Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (7)

ГЛАВА 7

Светкавиците и гръмотевиците се бяха преместили другаде, но сивият дъжд продължаваше да вали като истински океан и денят беше все така мрачен.

Сюзан седеше в леглото си и се чувстваше малка и измита като че ли дъждът, макар и без да я допира, отнасяше част от нея самата.

Застанал до леглото й с ръце в джобовете на престилката си, Джефри Макгий каза:

— Значи сега твърдите, че двойниците на трима от тези членове на братството са се появили тук.

— Четирима.

— Какво?

— Не ви казах за онзи, когото видях вчера.

— Това трябва да е… Куинс?

— Да.

— Видели сте го тук? Или някой, който прилича на него?

— В коридора, докато бях на инвалидния стол. Той е пациент, също като Харч. Стая двеста и шестнайсет. Името му тук се предполага, че е Питър Джонсън. — Тя се поколеба, но добави: — Изглежда на деветнайсет години.

Макгий я гледаше, без да каже нищо.

Макар че още не бе дал преценка за разказа й, макар че явно се опитваше да й повярва, тя не пожела да го погледне в очите. Нещата, които бе споделила, бяха толкова необичайни, че ученият в нея се смущаваше просто от нуждата да ги каже. Беше наведена към скръстените в скута длани.

— Толкова голям ли беше Ранди Лий Куинс по времето, когато е помогнал в убийството на Джери Стийн? На деветнайсет години? — попита я накрая.

— Да. Той беше най-малкият от четиримата.

„Знам какво си мислите в момента обаче — каза си тя. Мислите си за нараняването на главата ми, за комата, за възможността да има мозъчни увреждания, които не са отчетени на скенера и чрез други тестове — някаква миниатюрна емболия или съвсем дребен кръвоизлив в един от фините мозъчни капиляри. Чудите се дали мозъчното ми увреждане съвсем случайно не се е отразило на онази точица в сивото вещество, където са складирани спомените за Гръмотевичния дом; чудите се дали това ограничено поражение би могло да оживи тези спомени и да ги превърне в основна мисъл, занимаваща съзнанието ми. Дали съм обсебена от убийството на Джери по простата причина, че някакъв необичаен натиск в ума ми насочва цялото ми внимание към Гръмотевичния дом? Дали този натиск не ме кара да добавям и нови подробности към стария кошмар? Дали микроскопичната промяна в главата ми не ме кара непрекъснато да твърдя, че виждам двойници на Харч и останалите, докато всъщност и Бил Ричмънд, и Питър Джонсън, и двамата санитари не приличат ни най-малко на четиримата членове на братството? Е, може би точно това става с мен. Или пък не. Веднъж си мисля, че това е обяснението. В следващата минута знам, че трябва да е нещо съвсем друго. Те не са двойници. Те са двойници. Те не са истинските Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Те са истинските Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Просто не знам. Господ да ми е на помощ, просто не знам какво става с мен, така че скъпи доктор Макгий, не ви обвинявам за объркването и съмненията ви.“

— Значи вече са четирима — заключи той. — Четирима двойници и всички те са тук, в болницата.

— Ами… не съм сигурна.

— Но нали току-що ми казахте…

— Мисълта ми е, че да, наистина изглеждат съвършено същите като хората, които убиха Джери. Но не съм сигурна дали не са нещо повече от двойници, да не са…

— Да?

— Ами може да са… нещо друго.

— Например.

— В случая с Паркър и Джеликоу…

— Продължавайте — подкани я той.

Сюзан просто не можеше да се застави да говори на глас за съществуването на призраци. Когато Карл Джеликоу я бе притиснал към матрака и здраво беше стиснал ръцете й, мисълта за свръхестествено обяснение не беше особено далеч от нея. Но сега вече изглеждаше като чиста лудост да се говори сериозно за мъртъвци, завърнали се от гробовете си, за да си отмъстят с кръв на живите.

— Сюзан?

Накрая го погледна в очите.

— Продължавайте — подкани я отново. — Ако двамата санитари не са просто двойници на Джеликоу и Паркър, ако са нещо друго, както казахте, какво точно имахте предвид?

Тя уморено махна с ръка:

— О, Боже, просто не знам. Не знам как да ви го кажа, как да го обясня на вас, а и на себе си. Не знам какво да мисля. Мога само да ви кажа какво видях с очите си — или какво си мисля, че съм видяла.

— Вижте, не искам да ви насилвам — бързо каза той. Знам, че това не е лесно за вас.

Видя съжаление в прекрасните му сини очи и веднага отмести поглед. Не искаше да бъде обект на съжаление за никого и особено за Джефри Макгий. Мразеше дори и мисълта за това.

Докторът замълча като гледаше в земята и очевидно размишляваше за нещо.

Тя избърса потните си длани върху чаршафа и се отпусна на възглавницата. Затвори очи.

Барабанният шум от дъжда, туп-туп-туп, превръщаше цялата уилоуокска долина в учебен плац.

— Да ви предложа нещо? — попита той.

— Определено имам нужда от това.

— Може и да не ви хареса.

— Да опитаме — отвори очи Сюзън.

— Нека доведа Брадли и О’Хара тук още сега.

— Джеликоу и Паркър?

— Имената им всъщност са Брадли и О’Хара.

— Така ми каза и госпожа Бейкър.

— Нека ги доведа тук. Ще помоля всеки от тях да ви разкаже по нещо за себе си — къде се е родил и израснал, къде е ходил на училище, как е постъпил на работа в тази болница. После можете и вие да им зададете въпроси, да ги попитате каквото пожелаете. Може би, ако поговорите малко с тях, ако ги поопознаете…

— Може би тогава ще реша, че не приличат чак толкова Паркър и Джеликоу в края на краищата — завърши мисълта му тя.

Той се приближи и сложи ръка на рамото й, като я принуди да погледне отново към него и да види пак съжалението.

— Не е ли поне възможно, че след като поговорите с тях, може да ги видите по друг начин?

— Разбира се. Не само е възможно и вероятно, а е почти сигурно.

Самообладанието и обективността й явно го изненадаха.

— Съвсем ясно ми е, че проблемът ми е или психологически — продължи тя, — или е резултат от някое органично мозъчно увреждане, свързано с катастрофата, а може би и непряко с нея, а с прекараните три седмици в кома.

Макгий тръсна глава и се усмихна; сега беше негов ред да се притесни:

— Все забравям, че сте учен.

— Няма нужда да ме ласкаете, доктор Макгий.

Засиял от облекчение, той постави длани на матрака и седна на ръба на леглото, до нея. Непринуденият му жест, спонтанният физически израз на радостта, която изпита от смислената й реакция, го накара да изглежда поне десет години по-млад и още по-привлекателен.

— Знаете ли, просто щях да се побъркам как по най-деликатен и приемлив начин да ви кажа — цялата работа с двойниците е навярно само в главата ви, а сега излиза, че сте го знаели през цялото време. Което значи, че навярно можем да отхвърлим две от диагнозите, които току-що очертахте — искам да кажа, че едва ли ви преследва някакво психологическо плашило. Вие сте прекалено стабилна за това. Вие сте направо удивителна!

— Значи най-добрата ми надежда остава нарушението в мозъчната дейност — с мрачна ирония заключи Сюзан.

— Но вижте — започна сериозно той, — не може да е нещо застрашаващо живота ви. Определено не е голям кръвоизлив или нещо подобно. Ако беше така, нямаше да сте така добре физически и в такова ясно съзнание. А и нещо сериозно наистина би се отчело на скенера, с който ви изследвахме, докато бяхте в кома. Това е нещо дребно, Сюзан, нещо, което се лекува.

Тя кимна.

— Но все още се страхувате от Брадли, О’Хара и другите двама, нали? — попита я.

— Да.

— Макар и сама да съзнавате, че най-вероятно всичко е само в главата ви.

— „Най-вероятно“ е точната дума.

— Мога да отида и по-далече, като кажа, че е определено проблем, свързан с възприятията, и се дължи на функционално мозъчно смущение.

— Навярно е така.

— Но все пак се боите от тях.

— Много.

— Но възстановяването ви не бива да се смущава от стрес или потиснатост — намръщи се той.

— Сигурно ще успея да се справя. Второто ми име все пак е Полиана^[1].

Той отново се усмихна:

— Ето така ви харесвам.

„Но освен това в сърцето си — помисли си Сюзан. — и за миг не допускам, че имам някакъв психологически проблем или мозъчно смущение. Тези отговори просто не са убедителни. Мога да ги приема с мисълта си, но все пак не ми се струват правилни. Чувствам, че е правилен отговорът, който изглежда безсмислен — тези мъже наистина са двойници на Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър, но не само в моите очи, а наистина; те искат нещо от мене — навярно живота ми.“

Потри с ръка челото си като че ли можеше да се отърси от умората си и да я захвърли настрани:

— Е…, нека направим и това. Доведете Джеликоу и Паркър и ще видим какво ще стане.

— Брадли и О’Хара.

— Да де.

— Вижте, щом мислите за тях като за Джеликоу и Паркър, вие непременно ще ги видите като Джеликоу и Паркър — това е самата същина на проблема, свързан с възприятията ви. Мислете за тях като за Дени Брадли и Пат О’Хара и това може да ви помогне да преодолеете смущенията във възприятията; да ви помогне да ги видите като хората, които са.

— Добре. Ще мисля за тях като за Брадли и О’Хара. И ако те въпреки това приличат на Джеликоу и Паркър, може би трябва да се срещна не с невролог, а със специалист по прогонване на духове.

Той се засмя. Но не и тя.

Макгий бе обяснил накратко положението на Брадли и O’Xapa, преди да ги въведе в стаята й. Те изглеждаха разтревожени от състоянието на Сюзан и изпитваха силно желание да й помогнат, доколкото това е по силите им.

Тя се опита да не им показва в каква степен присъствието им все още я безпокои. Макар че стомахът й се преобръщаше, а сърцето й биеше бясно, тя си наложи да се усмихне и да изглежда спокойна. Искаше да даде на Макгий възможност да докаже, че двамината, когато се огледат по-цялостно, са само обикновени, безвредни младежи, у които няма никакви злостни намерения.

Макгий бе застанал до леглото с ръка върху преградата, като се опитваше да й вдъхне морална поддръжка.

Санитарите застанаха в долния край на леглото. Отначало се държаха стегнато, като двама ученици, изправени на изпит пред строга учителка. Но лека-полека се отпуснаха.

Денис Брадли заговори пръв. Тъкмо той я бе придържал към леглото, докато сестрата се готвеше да й постави инжекция.

— Най-напред искам да се извиня, че може би бях малко по-груб с вас. Не исках да е така. Просто бях малко уплашен, разбирате ли? — Неловко смени тежестта си от единия крак на другия. — Искам да кажа, вие все пак ни заплашихте… нали… че смятате да направите нещо… с очите ни…

— Няма нищо — успокои го Сюзан, макар че все още усещаше силата на ръцете му, пръстите, които жестоко се забиваха в ръцете й. — И аз бях уплашена. Всъщност аз трябва да се извиня на вас. И на двамата.

По молба на Макгий Брадли започна да говори за себе си. Бил роден в Тусон, Аризона, и навършил двайсет години миналия юли. Родителите му се преместили в Портланд, Орегон, когато станал на девет години. Нямал братя, само една по-голяма сестра. Учил две години в колеж, а после посещавал курсове, където се подготвил за санитар. Преди една година постъпил на работа в Уилоуок, където изпълнявал по съвместителство работата и на санитар, и на придружител в линейка. Отговори на всичко въпроси, които му постави Сюзан. По време на целия разговор беше прям, непосредствен и готов с отговорите си.

Подобно беше и отношението на Патрик О’Хара, червенокосия. Той заяви, че е роден и израснал в Бостън. Родителите му били ирландски католици. Не, не познавал никого на име Хърбърт Паркър. Всъщност през целия си живот в Бостън не е познавал никой, който да се казва Паркър или Хърбърт. Да, имал по-голям брат, но не, с брат си не си приличали особено, Не, никога не е бил в пенсилванския колеж Брайърстед и дори сега за пръв път чувал за него. Дошъл на Запад, когато навършил осемнайсет години, преди три години. В Уилоуок бил от шестнайсет, не, по-скоро от седемнайсет месеца.

Трябваше да признае, че и Денис Брадли, и Пат О’Хара се държаха добронамерено. След като сега ги бе поопознала, не можеше да се позове на някакво логическо основание да вижда в тях потенциална заплаха за себе си.

Изглежда, никой от тях не лъжеше.

Сякаш никой и не премълчаваше нещо.

Но все пак за нея, заради объркани възприятия или не, Брадли все още приличаше досущ на Карл Джеликоу.

Досущ.

О’Хара още й изглеждаше като двойник на Хърбърт Паркър.

А имаше и чувството, неподкрепено от нищо, което двамата младежи бяха казали или направили, че те лъжат и че крият нещо. По интуиция, въпреки всички солидни доказателства за противното, тя усещаше, че целият този спектакъл е само добре отрепетираиа пиеса, изпълнение, което двамата бяха поднесли с изключително майсторство.

„Разбира се, аз може би съм само безнадеждна и напълно откачена параноичка, помисли си тя мрачно.“

Когато двамата санитари излязоха от стаята, Макгий я запита:

— Е?

— Нищо не се получи. Мислех ги през цялото време за Брадли и О’Хара, но те все пак ми приличаха на Джеликоу и Паркър.

— Вие разбирате, че това нито подкрепя, нито отхвърля теорията, че имате някакви обусловени от мозъчно увреждане погрешни възприятия.

— Знам.

— Още утре ще ви насрочим нова серия от тестове, които ще започнат с ново рентгеново изследване.

Тя кимна.

— По дяволите — въздъхна той, — надявах се, че разговорът с Брадли и O’Xapa ще успокои съзнанието ви, ще ви накара да се чувствате по-добре и по-малко напрегната, докато успеем да установим точно причините за състоянието ви и да коригираме объркването във възприятията ви.

— Чувствам се горе-долу толкова спокойна, колкото се чувства котка, поставена върху гореща печка.

— Не ми се иска да се претоварвате със стрес и превъзбуда. Това ще забави възстановяването ви. Предполагам, че не би имало особен смисъл да се опитвам да ви убедя.

— Не. Както ви казах, аз приемам обяснението ви с мисълта си. Но с чувствата, инстинкта и цялото си същество все още смятам, че четиримата мъже от братството са се върнали при мен…, за да ме нападнат.

Стана й студено. Пъхна ръце под завивката.

— Вижте. — Макгий все пак реши да опита с убеждението, въпреки мнението й, че няма смисъл. — Вижте, може и да имате сериозни основания да подозирате Ричмънд и Джонсън. Не е правдоподобно, но е възможно, донякъде възможно те да са Харч и Куинс, възприели чужди имена.

— Хей, нали идеята е да ме накарате да се чувствам по-спокойна, по-малко напрегната?

— Мисълта ми е, че нямате никакво основание да подозирате Брадли и О’Хара. Те не биха могли да бъдат Джеликоу и Паркър, защото тези двамата са мъртви.

— Знам, Мъртви са.

— Така че не би трябвало да имате лошо отношение към Брадли и О’Хара.

— Но аз нямам.

— Освен това те не биха могли да са изпратени тук като част от някакъв сложен и престъпен план да си разчистят сметките с вас за свидетелстването ви на делото. Тук са от много преди вие да дойдете, дори преди да намислите да прекарате ваканцията си в Орегон, преди и да сте чули за хотел „Вютоп“. Да не би да твърдите, че някой е знаел — по някакъв свръхестествен, вълшебен, ясновидски начин, — че някой ден случайно ще попаднете по тия места и ще се озовете в уилоуокската болница? Да не би да смятате, че някой е предвидил това и е настанил тук О’Хара преди седемнайсет месеца, а Денис Брадли — преди година?

Беше се изчервила, тъй като той я караше да изглежда смешна.

— Разбира се, че не смятам.

— Хубаво.

— Това би било глупаво.

— Така е. Значи вече се чувствате съвсем спокойна с Брадли и O’Xapa?

Можа да отвърне единствено с истината:

— Но аз не се чувствам спокойна с тях.

— А би трябвало.

Напрежението, което се бе натрупвало в нея, достигна връхната си точка. Тя избухна:

— По дяволите, мислите ли, че ми харесва да бъда пленница на чувствата си, да съм безпомощна жертва на страха? Мразя това. Аз не съм такава. Чувствам… че съм престанала да се владея. Никога в живота си, никога не съм вземала решения и не съм правила каквото и да е под напора на чувствата. Аз съм учен, за Бога. Занимавала съм се с наука и съм разсъждавала трезво през целия си живот като възрастна. И се гордея с това. В света, който понякога изглежда съвсем като лудница, аз съм се гордяла с логиката си, с непоклатимата си стабилност. Не виждате ли? Не разбирате ли какво ми причинява всичко това? Мислила съм по законите на логиката и на математиката още от дете. Не съм избухвала в гневни пристъпи дори тогава, дори като момиченце. Понякога ми се струва, че просто не съм имала детство.

Изведнъж, за нейно учудване, от нея се изляха всичките й съжаления, притеснения и страдания, които бе крила и държала толкова дълго в себе си — порой, който надминаваше пороя, отприщен от бурята навън.

С глас, който едва разпозна като своя, глас, изкривен от страдание, започна:

— Имало е случаи — обикновено късно нощем, когато съм сама, което е обичайно през повечето нощи, през повечето дни… винаги, за Бога, — когато съм била убедена, че нещо не ми достига, че ми липсва дребна, но важна част, която ме прави истински човек, сякаш съм индивид от друга раса. Искам да кажа, Бога ми, останалите хора изглеждат поне толкова ръководени от чувствата колкото от интелекта, от усещанията си колкото и от истината. Виждам как другите се отдават на чувствата си и пренебрегват логиката, правят най-абсурдни неща заради самото удоволствие от това. Заради самото удоволствие от това! Никога не съм правила каквото и да е в живота си единствено с такива подбуди. Освен това срещам приятели и познати, отдадени на чувствата си, просто носени от тях… и най-важното, това изглежда им харесва. А аз не мога. Никога не съм могла. Прекалено въздържана съм. Прекалено се владея. Винаги се владея. Желязната лейди. Вижте, аз дори не плаках при смъртта на майка си. Добре, може би на седем години съм била прекалено малка, за да разбера, че трябва да плача. Но аз не плаках и на погребението на баща си. Уговарях се с гробарите, поръчвах цветя, наглеждах как копаят гроба и се грижех за всички подробности твърде сполучливо, но не плаках за него. Обичах го въпреки сдържаното му отношение към мене и ми липсваше. Боже, как ми липсваше, — но не плаках. По дяволите. Не плаках за него. И тогава си казах — не е толкова лошо, че се различавам от останалите. Казвах си, че съм по-добра от тях, че струвам повече от тълпата. Изпитвах огромна гордост от непоклатимо овладения си характер; изградих живота си на тази основа. — Бе се разтреперала силно. Обгърна се с ръце. После погледна към Макгий. Той изглеждаше поразен. А тя не можеше да спре да говори. — Изградих живота си върху тази гордост, по дяволите. Може би не кой знае колко интересен живот. Но все пак живот. И бях доволна от себе си. И сега да ми се случи това. Знам, че не е логично да се боя от Ричмънд, Джонсън, Брадли, O’Xapa… Ho аз наистина се страхувам от тях. Това е по-силно от мене. Имам логически глупавото, но емоционално силно убеждение, че тук става нещо неописуемо странно, дори окултно. Загубила съм самообладанието си. Отдала съм се на чувствата. Станала съм онова, което си мислех, че никога няма да бъда. Станала съм различна и съм поела по съвсем различен път от старата си същност. Вече не съм онази Сюзан Торнтън… и… това… просто… ме разкъсва.

Потръпна, задави се, сви се на леглото, седна с глава между коленете си, пое дъх и зарида.

В началото Макгий просто нямаше думи. После й подаде няколко книжни салфетки. И още няколко.

— Сюзан, съжалявам — каза накрая. — Как сте? — попита след малко. Наля й чаша вода.

Тя не я пожела.

Върна я на нощното шкафче.

Изглеждаше объркан.

— Как мога да ви помогна?

— Боже! — простена младата жена.

Докосна я.

Прегърна я.

Това можеше да направи.

Опря глава на раменете му и конвулсивно заплака. Постепенно осъзна, че сълзите не я карат да се чувства по-нещастна, както си бе мислила при упоритите си опити да ги спре. Вместо това я караха да се чувства по-чиста и по-добра, като че ли заедно с тях се изливаше болката и страданието, които ги бяха причинили.

— Всичко е наред, Сюзан — увери я той. — Ще се оправите. Не сте сама.

Макгий успя да я успокои, а такова нещо никога не бе й се случвало — навярно, защото на никого не бе разрешавала.

След няколко минути.

— Още няколко салфетки? — попита той.

— Не, благодаря.

— Как се чувствате?

— Като изцедена.

— Съжалявам.

— Не сте виновен вие.

— Непрекъснато ви натяквах за Брадли и O’Xapa.

— Не бих казала. Опитвахте се единствено да ми помогнете.

— И как само ви помогнах.

— Наистина ми помогнахте. Принудихте ме да застана лице в лице с нещо, което досега бях избягвала, а това ми беше ужасно необходимо. Не съм толкова твърда, колкото си мислех. Различна съм от онова, което си мислех, че съм. И може би това не е лошо.

— Всичко, което ми казахте за себе си, всичко, с което, според вас, се различавате от останалите хора — вярвахте ли в това наистина?

— Да.

— През всичките тези години?

— Да.

— Но за всекиго има някакъв предел.

— Вече го знам.

— И няма нищо лошо в това, че от време на време не успявате да поемете всичко — успокои я той.

— Напоследък наистина беше така. Твърде подчертано.

Постави ръка под брадичката й, повдигна лицето й и я погледна. Прекрасните му очи сега бяха по-сини от всякога.

— Каквото и да ви има, колкото и потайно да е то, колкото и трудно да ми бъде да стигна до същността му, аз ще го открия — увери я. — И ще ви накарам отново да се чувствате добре. Вярвате ли ми, Сюзан?

— Да. — Осъзна, че за пръв път в живота си доброволно поставя, поне донякъде, съдбата си в ръцете на друг човек.

— Ще открием каква е причината за объркването на възприятията ви, за натрапчивата ви мисъл за Гръмотевичния дом и ще ги преодолеем. Няма да ви се наложи да прекарате остатъка от живота си, като виждате Ърнест Харч и останалите трима в лицата на съвършено непознати хора.

— Ако именно това ми се случва.

— Това ви се случва — настоя той.

— Добре. Докато откриете причините за състоянието ми, докато ме накарате да се чувствам добре, аз ще се опитвам да се боря с тази лудост, с мъртъвците, които изведнъж оживяват и се появяват в болницата като санитари. Ще вложа всичко от себе си, за да се преборя с това.

— Можете. Сигурен съм.

— Но това не значи, че няма да се боя.

— Сега ви е разрешено да се боите. Вече не сте желязната лейди.

Тя се усмихна и издуха носа си. Макгий поседя още малко замислен на ръба на, леглото и накрай каза:

— Следващия път, когато ви се стори, че сте видели Харч, Джеликоу, Куинс или Паркър, можете да направите нещо, което да ви предпази от паниката.

— Бих искала да знам какво е.

— Ами когато завършвах стажа си в сиатълската болница — преди доста години, дори не ми се иска да си спомням преди колко, — имахме много случаи на поети свръхдози от наркотици. Пациентите винаги идваха в спешното отделение — или ги довеждаше полицията — с оплаквания от неприятни наркотични пътешествия и безконтролни халюцинации, които са ги карали или да се катерят по стените, или да стрелят по фантоми с истинско оръжие. Независимо дали болният бе поел ЛСД, ПЦП или друго вещество, ние не го лекувахме единствено с дезактивиращи препарати. Добавяхме и разговор. Съветвахме го да се отпусне. Държахме го за ръка и го успокоявахме. Казвахме му, че страшилищата, които са го преследвали, не са истински. И знаете ли какво? Обикновено разговорът помагаше, оказваше огромно успокояващо влияние. Дори в много случаи уговарянето играеше по-важна роля от дезактивиращите лекарства, които предписвахме.

— Значи това искате да правя, когато видя Харч или останалите? Да се успокоявам сама?

— Да.

— Просто да си казвам, че не са истински?

— Да. Казвайте си, че не са истински и че не могат да ви наранят.

— Както хората изричат молитви, с които да се предпазят от вампирите?

— Всъщност, ако мислите, че молитвата би ви помогнала, не се колебайте. Не се смущавайте от това.

— Никога не съм била особено религиозна.

— Няма значение. Ако ви се иска да се молите, не се колебайте. Правете онова, което ще ви позволи да запазите спокойствие, докато аз успея да намеря постоянното медицинско разрешение за проблема ви.

— Добре. Каквото кажете.

— А, радвам се, че най-после сте възприели правилното покорно отношение към лекуващия си лекар.

Тя се усмихна.

Той погледна часовника си.

— Забавих ви — реагира Сюзан.

— Само няколко минути.

— Съжалявам.

— Не се тревожете. Единствените пациенти, с които имаме уговорени часове тая сутрин, и без това са хипохондрици.

Тя се засмя. Учуди се, че още може да се смее.

Той я целуна по бузата. Беше само бързо докосване и свърши преди тя да осъзнае какво става. Вчера, когато си бе помислила, че се кани да я целуне по бузата, той се отказа в последния момент. Сега вече го бе направил, но тя все още не знаеше какво значи това. Дали беше просто израз на съчувствие, на съжаление? Дали беше просто симпатия? Приятелски жест? Или беше нещо повече?

Веднага след като я целуна, той се изправи и изглади смачканата си престилка:

— Съветвам ви да прекарате остатъка от сутринта във възможно по-пълна почивка. Четете, гледайте телевизия, правете всичко, което би откъснало мисълта ви от Гръмотевичния дом.

— Ще се обадя на четиримата и ще ги поканя за една игра на покер — подхвърли тя.

Макгий примигна, после поклати глава и се усмихна:

— Добре се възстановявате, няма що.

— Само се подчинявам на нарежданията на доктора си. Той настоява да запазя положителното си отношение каквото и да става.

— Госпожа Бейкър има право.

— За какво?

— За вас. Твърди, че духът ви винаги е висок.

— На нея всичко й прави впечатление.

— Госпожа Бейкър? На нея няма да й направи никакво впечатление, ако папата и президентът влязат през вратата ръка за ръка в този момент.

Сюзан се смути, защото не мислеше, че заслужава похвала, след като току-що се бе отпуснала и разплакала; изглади одеялото и чаршафа си и не отговори на комплимента.

— Изяжте си всичко, което ви донесат за обед — посъветва я Макгий. — А следобед искам да минете упражненията по лечебна физкултура, които бяхме предвидили за сутринта.

Сюзан се стегна.

Макгий сигурно бе забелязал рязката промяна у нея, защото добави:

— Това е много важно, Сюзан. Тази лечебна физкултура ви е необходима. Тя ще ви помогне да се изправите на крака значително по-скоро. А ако открием, че за проблемите, ви с възприятията има физическа причина, която изисква сериозна операция, вие много по-лесно ще се справите с напрежението и умората от хирургическата намеса, ако сте в добра физическа форма.

— Добре — въздъхна.

— Чудесно.

— Но моля ви…

— Какво има?

— Не ми пращайте Джели… — Тя се изкашля. — Не пращайте Брадли и O’Xapa да ме водят на долния етаж.

— Това е най-лесното. Имаме предостатъчно санитари.

— Благодаря.

— И не забравяйте — горе главата.

Сюзан подпря с юмрук брадичката си като че ли си повдигаше главата, за да даде театрален израз на героична, твърда като желязо решителност.

— А така — зарадва се той. — Мислете си, че сте Силвестър Сталоун от „Роки“.

— Мислите ли, че приличам на Силвестър Сталоун?

— Е… все пак повече, отколкото на Марлон Брандо.

— Брей, как добре знаете как да ласкаете момичетата, доктор Макгий.

— Да. Аз съм изключителен любовния; — Той й намигна, но това беше нормално намигване; нямаше нищо общо с намигването на Бил Ричмънд в коридора вчера. — Ще се видим довечера, когато правя вечерната си визитация.

После излезе.

Тя остана сама. Само с Джесика Сийфърт. Което си беше същото като да е сама.

И все още не бе я видяла.

Погледна към ограденото легло. От там не се долавяше ни най-малкото движение или шум.

Точно сега не й се искаше да е сама, затова се обади:

— Госпожо Сийфърт?

Нямаше отговор.

Замисли се дали да стане от леглото и да отиде дотам, за да види добре ли е госпожа Сийфърт. Но без сама да може да обясни защо, се боеше да дръпне паравана.