник.

Госпожа Бейкър явно се озадачи:

— Понеделник вечерта?

— Как беше срещата. Нали ми бяхте казали за боулинга и вечерята с хамбургери?

Сестрата явно не можа да се сети за какво става дума няколко секунди. После очите й изведнъж блеснаха:

— О! Срещата. Разбира се. Моят весел едър дървар.

— Онзи, с чиито рамене можело да се измерват врати. Сюзан цитираше думите на самата госпожа Бейкър, когато й бе описала приятеля си в понеделник.

— И големите, силни, нежни ръце — добави сестрата.

— Така е по-добре — усмихна се Сюзан. — И на мене ми се струваше, че не сте го забравили.

— Забележителна вечер беше.

— Радвам се.

Госпожа Бейкър я погледна дяволито:

— Успяхме да свалим всички фигури. И аз не говоря само за боулинга.

— Е, госпожо Бейкър — засмя се Сюзан, — вие сте били по-голяма мераклийка, отколкото си мислех.

Веселите очи на сестрата просветнаха зад белите рамки на очилата й:

— Животът не е особено вкусен, ако от време на време не му добавиш и малко подправки.

Сюзан разгъна книжната салфетка и я постави под яката на пижамата си — беше сложила отново изпраната синя пижама, след като се върна в стаята.

— Подозирам, че ви се случва да му добавите повече от малко подправки.

— О, понякога са цели супени лъжици.

— Знаех си. Госпожо Бейкър, вие сте най-обикновена бонвиванка.

— Не. Аз съм методистка, но и методистите знаят как да се забавляват. Изяжте си сега всичко от подноса, мила. Наистина се радвам, като виждам, че сте започнали малко да заглаждате косъма. Няма да се връщаме назад, я!

През следващия половин час Сюзан изяде закъснялата си закуска загледана в навъсеното небе зад прозореца. Облачните маси, оцветени в десетина отсенки на сивото, се надбягваха от единия до другия край на хоризонта.

Джеф Макгий се появи няколко минути след единайсет часа:

— Извинявайте, че се забавих. Резултатите от лабораторията дойдоха преди доста време, но бях в интензивното отделение с Джеси Сийфърт.

— Как е тя?

— Гасне доста бързо.

— Жалко.

— Да. Жалко е, че трябва да умре. Но тъй като не можем да й помогнем с нищо, все пак се радвам, че положението й рязко се влошава. Тя винаги е била дейна жена и сега й е трудно да бъде прикована в леглото, по-трудно, отколкото би било на мнозина други. Неприятно ми беше да я гледам как се мъчи и страда през последните няколко седмици. — Той тъжно поклати глава, после щракна с пръсти като че ли изведнъж се бе сетил за нещо. — Вижте, нещо ми хрумна, докато бях с Джеси в интензивното на горния етаж. Защо е възможно да ви се е привиждал трупът на Джери Стийн, докато всъщност сте гледали Джеси? Мисля, че сте имали един подтик, нещо, което ви е улеснило.

— Подтик?

— Да. Инициалите.

— Инициали — повтори Сюзан, без да е убедена, че знае за какво говори той.

— Точно така? Не разбирате ли? Джери Стийн и Джесика Сийфърт — и в двата случая Дж.С.

— О. Не ми беше направило впечатление.

— Може би не сте го забелязали съзнателно. Но нищо не убягва от подсъзнанието, то е дяволски наблюдателно. Обзалагам се, че подсъзнателно сте го знаели. Може би тъкмо съвпадението на инициалите им е насочило вниманието ви към паравана и ви е накарало така да се страхувате от него. Ако случаят е такъв, тогава сигурно никой от пристъпите ви не е просто случайно и спонтанно събитие. Може би те всички се задействат от определени подтици, от незначителни дребни събития и наблюдения, които се свързват с някой от спомените ви за Гръмотевичния дом. Може би след като такава връзка се осъществи на подсъзнателно равнище, епизодът с халюцинациите я следва автоматично.

Теорията му явно го бе развълнувала, затова Сюзан попита:

— Дори и така да е, каква е разликата?

— Не съм напълно сигурен. Не съм имал достатъчно време да го обмисля. Би могло да има значение за мене, когато решавам как да оформя пълната диагноза, дали да отдавам такова значение на физическите причини.

На нея не й харесваха думите му.

— Ако халюцинациите ми не са просто случайни, спонтанни искри, запратени от наранения мозък, тогава може би основната причина за тях изобщо не е физическа. Това ли е смисълът на думите ви? Ако виденията ми се дължат на някакъв фин психологически механизъм, тогава навярно целият случай е най-добре да се предаде в ръцете на психиатър?

— Не, не, не — бързо отрече Макгий, като размахваше успокоително ръце. — Нямаме достатъчно данни, за да направим такова заключение. Все още трябва да търсим физическо обяснение, тъй като, за това имаме най-много основания, като имаме предвид, че сте преминали през удар в главата и сте били в кома повече от три седмици.

На Сюзан много й се искаше да вярва, че проблемът й е изцяло физически, че не е нищо повече от очаквания резултат от увреждане на жизненоважни тъкани. Ако е миниатюрен съсирек в мозъка, някакво прищипване или друго заболяване на тъканите й, медицинската наука щеше да го излекува много бързо. Тя имаше доверие на медицината тъкмо защото е наука. Но не вярваше на психиатрията, защото — според нея, според знанията й като физик психиатрията изобщо не беше наука, а по-скоро нещо много близо до вуду.

Решително тръсна глава:

— Грешите за инициалите, които са ми подействали като подтик. Дж.С. Не беше това. Не беше нещо, свързано с психологическото ми състояние.

— Склонен съм да се съглася с вас — кимна той. — Но на този етап всъщност не бива да изключваме която и да е хипотеза.

— Аз мога. Вече съм я изключила.

— Но аз не мога. Нали съм лекар? А лекарят трябва да остане обективен.

За пръв път, откакто бе влязъл в стаята, той докосна ръката й и допирът му й подейства много успокояващо.

— Какви са резултатите от гръбначната пункция? — попита тя, като стисна ръката му.

Макгий замислено подръпна ухо със свободната си ръка:

— Протеиновата проба не показа отклонения. После преброихме кръвните телца. Ако имаше прекалено много червени клетки, бихме заключили, че имате кръвотечение или във вътрешността на черепа, в основата на мозъка, или някъде по гръбначния стълб.

— Но и броят на червените клетки беше нормален — изпревари го Сюзан.

— Да. А ако имаше излишество от бели клетки, щяхме да допуснем, че имате мозъчна или гръбначна инфекция.

— Но броят на белите клетки също беше нормален.

— Да.

Сюзан се почувства като притисната в ъгъла от приближаващата я армия студени и жестоки факти. Здрава си като гимназистка, изглежда й крещяха фактите. Тялото ти е съвсем наред. Мозъкът ти също е съвсем наред. Онова, което не ти е наред, е мисленето ти, Сюзан. При тебе няма органични проблеми. Ти си просто откачена — това е всичко. Шантава. Луда за връзване си.

Опитваше се с всички сили да не слуша обидните вътрешни гласове, опитваше се да изключи все по-силния хор от насочените към самата нея съмнение, омраза и объркване.

Запита с тъжен глас:

— Показа ли гръбначната пункция изобщо каквото и да е, което да не е нормално?

— Нищичко. Изследвахме дори и съдържанието на захар в гръбначната ви течност. При някои болести се развиват бактерии, които изяждат специално този вид захари, така че ако количеството им бе намаляло, щяхме да имаме основание за тревога. Но количеството на гръбначната ви захар е точно две трети от концентрацията на кръвна захар, което също е нормално съотношение.

— Всичко звучи като че ли съм христоматиен пример за трийсет и две годишна жена с отлично здраве — с горчива ирония заключи тя.

Макгий явно бе обезпокоен от трудностите, които определянето на заболяването й създаваше:

— Не. Някъде нещо явно не е наред.

— И какво е то?

— Не знам.

— Това не е особено окуражително.

— Просто трябва да продължим да го търсим.

— Имам чувството, че ще ме задържите тук дълго.

— Не. Ще го открием скоро. Наложително е.

— Но как?

— Ами най-напред ще взема разпечатките от електроенцефалограмата, рентгеновите снимки и всички лабораторни данни вкъщи. Ще ги проуча още веднъж, ако трябва и с лупа. Може и да сме пропуснали нещо сутринта. Може би отговорът си е бил там, а ние просто не сме го забелязали. Някоя дреболия, която лесно може да ти убегне… някоя съвсем нищожна нередност…

— А ако все пак не откриете нищо?

Той се поколеба, намръщи се и накрая каза:

— Ами… има още един тест, който можем да направим.

— Обяснете ми.

— Не е обичайна процедура.

— Дотолкова можах да се досетя и сама просто като ви гледам.

— Церебрална ангиограма. Това е диагностична процедура, която обикновено използваме при функционално увредените болни, прекарали удар, на които предстои мозъчна операция за отстраняване на съсирек или за възстановяване на засегнат кръвоносен съд.

— И какво съдържа тя?

— Инжектираме маркирано вещество в кръвта ви, в артерия между мозъка и сърцето, което значи някъде във врата, това не е приятно.

— Сигурно.

— Доста боли.

Сюзан се докосна по врата и притеснено потърка нежната си кожа там.

— А и процедурата не е изцяло безопасна — продължи Макгий. — При малък процент от пациентите се явяват усложнения, при които ангиограмата завършва със смърт. Обърнете внимание, че не казвам „нищожен“ или „незначителен“ процент.

— Казахте „малък“ процент и предполагам това значи, че не е голям, но и не е толкова нищожен, че да се смята за незначителен.

— Точно така.

— Става дума за някакъв по-особен вид черепни рентгенови снимки, нали? — попита тя.

— Да. Веднага след като маркираното вещество достигне кръвоносните съдове на мозъка, ние правим множество рентгенови снимки с голяма скорост, като проследяваме разпространението му. Това ни дава по-точна представа за мозъчното ви оросяване, отколкото можем да добием иначе. В състояние сме ясно да определим размера и формата на всички ваши вени и артерии. Можем да разберем много точно има ли съсирек, кръвоизлив или оток в някоя артериална стена, да видим в последна сметка всичко, колкото и дребно да е то.

— Звучи като че ли това е начинът да се разбере най-пълно състоянието ми — призна Сюзан.

— При нормални обстоятелства никога не бих прибягнал до ангиограма, освен, ако у пациента не се наблюдават сериозни функционални увреждания — загуба на говора, липса на координация в движенията, частична парализа или апоплектични мозъчни обърквания, свързани с удара, които сериозно биха му попречили на какъвто и да е нормален живот.

— Прилича на моя случай — унило измърмори тя.

— О, не. Ни най-малко. Има огромна разлика между мозъчните дезориентации, свързани с удара, и халюцинациите от вашия тип. Ако искате вярвайте, но при вашето състояние опасността за живота ви е далеч по-малка.

Двамата дълго време не казаха нищо. Макгий се изправи до леглото, а Сюзан остана там свита, с чувството, че е дребна и слаба.

Накрая тя започна:

— Да предположим, че все пак не откриете нищо, когато прегледате рентгеновите ми снимки и лабораторните данни отново довечера.

— Да предположим.

— Тогава ще се разпоредите ли да ми се направи ангиограма?

Той затвори очи и се замисли.

Сюзан забеляза, че по левия му мигач премина нервен тик.

— Просто не знам — проговори той накрая. — Зависи от много неща. Не трябва да забравям и старата лекарска поговорка — „Ако не можеш с нещо да помогнеш, поне не причинявай вреда.“ Искам да кажа, че ако няма и най-малък признак, че проблемът ви е физически, тогава ангиограмата…

— Наистина е физически — настоя Сюзан.

— Дори и да има данни за физическа причина и достатъчно основания да ви подложа на ангиограма, бих искал да изчакам няколко дена, докато заякнете още малко.

Тя облиза устните си, които й се сториха сухи и грапави:

— Ако направим ангиограмата, а от нея не проличи никакво физическо увреждане на мозъка, ако халюцинациите така или иначе продължат — тогава какво? — попита тя.

— Тогава ще сме изчерпали всички възможни пътища, които ни предлага традиционната медицина.

— Не може да бъде.

— Ще трябва да изключим възможността за физическа причина и ще продължим търсенията си другаде.

— Не.

— Консултацията с психиатър не е нещо, от което трябва да се срамувате. Това е само…

— Аз не се срамувам. Просто не вярвам да ми помогне.

— Съвременната психиатрия е постигнала…

— Не — прекъсна го тя, защото се страхуваше дори да допусне възможността за предстоящи години на лечение, години с непрестанни халюцинации. — Не. Трябва да ми има нещо, което можете да откриете, нещо, което да можете да направите. Така ще е. Трябва да е така.

Той изостави темата за психиатрията:

— Ще направя каквото мога.

— Само това искам.

— Не съм изчерпал всички възможности.

— Не съм си го и помисляла.

Той очевидно забеляза, че устните й са пресъхнали, и я попита:

— Искате ли глътка вода?

— Да, моля.

Наля й и тя я изпи на няколко големи, жадни глътки, после той върна чашата на нощното шкафче.

— Спомнихте ли си изобщо нещо за работата си? — попита Макгий.

Въпросът му я стресна. За последен път бе помисляла за корпорацията „Майлстоун“ или за работата си там, когато бе позвънила на Филип Гомез в Нюпорт Бийч в понеделник сутринта. Вече повече от два дена. От онзи разговор насам бе изтласкала цялата тема в покрайнините на съзнанието си и я бе покрила с черен плат… като че ли се боеше от нея. И наистина се боеше. И сега самото споменаване на „Майлстоун“ премина през тялото й като ледена тръпка. Освен това през ума й изведнъж мина странната и неприятна мисъл, че неприятните халюцинации — стълкновенията с мъртъвците са по някакъв начин пряко свързани с работата й.

Макгий явно долови страха й, защото се доближи и попита:

— Сюзан? Какво има?

Тя му каза за мислите си — че между корпорацията „Майлстоун“ и нейните халюцинации има някаква връзка.

— Връзка? — повтори той. Бе явно озадачен. — Каква връзка?

— Нямам никаква представа. Но я чувствам.

— Да не би да намеквате, че сте имали подобни халюцинации преди злополуката.

— Не, не. Как може?

— Искате да кажете, че не сте сигурна дали сте ги имали или не сте преди злополуката.

— Не съм ги имала. Определено не.

— Отговорът ви не ми звучи особено убедително.

Тя се замисли близо минута.

Той я наблюдаваше внимателно.

Накрая отсече:

— Да. Да, сигурна съм. Тези пристъпи се появиха едва след злополуката. Ако ме бяха спохождали преди това, не бих могла да ги забравя. Не и такова нещо.

Макгий наклони глава:

— Ако има някаква физическа причина за вашето състояние — нещо, което и вие, и аз много бихме искали да бъде, тя трябва да е нараняване, възникнало при катастрофата.

— Знам.

— Не може да е нещо, свързано с работата ви в „Майлстоун“. Защото ако е предизвикано от преумора в работата ви или от нещо подобно…

— … тогава вече трябва да говорим за психическо състояние — довърши тя. — За нервен срив.

— Да.

— А случаят не е такъв.

— Тогава как е възможно да има връзка с „Майлстоун“?

— Не знам — намръщи се тя.

— Значи грешите.

— Сигурно. Но все пак…

— … се чувствате уплашена?

— Да.

— Това е обяснимо — започна Макгий. — Причината да се боите от корпорацията е горе-долу същата, поради която се бояхте от паравана, загърнал леглото на Джеси. Не сте могли да видите какво има от другата му страна, което е давало възможност на въображението ви да се развихри. И работата ви има същото качество, на неизвестното. Около тази част на живота ви е спусната завеса и тъй като не можете да видите какво има отвъд, въображението ви приема това като повод да ви предложи най-ужасяващи възможности. Заради едно навярно неизмеримо малко мозъчно увреждане съзнанието ви се е спряло върху Гръмотевичния дом и онова, което ви се е случило в пещерата. От това следва, че въображението ви, когато и да му се удаде случай да се развихри, неизменно се връща към събитията отпреди тринайсет години. Халюцинациите ви нямат нищо общо с работата ви; това и не може да бъде, защото „Майлстоун“ няма нищо общо с Гръмотевичния дом. Вие просто се опитвате да ги свържете, защото… е, това е то да сте психически преследвана от едно-единствено събитие от живота ви. Разбирате ли?

— Да.

— Но корпорацията „Майлстоун“ все пак ви плаши.

— Всеки път, когато я споменете, ме полазват студени тръпки — призна си тя.

И сега забелязваше настръхналата кожа на ръката си на мястото, където ръкавът на пижамата й се бе дръпнал.

Макгий бе останал наведен над леглото през цялото време. Сега седна на ръба му, като все още държеше ръката й.

— Разбирам, че ви плаши — промълви със съчувствие. — Ръката ви е замръзнала. Изобщо не беше студена, когато я поех преди малко, но щом започнахме да говорим за работата ви, просто се превърна в лед.

— Виждате ли?

— Да, но тези студени вълни, тези подозрения, насочени към „Майлстоун“, са само аспекти на манията ви за преследване. Този страх е като миниатюрен епизод, много дребен вариант на пристъпа, когато ви се е струвало, че виждате трупа на Джери Стийн. Няма разумни основания да се боите от корпорацията или от хората, които работят там.

Тя кимна отчаяна от все по-усложняващата се картина на състоянието си:

— Сигурно е така.

— Вие знаете, че е така.

— А вие знаете ли какво ми се иска? — въздъхна Сюзан. Иска ми се да има такива неща като призраци. Иска ми се да има мъртъвци, които се връщат от гроба, за да ми отмъстят, като в онези стари комикси на ужасите. Боже, колко по-лесно би ми било да се справя с такова нещо. Без гръбначни пункции. Без ангиограми. Без озъбени малки съмнения, които да ме разкъсват отвътре. Всичко, което би трябвало да направя в такъв случай, е да се обадя на свещеника, да го помоля да дойде и да прогони тези зли демонични духове обратно в ада, където им е мястото. Макгий се намръщи и в гласа му се усети безпокойство:

— Хей, мисля, че никак не ми се харесва да говорите по този начин.

— О, не се безпокойте — побърза да го успокои тя. — Нямам никакво намерение сега да се насочвам към мистиката. Съвсем ясно ми е, че няма такива неща като призраци. Освен това, ако имаше призраци и именно те са ме смущавали напоследък, те щяха да са прозрачни, нали? Или щяха да са като вдигнати от леглото чаршафи с изрязани дупки за очите. Това са призраци. На тях кожата им не е топла и не са твърди като нещата, с които си имам работа напоследък. — Тя му се усмихна. — Но аз знам защо изведнъж така се разтревожихте! Вие се боите, че ако това наистина се окажат призраци, вече няма да имам нужда от вас. Лекарите не се занимават с прогонване на духове, нали?

— Така е — усмихна се и той.

— Страхувате се, че ще ви пренебрегна, просто ще ви захвърля заради някой свещеник с молитвеник в едната ръка и златно разпятие в другата.

— Ще ми погодите ли този номер?

— Никога. За Бога, прекалено много неща може да тръгнат зле, ако разчитам на свещеник. Например… какво би станало, ако се доверя на пастор, който е загубил вярата си? Или ако отида за помощ при католик, а призраците изведнъж се окажат протестанти? Ще ми помогне ли тогава опитът за прогонването им?

Беше сигурна, че не е успяла да залъже Макгий с насиленото си остроумие; на него му бе ясно, че тя все още е потисната и уплашена. Но той така или иначе се включи в играта — явно усещаше като нея, че се бе задълбавала прекалено много върху проблемите си тази сутрин и ако продължеше, не би й се отразило добре. Имаше нужда от промяна на темата, от малко игра; той я остави на мира.

— Е — намеси се той, — доколкото аз разбирам, прогонването на духовете би трябвало да действа независимо от вярата на призрака в предишния му живот. Все пак каква ли бъркотия би настъпила в света на свръхестественото, ако трябваше да се постъпва съвсем разумно? Искам да кажа, че ако католическата процедура не действаше срещу протестантските духове, тогава разпятието не би могло да отблъсне и еврейските вампири.

— Ако е така, как биха могли да бъдат прогонени еврейските вампири?

— Навярно би трябвало вместо разпятие пред духа да се размаха някой старозаветен амулет.

— Или просто да му се предложи вечеря с шунка — добави Сюзан.

— Това само би го отблъснало, ако е набожен и практикуващ религията си еврейски вампир. А тогава какво ще стане с мюсюлманските вампири?

— Виждате ли? — въздъхна тя. — Всичко е така сложно. Не бих могла да ви уволня, за да наема свещеник.

— Ох, толкова приятно е да знаеш, че си нужен.

— О, вие сте определено необходим — увери го тя. — Имам нужда от вас. Наистина имам нужда. — Долови как рязко се промени гласът й, докато говореше, как закачливият тон отстъпи пред силата на истинските й чувства към него. — Това е безспорно. — Тя бе така стресната от собствената си смелост, както изглежда беше и Макгий, но вече не можеше да се спре. Можеше единствено да продължи безогледно, да говори бързо и припряно и да обясни онова, което бе вълнувало ума и сърцето й в последните ден-два. — Имам нужда от вас, Джеф Макгий. И ако пожелаете, мога да си седя тук цял ден и да повтарям само това, докато остана без глас.

Той се загледа в нея — прекрасните му очи бяха по-тъмно и по-наситено сини.

Тя се опита да разтълкува погледа му, но не успя да разчете мислите, които се криеха зад него.

Докато го изчакваше да й отговори, Сюзан се зачуди дали не бе направила някоя глупост. Дали бе изтълкувала погрешно отношението му към нея и реакциите му през последните дни? Имаше ли всъщност и някакви чувства у него или всичко беше само нормална лекарска загриженост? Ако бе възприела нормалния му професионален интерес като специално отношение, следващите няколко минути щяха да се окажат най-притеснителните в опита й от общуване с хората. Отчаяно й се прииска да може да върне казаното, да завърти часовника назад само с една минута. Тогава Макгий я целуна.

Не приличаше на никоя от целувките по бузата или в ъгълчето на устните й през последните няколко дена. В нея този път нямаше нищо целомъдрено или свито. Целуна я направо в устата, нежно и в същото време силно, всеотдайно и настоятелно. Тя му отвърна с готовност и разпаленост, които изобщо не бяха в стила й този път у нея нямаше и следа от отношението на ледената мома, нищо не остана потиснато, изобщо не се замисли за благоприличието и за отношенията, до които това щеше да доведе. Това любовно увлечение щеше да е no-различно от всичко, което бе преживяла. Този път тя напълно се забрави. В целувката имаше не само устни, зъби и езици, а също и страст, глад, желание. Той обхвана лицето й с ръце като че ли се боеше тя да не размисли и да не се отдръпне от него, сякаш не можеше да понесе мисълта да й позволи да го направи.

Когато накрая целувката завърши и те се поотдалечиха, за да се погледнат, да решат с какво ги бе променила близостта им, Сюзан видя в лицето на Макгий букет от смесени чувства — щастие, изненада, благоговение, объркване, притеснение и още нещо.

Беше се задъхал.

А тя още по-силно.

За миг си помисли, че вижда и нещо друго в очите му, нещо… по-тъмно. Само за секунда-две й се стори, че долавя страх в погледа му — наистина само потрепване от някаква временна боязън.

Страх?

Преди да реши какво би могло да значи това, преди дори да е убедена, че е видяла страх в очите му, мълчанието се прекъсна, а заедно с него и магията.

— Изненада ме — призна Джеф, — Не мислех…

— Боях се да не съм те обидила или…

— Не, не. Аз просто… не си давах сметка… — … че двамата…

— … чувството беше взаимно.

— Мислех, че съм доловила и… Е, излъчването ти изглеждаше…

— … целувката сложи край на съмненията ми, че…

— Боже, да!

— Каква целувка — възкликна той.

— Страхотна целувка.

Той отново я целуна, но съвсем леко, като поглеждаше вратата с явно неудобство. Тя не можеше да му се сърди за предпазливостта. Все пак той беше лекар, а тя негова пациентка; прегръщането на пациентките поставяше под съмнение благонадеждността на лекаря. На нея й се искаше да го обгърне с ръце, да го притисне към себе си; искаше й се да го притежава и да бъде притежавана от него. Знаеше обаче, че това не може да стане сега или тук, така че го остави да се отдръпне.

— Откога… — започна тя.

— Не знам. Може би още преди да излезеш от комата.

— Преди това? Си ме обикнал…

— Ти беше така красива.

— Но тогава дори не си ме познавал.

— Значи тогава не е било точно любов. Но беше нещо. Дори тогава изпитвах нещо.

— Радвам се.

— А след като излезе от комата…

— Си открил каква чаровница съм и си се хванал на въдицата ми.

— Точно така — усмихна се той. — Тогава открих у тебе онова, което госпожа Бейкър нарича „дух“. Харесва ми жената да има дух.

Отново замълчаха за няколко секунди, останаха загледани един в друг.

— Възможно ли е наистина да стане така бързо? — зачуди се тя.

— Така стана.

— Имаме да си говорим за толкова много неща.

— За милион неща — съгласи се той.

— За милиард — поправи го тя. — Аз почти нищо не знам за произхода ти.

— Там всичко тъне в сянка.

— Искам да знам всичко за теб — настоя тя, като държеше дланта му в двете си ръце. — Всичко. Но предполагам, че тук… на това място…

— Тук е много неподходящо.

— Да. Едва ли е съвършеното място, където двама души, влюбени отскоро, биха могли да се сближат.

— Мисля, че би трябвало да запазим връзките си в строгите рамки на отношенията между лекар и пациент за времето, докато се налага да бъдеш тук. По-нататък, когато се почувстваш по-добре, когато напуснеш болницата и взаимоотношенията ни вече не са така публични…

— Това навярно е разумно — съгласи се тя, макар че й се искаше да го докосва и да бъде докосвана от него по начини, по които лекар и пациент никога не се докосват. — Но трябва ли това да бъдат строги отношения между лекар и пациент? Не можем ли малко да ги посмекчим? Няма ли поне да ме целуваш по бузата от време на време?

Джеф се усмихна и се престори, че дълбоко се е замислил:

— Ами… ммм… да видим сега…, доколкото си спомням, в Хипократовата клетва не се споменава нищо за целуването на пациента по бузата.

— Тогава защо да не го направим сега?

Той я целуна по бузата.

— Сериозно — продължи той, — мисля, че най-важното нещо за двама ни сега е да насочим всичките си сили за по-бързото ти оздравяване. Когато успеем да те вдигнем на крака, всичко останало — всичко, което може да възникне помежду ни — ще си дойде на мястото.

— Ти ми даваш още един подтик да се преборя с това нещо — заяви тя.

— И ще го победиш. — В тона му нямаше и капка съмнение. — Ще го победим. Двамата.

Като го гледаше сега, Сюзан се досети, че бе видяла страх в очите му преди няколко минути. Макар че той не би искал да изрази песимистичните си мисли пред нея, с част от съзнанието си явно се чудеше дали ще успеят да намерят изход от ужасяващите й халюцинации. Не беше глупак знаеше, че провалът е една от възможностите. Страх? Да. Да. Имаше всички основания да се страхува. Страхуваше се, че се е влюбил в жена, която с бързи крачки върви към нервния срив или, още по-лошо, към лудницата.

— Не се тревожи — прошепна тя.

— Не се тревожа.

— Аз съм силна.

— Знам.

— Достатъчно съм силна, за да се справя — с твоя помощ.

Той отново я целуна по бузата.

Сюзан си помисли за онова, което бе казала за призраците преди това. Наистина й се искаше те да съществуват. Ако само проблемите й можеха да бъдат толкова прости. Само призраци. Само ходещи мъртъвци, които можеха да бъдат заставени да се върнат в гробовете си, като се прочетат съответните молитви и мястото се наръси щедро със светена вода. Колко хубаво би било да се окаже, че проблемът не е в нея, че е някъде отвън. Като съзнаваше, че е невъзможно, тя все пак се надяваше да открият доказателство, че фантомът Харч и останалите фантоми наистина съществуват, че призраците са реални, че тя изобщо не е била болна.

Малко по-късно желанието й се изпълни… поне донякъде.