Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (4)

ГЛАВА 4

— В опасност? — повтори доктор Макгий с озадачен вид. Госпожа Бейкър, която седеше до долния край на леглото, се намръщи.

Сюзан бе впрегнала всичките си сили в опит да изглежда спокойна и убедителна. Имаше достатъчно самообладание, за да прецени, че никога не биха възприели сериозно една истерична жена — особено истерична жена, която се съвземаше след нараняване в главата. Беше съвсем вероятно да я помислят за объркана или за страдаща от халюцинации. А мнението на Джефри Макгий за верността на разказа й бе от жизненоважно значение.

Беше се събудила в леглото в болничната си стая едва няколко минути, след като бе припаднала в коридора. Когато се свести, докторът измерваше кръвното й налягане. Търпеливо го бе оставила да я прегледа, преди да му каже, че се намира в опасност.

Сега той стоеше до леглото й опрял ръка на-преградата, а стетоскопът се люлееше около врата му.

— В опасност от какво?

— От онзи мъж — каза Сюзан.

— Какъв мъж?

— Мъжът, който слезе от асансьора.

Макгий погледна към сестрата.

— Той е лежащо-болен тук — обясни тя.

— И вие мислите, че той по някакъв начин ви застрашава? — Макгий явно още бе озадачен.

Като опипваше яката на пижамата си, Сюзан попита:

— Доктор Макгий, спомняте ли си какво ви казах за някогашния си приятел Джери Стийн?

— Разбира се, че си спомням. Той е бил младежът, с когото вие сте били почти сгодени.

Тя кимна.

— Онзи, който е умрял при изпитанията за встъпване в братството — добави Макгий.

— О, така ли? — със съчувствие в гласа се обади госпожа Бейкър. Тя сега за пръв път чуваше за Джери. — Това е наистина ужасно.

Устата на Сюзан бе пресъхнала. Преглътна няколко пъти:

— Беше нещо, което в братството наричаха „ритуал на унижението“. Изпитанието предполагаше да бъдеш подложен на голямо унижение в присъствието на момиче, най-добре твоята приятелка, без да отвръщаш на мъчителите си. Отведоха ни с Джери в една варовикова пещера на няколко километра от сградите на колежа Брайърстед. Беше им любимо място за изпитанията; обичаха да се занимават с проклетите си глупави игрички на места, от които лъха на драматичност. Както и да е, аз не исках да отида. От самото начало не исках да участвам във всичко това. Не че тогава имаше нещо особено плашещо. Настроението в началото беше закачливо и добронамерено. Джери всъщност очакваше ритуала с нетърпение. Но предполагам, някъде дълбоко в подсъзнанието си усещаше, че наоколо кръжи… злоба. Освен това предполагам, че членовете на братството, които трябваше да извършат посвещаването, бяха пили преди това. Имаха две коли и аз не исках да се кача в никоя от тях след като трябваше да ме кара пиян. Но те успяха да ме убедят и накрая тръгнах с тях, защото Джери така силно се стремеше да стане член на братството; не ми се искаше аз да стана причина за отлагането.

Погледна през прозореца към снишаващото се септемврийско небе. Беше излязъл вятър, който люлееше клоните на високите борове.

Не обичаше да си спомня за смъртта на Джери. Но трябваше да обясни всичко на Макгий и на госпожа Бейкър, да ги накара да разберат, че Ърнест Харч наистина представлява за нея съвсем истинска и много сериозна заплаха.

— Варовиковите пещери край колежа Брайърстед са много големи. С по осем или десет подземни помещения. Може би и повече. Някои от тях са огромни. Мрачно, прогизнало и мухлясало място, макар че навярно за спелеолозите е било рай.

— Такива големи пещери навярно са интересно зрелище за туристите, макар че, мисля, не съм чувал специално за тези. — Докторът деликатно й даде да разбере, че би искал тя да продължи.

— О, не, не се използват като туристически обекти възрази Сюзан. — Не приличат на карлсбадските пещери или на пещерите в Лърей. Не са красиви. В тях има само сив варовик, който е ужасно мрачен. Големи са, това е всичко. Най-голямата пещера има горе-долу размера на катедрала. Индианците шоний са й дали име — „Гръмотевичния дом“.

— Гръмотевичен? — зачуди се той. — Защо?

— Високо над един от ъглите на пещерата се влива подземна река, която се спуска през поредица прагове. Звукът от падащата вода отеква във варовика, така че в пещерата ехти постоянно.

Споменът за тези неща бе все още прекалено жив за нея, така че тя не можеше да говори, без да си припомня чувството за студения и лепкав въздух там. Потръпна и придърпа одеялото около краката си.

Срещна погледа на Макгий. В очите му се четеше разбиране и съчувствие. Усещаше, че той разбира колко болезнено е за нея да говори за Джери Стийн.

По лицето на госпожа Бейкър се четеше същото отношение. Сестрата като че ли се канеше всеки миг да заобиколи леглото и майчински да притисне Сюзан към себе си.

Макгий отново внимателно й даде да разбере, че иска да чуе останалата част от историята:

— И така ритуалът на унижението се е извършвал в Гръмотевичния дом.

— Да. Беше нощ. Въведоха ни в пещерата с фенерчета, а после запалиха и няколко свещи, които подредиха около нас. Бяхме само Джери, аз и четирима от членовете на братството. Никога няма да забравя нито имената им, нито вида им. Никога. Карл Джеликоу. Хърбърт Паркър, Ранди Лий Куинс… и Ърнест Харч. Онази година Харч беше завеждащият изпитанията в братството.

Отвън денят бързо притъмняваше под покрова на буреносните облаци. Синьо-зелените сенки вътре изпълзяха от ъглите и се канеха да овладеят изцяло болничната стая.

Докато Сюзан разказваше, доктор Макгий включи настолната лампа.

— Щом се озовахме в пещерите и веднага след като запалиха свещите, Харч и останалите извадиха плоските си шишета уиски. Бяха пили и преди това, не бях сбъркала. И не спряха да пият по време на цялото изпитание. Колкото повече се наливаха, толкова по-грозна ставаше сцената. В началото подложиха Джери на някакво смешно и доста невинно дразнене. Всъщност тогава всички се смеехме — в това число Джери и аз. Постепенно обаче нападките им станаха по-лоши… по-зли. А много от тях бяха и вулгарни. Дори по-долни от това. Мръсни. Бях притеснена и потисната. Исках да си тръгна, а и Джери искаше да ме махне оттам, но Харч и останалите не пожелаха да ми дадат фенерче или свещ. Нямаше да мога да открия пътя за навън в абсолютната тъмнина, така че трябваше да остана. Когато започнаха да се подиграват на Джери, че е евреин, в тона им вече нямаше нищо смешно; тъкмо тогава разбрах — ще се случи нещо лошо, много лошо. Явно вече бяха пияни. Но не всичко се дължеше на уискито. О, не. Не само на уискито. Ясно си личеше предубеждението — омразата, — не беше само игра.

У Харч и у останалите — но особено у Харч — се чувстваше склонност към антисемитизъм, дебела като утайка в някой отточен канал.

В Брайърстед толерантността не е на особено високо равнище — продължи Сюзан. — Няма го обичайното смесено присъствие. Сред студентите нямаше много евреи, а в братството, към което се стремеше Джери, нямаше нито един. Не че си бяха поставили за цел да провеждат дискриминация спрямо евреите или когото и да е. Имало е двамина евреи в миналото, но не и през последните няколко години. Повечето от членовете искаха Джери да бъде приет. Единствено Харч и тримата му другари бяха решили да не го допускат. Смятаха да направят месеца за изпитанията така тежък за него, така непоносим, че той сам да оттегли молбата си, преди да изтече срокът. Ритуалът на унижението в Гръмотевичния дом трябваше да бъде началото. Всъщност нямаха намерение да убият Джери. Поне не в началото, когато ни заведоха в пещерата и когато бяха поне полутрезви. Просто искаха да го накарат да се чувства като нищожество. Искаха да го пораздрусат, да го уплашат, да му дадат да разбере, че съвсем определено не е добре дошъл. Но словесната атака премина във физическа. Бяха го заобиколили в кръг, блъскаха го от един към друг, не го оставяха да запази равновесие. Джери не бе глупак — разбра, че това не е обикновен изпитателен ритуал. Но не беше и страхливец. Човек трудно можеше да го унижи. Когато го заблъскаха, и той започна да им отвръща, което само ги накара да станат по-агресивни, разбира се. Като видя, че не спират да го блъскат, той удари Харч и разцепи устната на мръсника.

— И от това започна най-лошото — предположи Макгий.

— Да. Тогава стана ужасно.

Отвън отново изгърмя и лампите примигваха, а младата жена изпита странното чувство, че свръхестествени сили се опитват да я върнат назад във времето, към рева на водопада и мрака в пещерата.

— Имаше нещо в атмосферата на мястото — подхвана отново тя, — нещо в смразяващия студ, във влагата, в мрака и постоянния рев на водопада, в чувството на откъснатост, което способстваше дивото у тях да се прояви. Започнаха да бият Джери… свалиха го на земята и продължиха да го обсипват с удари.

Тя потръпна. Тръпката се превърна в по-осезаемо вибриране, а то премина в гърч на отвращение от преживения ужас.

— Държаха се като диви кучета, които са се нахвърлили върху пришълец от чужда глутница. — Треперенето бе преминало и в гласа й. — Аз… им закрещях… но не успях да, ги спра. Накрая Карл Джеликоу, изглежда, осъзна, че е отишъл твърде далеч. След него Куинс, а после Паркър. Харч успя да се овладее последен, но пръв разбра, че ги чака затвор. Джери беше в безсъзнание. Беше…

Гласът й прегракна и замря.

Стори й се, че не са минали тринайсет години, че е било вчера.

— Продължавайте — тихо се обади Макгий.

— На него… му течеше кръв от носа… от устата… и от едното ухо. Беше много зле. Макар да беше припаднал, мускулите му продължаваха да потрепват. Изглежда му бяха нанесли някакво нервно или мозъчно увреждане. Аз се опитах…

— Продължавайте, Сюзан.

— Опитах се да отида при Джери, но Харч ме изблъска, повали ме на земята. Каза на останалите, че всички ще попаднат в затвора, ако не вземат решителни мерки, за да предотвратят това. Добави, че бъдещето им е съсипано, че изобщо нямат никакво бъдеще… ако не прикрият следите от извършеното. Опита се да ги убеди, че трябва да довършат Джери, да ми видят сметката и на мен, а после да хвърлят труповете ни в някой от дълбоките процепи из пещерата. Джеликоу, Паркър и Куинс, наполовина изтрезнели, бяха стреснати от постъпката си, но бяха и наполовина пияни, а също така объркани и уплашени. В началото започнаха да спорят с приятеля си, после се съгласиха с него, но отново размислиха и заспориха. Страх ги беше да извършат убийство, а се бояха и да не го извършат. Той им се разсърди много, че са така глупаво сантиментални, и изведнъж реши да ги принуди да го послушат просто като ги остави без избор. Обърна се към Джери и тогава… тогава…

От спомена й прилоша. Макгий стисна ръката й.

— Ритна Джери… в главата… — промълви тя. — Три пъти… и част от черепа се вдлъбна.

Госпожа Бейкър ахна.

— Уби го — завърши Сюзан.

Отвън небето бе процепено от светкавица, а от отвора проехтя гръмотевица. В прозореца се удариха първите едри дъждовни капки.

Докторът отново стисна ръката й.

— Грабнах едно от джобните фенерчета и побягнах — продължи тя. — Вниманието им бе насочено към трупа на Джери, така че аз успях да се поотдалеча. Не кой знае колко, но достатъчно. Очакваха да се опитам да напусна пещерите, но аз не се запътих към изхода, защото знаех, че ако направя така, ще ме хванат. Затова спечелих още няколко секунди, преди те да се досетят накъде съм тръгнала. Навлязох по-навътре в пещерите през виещ се каменен коридор, по един склон от нестабилни скали, през още една подземна стая до следващата. Накрая изключих фенерчето, така че да не могат да ме открият по светлината му, и продължих опипом и с препъване докъдето можах през абсолютния мрак, сантиметър по сантиметър, докато открих една ниша в стената, съвсем малка вдлъбнатина, скрита зад варовиков сталагмит. Пъхнах се в нея, колкото можех по-навътре, и останах там, без да се помръдна. Харч и останалите ме търсиха часове, преди накрая да решат, че някак съм успяла да изляза от пещерите. Изчаках още седем-осем часа, защото се боях да изляза от скривалището си. Накрая излязох от пещерите, тъй като повече не можех да издържам от жажда и чувство за клаустрофобия.

По прозореца барабанеше дъжд и закриваше извиваните от вятъра дървета и черните облаци.

— Господи! — възкликна сестрата с посивяло лице. — Горкото ми дете.

— Бяха ли дадени под съд? — запита Макгий.

— Да. Областният прокурор мислеше, че няма да спечели делото, ако ги обвини в предумишлено убийство, тъй като имаше много смекчаващи вината обстоятелства като уискито и факта, че Джери е нанесъл първия удар, с който е пукнал устната на Харч. Така или иначе Харч получи присъда от пет години затвор за непредумишлено убийство.

— Само пет години? — учуди се госпожа Бейкър.

— И аз си мислех, че ще получи доживотна присъда. — У Сюзан се беше върнала горчивината от деня, когато бе чула съдията да чете присъдата.

— А останалите трима? — заинтересува се Макгий.

— Бяха осъдени за нанасяне на телесна повреда като съучастници на Харч, но тъй като нямаха предишни закононарушения и произхождаха от добри семейства, а и никой от тях не бе нанесъл смъртоносните удари — затова присъдите бяха условни.

— Безобразие! — възмути се сестрата.

Макгий не беше пуснал ръката на Сюзан и тя се радваше, че я държи.

— Разбира се — допълни тя, — и тримата веднага бяха включени от Брайърстед. А и по странен начин съдбата сама наказа Паркър и Джеликоу. И двамата се бяха записали в подготвителния курс по медицина в Брайърстед и успели да изкарат последната му година в друг университет, но след това бързо разбрали, че никой сериозен медицински факултет не е склонен да приеме изявени в углавно отношение студенти. Мъчили се цяла година, подавали молби навсякъде, докато накрая успели да се запишат незабелязано в медицинския факултет на определено второкласен университет. Вечерта, когато им съобщили, че са приети, започнали да пият по този повод, напили се като свине и двамата загинали в автомобилна злополука, когато Паркър загубил контрол върху колата и тя се преобърнала два пъти. Навярно би трябвало да ми е неудобно, че го казвам, но изпитах облекчение и благодарност, когато разбрах какво им се е случило.

— Разбира се — одобри госпожа Бейкър. — Това е съвсем естествено. Няма от какво да се срамувате.

— Какво стана с Ранди Лий Куинс? — попита Макгий.

— Не съм чувала нищо за него. И не ме интересува… доколкото и той е страдал.

Светът отвън се разтресе от две светкавици, последвани от гръмотевици, които блеснаха и проехтяха една след друга. За миг и тримата, Сюзан, Макгий и госпожа Бейкър, останаха загледани в прозореца, в който дъждът бе започнал да бие още по-силно.

Тогава сестрата реши да коментира:

— Това е страховита история, направо ужасна. Не съм сигурна обаче какво общо има тя с припадъка ви в коридора преди малко.

Преди Сюзан да успее да обясни, се намеси Макгий:

— Явно човекът, който е излязъл от асансьора пред инвалидния стол на Сюзан, е бил един от членовете на брайърстедското братство.

— Да — кимна тя.

— Кой беше — Харч или Куинс?

— Ърнест Харч.

— Невероятно съвпадение — възкликна докторът, като за последен път притисна ръката й, преди да я пусне. Тринайсет години след събитието и с цял континент между вас и мястото, където сте се видели за последен път.

— Но може и да грешите — намръщи се госпожа Бейкър.

— О, не — рязко тръсна глава Сюзан. — Аз никога няма да забравя това лице. Никога.

— Но той не се казва Харч — възрази сестрата.

— Харч се казва.

— Не. Името му е Ричмънд. Бил Ричмънд.

— Тогава явно си е променил името.

— Струва ми се, че не биха разрешили на осъждания престъпник да променя името си — усъмни се госпожа Бейкър.

— Нямах предвид да си го е променял по законен път — Сюзан бе смутена от нежеланието на сестрата да приеме истината. Това си беше Харч.

— За какво е в болницата той? — обърна се Макгий към Телма Бейкър.

— Утре ще го оперират — отвърна тя. — Доктор Витески ще отстрани две доста големи кисти от кръста му.

— От гръбначния стълб ли?

— Не. Обикновени мастни образувания. Но доста големи.

— Доброкачествени ли са? — попита Макгий.

— Да. Но предполагам, че са доста дълбоки, тъй като са започнали да го притесняват.

— И е постъпил тази сутрин?

— Точно така.

— А името му е Ричмънд. Сигурна ли сте?

— Да.

— Но той беше Харч — настоя Сюзан.

Сестрата свали очилата си и ги остави да се люлеят на верижката около врата й. Почеса нос и озадачено погледна младата жена:

— На колко години беше този Харч, когато е убил Джери Стийн?

— Беше в последния курс на Брайърстед — обясни тя. — На двайсет и една години.

— Тогава това приключва въпроса — каза сестрата.

— Защо? — попита Макгий.

Госпожа Бейкър отново намести очилата си:

— Бил Ричмънд скоро е навършил двайсет години.

— Това е невъзможно — отсече Сюзан.

— Всъщност сигурна съм, че самият той е на двайсет и една години. Трябва да е бил осемгодишен, когато са убили Джери Стийн.

— Не е на двайсет и една години — тревожно отрече Сюзан. — В момента е на трийсет и четири.

— Ами със сигурност не изглежда на повече от двайсет и две години — настоя госпожа Бейкър. — А дори изглежда и по-млад. Доста по-млад. Той е почти дете. Ако по някаква причина е излъгал, мисля, че no-скоро си е прибавил някоя и друга година вместо да се прави на по-малък.

Светлините отново примигваха при поредната гръмотевица, която се разнесе от ниското металносиво небе.

— А на колко години ви се стори той на вас, когато слезе от асансьора? — попита Макгий.

Тя помисли за миг и в стомаха й нещо се сви.

— Ами… изглеждаше точно като Ърнест Харч.

— Точно както Харч е изглеждал тогава ли?

— Ммм… да.

— Като двайсет и една годишен колежанин?

Сюзан с нежелание кимна.

Макгий настоя:

— Значи искате да кажете, че и на вас не ви е изглеждал трийсет и четири годишен?

— Не. Но може би възрастта не му личи. Някои хора на трийсет и четири години могат да минат за десетина години по-млади. — Беше объркана от очевидното несъответствие във възрастта, но не изпитваше и най-малкото съмнение за самоличността на човека. — Той наистина е Харч.

— А може би просто прилича много на него — предположи госпожа Бейкър.

— Не — настоя Сюзан. — Безспорно е той. Аз го познах, а видях, че и той ме позна. И сега не се чувствам в безопасност. Той отиде в затвора именно заради моите показания. Ако само бяхте видели какви погледи ми отправяше в съдебната зала…

Макгий и госпожа Бейкър се вторачиха в нея и в погледа им имаше нещо, което я накара да почувства, че отново е в съда, че е застанала пред съдебните заседатели и очаква присъдата. Тя се опита за миг да отвърне на погледа им, но после извърна очи, тъй като съмнението, което се четеше в погледите им, я наскърбяваше.

— Вижте какво — започна докторът. — Ще отида да прегледам картона на този. Може дори и да поговоря с него. Ще видим как да изясним всичко това.

— Добре — кимна Сюзан, макар да знаеше, че няма надежда.

— Ако той е наистина Харч, ще вземем мерки да не може да се приближи до вас тук. А ако не е Харч, ще можете да си почивате спокойно.

Той е, по дяволите!

Но тя не каза нищо на глас, просто кимна.

— Ей, сега ще се върна — обеща Макгий.

Сюзан гледаше в бледите си сплетени длани.

— Нали всичко е наред при вас? — обезпокои се той.

— Да. Разбира се.

Усети, че лекарят и сестрата си размениха многозначителни погледи, но тя самата не вдигна глава. Макгий излезе.

— Ще оправим всичко съвсем бързо, милата ми — увери я госпожа Бейкър.

Гръмотевиците ехтяха от небето като спускаща се лавина.

Нощта настъпи рано. Бурята вече бе помрачила есенния следобед и той бе угаснал. Вечерната здрачевина се бе спуснала преди обичайното си време.

— Името му определено е Бил Ричмънд — бе първото нещо, което Макгий й каза, като се върна след няколко минути.

Сюзан седеше неподвижна в леглото си и все още не можеше да повярва.

Двамата бяха сами в стаята. Смяната на дневните сестри бе изтекла и госпожа Бейкър се бе прибрала вкъщи. Докторът си играеше със стетоскопа около врата си.

— И съвсем сигурно е само на двайсет и една години.

— Но вие бяхте навън съвсем малко и не сте имали време да го проучите подробно — възрази Сюзан. — Ако сте прочели единствено картона му, тогава не може да се каже, че нещо наистина е доказано. Би могъл да излъже лекаря си, нали?

— Е, оказа се, че Лион — тоест доктор Витески — познава родителите на Бил, Грейс и Хари Ричмънд, от двайсет и пет години. За него е безспорен факт, че детето е било едва осемгодишно, живяло е в Пайн Уелс и е правило, каквото правят всички осемгодишни, когато Ърнест Харч е убил Джери Стийн преди тринайсет години в Пенсилвания.

— На пет хиляди километра оттук.

— Точно така.

Тя клюмна от умора и прекомерно напрежение:

— Но той приличаше досущ на Харч. При излизането му от асансьора днес следобед, когато вдигнах поглед и видях лицето му, тези ужасни сиви очи, бях готова да се закълна…

— О, сигурен съм, че не сте се уплашили без основателна причина — с успокоителен тон я прекъсна той. — Убеден съм, че има прилика.

Макар че бе успяла да хареса Макгий само за един ден, Сюзан му се разсърди, че допусна в гласа му да се прокраднат покровителствени нотки. Гневът й даде сили и тя се поизправи на леглото с свити в юмруци ръце:

— Не е само прилика. Изглеждаше точно като Харч.

— Разбира се, не трябва да забравяте, че е минало доста време, откакто за последен път сте видели Харч.

— Е, и?

— Може и да не си го спомняте така ясно, както ви се струва.

— А не, спомням си. Съвсем ясно. Този Ричмънд има ръста на Харч, тежи колкото него и е със същото телосложение.

— Неговият външен вид е доста обикновен.

— Има същата руса коса, същите ъглести черти, същите очи. Същите почти прозрачни светлосиви очи. Колко са хората с такива очи? Не особено много. Когато се сравнят детайл по детайл, този Бил Ричмънд и Ърнест Харч са двойници. Това не е обикновена прилика. Много по-странно е от това. Направо е свръхестествено.

— Добре, добре, — Макгий вдигна ръка, за да я спре. Навярно си приличат твърде много и в крайна сметка може да са напълно еднакви на вид. Ако е така, наистина съвпадението е невероятно — да се срещнете и с двамата, с промеждутък от тринайсет години, в два срещуположни края на страната. Но това все пак е всичко — просто съвпадение.

Ръцете й бяха изстинали. Замръзваха. Тя ги потърка, като се опита да се стопли, и отвърна:

— Когато става дума за съвпадения, аз съм склонна да се съглася с Филип Марлоу.

— С кого?

— Марлоу. Той е частният детектив в романите на Реймънд Чандлър. „Дамата в езерото“, „Големият сън“, „Дългото сбогуване“…

— Разбира се. Марлоу. Та какво казва той за съвпаденията?

— Той казва: „Посочете ми някое съвпадение и когато успея да го разгадая, ще видите, че в него са замесени поне двама души и те са замислили някаква измама.“

Макгий се намръщи и поклати глава:

— Тази философия може би подхожда за герой от детективски роман. Но тук, в реалния свят, звучи малко параноично, не мислите ли?

Имаше право и тя не можеше повече да му се сърди. Заедно с гнева я напуснаха и силите й; отново се отпусна на възглавницата:

— Възможно ли е двама души да си приличат толкова много?

— Чувал съм, че всеки човек има някъде по света двойник, който не му е роднина — онова, което някои наричат „допелганглер“^[1].

— Може и да е така — кимна Сюзан. — Но това е… нещо друго. Беше нещо необяснимо. Кълна се, че и той ме позна. Усмихваше се така странно. И ми намигна.

За пръв път, откакто се бе върнал в стаята й, Макгий се усмихна:

— Намигна ли ви? Е, поне в това няма нищо странно или свръхестествено, мила госпожице. — Наситено сините му очи заблестяха весело. — Мога да ви кажа, ако случайно не го знаете, че мъжете често намигат на привлекателните жени. Моля ви, не ми казвайте, че никога не са ви намигали преди. Не ми казвайте, че сте прекарали живота си в манастир или на пустинен остров.

— Точно сега в мене няма нищо привлекателно — настояваше тя.

— Глупости.

— Косата ми трябва наистина да се измие, а не само да се изчетка от пудрата. Измършавяла съм, имам торбички под очите. Мисля, че едва ли бих могла да предизвикам романтични пориви в сегашното си състояние.

— Прекалено строга сте към себе си. Измършавяла? Не. В момента имате силно излъчване като Одри Хепбърн.

Сюзан успя да устои на ласкателството, а това не беше лесно. Беше решила твърдо да каже всичко, което си мислеше.

— Освен това онова намигане не беше такова.

— Ааа — възкликна той. — Значи сега признавате, че имате опит с намигванията. Изведнъж станахте експерт в тази област.

Тя отказа да се поддаде на ласкателството и да бъде придумана да забрави човека, който бе излязъл от асансьора.

— А какво точно бе намигването му? — реши да уточни той, без да изоставя закачливия си тон.

— Беше хулиганско намигане. Самодоволно. В него освен това не се загатваше за никакъв флирт. Не беше сърдечно и приятелско, както трябва да бъде истинското намигане. Беше студено. Студено, самодоволно и… някак заплашително. Още докато говореше обаче, почувства колко абсурдно звучи това подробно описание на нещо толкова просто като намигването.

— Добре е, че не ми хрумна да ви помоля да опишете цялостното изражение на лицето му — засмя се Макгий. Тогава щяхме да си стоим тук до утре сутринта!

Сюзан накрая се предаде. Усмихна се:

— Сигурно всичко, което казвам, изглежда доста глупаво, а?

— Особено след като знаем със сигурност, че името му е Бил Ричмънд и че е само на двайсет и една.

— Така че намигването си е било обикновено намигване, а заплаха е имало единствено в главата ми?

— Вие сама не смятате ли, че случаят е точно такъв? — дипломатично я попита той.

— Да, сигурно е така — въздъхна тя. — И навярно трябва да се извиня, че вдигнах такъв шум около това.

— Не е станало нищо особено — благосклонно махна с ръка той.

— Чувствам се ужасно уморена и слаба, а възприятията ми навярно са загубили част от остротата си. Снощи сънувах Харч и когато видях, че човекът от асансьора прилича толкова много на него, просто… загубих самообладание. Изпаднах в паника.

За нея беше трудно да направи това признание. Другите хора можеше и да действат като подплашени пилци при най-дребния повод, но Сюзан Катлийн Торнтън очакваше да си остане — и досега винаги бе оставала — спокойна и съсредоточена по време на всяка криза, поднесена й от живота. Беше си такава от съвсем малко момиченце, защото самотното й детство я бе принудило да разчита изцяло на себе си. Не се бе уплашила дори в Гръмотевичния дом, когато Ърнест Харч беше смачкал черепа на Джери; беше успяла да избяга, да се скрие и да оцелее само защото бе запазила самообладание в момент, когато повечето хора със сигурност биха загубили своето. Но сега бе изпаднала в паника; и по-лошо, бе позволила и на други хора да видят как губи самообладание. Почувства се смутена и унижена от своето поведение.

— Ще бъда образцова пациентка отсега нататък — увери тя доктор Макгий. — Ще си вземам лекарствата, без да споря. Ще се храня наистина добре и ще възстановя силите си максимално бързо. Ще правя упражнения, когато ми се каже, но само колкото ми се каже. Когато бъда готова за изписване, вие ще сте забравили напълно сцената, която ви направих днес. Всъщност ще пожелаете всичките ви пациенти да бъдат като мене. Обещавам ви.

— Аз и сега бих искал всичките ми пациенти да са точно като вас — заяви той. — Повярвайте ми, много по-приятно е да се грижиш за хубава млада жена отколкото за сприхави старци с болни сърца.

След като и Макгий напусна болницата, Сюзан уреди с един от санитарите да поставят телевизор под наем в стаята й. Докато вечерта напълно изместваше следобеда, тя гледа половината на един стар епизод от „Досието «Рокфорд»“, а после многократно излъчваното предаване на „Мери Тайлър Мур Шоу“. Въпреки честите смущения в картината, които се дължаха на бурята, тя изгледа и новините в пет часа от една сиатълска станция и смаяна установи, че сегашните международни кризи приличаха досущ на събитията, които заемаха водещо място в предаванията от преди три седмици, преди комата й.

По-късно изяде всичко, което й бяха донесли за вечеря. А доста след това позвъни на една от дежурните сестри и помоли за допълнителна закуска. Стегната блондинка на име Марша Едмъндс й донесе някаква порция десерт с нарязани праскови. Тя изяде и нея.

Опитваше се да не мисли за Бил Ричмънд, двойника на Харч. Опитваше се да не мисли и за Гръмотевичния дом, за загубените в комата дни, за останалите празнини в паметта й и за сегашното си безпомощно състояние; за всичко, което би я разстроило. Съсредоточи се върху желанието си да бъде добра пациентка, тъй като силно желаеше да се оправи бързо.

Въпреки това мислите й от време на време бяха смущавани от нетипично, но смразяващо предчувствие за грозяща я опасност. Усещаше, че над нея е надвиснало някакво неясно зло.

Всеки път, когато мислите й се нарочеха в това мрачно направление, тя се заставяше да мисли единствено за приятни неща. Най-често пред очите й се явяваше доктор Макгий — изяществото на походката му, галещият тембър на гласа, чувствителността и привлекателното просветване на изключително сините му очи, силните му, добре оформени длани с красивите им нокти.

Дъждът спря някъде около времето за сън, когато тя вече бе взела предписаното й от доктор Макгий успокоително, но все още не й се спеше. Вятърът обаче не стихваше. Все така силно блъскаше в прозореца. Мърмореше, ръмжеше, съскаше. Той душеше около рамката на прозореца и опираше въздушните си лапи в стъклото като че ли беше голямо куче, което усърдно търси начин да се промъкне.

Навярно именно заради шума от вятъра тази нощ Сюзан сънува кучета. Кучета, а после чакали. Чакали и вълци. Върколаци. Променяха се постепенно от вълчи в човешки форми, а после отново ставаха вълци и пак хора; непрекъснато я преследваха, скачаха върху й или я причакваха в сенките, за да й се нахвърлят. Приемеха ли очертанията на хора, тя ги разпознаваше — Джеликоу, Паркър, Куинс и Харч. В един от случаите, когато бягаше през тъмна гора, тя излезе на огряна от луната поляна, където четирите звяра във вълчия си вид се бяха струпали над трупа на Джери Стийн и отделяха месото от костите му. Вдигнаха глави към нея и се ухилиха зложелателно. От белите им зъби и зловещите им усти се стичаше кръв и висяха парчета сурово месо. Понякога й се присънваше, че я гонят из пещерите, между пречещите сталагмити и сталактити, през тесни коридори от камък и пръст. Друг път я преследваха през огромно поле с дребни черни цветя или я дебнеха в изоставени градски улици, следваха мириса й, караха я да бяга от едно скривалище към друго, щракаха неуморно със зъби по петите й. В един момент дори й се присъни, че едно от съществата се бе промъкнало в болничната й стая — беше приклекнало като вълк скрито в сенките, виждаше се само неясният му силует, гледаше я от долния край на леглото с див блясък в очите си. После се премести в кръга от слаба кехлибарена светлина и тя видя, че е претърпяло нова метаморфоза и се е превърнало от вълк в човек. Беше Ърнест Харч. Носеше пижама, беше наметнат с хавлия…

(„Това не е част от съня“ — помисли си тя, а ледените късове на страха затрептяха в нея.)

… и заобиколи леглото. Наведе се, за да я види по-добре. Тя се опита да извика, но не успя. Не можеше и да се помръдне. Лицето му започна да се замъглява пред очите й, тя се мъчеше да го задържи на фокус, но усети, че се пренася отново в полето с черни цветя…

(„Трябва да се отърва от това. Да се събудя. Да оставя зад гърба си всеки сън. Лекарството трябваше да е само леко успокоително. Трябваше да е леко, по дяволите!“)

… и чертите на Харч се сляха в сива цапаница. Болничната стая изчезна напълно и тя отново бягаше сред полето със странни черни цветя с глутницата вълци по петите си. Имаше пълна луна, но — странно — светлината й беше слаба. Не можеше да види пътя пред себе си, препъна се в нещо, падна сред цветята и откри, че се е спънала в обезобразения, полуизяден труп на Джери Стийн. Вълкът отново дойде, надвеси се над нея зяпнал и озъбен, спускаше лигавата си муцуна към нея, по-надолу и по-надолу, докато студеният му нос докосна лицето й. Омразното лице на звяра се замъгли и се преобразува в още по-омразна комбинация — лицето на Ърнест Харч. Вече не я докосваше вълчият нос, докосваше я свитият пръст на Харч. Тя се отдръпна, а сърцето й биеше така лудешки, че се зачуди защо не се отделя от нея. Харч отдръпна ръката си и се усмихна. Полето с черни цветя го нямаше. Тя сънуваше, че се намира отново в болничната си стая…

(„Само че не е сън. Истина е. Харч е тук и ще ме убие.“) … и се опитва да се повдигне в леглото си, но не е в състояние да се помръдне. Посегна към бутона, с който би могла да извика сестра или санитар и макар че той бе едва на няколко сантиметра от нея, изведнъж й се стори на светлинни години разстояние. Тя се протягаше към него и ръката й, изглежда, започна вълшебно да се разтегля и увеличава, докато стана необичайно дълга; плътта и костите й, изглежда, бяха придобили някаква невероятна еластичност. И все пак протегнатият й пръст не достигаше бутона. Чувстваше се като Алиса, която току-що е преминала през огледалото. Сега се намираше в Света на чудесата, където обичайните закони за перспектива не важаха. Тук малкото бе голямо, а голямото малко; близкото бе далече, а далечното близо; нямаше изобщо никаква разлика между горе и долу, вътре и вън, над и под. Стана й лошо от объркването, причинено от съня и успокоителното; усети горчив вкус в гърлото си. Възможно ли бе да усети нещо подобно, докато спи? Не беше сигурна. Горещото й желание беше поне да знае със сигурност дали е будна, или още е дълбоко заспала. „Отдавна не сме се виждали“, каза й Харч. Сюзан примигна, опита се да задържи лицето му на фокус, но то ту изчезваше, ту се появяваше. Понякога, само за секунда-две, очите му заблестяваха като на вълк. „Мислеше, че ще можеш вечно да се криеш от мене, така ли?“, попита я той шепнешком, като се доближаваше все повече, докато накрая лицата им почти се докоснаха. Дъхът му беше лош и тя се зачуди дали способността й да използва обонянието си не е доказателство, че не спи, че Харч е съвсем реален. „Мислеше, че ще можеш вечно да се криеш от мене, така ли?“, отново попита Харч. Тя не можеше да му отговори — гласът й бе замръзнал в гърлото като студена буца, която тя не можеше нито да изплюе, нито да преглътне. „Гадна кучка“, продължи той, а усмивката му премина в широко ухилване. „Смрадлива, гадна, подла малка кучка. Как се чувстваш сега? А? Съжаляваш ли, че свидетелства срещу мене? Ммм? Да. Бас държа, че сега наистина съжаляваш.“ Той тихо се изсмя и за миг смехът му се превърна в нисък вълчи вой, а после отново стана смях. „Знаеш ли какво ще ти направя?“, попита я. Лицето му започна да чезне. Тя се намираше в пещера. Черните цветя вече растяха от каменния под. Сега тя бягаше от виещите вълци. След първия завой пещерата се превърна в сенчеста градска улица. Един вълк стоеше на тротоара под уличната лампа и й каза: „Знаеш ли какво ще ти направя?“ Сюзан не спираше да тича през безкрайната и ужасяваща безформена нощ.

Събуди се в понеделник, скоро след зазоряване, изтощена и плувнала в пот. Спомни си съня си за вълците и за Ърнест Харч. В постоянната и равномерна сива светлина на облачната утрин мисълта, че Харч наистина е бил в стаята през нощта, й се стори смешна. Още беше жива, нямаше никакви наранявания или белези. Всичко е било само кошмар. Всичко. Просто ужасен кошмар.