Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (5)

ГЛАВА 5

Скоро след като се събуди, една сестра й помогна да се окъпе на място с мокра гъба. Почувства се освежена и облече втората си пижама — зелена с жълти райета. Една санитарка отнесе синята й пижама в банята, изпра я и я постави да съхне на закачалка зад вратата.

Закуската тази сутрин бе по-голяма от вчера. Сюзан я изяде цялата и остана гладна.

Няколко минути след като госпожа Бейкър дойде на работа със сутрешната смяна, тя влезе в стаята заедно с доктор Макгий, който правеше обиколката си, преди да се захване с частната си практика в кабинета си в Уилоуок. Двамата заедно махнаха бинтовете от челото на Сюзан. Нямаше болка — само гъдел от конците, които се разместваха, преди да се освободят.

Макгий хвана брадичката й и завъртя главата й внимателно, за да огледа добре зарасналата рана.

— Добре е зашита, дори и да е неудобно да се хваля сам.

Сестрата взе огледалото от нощното шкафче и го подаде на Сюзан.

Беше приятно изненадана да открие, че раната не е толкова лоша, колкото си бе мислила. Беше дълга десетина сантиметра — неочаквано тясна ивица от розова и лъскава, малко подута кожа, от двете страни, на която имаше червени петънца от конците.

— Белезите от шевовете ще изчезнат напълно след ден-два — увери я докторът.

— Мислех, че ще бъде огромен кървав белег. — Вдигна ръка и докосна новата гладка кожа.

— Раната не е голяма — забеляза Макгий. — Но кървеше като спукан водопровод, когато ви донесоха тук. И известно време не искаше да зараства, навярно, защото сте се мръщили много, докато бяхте в кома, а от мръщене челото ви се сбръчква. Не можехме да направим кой знае какво. Червеният кръст не пожела да ви наеме денонощен клоун за стаята. — Той се усмихна. — Както и да е, след като изчезнат следите от шевовете, и самата рана почти няма да се вижда. Няма да изглежда така широка и, разбира се, няма да бъде обезцветена. Когато зарасне напълно, ако мислите, че все още личи много, някой добър пластичен хирург може да приложи една от процедурите за премахване на ненужни тъкани и да отстрани част от пострадалата кожа.

— О, сигурна съм, че няма да се наложи — махна с ръка Сюзан. — Сигурна съм, че почти няма да се вижда. Просто изпитвам истинско удоволствие, че не приличам на Франкенщайново чудовище.

— Като че ли това изобщо е възможно с вашата хубост — засмя се госпожа Бейкър. — Боже Господи, малката ми, не бива да се подценявате така!

Сюзан се изчерви.

А докторът се развесели.

Като клатеше глава, сестрата събра старите бинтове и ножиците и излезе от стаята.

— А сега готова ли сте да говорите с шефа си от „Майдстоун“?

— Фил Гомез. — Тя само повтори името, което бе чула от него вчера. — Все още не мога да си спомня нищо за него.

— Ще си спомните. — Макгий погледна часовника си. Малко е рано, но може вече да е в кабинета си.

Вдигна слушалката от телефона на нощното шкафче и помоли болничната телефонистка да набере номера на „Майлстоун“ в Нюпорт Бийч, Калифорния. Гомез вече бе отишъл на работа и се обади.

Няколко минути Сюзан слуша едната страна на разговора. Макгий съобщи на Фил Гомез, че тя вече е излязла от комата и обясни за временните увреждания на паметта й; наблягаше на думата „временни“. Накрая й поднесе слушалката.

Сюзан я пое, като че ли й бяха подали змия. Не беше убедена иска ли й се да установи контакт с корпорацията. От друга страна, не искаше да прекара останалата част от живота си със зейнала дупка в паметта си. Спомни си обаче какво чувство бе изпитала вчера, когато стана дума за „Майлстоун“ в разговора им с Макгий — беше изпитала тревожното усещане, че може би ще е по-добре никога да не научава подробности за същността на работата си. Червеят на съмнението бе свил гнездо в нея от вчера. Сега отново изпита тормоза от същия необясним страх.

— Ало.

— Сюзан? Ти ли си наистина?

— Да. Аз съм.

Гомез имаше забързан и висок глас, весел като на дете. Думите му се застъпваха една с друга.

— Сюзан, слава Богу. Колко е хубаво, че мога да те чуя отново, колко ми е приятно — така е, наистина, ти знаеш, че го мисля, разбира се. Всички бяхме толкова загрижени за теб, разтревожили се бяхме до смърт. Дори Брекънридж беше ужасно разтревожен за теб, а кой би си помислил, че у него може да намери място човешкото съчувствие? Как си ти значи? Как се чувстваш?

Гласът му не събуди никакви спомени у Сюзан. Беше гласът на съвършено непознат човек.

Разговаряха десетина минути и Гомез положи всички усилия да я накара да си припомни работата си. Каза й, че корпорацията „Майлстоун“ е независима, частна промишлена внедрителска организация, която поддържа тесни връзки с други важни корпорации. Това не означаваше нищо за Сюзан, тя нямаше представа какво представлява независимата, частна промишлена внедрителска организация. Гомез й каза, че тя е работила — или по-точно работи — върху множеството приложения на лазерните технологии в съобщителната промишленост. Тя не можеше да си спомни нищо за това. Описа кабинета й — не й заприлича на място, което някога е виждала. Говори за приятелите и колегите й там Еди Гилрой, Ела Хавърсби, Том Кавински, Ансън Брекънридж и други. Нито едно от имената не й говореше нещо. В края на разговора разочарованието и загрижеността на Гомез проличаха и в гласа му. Помоли я да му се обади отново, по всяко време, ако реши, че това би помогнало, предложи й да се обади и на други колеги в „Майлстоун“.

— И виж какво — добави той, — колкото и време да е необходимо да се възстановиш, работата ти тук винаги ще се пази.

— Благодаря — отвърна тя, трогната от благоразположението му и от съчувствието, което явно изпитваше към нея.

— Няма нужда да ми благодариш — завърши той. — Ти си един от най-добрите ни служители и ние не искаме да те губим. Ако не беше почти на хиляда и петстотин километра от нас, щяхме да сме при теб, да те извеждаме от болничната стая, да се опитваме да те развеселим и да ускорим процеса на възстановяването ти.

След минута, когато Сюзан накрая се сбогува с Гомез и затвори телефона, Макгий я попита:

— Е, спомнихте ли си нещичко?

— Съвсем нищо. Все още не мога да си спомня нищо за работата си. Но Фил Гомез изглежда приятен човек.

Всъщност Гомез беше така приятен и така искрено загрижен за нея, че тя се чудеше как е могла да го забрави до такава степен.

А после се запита защо ли у нея се бе надигнал такъв мрачен ужас, който бе нараствал по време на целия разговор. Въпреки впечатленията й от Фил Гомез, самата мисъл за корпорацията „Майлстоун“ я караше да потръпва. И не само да потръпва. Беше я… страх от „Майлстоун“. Но не знаеше защо.

По-късно сутринта седна в края на леглото си и полюля крака напред-назад за упражнение.

Госпожа Бейкър й помогна да седна в инвалидния стол и й каза:

— Мисля, че този път можете да предприемете пътуването сама. Само една обиколка на целия втори етаж. Ако ръцете ви се уморят много, помолете която и да е от сестрите да ви върне тук.

— Чувствам се чудесно — призна Сюзан. — Няма да се уморя. Всъщност мисля да направя поне две обиколки по коридорите.

— Знаех си, че ще кажете така — кимна госпожа Бейкър.

— Засега просто се пригответе психологически за една обиколка — това ще е достатъчно засега. Не я превръщайте в маратон. След като хапнете и поспите, тогава може да направите още един тур.

— Прекалено много ме глезите. Аз съм много по-силна, отколкото вие смятате.

— Знаех си, че ще кажете и това. Малката ми, вие сте непоправима.

Сюзан се изчерви, когато си спомни за вчерашното си унижение — беше настоявала, че може да ходи, а не бе могла дори да седне на инвалидния стол без помощта на сестрата.

— Добре. Само една обиколка. Но след обеда и почивката ще направя още две. А вчера казахте, че днес може да се опитам да направя няколко крачки, така че смятам да настоявам и за това.

— Непоправима — повтори госпожа Бейкър, но този път се усмихваше.

— Първото нещо, което ще направя — заяви пациентката, — е да видя по-добре изгледа от прозореца.

Сама изтласка стола от леглото си, мина покрай второто легло, което беше още празно, и спря до прозореца, през който досега можеше да вижда (от леглото си) само небето и короните на няколко дървета. Первазът беше висок и тя трябваше да се надигне в инвалидния стол, за да може да огледа навън.

Откри, че болницата е построена върху хълм, един от няколкото, които ограждаха малка долина. По някои от склоновете имаше гъсти гори от борове, ели, смърчове и други дървета, а останалите склонове бяха покрити с изумруденозелена морава. В най-долната част на долината бе разположен градът, като някои от крайните му къщи заемаха подножията на хълмовете. Тухлените, каменните и дървените къщи бяха сгушени сред още дървета и бяха обърнати към добре поддържани улици. Макар денят да беше навъсен и сив и въпреки че небето бе изпъстрено с буреносни облаци и всеки момент можеше да завали, градът изглеждаше спокоен и доста красив.

— Прекрасно е — възкликна Сюзан.

— Нали? — съгласи се госпожа Бейкър. — Никога не съм съжалявала, че дойдох от града тук. — Тя въздъхна. — Е, трябва да си гледам работата. Обадете ми се, след като направите обиколката си на коридорите, за да ви помогна да си легнете. — После поклати пръст към Сюзан. — И не се опитвайте да слизате сама от стола и да се качвате на леглото. Независимо от вашето мнение, все още сте слаба и нестабилна. Обадете ми се.

— Ще го направя — обеща тя, макар че смяташе да се опита да легне сама, ако се чувства достатъчно добре след обиколката си с инвалидния стол.

Госпожа Бейкър излезе от стаята и Сюзан остана още малко до прозореца, като се радваше на изгледа.

След няколко минути обаче осъзна, че не гледката я задържа. Колебаеше се дали да излезе от стаята, защото се страхуваше. Страхуваше се да не срещне Бил Ричмънд, двойника на Харч. Страхуваше се да не й се усмихне с безсърдечната си усмивка, да не я изгледа с луннобледите си очи, да не й намигне лукаво и може би да не я запита как се чувства старият Джери Стийн тия дни.

„По дяволите, това е направо смешно“ — помисли си тя разсърдена от себе си.

Опита се да се стегне, искаше да се отърси от безсмисления страх, който я бе обладал.

„Той не е Ърнест Харч. Не е плашило, за Бога“ настоятелно си повтаряше тя. — „Не може да бъде Харч, защото е тринайсет години по-малък. Казва се Ричмънд, Бил Ричмънд, и е от Пайн Уелс, а и не ме познава. Така че защо, по дяволите, съм заседнала тук скована от страх да не го срещна в коридора? Какво ми има?“

Срамът я накара да тръгне. Сложи ръце върху колелата на стола и излезе от стаята в коридора.

Учуди се, когато ръцете започнаха да я болят още преди да е изминала и една пета от разстоянието, което бе намислила да премине. Когато бе преминала и двата къси коридора, за да излезе в горната част на Т-образното централно помещение, мускулите започнаха да я болят. Спря за миг и потърка ръцете и раменете си. Пръстите й казваха онова, което искаше да забрави — че е ужасно слаба, измършавяла и далеч не е, каквато беше.

Стисна зъби и продължи, като насочи стола към централното помещение. Усилието, което задвижването и насочването на стола изискваше, бе достатъчно голямо, за да я принуди да се съсредоточи; затова бе странно, че тя дори успя да види човека в стаята на сестрите. Но тя наистина го видя и спря стола само на пет метра от него. Изумена го погледна. После затвори очи, преброи бавно до три, отвори ги, но той още беше там — облегнат на един шкаф и увлечен в разговор със сестрата на гишето.

Беше висок, към метър и осемдесет и седем, с кестенява коса и кафяви очи. Лицето заедно с чертите му бяха продълговати като че ли някой случайно бе удължил калъпа, в който Бог го е сложил, преди създателят да успее да го постави в пещта за дооформяне. Имаше високо чело, дълъг нос с дълги и тесни ноздри и заострена брадичка. Носеше бяла пижама и виненочервен халат също като обикновен пациент. Но — през погледа на Сюзан — в него нямаше нищо обикновено.

Беше очаквала донякъде да се срещне из коридорите с Бил Ричмънд, двойника на Харч. Беше готова за такава среща, беше се бронирала. Но не бе очаквала това.

Човекът беше Ранди Лий Куинс.

Още един от четиримата членове на братството.

Вторачи се в него потресена, невярваща и уплашена, искаше й се той да изчезне, да се окаже само плод на трескавото й въображение. Но той не постъпи кавалерски и не изчезна; остана си там същият — непоклатим и истински. Докато се колебаеше дали да застане лице в лице с него, той излезе от стаята на сестрите, като обърна гръб на Сюзан, без дори да я погледне. Отдалечи се и влезе в петата стая след асансьорите, от лявата страна на коридора.

Тя осъзна, че бе затаила дъх. Вдиша дълбоко и въздухът, който проникна в дробовете й, беше остър и студен като през февруарска нощ в Хай Сиерас, където понякога ходеше на ски.

За миг си помисли, че няма да успее изобщо някога да се задвижи отново. Чувстваше се крехка и ледена, като кристализирала.

Покрай нея мина една сестра — гумените й подметки леко поскърцваха върху излъскания под.

Скърцането накара Сюзан да си помисли за плъхове.

Цялата й кожа настръхна.

В Гръмотевичния дом имаше плъхове. Плъхове, които се движеха потайно и се смущаваха от фенерчета и свещи. Плъхове, които цвърчаха уплашено по време на боя, нанасян от Харч и останалите върху бедния Джери. Плъхове, които сновяха в непрогледния мрак и се притискаха неудържимо към нея, когато гасеше откраднатото фенерче, за да избяга от Харч и останалите.

Сестрата от гишето, същата, с която Куинс бе говорил, сигурно бе забелязала уплахата, изписана на лицето й:

— Добре ли се чувствате?

Сюзан изпусна дъха си. Издишаният въздух стопли зъбите и устните й. Вече загрята, тя кимна.

Звукът от цвърчащите плъхове се отдалечи, а после се загуби.

Откара стола си до гишето и вдигна поглед към сестрата — слаба кестенява жена, чието име не знаеше:

— Човекът, с когото току-що говорехте…

Сестрата се наведе и я погледна:

— Човекът, който влезе в двеста и шестнайсет?

— Да.

— Е, какво да ви кажа за него?

— Мисля, че го познавам. Или, по-скоро, познавах го. Преди много години. — Погледна с тревога към стаята, в която Куинс току-що беше влязъл, а после обратно към сестрата. — Но ако той не е онзи, за когото го мисля, не бих искала да му досаждам и да изглеждам като глупачка. Знаете ли как се казва?

— Да, разбира се. Той е Питър Джонсън. Доста приятен човек, макар и малко приказлив. Винаги идва да си приказваме и аз съм започнала да изоставам в работата си по картоните заради него.

— Питър Джонсън? — примигна Сюзан. — Сигурна ли сте? Сигурна ли сте, че не се казва Ранди Лий Куинс?

— Куинс? — намръщи се сестрата. — Не. Името му наистина е Питър Джонсън. Сигурна съм.

Сюзан каза повече на себе си, отколкото на сестрата:

— Преди тринайсет години… в Пенсилвания… познавах един младеж, който изглеждаше точно като него.

— Преди тринайсет години? — повтори сестрата. — Е, тогава със сигурност не е той. Питър е само деветнайсет-двайсетгодишен. Преди тринайсет години е бил малко момченце.

Сюзан се стресна само за миг, но бързо съобрази, че човекът наистина беше млад. Малко повече от дете. Изглеждаше точно както Ранди Куинс беше изглеждал, но не както би изглеждал днес. Единственият начин това да е Ранди Лий Куинс беше той да е прекарал последните тринайсет години в летаргичен сън.

 

 

На обяд й поднесоха по-малко мека храна от преди. За нея смяната на диетата бе добре дошла и тя омете чинията си. Гореше от желание да възстанови силите си и да излезе от болницата.

За да зарадва госпожа Бейкър, спусна леглото си, обърна се настрани и се престори на заспала. За сън, разбира се, не можеше и да се говори. Не спираше да мисли за Бил Ричмънд и Питър Джонсън.

Двама двойници? Копия на някогашни хора, които се появяват на едно и също място през един ден?

Каква ли е възможността това да стане? Цифрата навярно е астрономическа. Не само бе невероятно; беше направо невъзможно.

И все пак не беше невъзможно. Защото бяха тук, по дяволите. Тя ги бе видяла.

Съвсем малко по-вероятно (от появата на двете копия на някогашни хора) изглеждаше истинският Харч и истинският Куинс случайно да са постъпили в същата болница, в която се лекуваше и тя. Известно време помисли върху възможността те да не са просто двойници, а да са истинските хора, но не намери достатъчно основания и за този вариант. И двамата биха могли да променят имената си и да се сдобият с напълно нова самоличност след изтичането на изпитателния срок на присъдите им, а след това да се измъкнат внимателно, без да разтревожат отговорниците за доброто им поведение. Възможно е да са поддържали контакт през годините, които Харч е прекарал в затвора, а по-късно да са се преместили в един и същ орегонски град. Тази част от сценария не включваше кой знае какви съвпадения — в края на краищата някога бяха приятели. Биха могли дори да се разболеят по едно и също време и да постъпят в болницата заедно; това наистина би било съвпадение, но не особено изключително. В цялата теория обаче имаше празнина, там къщичката от карти се срутваше — това беше чудноватият им младежки вид. Може би единият от тях е успял да изкара тринайсет години без видимо остаряване, може би единият да е успял да наследи генетично заложбите на Метусалем^[1]. Но и двамата определено не биха могли да останат съвършено непроменени през всичките тия години. Не, това е просто прекалено много, за да се приеме.

„Какво е тогава моето положение“ зачуди се, тя. „Изправена съм пред двама двойници. Пред старата теория за допелганглер. А ако те са просто двойници на Харч и Куинс, дали са запратени тук случайно? Или в пристигането им точно тук и точно сега има някаква цел? И каква е тази цел? Дали някой ме преследва? И не е ли точно това идиотска мисъл, за Бога!“

Отвори очи и се загледа през преградите на леглото — към съседното легло, към металносивото небе отвън. Стана й студено и придърпа одеялото около себе си.

Замисли се и за друго обяснение.

А може би не приличаха толкова много на Харч и Куинс, както й се беше сторило? Макгий бе допуснал, че образите на лицата им в паметта й с положителност биха се замъглили в течение на годините, независимо дали тя го осъзнава или не. Навярно беше прав. Ако човек доведе истинския Харч и истинския Куинс и ги постави редом с Ричмънд и Куинс, приликата би била дребна. Представата за двойниците сигурно съществува единствено в нейната глава. Но тя не мислеше, че е така.

Дали е възможно двамината в болницата да са синовете на Харч и Куинс? Не. Това е просто смешно. Макар и да са твърде млади, за да бъдат самите Харч и Куинс, тези двама двойници са прекалено стари, за да бъдат техни синове. Нито Харч, нито Куинс не са били и в пубертета по времето, когато Ричмънд и Джонсън са родени; не биха могли да станат родители преди толкова години.

Но сега, след като й бе хрумнала мисълта за кръвна връзка, Сюзан се зачуди дали тия двамата не биха могли да бъдат братя на Харч и Куинс. Не знаеше дали Харч има брат или не. Семейството му бе присъствало на процеса, за да го подкрепи. Бяха обаче само родителите му и една по-малка сестра; нямаше брат. Сюзан смътно си спомни, че братът на Ранди Куинс се бе появил на делото. Всъщност, като напрягаше сега мисълта си, тя си спомни, че двамата братя Куинс доста си приличаха. Но не бяха съвсем еднакви. Освен това братът беше няколко години по-голям от Ранди. Разбира се, вкъщи би могло да има и по-малък брат, прекалено млад, за да дойде на делото. Братя… Не би могла да изключи напълно тази възможност. Тези хора биха могли, да бъдат братя на мъжете, които я бяха-тероризирали в Гръмотевичния дом. Но тя не мислеше така.

Оставаше само едно обяснение — лудост. Може би губеше разсъдъка си. И я спохождаха видения. Халюцинации. Може би отделяше най-невинни съставки и ги смесваше във вид на причудливи параноични измислици.

Не. Не й се струваше, че има такава възможност. О, може би се отнасяше прекалено сериозно към живота — това самообвинение тя бе склонна да обмисли. Понякога й се струваше, че е прекалено уравновесена, прекалено добре се владее; завиждаше на хората, които са в състояние да извършат глупави, спонтанни неща; неразумни, интересни неща. Ако самата тя бе имала възможност да се отпусне от време на време, да се отдаде на първичните си желания, сигурно не би изпуснала толкова много удоволствия през всичките отминали години. Дали е била прекалено трезва и прекалено сериозна; прекалено много мравка и по-малко скакалец? Да. Но луда, откачена? Определено не.

Вече бе изчерпала отговорите си за загадката допелганглер. Вече си бе изброила единствените възможни решения, но нито едно от тях не я удовлетворяваше.

Реши да не споменава за Питър Джонсън нито на госпожа Бейкър, нито на доктор Макгий. Боеше се, че може да им се стори… вятърничава.

Сгуши се под одеялото, като гледаше неспокойното, мрачно небе и си мислеше дали да не забрави тези двойници, просто да ги махне от съзнанието си. Чудеше се дали те не трябва просто да я удивляват, или да я плашат. Чудеше се…

 

 

Следобеда, без да повика за помощ, тя стана от леглото и седна в инвалидния стол. Краката й едва не се подгънаха под тежестта й, когато се налагаше да застане на тях; усещаше ги като че ли са останали без кости. Замая се, по челото й изби пот, но успя сама да седне в стола.

Госпожа Бейкър влезе в стаята само миг след това и се намръщи:

— Сама ли стигнахте дотам?

— Да. Нали ви казах — по-силна съм, отколкото си мислите.

— Било е безразсъдно да го правите.

— О, не. Лесно беше.

— Така ли?

— Лесно като две и две четири.

— Тогава защо сте се изпотили така?

Сюзан лениво прекара ръка през влажното си чело:

— Навярно има нещо в живота ми, което се променя.

— Не ме карайте да се смея — намеси се сестрата. — Заслужавате добре да ви се скара човек и тъкмо на мен се е паднало да го направя. Но инатът сте вие, нали?

— Аз? Инат? — Престори се, че дори самата мисъл я изненадва. — Ни най-малко. Просто знам какво аз самата мисля, ако това имате предвид.

— Казах инат и така мисля — намръщи се госпожа Бейкър. — Не виждате ли, че бихте могли да са подхлъзнете и да паднете.

— Но не стана така.

— Бихте могли да си счупите ръка, да пукнете бедро или нещо такова, а то би забавило оздравяването ви със седмици. Кълна се, ако бяхте с двайсетина години по-малка, щях да ви обърна на коляното си и хубаво да ви натупам.

Младата жена избухна в смях.

Миг след като преодоля смущението от собствените си думи, сестрата я последва. Опря се на долната част на леглото и се разтресе от смях.

Тъкмо когато Сюзан си помисли, че се е овладяла, очите й срещнаха очите на сестрата и двете отново се закикотиха.

Накрая госпожа Бейкър изтри сълзите си:

— Просто е невероятно, че наистина казах това!

— Да ме обърнете на коляно, защо не?

— Предполагам, че вие извиквате майчинските инстинкти у мене.

— Е, със сигурност не звучи като нормална болнична процедура — забеляза Сюзан.

— Все пак се радвам, че не се обидихте.

— И аз се радвам, че не съм с двайсет години по-малка.

Двете отново се засмяха.

След няколко минути, когато се изнесе със стола си в коридора, за да се поупражни, усети, че се чувства по-добре от когато и да е след комата си. Спонтанният, невъздържан смях се оказа мощно лечебно средство. Споделеният миг, неочакваната, но добре дошла близост я накараха да се почувства по-малко сама, а болницата да стане по-малко студена и мрачна, отколкото току-що бе изглеждала.

Ръцете още я боляха от сутрешната обиколка със стола, но въпреки изтръпналите си мускули, бе решила твърдо да направи поне още един тур из втория етаж.

Не се тревожеше, че може да се срещне с Ричмънд и Джонсън. Вече бе решила, че ще съумее да се справи с такива срещи. Всъщност тя дори се надяваше да ги види отново. Ако поговореше с тях и ги огледаше отблизо, може би удивителната им прилика с Харч и Куинс би се оказала по-незначителна, отколкото тя бе сметнала в началото. Не мислеше, че ще бъде така, но бе решила да се отърси от предубежденията. А след като ги огледаше пак, ако все още оставаха двойници на Харч и Куинс, може би разговорът с тях и по-доброто им опознаване щеше ги направи по-малко плашещи. Въпреки мнението на Филип Марлоу, неповторимия детектив, на Сюзан много й се искаше да вярва, че това е само невероятно съвпадение, защото другите варианти бяха злокобни и страшни.

Беше стигнала до стая 216, без да види някого от двойниците. Спря пред отворената врата на Питър, събра достатъчно смелост и се изтласка вътре. Докато минаваше през вратата, успя да се усмихне без някакъв вътрешен импулс. Беше се подготвила внимателно за първото си изречение: Сутринта ви видях в коридора и ми заприличахте толкова много на един стар приятел, че просто трябваше да намина, за да видя дали…

Но Питър Джонсън го нямаше.

Беше стая за двама, като нейната, и човекът от другото легло й обясни:

— Пийт ли? На долния етаж е, в радиологията. Казаха, че трябвало да му направят още няколко изследвания.

— Така ли — извини се тя. — Е, може би ще се отбия по-късно.

— Нещо да му предам?

— Не. Не е нещо важно.

В коридора се замисли дали да не попита някоя от сестрите коя е стаята на Бил Ричмънд. После се сети, че той днес е имал операция и навярно сега не му е добре. Моментът бе неподходящ за посещение.

Когато се върна в стаята си, госпожа Бейкър ограждаше второто легло с параван, който напълно го отделяше.

— Доведох ви състайничка — съобщи й тя, като се обърна към нея.

— Това е хубаво — зарадва се Сюзан. — С компания времето ще премине по-бързо.

— За съжаление тя няма да е кой знае каква компания — поклати глава сестрата. — Навярно през по-голямата част от времето ще спи. Дори сега е взела силни транквиланти.

— Как се казва?

— Джесика Сийфърт.

— Много ли е зле?

— Крайната фаза на рака, за съжаление — въздъхна госпожа Бейкър.

— О, колко жалко.

— Е, навярно хората, които я съжаляват, не са толкова много. Джеси все пак е седемдесет и осем годишна, а и животът й е бил доста богат — отбеляза сестрата.

— Вие познавахте ли я?

— Тя живее в Уилоуок. А сега, какво да правим с вас? Имате ли желание да направите няколко крачки, да раздвижите малко краката си?

— Разбира се.

Сестрата докара инвалидния стол по-близо до леглото.

— Щом станете, задръжте се с дясната ръка за преградата на леглото, а с лявата за мене. Ще ви преведа бавно и спокойно до другата страна.

В началото бе несигурна и колеблива, но с всяка нова крачка добиваше вяра в силите си и се движеше по-бързо. Не беше още в състояние да предизвика никого на надбягване — дори горката Джесика Сийфърт, — но усещаше опъването на мускулите в краката си и изпитваше приятното животинско чувство, че е цяла и дейна. Беше сигурна, че ще оздравее по-бързо, отколкото смяташе Макгий, и ще я изпишат от болницата доста по-рано.

Когато заобиколиха леглото, госпожа Бейкър й каза:

— Добре, хайде сега да се качите и да легнете.

— Почакайте. Нека си почина мъничко, а после да минем пак от другата страна.

— Не се напрягайте прекалено.

— Мога да се справя. Не се напрягам.

— Сигурна ли сте?

— Няма да взема да ви лъжа, я? Може и да ме напляскате.

— Не го забравяйте — засмя се сестрата.

Докато стояха между двете легла и Сюзан събираше сили за обратния път, и двете отправиха поглед към паравана покрай второто легло, който беше на по-малко от метър.

— Тя има ли семейство? — попита младата жена.

— Не би могло да се каже. Няма близки роднини.

— Това сигурно е ужасно — прошепна Сюзан.

— Кое?

— Да умреш самотен.

— Няма защо да шепнете — високо каза госпожа Бейкър. — Тя не може да ви чуе. Така или иначе, Джеси се справя с положението много добре. Макар че всичко това засегна самолюбието й. Като по-млада беше прекрасна жена. Беше красива дори и като по-възрастна. Но сега е отслабнала ужасно, ракът просто я е изял. Винаги е била малко суетна за външния си вид, така че за нея погрозняването, свързано с болестта, е много по-страшно от мисълта, че ще умре. Има изключително много приятели в града, но ги е помолила изрично да не идват на посещения в болницата този път. Иска да я запомнят като жената, която беше. Не допуска никого при себе си освен лекарите и сестрите. Затова и поставих паравана около леглото й. Сега е упоена, но ако се събуди дори за миг и види, че не е оградена, ще се разстрои ужасно.

— Горката — въздъхна Сюзан.

— Да, но не се притеснявайте особено. Този час, рано или късно, ще дойде за всички ни, а тя успя да го избегне по-дълго от мнозина други.

Върнаха се по обратния път около леглото, Сюзан се качи и с благодарност отпусна глава на възглавницата.

— Гладна ли сте? — попита сестрата.

— Да наистина. Умирам от глад.

— Хубаво. Сега ви трябва малко повече месо. Ще ви донеса закуска.

Младата жена се повдигна в леглото:

— Мислите ли, че ако пусна телевизора, на госпожа Сийфърт ще й стане неприятно.

— Ни най-малко. Дори няма да забележи, че е включен. А ако се събуди и го чуе, навярно ще поиска и тя да гледа. Това може да й помогне да излезе от черупката си.

Докато госпожа Бейкър излизаше, Сюзан пусна телевизора с дистанционното управление. Смени няколко канала, докато откри един стар филм, който тъкмо започваше — „Ребро Адамово“ със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн. Знаеше го, но беше от тези майсторски направени, остроумни филми, които човек може да гледа много пъти, без да му омръзнат. Остави дистанционното управление и се настани готова да се разсее.

Беше й трудно обаче да проследи встъпителните епизоди на филма. Погледът й непрекъснато отскачаше към съседното легло. Затвореният параван я притесняваше.

Той не се различаваше от паравана, който би могъл да се постави и около нейното легло. Беше закачен за U-образна метална релса на тавана и се спускаше до трийсетина сантиметра от пода, като закриваше всичко освен колелцата на леглото. И нейният параван бе затварян няколко пъти през последните два дена — когато й се налагаше да използва гърнето или когато трябваше да смени пижамата си.

Въпреки това затвореният около Джесика Сийфърт параван я смущаваше.

„Това няма нищо общо със затворения параван“ — помисли си тя. „Дължи се просто на съседството ми с човек, който умира. Това би могло да накара всекиго да се чувства неловко.“

Взираше се в паравана.

Не. Не близостта на смъртта я тревожеше. Нещо друго. Нещо, което не би могла да назове.

Параванът висеше опънат, бял и неподвижен, като нарисуван.

Прекъснаха филма, за да покажат няколко реклами, и тя намали изцяло звука с дистанционното управление.

Стаята потъна в абсолютна тишина.

Параванът стоеше неподвижен, не се помръдваше дори от движението на въздуха.

— Госпожа Сийфърт? — повика я Сюзан.

Нищо.

Госпожа Бейкър влезе с голяма порция сладолед, покрит с боровинки.

— Как ви изглежда това? — попита тя, докато го нагласяваше на масичката, преди да я завърти към Сюзан.

— Огромен е — отвърна пациентката, като откъсна поглед от паравана. — Никога няма да мога да го изям целия.

— О, ще то изядете, ще го изядете. Вече сте започнали да се оправяте, това е съвсем ясно. Сама ще се учудите на апетита си през следващите една-две седмици. — Тя поглади сивата си коса. — Е, моята смяна свърши. Трябва да се прибера вкъщи и да се докарам в особено красив вид. Довечера имам голяма среща — ако боулингът, вечерята с хамбургер и пийването могат да се нарекат „голяма среща“. Би трябвало да зърнете човека, с когото излизам напоследък. Наистина е мъж на място. Ако бях трийсетина години по-млада, бих казала, че е екстра. Цял живот е бил дървар. С раменете му могат да се измерват врати. А да видите ръцете му! Има най-големите, най-коравите и най-мазолестите ръце, които сте виждали. Но иначе е кротък като агне.

— Изглежда, че довечера ви очаква голямо преживяване — усмихна се Сюзан.

— В това няма никакво съмнение — увери я тя и се обърна към вратата.

— Ъъъ… преди да тръгнете…

— Да, мила — обърна се към нея сестрата, — какво ви трябва?

— Бихте ли… ъъъ… проверили как е госпожа Сийфърт?

Сестрата изглеждаше учудена.

— Ами… — с притеснение продължи Сюзан, — просто… тя е толкова мълчалива…, въпреки че спи, мисля, че е прекалено мълчалива… чудех се да не би…

Госпожа Бейкър отиде направо до второто легло, дръпна края на паравана и стъпи зад него.

Сюзан се опита да долови какво има отзад, но не видя нито Джесика Сийфърт, нито каквото и да е освен гърба на сестрата. Вдигна поглед към Трейси и Хепбърн, които мълчаливо ръкомахаха и спореха на телевизионния екран. Изяде една лъжичка от сладоледа, който бе прекрасен, но от студеното й изтръпнаха зъбите. Погледна отново към паравана.

Госпожа Бейкър отново се появи и параванът се намести зад гърба й, а тя отново не можа да види нищо зад него.

— Не се тревожете — успокои я сестрата. — Не се е поминала. Просто спи като бебенце.

— Ах.

— Вижте, малката ми, не се тревожете за това, а? Тя няма да умре в тази стая. Ще остане тук няколко дена, може би една седмица, докато състоянието й се влоши достатъчно, за да я прехвърлят в интензивното отделение. Това ще стане там — сред дрънчащите и бипкащи системи за поддържане, които накрая изобщо няма да са в състояние да я поддържат. Разбрахме ли се?

— Ясно — кимна Сюзан.

— А така. Изяж си сега сладоледа. Ще се видим пак сутринта.

След като Телма Бейкър си тръгна, пусна звука на телевизора, изяде сладоледа и се опита да не гледа към закритото легло на госпожа Сийфърт.

От упражненията и от голямата порция сладолед накрая й се додряма. Без да спре „Ребро Адамово“, тя заспа.

Сънува, че взема участие в телевизионна игра пред публика от хора, облечени в смешни костюми. Самата тя носеше болничните си дрехи — пижама и бинт около челото. Досети се, че предаването е „Да се споразумеем“. Водещият, Монти Хол, бе застанал до нея. „Добре, Сюзан — започна той със сладникав ентусиазъм. — Искаш ли да запазиш хилядата долара, които си спечелила досега, или искаш да ги заложиш за онова зад завеса номер едно?“ Тя огледа сцената и видя, че там няма три спуснати завеси, както винаги, а три болнични легла, оградени с паравани. „Ще задържа хилядата долара“, отвърна тя. А Монти Хол продължи: „О, Сюзан, мислиш ли наистина, че това е разумно? Наистина ли си сигурна, че вземаш правилното решение?“ А тя отсече: „Ще запазя хилядата долара, Монти.“ Той огледа публиката в студиото и блесна с извънредно белите си зъби в широка усмивка: „А ти как мислиш, драга публика? Трябва ли тя да запази хилядата долара, като се има предвид колко малко неща могат да се купят с тях при тази инфлация или трябва да ги заложи на онова, което се намира зад завеса номер едно?“ Публиката единодушно изрева: „Заложи ги! Заложи ги!“ Сюзан решително тръсна глава и заяви: „Не ми трябва онова, което е зад завесата. Моля ви се, не го искам.“ Монти Хол — който напълно бе престанал да прилича на Монти Хол и сега бе добил подчертано дяволски вид, със сключени вежди, ужасни тъмни очи и злобно стиснати устни — грабна хилядата долара от ръката й и каза: „Ще направиш опит със завесата, Сюзан, защото ти наистина заслужаваш това. Тъкмо това те чака, Сюзан. Завесата! Нека видим сега какво има зад завеса номер едно!“ Параванът, който ограждаше първото болнично легло на сцената, се разтвори, а там седяха двама мъже с болнични дрехи — Харч и Куинс. И двамата държаха скалпели, а сценичното осветление просветваше върху острите им като бръснач ръбове. Те станаха от леглото и закрачиха през сцената към публиката, към Сюзан, с протегнати пред себе си скалпели. Публиката изрева от възторг и заръкопляска.

 

 

Няколко минути след като Сюзан се събуди от следобедната си дрямка, телефонът до леглото й иззвъня. Тя вдигна слушалката:

— Ало.

— Сюзан?

— Да.

— Боже, толкова се зарадвах, като разбрах, че си излязла от комата. С Бърт бяхме ужасно уплашени за теб!

— Извинявам се. Ъъъ… аз… не съм сигурна, че знам кой се обажда.

— Аз съм. Франи.

— Франи?

— Франи Паскарели, съседката ти.

— О, Франи. Разбира се. Извинявай.

Жената се поколеба преди да продължи:

— Ти… ъъъ… ти си спомнящ за мене, нали?

— Разбира се. Просто в началото не разпознах гласа ти.

— Чух, че си имала някаква… амнезия.

— Общо взето, вече се оправих.

— Слава Богу.

— Ти как си, Франи?

— Аз не съм толкова важна. Все така се клатя — с ужасната двойна брадичка и гадния, непрекъснато растящ корем, но все пак нищо не може да сломи духа ми. Нали ме знаеш? Но каквото си преживяла ти, за Бога! Кажи ми, как си?

— Ставам все по-дрбре.

— Колегите ти от работата… те мислеха, че може и да не излезеш от комата. Бяхме ужасно разтревожени. Но тази сутрин мина господин Гомез и каза, че ще се оправиш. Бях толкова щастлива, че събрах всички и изядохме цял кейк.

Сюзан се засмя.

— Слушай — продължи Франи, — недей да се тревожиш за къщата си и за разни такива неща. Ние имаме грижата за всичко.

— Уверена съм, че е така. Колко хубаво е, че ти си ми съседка, Франи.

— Ами и ти би направила същото за нас.

Говориха още няколко минути, не за нещо важно, просто за нормалните събития от квартала.

Сюзан почувства, когато остави слушалката, че е установила връзка с миналото, за което вече почти бе изгубила надежда. Не бе изпитвала такова чувство от разговора си с Фил Гомез, но той беше просто глас без лице, някакъв код. А сега тя си спомни за Франи Паскарели и споменът измени всичко. Двете не бяха особено близки приятелки; въпреки това разговорът с нея й помогна да осъзнае, че отвъд уилоуокската болница има и друг свят, в който тя накрая ще се завърне. Колкото и странно да бе обаче, разговорът с Франи я накара да се почувства по-изоставена и по-самотна от всякога.

 

 

Доктор Макгий тръгна на вечерната си визитация малко преди поднасянето на храната. Носеше сини дънки, червена карирана риза, син пуловер и отворена престилка. Космите от гърдите, черни като косата му, се къдреха през отворената яка на ризата. Беше така строен и красив, че изглеждаше като на снимка в някое от луксозните мъжки модни списания. Беше донесъл голяма, изящно опакована кутия шоколадови бонбони и няколко книги с меки корици.

— Не трябваше да го правите. — Сюзан с неудобство прие подаръците.

— Не е кой знае какво. Исках да го направя.

— Е… благодаря.

— Освен това е от полза за лечението. Бонбоните ще ви помогнат да възстановите теглото, от което се нуждаете. А книгите ще ви разсейват от неприятните мисли. Не бях сигурен какво точно бихте искали за четене, но тъй като вчера споменахте за Филип Марлоу и Реймънд Чандлър, помислих, че навярно се интересувате от криминални истории.

— Книгите са чудесни — зарадва се тя.

Той издърпа стол до леглото й и си говориха почти двайсет минути — отчасти за упражненията й, отчасти за апетита и за останалите празнини в паметта й, но главно за интимни неща като любими книги, ястия и филми.

Обаче не говориха за Питър Джонсън, двойника на Куинс, когото беше видяла тази сутрин. Страхуваше се да не би да я сметне за истерична и дори за глупава. Двама двойници? Докторът би трябвало да започне да се чуди дали целият проблем не се крие в собствените й възприятия. А тя изобщо не искаше той да си помисли, че е… неуравновесена.

Освен това тя действително не беше напълно сигурна, че възприятията й не са повлияни от нараняването на главата. Съмненията й относно нея самата бяха дребни, незначителни, но все пак бяха съмнения.

Когато Макгий накрая се приготви да си тръгне, тя каза:

— Не виждам как бихте могли да намерите време за личен живот след всички грижи, които полагате за пациентите си.

— Ами аз не прекарвам толкова време с останалите пациенти, колкото прекарвам с вас. Вие сте нещо специално.

— Навярно не ви се случва особено често да лекувате болни с амнезия — реши да уточни тя.

Той се усмихна, но усмивката не се изрази единствено в гънката на красивите му устни; и очите му участваха в нея — чисти, сини и изразяващи нещо като обич:

— Не амнезията ви прави така специална. Но и вие самата добре го знаете, сигурен съм.

Но тя не беше толкова сигурна в него. Не знаеше дали е просто учтив, дали се опитва само да повдигне настроението й или наистина я намира привлекателна. Но как би могла да бъде интересна за него в това й състояние? Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, й идваше наум мисълта за удавен плъх. Сигурно флиртът беше обичайна част от поведението му с болните.

— А как се държи състайничката ви? — тихо и заговорнически я попита той.

— Мирува като мишка — прошепна му и погледна към паравана.

— Хубаво. Това означава, че няма болки. Не съм в състояние да направя особено много за нея, но поне мога да спестя донякъде болката в последните й дни.

— О, и тя ли е ваша пациентка?

— Да. Чудесна жена. Наистина е жалко, че умирането за нея трябва да се превърне в такъв дълъг и бавен процес. Тя заслужава много по-добър и по-чист край.

Той отиде до другото легло и мина зад паравана.

Сюзан отново не успя да съзре госпожа Сийфърт.

Макгий заговори иззад паравана:

— Здрасти, Джеси. Как се чувстваш днес?

Дочу се някъкво мърморене — съвсем тихо и сухо скрибуцане, прекалено ниско, за да може Сюзан да разбере каквото и да е, дори прекалено ниско, за да бъде напълно сигурна, че е човешки глас.

Изслуша онази част от разговора, която за минута-две изрече докторът, а после дойде нова минута тишина. Когато той се показа иззад паравана, тя протегна врат, като се опитваше да види старицата. Но преградата се отмести само колкото Макгий да мине оттам, нито сантиметър повече, а и той я затвори зад гърба си веднага.

— Упорита е — с явно възхищение възкликна той. После примигна към младата жена и добави: — Всъщност тя доста прилича на вас.

— Глупости — отсече Сюзан. — Аз не съм упорита. За Бога, трябваше да ме видите сутринта, като пълзях около това легло и така се подпирах на горката госпожа Бейкър, че едва не завлякох и двете ни на земята.

— Исках да кажа упорита вътрешно — уточни докторът.

— Аз съм като градинско цвете. — Тя беше смутена от комплиментите му и все още не можеше да реши в какъв дух са поднесени. Дали я ухажваше? Или просто беше любезен? Промени темата: — Ако й дръпнете паравана, госпожа Сийфърт би могла да гледа телевизия заедно с мене довечера.

— Тя спи — обясни Макгий. — Заспа още докато й говорех. Навярно отсега нататък ще спи по шестнайсет часа на ден и повече.

— Е, може и да се събуди по-късно — настояваше Сюзан.

— Работата е…, че тя не иска да се маха параванът. У нея има някаква суетност относно външния й вид.

— Госпожа Бейкър спомена за това. Но аз съм сигурна, че бих могла да я накарам да се почувства добре. Възможно е в началото да бъде и в полусъзнание, но съм сигурна, че ще съумея да я предразположа.

— Убеден съм в това — съгласи се той, — но…

— Сигурно е ужасно мъчително само да си стоиш в леглото по цял ден. Малко телевизия би й помогнала да прекара по-леко част от времето си.

Той пое ръката й:

— Сюзан, знам, че намеренията ви са най-благородни, но според мен най-добре е да оставим паравана затворен, каквото е желанието на Джеси. Не забравяйте, че тя умира. Може и да не иска да прекара времето си по-леко. А може и да предпочита тихия размисъл пред гледането на някой епизод от „Далас“ или „Джеферсънови“.

Макар да не й бе говорил остро, Сюзан се почувства засегната от думите му. Защото беше прав, разбира се. Нямаше телевизионна програма, която би могла да развесели умираща жена, която броди между подсиления с опиати сън и непоносимата болка.

— Не исках да проявявам нетактичност — извини се тя.

— Нищо подобно не сте направили, разбира се. Просто оставете Джеси да си спи и престанете да се тревожите за нея. — Той притисна ръката й, погали я и накрая я пусна. Ще се видим пак за няколко минути утре сутринта.

Младата жена почувства, че той се колебае дали да не се наведе и да я целуне по бузата. Понечи да го направи, после се отдръпна като че ли не беше сигурен в нейните чувства, както и тя се съмняваше в неговите към нея. А може би тези намерения и реакции съществуваха единствено във въображението й — все още не можеше да реши какъв е случаят.

— Пожелавам ви приятни сънища.

— Обещавам ви да спя добре — отвърна тя.

Отиде до вратата, спря се и отново се обърна към нея:

— Между другото, определил съм ви час за физкултура утре сутринта.

— Каква физкултура?

— ЛФК — лечебна физкултура. Упражнения, тренировка на мускулите. Главно за краката. И час за водния басейн с центрофугата. При вас ще дойде санитар и ще ви отведе на долния етаж за ЛФК по някое време след закуска.

 

 

Госпожа Сийфърт не можеше да се храни сама, така че една сестра й поднесе вечерята. Дори това бе извършено с плътно затворен параван.

Сюзан вечеря и зачете един приключенски роман, което й достави удоволствие, тъй като отклони вниманието й от двойниците на Харч и Куинс.

По-късно, след като закуси с мляко и сладки, тя успя да се завлече до банята, като се опираше на стената, а после се домъкна обратно по същия начин. Обратният път й се стори два пъти по-дълъг.

Когато нощната сестра й донесе успокоително, Сюзан бе убедена, че няма нужда от него, но все пак го взе и съвсем скоро заспа дълбоко…

Сюзан… Сюзан… Сюзан…

… докато гласът, който тихо викаше името й проникна в съня й и я накара изведнъж да приседне в леглото.

Сюзан…

Сърцето й биеше бясно, защото въпреки замаяното си съзнание, долавяше нещо злокобно в гласа.

Нощната лампа не светеше силно, но в стаята все пак не беше напълно тъмно. Доколкото виждаше, нямаше никой. Зачака да чуе името си отново. Нощта оставаше все така тиха.

— Кой е там? — попита тя накрая, като се мъчеше да види какво има в лилаво-черните сенки из ъглите. Никой не й отговори.

Като се отърси от съня, осъзна, че гласът се бе разнесъл отляво, откъм ограденото с параван легло. А беше и мъжки глас.

Параванът все така стоеше около леглото. Виждаше го въпреки сумрака. Белият му плат отразяваше светлината и дори някак усилваше малкото проблясъци в нощта. Той сякаш трептеше като фосфоресциращ облак.

— Има ли някой там? — повтори тя.

Тишина.

— Госпожа Сийфърт?

Параванът остана неподвижен. Нищо не помръдна.

Светещият циферблат на болничния часовник показваше 3.42 часа сутринта.

Поколеба се, след това светна нощната си лампа. Ярката светлина я заслепи и тя я остави само колкото й бе нужно, за да се убеди, че никой не се спотайва в някое от местата, където бяха сенките. Закритото легло в осветената стая изглеждаше много по-малко заплашително, отколкото в мрака.

Загаси лампата.

Сенките се върнаха в гнездата си, а гнезда имаха навсякъде.

„Може би съм сънувала“ — помисли си тя. „Може би съм чула само глас от съня си.“

Беше сигурна обаче, че тази нощ бе първата без сънища, откакто бе излязла от комата си.

Опипом намери таблото за регулиране на леглото и се вдигна до седнало положение. За миг остана заслушана в мрака в очакване.

Струваше й се, че не би могла да заспи отново. Странният глас я бе върнал към мислите за двойниците на Харч и Куинс, а това беше направо рецепта за безсъние. Но успокоителното, което бе изпила, още действаше и тя отново задряма.