Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (8)

ГЛАВА 8

Сюзан се опита да изпълни заръките на лекаря. Взе една от книгите, почете малко, но историята не я заинтересува. Включи телевизора, но не попадна на програма, която да й хареса. Единственото нещо, което постоянно занимаваше мисълта й, беше мистерията с четиримата двойници, загадката около целта им. Какво възнамеряваха да й направят? Въпреки съветите на Макгий тя прекара голяма част от сутринта в размисъл за Харч и за останалите трима и в тревога.

„Явно доказателство за неестествено вглъбяване, натрапчива мисъл, психическо заболяване или мозъчно увреждане, — помисли си тя. — Твърдя, че не вярвам в сложните параноични фантазии. Твърдя, че не вярвам в окултното. И все пак вярвам, че тези четиримата са истински, включително и двамата, които са умрели. Това е просто безсмислено.“

Но се тревожеше пак и очакваше с неподправен ужас предстоящото си отвеждане от стаята за физкултурата. Не че се чувстваше особено сигурна в стаята. Не беше така. Но поне тук територията й бе позната. Не искаше да слиза на долния етаж. Спомни си как Джеликоу… как Денис Брадли я бе подканил: „Трябва да ви заведем на долния етаж.“ Беше прозвучало зловещо.

На долния етаж.

С чувство за вина, че пренебрегва повечето от съветите на Макгий, реши да изяде всичко, което й поднесат за обед, каквато бе една от заръките му.

„Осъдената се нахрани обилно за последен път“ — си помисли тя с хумора на очакващите смъртно наказание. После, сърдита на себе си, реши: „По дяволите, стига! Вземи се в ръце, Торнтън!“

Едва бе завършила обеда си, когато телефонът звънна. Обаждаха се двама от Майлстоунските й колеги. Тя не си ги спомняше, но се опита да бъде любезна с тях, да им говори като на приятели. Въпреки това разговорът не протече гладко и я притесни; беше доволна, когато накрая затвориха.

Един час след обеда при нея влязоха двама санитари с носилка на колелца. Нито един от тях нямаше дори далечна прилика с някой от четиримата членове на братството.

Първият бе набит мъж на около петдесет години с бирено коремче. Имаше гъста прошарена коса и сиви мустаци:

— Здрасти, красавице. Ти ли си поръчала такси?

Вторият беше около трийсет и пет годишен. Имаше гола глава, гладко, открито, почти бебешко лице:

— Дошли сме да ви откъснем от всичко това.

— А аз очаквах лимузина — пошегува се тя.

— А ти какво си мислиш, че е това, сладурано? — попита по-възрастният и посочи носилката като че й представяше някакво най-луксозно возило. — Обърни внимание на тези класически линии! — После тупна десетсантиметровия матрак на носилката. — А каква тапицерия има само. Ние предлагаме само най-доброто!

— Като изключим лимузината, има ли някакъв друг начин да се возите легнала?

— И то с шофьор — добави по-възрастният и посегна към преградата на леглото.

— С двама шофьори — уточни плешивият и докара носилката до леглото. — Аз съм Фил. А другият джентълмен е Елмър Мърфи.

— Викат ми Мърф.

— Викат му и по-лоши неща.

Макар все още да се боеше да слезе на долния етаж в непозната територия, Сюзан изпита удоволствие от бърборенето им. Приятелското им отношение, желанието им да я предразположат и собственото й намерение да не разочарова Макгий я окуражиха достатъчно, за да се плъзне от леглото си върху носилката. Тя вдигна поглед към тях:

— Вие двамата винаги ли сте такива?

— Какви? — попита Мърф.

— Иска да каже очарователни — поясни Фил и постави под главата й миниатюрна, малко твърда възглавница.

— Това да — усмихна се Мърф. — Винаги сме чаровни.

— По нищо не отстъпваме на Кари Грант.

— Просто така сме си родени.

— А ако погледнете в речника как е обяснена думата „чар“… — започна Фил.

— … ще видите там нашите снимки — довърши вместо него Мърф.

Завиха я с тънко одеяло, закрепиха го с ремък и я избутаха в коридора.

На долния етаж.

За да не мисли накъде отива, Сюзан ги запита:

— Но защо е нужна тази носилка? Не може ли просто с инвалиден стол?

— Те са прекалено подвижни — отвърна Мърф.

— Американците обичат подвижността.

— Мразят да остават на едно място.

— Ако оставим някой пациент сам на инвалиден стол дори за десет секунди — подхвана Фил.

— … той ще се окаже на половината път до Месопотамия, докато се върнем — довърши Мърф.

Бяха стигнали до асансьора. Мърф натисна белия бутон с надпис „Надолу“.

— Чудесно място — възкликна Фил, докато вратите на асансьора се разтваряха.

— Кое? — зачуди се Мърф. — Този асансьор? Чудесен?

— Не, Месопотамия — обясни Фил.

— Ти си бил там, а?

— Там прекарвам ваканциите си през зимата.

— Да, знам, но не мисля, че вече съществува Месопотамия.

— Гледай някой месопотамец да не те чуе случайно какви ги приказваш — предупреди го Фил.

Продължиха да бърборят по коридора и по целия си път по коридора на първия етаж към отделението за лечебна физкултура, което се намираше в едно от по-късите крила на сградата. Тук те предадоха Сюзан на госпожа Флорънс Аткинсън, специално обучения терапевт, която отговаряше за болничните занимания по ЛФК.

Флорънс Аткинсън беше ниска и мургава жена, подобна на птица, от която бликаше енергия и ентусиазъм. Под нейни указания Сюзан прави половин час упражнения с помощта на множество уреди и специална гимнастическа екипировка, които раздвижиха всяка група мускули по тялото й. Нямаше никакво натоварване, за здрав човек всичко би изглеждало безкрайно лесно.

— По време на първите ни няколко занимания — поясни госпожа Аткинсън — ще работим предимно върху пасивните упражнения.

Въпреки това в края на половинчасовия сеанс се почувства изтощена и всичко я болеше. След упражненията й направиха масаж, който я накара да си представи, че е просто куп разкачени кокали и сухожилия, които Бог не си е дал труда да съедини в човешка форма. Масажът бе последван от поставяне в басейна с центрофугата. Горещата, въртяща се вода изцеди и последните остатъци от напрежението, така че сега се чувстваше не само отпусната, но и течна. А най-хубавото беше, че й разрешиха да вземе душ в кабинка, която бе съоръжена със седалка и странични подпори за инвалиди. Чудесното чувство и мирисът на сапун, гореща вода и пара бяха така прекрасни, така изискани, че самото й къпане изглеждаше великолепно и греховно.

Флорънс Аткинсън изсуши мократа руса коса на Сюзан със сешоар, докато тя седеше пред огледалото на една тоалетна масичка. За пръв път се поглеждаше в огледало от един ден насам и с радост откри, че торбичките под очите й са изчезнали. Кожата наоколо все още малко синееше, но не особено много, а устните й бяха червени. Тънкият белег от челото й бе по-малко червен и подут от вчера сутринта, когато бяха свалили бинта, и тя без всякакво усилие повярва, че ще изчезне почти изцяло, когато заздравее напълно.

След като сложи отново зелената си пижама, се настани на носилката с колелца и госпожа Аткинсън я закара до чакалнята на отделението за ЛФК.

— Фил и Мърф всеки момент ще дойдат да ви вземат.

— Няма нужда да бързат. Имам чувството, че плувам по топлия, син океан. Бих могла да си остана тук вечно. — Тя се зачуди как изобщо е могла така да се уплаши от идването си на долния етаж в ЛФК.

Загледа се за миг в плочките на тавана и й се стори, че открива очертания на предмети сред точките, с които бяха осеяни — жираф, лодка, палма. Почувства се унесена, затвори и и се прозя.

— Изглежда прекалено доволна, Фил.

— Точно така си е, Мърф.

Тя отвори очи и им се усмихна.

— Трябва да внимаваме да не глезим прекалено пациентите си — изръмжа на шега Фил.

— Масажи, басейни с центрофуги, персонални шофьори…

— Както е тръгнало, скоро ще поиска да й се носи закуската в леглото.

— Това какво е, Фил — болница или кът за развлечения към градския клуб?

— Понякога и аз се чудя, Мърф.

— Е, вие май сте Лаурел и Харди от уилоуокската болница — прекъсна ги Сюзан.

Те я избутаха от чакалнята на отделението за ЛФК.

— Лаурел и Харди? — възропта Мърф. — Не, ние предпочитаме да се мислим за Боб и Рей от Уилоуок.

Завиха зад ъгъла към обширното централно помещение. Твърдата възглавница повдигаше главата на Сюзан достатъчно, за да може да види, че коридорът зад тях е пуст. За пръв път виждаше празен коридор във вечно оживената болница.

— Боб и Рей? — измърмори Фил. — Говори за себе си, Мърф. За себе си аз съм Робърт Редфорд от Уилоуок.

— На Робърт Редфорд не му трябва тупе.

— Нито пък на мене.

— Така е. На тебе ти трябва цяла мечешка кожа, за да прикриеш това голо теме.

Бяха стигнали асансьора.

— Ти си жесток, Мърф.

— Просто ти помагам да застанеш лице в лице с действителността, Фил.

Мърф натисна белия бутон с надпис „Нагоре“.

— Е, госпожице Торнтън — въздъхна Фил, — надявам се, че малкото ни пътешествие ви направи удоволствие.

— Страшно приятно ми беше — отвърна тя.

— Хубаво — кимна Мърф. — Ние гарантираме, че и следващата му част ще бъде интересна.

— Много интересна — съгласи се Фил. Вратите на асансьора се отвориха зад нея. Изтласкаха я вътре, но не я последваха.

В кабината вече имаше други хора. Четирима. Харч, Куинс, Джеликоу, Паркър. Харч и Куинс бяха облечени с пижами и халати; стояха от лявата й страна. Джеликоу и Паркър, в болнични престилки, бяха отдясно.

Тя вдигна глава стресната и изумена и погледна Мърф и Фил, които стояха пред вратите на асансьора на първия етаж и усмихнати я гледаха. Помахаха й за довиждане.

Вратите се затвориха. Асансьорът тръгна.

Ърнест Харч натисна едно копче върху таблото и спряха между етажите. После я погледна. Ледените му сиви очи приличаха на кръгчета от мръсен лед и от тях в сърцето й повя хлад.

— Здрасти, кучко — започна той. — Представяш ли си, да се срещнем тук?

Джеликоу се изкиска. Беше бълбукащ, сподавен, свински звук, който подхождаше на свинското му лице.

— Не — сковано отговори тя.

— Няма ли да изпищиш? — попита Паркър с усмивката на непослушно, луничаво момче, което помага в черквата.

— Ние се надявахме да писнеш — добави Куинс, чието лице изглеждаше още по-дълго откъм носилката.

— Прекалено изненадана е, за да крещи — обясни Джеликоу и отново се изкикоти.

Тя затвори очи и реши да последва съвета на Джефри Макгий. Каза си, че не са истински. Каза си, че не могат да я наранят. Каза си, че са просто фантоми, дневни видения или no-скоро дневни кошмари. Не са истински.

Някой сложи ръка на гърлото й.

Отвори отново очи с разтуптяно сърце.

Беше Харч. Той леко я притисна и усещането на кожата й в дланта му явно му хареса, защото той се засмя тихо.

Сюзан хвана дланта му с двете си ръце и се опита да я махне. Не успя. Той беше силен.

— Не се тревожи, кучко — изръмжа той. — Няма да те убия. Звучеше точно както тя си спомняше гласа на Харч от делото в съда и от Гръмотевичния дом. Никога не би могла да го забрави. Беше дълбок, дрезгав — студен и безмилостен глас.

— Не, няма да те убием още — съгласи се Куинс. — Не още.

— Когато му дойде времето — допълни Харч.

Тя отпусна ръце. Чувстваше крайниците си все по-изтръпнали. Ходилата и дланите й бяха студени. Тресеше се като стара кола, в чийто двигател имаше доста неизправности, разтуптяното й удрящо сърце сякаш щеше да я раздроби.

Харч поглади гърлото й леко и нежно като че ли се възхищаваше на елегантната му извивка.

Тя трепна от отвращение и отвърна глава, погледна към Джеликоу.

Свинските му очички просветнаха:

— Как ти хареса малкото ни изпълнение в стаята ти тая сутрин?

— Ти се казваш Брадли — Желанието й беше да е така, искаше й се действителността да се завърне.

— He — отсече той. — Джеликоу.

— И аз съм Паркър, а не О’Хара — добави червенокосият.

— Вие и двамата сте мъртви — с разтреперан глас изрече тя.

— И четиримата сме мъртви — намеси се Куинс.

Тя погледна към мъжа с ястребовото, лице, озадачена от думите му.

— След като ме изритаха от Брайърстед — продължи той, — аз се върнах у дома във Вирджиния. Семейството не ми оказа особена помощ. Всъщност не искаха изобщо да имат нещо общо с мене. Много порядъчно и праволинейно вирджинско семейство, нали разбираш? — и най-малкият полъх на скандал не би трябвало да опетни семейното име. — Лицето му потъмня от гняв. — Дадоха ми скромна издръжка, с която да преживявам, докато си намеря работа, и ме отпратиха. Отпратиха ме! Баща ми — този самодоволен и лицемерен проклет, мръсник — ме отряза, като че ли бях изсъхнал клон на дърво. Каква работа можех да намеря, която да не изглежда прекалено долна за мене? Нали семейството ми все пак беше изискано? Не съм отгледан като обикновен работник. — Бе започнал да говори със стиснати зъби. — Нямах възможност да постъпя в юридически факултет, както ми се искаше. Заради тебе, заради показанията ти на делото. Господи, как те мразя. Заради тебе се озовах в онзи забутан мотел в Нюпорт Нюз. Заради тебе разрязах вените си в схлупената малка баня.

Тя затвори очи. Помисли си: „Не са истински. Не могат да ме наранят.“

— Мене ме убиха в затвора — обади се Харч.

Тя продължаваше да държи очите си затворени.

— Трийсет и два дена преди срока, когато трябваше да ме помилват. Боже, бях излежал почти пет години, оставаше ми само един месец, но попаднах на някакъв негър, който бе успял да вмъкне нож в килията.

Те не са истински. Не могат да ме наранят.

— И сега накрая те настигнах — продължи Харч, — както се бях заклел да направя. Хиляди пъти, в затвора, десетки хиляди пъти се заричах да те открия някой ден. А знаеш ли какво ще бъде в петък, кучко? Тогава е годишнината от смъртта ми, ето какво е. В петък се навършват седем години, откакто оня негър ме опря до стената и ми преряза гърлото. Петък. Тогава ще ти го направим и на тебе. В петък вечерта. Остават ти около три дена, кучко. Просто исках да го знаеш. Просто исках първо малко да се поизпотиш. В петък. Запланували сме нещо наистина специално за тебе в петък.

— Всички сме мъртви заради тебе — намеси се Джеликоу.

Те не са истински.

Гласовете им се впиваха в нея:

— … ако бяхме открили къде се е скрила…

— … щяхме да сритаме и нейната глава…

— … да й срежем хубавото гърло…

— … по дяволите, щяхме да й измъкнем сърцето…

— … тая кучка няма сърце…

Не могат да ме наранят.

— … нищо не представлява освен смрадлива любовница на евреин…

— … на вид не е лоша…

— … трябва да й се изредим преди да я убием…

— … малко е кльощава…

— … ще понадебелее до петък…

— … някога чукал ли те е мъртвец?

Тя не искаше да отвори очи.

Те не са истински.

— … всички ще ти се изредим…

— … ще проникнем в теб…

Не могат да ме наранят.

— … всичкото това мъртво месо…

— … навряно в теб…

Не могат да ме наранят, не могат да ме наранят, не могат…

— … петък…

— … петък…

Една ръка докосна гръдта й, а друга се спусна върху очите й.

Тя закрещя.

Някой постави мазолеста и груба длан върху устата й.

— Кучка — изръмжа Харч. Сигурно пак той ощипа и дясната й ръка — силно, още по-силно.

После тя припадна.