Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (3)

ГЛАВА 3

На другата сутрин, няколко минути след като Сюзан се събуди, при нея влезе пълничката сивокоса сестра. Очилата висяха на верижката около врата й както преди и подскачаха върху внушителните гърди при всяка нейна крачка. Тя сложи термометър под езика на Сюзан, хвана китката й, за да премери пулса, после вдигна очилата си и видя показанията на термометъра. Докато правеше всичко това, не спираше да бърбори. Казвала се Телма Бейкър. Твърдеше, че винаги е била убедена, че Сюзан накрая ще се оправи. Била медицинска сестра вече трийсет и пет години, първо в Сан Франциско, после тук, в Орегон, и рядко е правила грешки относно възможното възстановяване на пациентите. Работата й като медицинска сестра била за нея така естествена, че се чудела дали в нея не се е преродила първокласна сестра от някой предишен живот.

— Но, разбира се, мене не ме бива за нищо друго — засмя се сърдечно тя. — Със сигурност не струвам кой знае колко като домакиня вкъщи!

Добави, че не я бивало особено и в оправянето с парите — да харчи в рамките на банковата си сметка всеки месец й коствало огромни усилия. Нямала успех и в брачния живот. Двама съпрузи, два развода, никакви деца. Освен това не готвела особено добре. Не обичала шиенето, мразела го.

— Но съм ужасно добра сестра и се гордея с това — наблегна няколко пъти с очарователната си усмивка, в която участваха кафявите й очи заедно с устата — усмивката наистина показваше какво удовлетворение намира в работата си.

Тя се хареса на Сюзан. Обикновено дърдорковците не й допадаха. Но приказките на госпожа Бейкър бяха забавни, често нелишени от ирония към самата нея, и действаха по странно успокояващ начин.

— Гладна ли сте? — попита сестрата.

— Умирам от глад. — Наистина се бе събудила гладна като вълк.

— От днес започвате да приемате твърда храна — съобщи й госпожа Бейкър. — В режим на лека диета, разбира се.

Още преди сестрата да свърши, в стаята се появи млад рус санитар, който донесе закуската й — черешово желе, ненамазана филия препечен хляб с лъжица конфитюр и малко рядък грис. Сюзан никога не бе виждала по-привлекателно блюдо. Но беше разочарована от количеството и го каза.

— Наистина не изглежда много — съгласи се госпожа Бейкър, — но, повярвайте ми, мила, ще се чувствате преяла още преди да изядете и половината. Не забравяйте, че не сте поемали твърда храна от три седмици. Стомахът ви се е свил. Ще трябва да мине още време, преди да възвърнете нормалния си апетит.

Сестрата излезе, за да се погрижи и за други пациенти, а скоро след това Сюзан установи, че бе имала право. Макар че върху подноса нямаше много храна и макар че дори и скромната порция бе за нея божествена на вкус, тя не смогна да я изяде цялата.

Докато се хранеше, си мислеше за доктор Витески. Все още чувстваше, че не би трябвало да я оставя сама, без никаква грижа. Въпреки сърдечното отношение на госпожа Бейкър болницата все още й изглеждаше студена и отблъскваща.

Когато не можеше да поеме повече храна, обърса уста с книжната салфетка, запрати настрани масичката върху колелцата й и изведнъж изпита чувството, че я наблюдават. Вдигна глава.

Беше застанал на отворената врата — висок, елегантен мъж на около трийсет и осем години. Носеше тъмни обувки, тъмни панталони, бяла престилка, бяла риза и зелена вратовръзка, а в лявата си ръка държеше бележник. Лицето му беше интересно и чувствително; правилните му черти изглеждаха като изваяни от талантлив скулптор. Сините му очи блестяха като излъскани скъпоценни камъни и контрастираха интересно с голямата му и пищна черна коса, която бе сресана назад.

— Госпожице Торнтън — започна той, — радвам се да ви видя седнала, будна и в съзнание. — Приближи се към леглото. Усмивката му беше по-мила дори от усмивката на Телма Бейкър. — Аз съм вашият лекуващ лекар. Доктор Макгий. Доктор Джефри Макгий.

Протегна ръка към нея и тя я стисна. Ръката му беше суха, твърда и силна, но допирът й бе лек и приятен.

— Мислех, че доктор Витески е лекуващият ми лекар.

— Той е главният лекар, но грижата за вас е поверена на мене. — В гласа му се чувстваше мъжествена увереност, но все пак бе приятно мек и успокояващ. — Аз ви приех, когато постъпихте в отделението за спешни случаи.

— Но вчера доктор Витески…

— Вчера имах почивен ден. Не се занимавам с частната си практика два пъти седмично, но отсъствам един ден от болницата — само един ден, — така че вие сте избрали него, разбира се. След като лежахте като камък двайсет и два дена, след като ме бяхте разтревожили толкова много, трябваше да излезете от комата, когато ме няма. — Той поклати глава, като се правеше едновременно на учуден и засегнат. — Дори никой не ми бе казал до тази сутрин. — Намръщи й се на шега. — Вижте, госпожице Торнтън, ако моите пациенти участват в някакви медицински чудеса, настоявам да присъствам, когато се случват, така че те да се припишат на мене, а аз да се радвам на славата. Ясно ли е?

Сюзан се усмихна изненадана от шеговития му тон:

— Да, доктор Макгий. Ясно ми е.

— Добре. Много добре. Радвам се, че се разбрахме за това. — Той се усмихна. — Как се чувствате тази сутрин?

— По-добре.

— Готова ли сте да прекарате вечерта в танци и в обиколка на баровете?

— Може би утре.

— Значи се разбрахме. — Погледна към подноса от закуската й. — Виждам, че имате апетит.

— Опитах се да изям всичко, но не можах.

— Точно така казва и Орсън Уелс.

Тя се засмя.

— Добре сте се справили — кимна той към подноса й. Трябва да започнете да се храните с малки количества и по-често, това е нормално. Не се тревожете особено за възстановяването на силите си. Преди да усетите, ще започнете да дебелеете и ще тръгнете уверено по пътя на възстановяването. Боля ли ви глава тази сутрин? Виеше ли ви се свят?

— Не.

— Нека проверя пулса ви. — Посегна към китката й.

— Госпожа Бейкър ми го премери преди закуска.

— Знам. Това е само извинение да се докосна до ръката ви.

Сюзан отново се засмя:

— Вие се различавате от повечето лекари.

— Значи вие мислите, че лекарят трябва да бъде делови, сериозен и без чувство за хумор, така ли?

— Не непременно.

— Препоръчвате ли ми да се опитам да приличам повече на доктор Витески?

— Определено не.

— Той ее пре-красен ле-кар. — Макгий направи великолепна имитация на акцента на Витески.

— Сигурна съм, че е така. Но допускам, че вие сте дори по-добър.

— Благодаря. Комплиментът е забелязан и ще ви донесе малко намаление в окончателната сметка, която ще ви представя.

Все още само държеше ръката й. Накрая погледна часовника си и й премери пулва.

— Ще оживея ли? — попита го тя.

— Това е съвсем сигурно. Оправяте се бързо. — Той все така държеше ръката й и продължи: — Сега сериозно, мисля, че не е лошо лекарят и пациентът да си разменят някои смешки. Според мене това помага на пациента да запази положителното си отношение към лечението, а това ускорява оздравяването му. Но някои хора не искат лекарят им да бъде весел. Имат нужда от човек, който да се държи като че носи целия свят на плещите си; така се чувстват по-спокойни. Така че, ако шегите ми ви тревожат, мога да ги понамаля или да ги спра изцяло. Важното е да се чувствате добре и да разчитате на грижите, които се полагат за вас.

— Продължавайте и се шегувайте колкото ви се иска усмихна се Сюзан. — Настроението ми и без това има нужда от повдигане.

— Няма защо да сте мрачна. Най-лошото е зад гърба ви.

Той леко стисна ръката й, преди накрая да я пусне.

За свое учудване Сюзан малко се разочарова, че я е пуснал така бързо.

— Доктор Витески мисли, че има някои празноти в паметта ви — каза той.

— По-малко, отколкото вчера — намръщи се тя. — Предполагам, че всичко ще се върне рано или късно. Но празните места са все още доста.

— Искам да си поговорим за това. Но първо трябва да направя обиколката си. Ще се върна след няколко часа и ще ви помогна да освежите паметта си — ако нямате нищо против.

— Напротив.

— Почивайте си.

— Какво друго мога да правя?

— Засега няма да играете тенис.

— Жалко! Бях си определила среща с госпожа Бейкър!

— Ще трябва просто да я отмените.

— Добре, доктор Макгий.

Тя с усмивка се загледа след него. Движенията му бяха самоуверени и наситени с природна грациозност.

Вече й бе оказал положително въздействие. Бе започнала да я обзема страхова невроза, но сега й стана ясно, че притеснението й е било изцяло субективно, просто резултат от слабост и объркване; за него нямаше логическо обяснение. Вече не намираше странното поведение на доктор Витески за странно, а и самата болница не й се струваше опасна.

След половин час, когато госпожа Бейкър отново намина при нея, Сюзан я помоли за огледало и после съжали за това. Видя в него отражението на бледо и изпито лице. Сиво-зелените й очи бяха налети с кръв и заобиколени от тъмна, подпухнала кожа. За да улесни лечението и превръзката на разрязаното й чело, някой санитар в отделението за спешна помощ бе подрязал дългата й руса коса; беше я накълцал, без да се замисли за вида й. В резултат бе останало рошаво вълмо. Освен това след двайсет и два дена без грижи косата й бе мазна и сплъстена.

— Боже мой, изглеждам ужасно! — възкликна тя.

— Разбира се, че не — възрази сестрата. — Само малко отпаднала. Няма никакви трайни увреждания. Веднага щом възстановите теглото, което сте загубили, бузите ви ще се налеят, а торбичките под очите ви ще изчезнат.

— Трябва да измия косата си.

— Няма да можете да отидете до банята и да застанете пред умивалника. Ще усещате краката си като гумени. Освен това не можете да миете главата си, докато не са свалили бинтовете, а това ще стане най-рано утре.

— Не. Днес. Веднага. Косата ми е мазна и главата ме сърби. Кара ме да се чувствам нещастна, а това не помага за възстановяването ми.

— Няма да спорим, мила. Вашето няма да стане, така че не се впускайте в спор. Най-многото, което мога да направя, е да ви осигуря сухо измиване.

— Сухо измиване? Какво е това?

— В косата се слага пудра, оставя се да попие малко от мазнината и после се изчетква. Това ви правехме два пъти седмично, докато бяхте в кома.

Сюзан прокара ръка през увисналата си коса:

— Това ще помогне ли?

— Малко.

— Добре, да го направим. — Госпожа Бейкър донесе кутия, с пудра и четка.

— А вещите, които имах в колата си? — попита Сюзан. Останало ли е нещо от тях след злополуката?

— Разбира се. Всичко е тук, в килера.

— Бихте ли ми донесли кутията с грима?

— Той наистина е привлекателен, нали? — засмя се сестрата. — А е и мил. — Намигна и добави: — А не е и женен.

Сюзан се изчерви:

— Не знам какво имате предвид.

Госпожа Бейкър тихо се засмя и погали ръката й:

— Не се притеснявайте, малката ми. Досега не съм виждала пациентка на доктор Макгий, която да не се е опитвала да изглежда по най-добрия начин. Девойките се вълнуват, когато той се приближи. Младите дами като вас добиват оня безпогрешен блясък в очите си. Дори белокоси баби, полуокуцели от артрит, двайсет години по-възрастни от мен, четиридесет години по-възрастни от доктора — всички се докарват, за да изглеждат по-добре пред него, а като изглеждат по-добре, започват и да се чувстват по-добре като че всичко има и лечебен ефект.

 

 

Доктор Макгий се върна малко преди обед, като буташе пред себе си малка количка от бюфета, върху която бяха поставени два подноса.

— Реших, че ще е по-добре да обядваме заедно, докато разискваме здравните ви проблеми.

— Лекарят да обядва с пациента си? — учуди се тя.

— Тук ние не се придържаме толкова към протокола като във вашите градски болници.

— Кой плаща за обеда?

— Вие, разбира се. Не сме чак толкова далеч от всичко.

Младата жена се засмя:

— Какво има за обяд?

— За мене има сандвич с пиле и маруля и ябълков пай. За вас — ненамазана препечена филия, грис и…

— Това вече взе да се повтаря.

— А, но този път име нещо по-екзотично от черешовото желе — закачливо каза той. — Лимоново желе.

— Просто ще ми се спука сърцето.

— И купичка компот от праскови. Ястие за истински чревоугодник.

Той си издърпа един стол, после спусна максимално леглото й, за да могат да си приказват докато се хранят.

Докато поставяше подноса й на масичката до леглото и вдигаше пластмасовия му капак, той й намигна:

— Изглеждате хубава и свежа.

— Изглеждам като самата смърт, леко затоплена.

— Нищо подобно.

— Да, така е.

— Този грис изглежда като позатоплена смърт, но вие изглеждате хубава и свежа. Не забравяйте — аз съм докторът, вие сте пациентката, а пациентите не бива никога, никога да бъдат на различно мнение от лекарите си. Не сте ли запозната с болничния етикет? Щом казвам, че изглеждате хубава и свежа, значи е точно така, за Бога.

— Ясно. — Сюзан се усмихна и реши да не се противи повече. — Как съм могла да бъда такава анархистка?

— Изглеждате хубава и свежа, Сюзан.

— Колко мило, че го казвате, доктор Макгий.

— Сега е вече по-добре.

Тя си бе „измила“ косата с пудра, бе си сложила и малко грим и червило. Благодарение на капките, които също бе открила, очите и не бяха вече кръвясали, макар че бялото им още беше с жълт болезнен оттенък. Бе сменила и болничната си нощница със собствената си синя копринена пижама. Знаеше, че не изглежда в най-добрата си форма, но поне малко по-добре, а това „малко по-добре“ я караше да се чувства много по-спокойна, точно както госпожа Бейкър бе предсказала.

Докато обядваха, говориха за празнотата в паметта на Сюзан и се опитваха за запълнят дупките, които едва вчера бяха толкова многобройни и огромни, а днес бяха намалели и бяха станали далеч по-незначителни. Със събуждането си тази сутрин тя откри, че може да си спомни повечето неща без усилие.

Беше родена и израснала в южните крайни квартали на Филаделфия, в приятна двуетажна бяла къща, на оградена от брястове улица с други подобни къщи. Зелени морави. Покрити входове. Квартално увеселение на всеки четвърти юли. Коледари по Коледа. Приятни и мили съседи.

— Сигурно сте имали идеално детство — вметна Макгий.

Сюзан преглътна малко лимоново желе и отвърна:

— Имаше чудесни предпоставки за идеално детство, но за щастие не излезе така. Бях много самотно дете.

— Когато постъпихте тук — намеси се той, — опитахме да се свържем със семейството ви, но не открихме никого.

Тя му разказа за родителите си, защото искаше да е сигурна, че в спомените й за тях няма празни пространства, и отчасти, защото Макгий беше приятен събеседник, и тъй като изпитваше остра нужда да говори след двайсет и два дена, прекарани в мълчание и мрак. Майка й, Реджайна, бе загинала при пътно произшествие, когато Сюзан бе едва на седем години. Шофьорът на камион за доставка на бира беше получил инфаркт на волана, колата му бе преминала на червен светофар, а шевролетът на Реджайна се бе оказал в средата на кръстовището. Сюзан не си спомняше кой знае какво от майка си, но тази празнина нямаше нищо общо с нейния нещастен случай и амнезията след това. В края на краищата бе познавала майка си само седем години, а от момента, когато камионът беше сплескал шевролета, бяха минали двайсет и пет. Жалко наистина, но Реджайна бе избледняла неизбежно от съзнанието й, както избледнява образът от стара снимка, оставена прекалено дълго на слънце. Ясно си спомняше обаче баща си. Франк Торнтън бе висок, малко пълен човек, собственик на що-годе печеливш магазин за мъжко облекло, когото Сюзан бе обичала искрено. Винаги бе усещала, че и той я обича, макар никога да не бе й го казвал. Беше тих, внимателен и доста стеснителен човек, който се чувстваше най-доволен, когато бе сам в кабинета си с хубава книга и с лулата си. Навярно би бил по-общителен, ако вместо дъщеря имаше син. Винаги бе общувал по-свободно с мъже, отколкото с жени и задачата да отгледа момичето си явно го бе поставила в неловко положение. Бе умрял от рак десет години след смъртта на съпругата си, през лятото, когато Сюзан бе завършила гимназия. Беше станало така, че тя бе навлязла в света на възрастните по-самотна от всякога преди това.

Доктор Макгий дояде сандвича си с пиле и маруля, изтри уста с книжна салфетка и попита:

— Не сте ли имали лели, чичовци?

— Една леля и един чичо. Но и двамата бяха непознати хора за мен. Бабите и дядовците ми бяха измрели. Но знаете ли — да прекараш така самотно детството си не е изцяло лошо. Научих се да разчитам изключително на себе си и това се оказа от полза по-нататък в живота ми.

Докато докторът ядеше ябълковия си пай, а Сюзан опитваше компота си от праскови, говореха за университетските й години. Бе завършила в колежа Брайърстед в Пенсилвания, а после бе продължила учението си в Калифорния и бе защитила магистърската и докторската си дисертация в Лосанжелеския университет. Спомняше си тези години съвсем ясно, макар че всъщност би предпочела да е забравила някои от събитията през втората година в Брайърстед.

— Нещо не е наред ли? — забеляза изражението й Макгий и върна хапката с ябълков пай, която поднасяше с вилицата към устата си.

— А? — примигна тя.

— Изражението ви… — Той се намръщи. — За миг добихте вид като че ли сте видели призрак.

— Да. В известен смисъл. — Изведнъж не беше вече гладна. Остави лъжицата и отстрани подвижната масичка.

— Искате ли да говорите за това?

— Беше само неприятен спомен — обясни тя. — Нещо, за което се моля на Бога да можех да забравя.

Макгий махна подноса си, без да е довършил пая:

— Разкажете ми.

— О, това е нещо, с което не бих искала да ви товаря.

— Натоварете ме.

— Мрачна история е.

— Щом ви тревожи, разкажете ми за нея. Аз обичам от време на време да чуя по някоя интересна мрачна история.

Тя не се усмихна. Дори Макгий не можеше да придаде очарование на Гръмотевичния дом.

— Ами…, когато бях втори курс в Брайърстед, се срещах с един младеж на име Джери Стийн. Беше много приятен. Харесвах го. Дори много. Всъщност бяхме започнали да разискваме дали да се оженим, след като се дипломираме. После го убиха.

— Съжалявам — поклати глава Макгий. — Как стана това?

— Той смяташе да даде клетва пред едно братство.

— О, Боже! — с разбиране възкликна докторът.

— Изпитанията, на които бе подложен… стигнаха прекалено далеч.

— Това е такъв отвратителен и глупав начин да се умре.

— Джери имаше много заложби — тихо добави тя. — Беше умен, чувствителен, умееше да се труди…

— Веднъж, когато бях дежурен в спешното отделение, докараха едно момче, което бе жестоко обгоряло в някакъв колежански ритуал за встъпване в братство. Казаха ни, че било изпитание чрез огън, нещо за доказване на мъжествеността, глупав детински ритуал, който не могли да овладеят. Тялото му имаше над осемдесет процента изгаряне. Умря след два дена.

— Джери Стийн не загина от огън — каза Сюзан, — а от омраза.

Потръпна от спомена.

— Омраза ли? — попита Макгий. — Какво искате да кажете?

Тя помълча за миг, припомняйки случилото се отпреди тринайсет години. Макар че болничната стая бе приятно затоплена, почувства студ, пронизващ студ като в Гръмотевичния дом.

Докторът търпеливо я изчака леко приведен напред.

Накрая тя тръсна глава и отсече:

— Не ми се иска да се впускам в подробности. Много е потискащо.

— Още преди да навършите двайсет и една години в живота ви е имало необичайно голям брой смъртни случаи.

— Да. Понякога ми се е струвало, че върху мене лежи някакво проклятие. Всички, на които бях държала, си отидоха.

— Майка ви, баща ви, после годеникът ви.

— Е, той не ми беше чак годеник. Не съвсем.

— Бил е нещо съвсем близо до годеник.

— Само не бяхме си разменили пръстени — съгласи се Сюзан.

— Добре. Може би все пак трябва да ми разкажете за смъртта му, за да се освободите от натрапчивата мисъл.

— Не — повтори тя.

— Не се отдръпвайте така бързо. Искам да кажа, че ако мисълта за това ви преследва и след тринайсет години…

— Вижте — прекъсна го тя, — колкото и да говоря за това, мисълта никога няма да престане да ме преследва. Просто беше прекалено ужасно, за да се забрави. Освен това вие споменахте, че положителните емоции ускоряват оздравяването. Спомняте ли си?

— Спомням си — усмихна се той.

— Значи не би трябвало да говоря за неща, които ме потискат.

Той я гледа дълго, без да каже нищо. Очите му бяха невероятно сини и така изразителни, че тя и за миг не се усъмни в неподправената му загриженост за скорошното й оздравяване.

— Добре — въздъхна той накрая. — Да се върнем към онова, което сега е най-важно — амнезията ви. Изглежда, че си спомнихте почти всичко. Кои празнини не са запълнени още?

Преди да му отговори, тя посегна към бутоните за регулиране на леглото и повдигна още малко горната му половина, за да седне по-изправена. Усещаше тъпа болка в гърба си, но не от нараняване, а от лежането в неподвижна поза вече повече от три седмици. Когато й стана по-удобно, остави таблото с бутоните:

— Все още не мога да си припомня злополуката. Спомням си, че карах по двупосочен път с много завои. Бях на около пет километра от отбивката за хотел „Вютоп“. Очаквах с нетърпение да се прибера там и да вечерям. И тогава… е, тогава като че ли някой е изгасил осветлението.

— Няма да е нещо необикновено, ако никога не възстановите спомена си за самата злополука — увери я Макгий. — В такива случаи, дори когато пациентът си спомни всички останали подробности от живота си, той рядко може да възстанови катастрофата или самия удар, който е причинил амнезията. Тези неща най-често остават неизяснени.

— И аз го подозирах — съгласи се тя. — И не това ме тревожи истински. Обезпокоена съм обаче от друго, което не мога да си спомня, и именно то ме притеснява. Работата ми. По дяволите, не мога да възстановя дори и най-дребното нещо, свързано с нея. Знам, разбира се, че съм физик. Спомням си как получих научните си степени в Лосанжелеския университет, а и всичките ми сложни и специализирани познания са още в главата ми. Бих могла да продължа работата си още днес, без да ми е необходим опреснителен курс. Но къде съм работила? И с какво съм се занимавала точно? Кой е бил шефът ми? И кои са сътрудниците ми? Имала ли съм кабинет? Лаборатория? Би трябвало да съм работила в лаборатория, не мислите ли? Но не мога да си спомня как изглежда тя, какви са уредите в нея, нито къде се намира, за Бога!

— Работите в корпорацията „Майлстоун“, а тя се намира в Нюпорт, Калифорния — поясни Макгий.

— Така ми каза и доктор Витески. Но името просто не означава нищо за мен.

— Всичко останало се е върнало в паметта ви. И това ще се възстанови. Просто трябва да мине поне малко време.

— Не — възрази му. — Това е някак различно. Останалите празноти тънеха в подсъзнанието ми… като във вълма от гъста мъгла. Дори когато не можех да си припомня нещо, все пак успявах да усетя, че в мъглявината има някакви спомени. Накрая мъглата изчезна и всичко се изясни. Но когато се опитвам да си спомня каква е била работата ми, вече няма нищо. Мъглата се замества от тъмнина… голяма тъмнина… чернота, като напълно черна и празна дупка, която се спуска все по-надолу и по-надолу… безкрайно. Във всичко това има нещо… нещо, което ме плаши.

Макгий се премести до края на стола си. Веждите му бяха сключени:

— Имахте служебен пропуск от „Майлстоун“ в портмонето си, когато ви донесоха в спешното отделение. Може би той ще освежи паметта ви.

— Може би — със съмнение в гласа си промълви тя. Наистина бих искала да го видя.

Портмонето й се намираше в най-долното чекмедже на нощното шкафче. Той й го подаде.

Тя отвори портмонето и намери пропуска. Беше ламиниран и имаше малка нейна снимка. В горния край на удостоверението на бял фон със сини букви беше написано: КОРПОРАЦИЯ МАЙЛСТОУН. Под този титул бе отпечатано името й с получерни букви, а още по-долу следваше физическото й описание — възраст, височина, тегло, цвят на косата и на очите. Отдолу с червени цифри бе отпечатан служебният й идентификационен номер. Само това.

Доктор Макгий стоеше до леглото и я наблюдаваше, докато тя разглеждаше пропуска:

— Това помага ли?

— Не — заяви тя.

— Ни най-малко?

— Не мога да си спомня да съм го виждала преди. Въртеше пропуска в ръце и се мъчеше да го свърже с нещо, опитваше се с всички сили да отприщи този поток от спомени. Не би могла да бъде по-учудена от пропуска си, дори и да беше доказателство за съществуване на чужда цивилизация, което току-що е било донесено от Марс; не би изглеждало по-извънземно.

— Толкова е странно — замисли се тя. — Опитвах се да си спомня последния ден, когато бях на работа — деня преди да започна ваканцията си. Части от него възстанових съвършено ясно. Спомням си как станах сутринта, как си приготвих закуска и прегледах вестника. Всичко това е съвсем отчетливо в паметта ми, като спомена за обеда, който току-що изядох. Спомням си как отидох в гаража оная сутрин, как влязох в колата и запалих двигателя… — Остави гласа ей да затихне, докато се взираше в пропуска. Опипваше малкия четириъгълник като ясновидка, която търси следи от нечия психика върху пластмасовата повърхност. — Спомням си как същата сутрин изтеглих колата си на заден ход по алеята… следващото нещо, което се сещам, е… как се прибрах вкъщи в края на деня. А между двете събития има единствено чернота, празнота. И точно така е с всичките ми спомени за работата, не само от този ден, а от всеки ден. Колкото и да се опитвам да ги излъжа, те непрекъснато ми се изплъзват. Няма ги там сред мъглата. Тези спомени просто вече не съществуват.

Без да се отделя от леглото й, Макгий й заговори с тих и окуражителен тон:

— Разбира се, че съществуват, Сюзан. Напрегнете малко подсъзнанието си. Представете си отново как седите зад кормилото на колата си онази сутрин.

— Мислила съм за това.

— Помислете пак.

Тя затвори очи.

— Било е ден, навярно типичен за август в Южна Калифорния — започна той, като й помагаше да върне сцената в съзнанието си. — Горещ и син, може би с лека мъгла.

— Горещ и син — съгласи се тя, — но без мъгла. В небето дори нямаше никакви облаци.

— Влизате в колата и я изтегляте на заден ход по алеята. Сега помислете за маршрута ви по пътя към „Майлстоун“.

Тя мълча почти цяла минута, преди да каже:

— Няма смисъл. Не си спомням.

— Как се казваха улиците, по които минахте? — настоя той.

— Не знам.

— Разбира се, че знаете. Кажете ми името поне на една улица. Поне на една, за да започне да се размотава кълбото.

Тя се напрегна да стигне поне до нещичко в празнотата — лице, стая, глас каквото и да е, — но без успех.

— Съжалявам — въздъхна. — Не ми идва наум името дори и на една улица.

— Казахте ми, че си спомняте как сте изтеглили колата по алеята онази сутрин. Добре. Щом си спомняте това, положително помните и накъде сте тръгнали след това. Наляво ли завихте или надясно?

Все още със затворени очи Сюзан се замисли така напрегнато, че я заболя главата. Накрая отвори очи, погледна към Макгий и сви рамене:

— Просто не знам.

— Филип Гомез — неочаквано изрече докторът.

— Какво?

— Филип Гомез.

— Кой е той? Трябва ли да го познавам?

— Името нищо ли не ви говори?

— Не.

— Той е шефът ви.

— Сериозно? — Тя се опита да си представи Филип Гомез. Не успя да сглоби никакъв образ. В съзнанието й не се породи нищо, свързано с този човек. — Шефът ми? Филип Гомез? Сигурен ли сте?

Той пъхна ръце в джобовете на престилката си.

— След като постъпихте в болницата, се опитахме да открием семейството ви. Открихме, разбира се, че нямате семейство, никакви близки роднини. Така че се свързахме с работодателя ви. Аз лично говорих с Филип Гомез. Според него вие работите в „Майлстоун“ вече повече от четири години. Той бе изключително разтревожен за вас. Всъщност от злополуката насам ни се е обаждал четири-пет пъти и ни е разпитвал за вас.

— Може ли да му се обадим сега? — попита Сюзан. — Щом чуя гласа му може би нещо ще щракне в съзнанието ми. Може би ще успея да си спомня.

— Ами нямам домашния му телефон — разпери ръце Макгий — и не можем да му се обадим в кабинета до утре.

— Защо не?

— Днес е неделя.

— Оо! — Дори не знаеше кой ден от седмицата беше и самото усещане за това я накара да се почувства дезориентирана.

— Утре непременно ще му позвъня — обеща й Макгий.

— Ами ако говоря с него и все още не мога да си спомня нищо за работата си?

— Ще си спомните.

— Не, моля ви, бъдете откровен с мене. Може ли? Съществува възможност никога да не си спомня нищо за работата си, нали?

— Много малко вероятно е.

— Но е възможно?

— Е… всичко е възможно.

Тя се отпусна на възглавницата си; изведнъж се почувства изтощена, потисната и разтревожена.

— Вижте — започна той, — дори и ако не си спомните нищо за „Майлстоун“, това не значи, че не можете да се върнете на работа там. В края на краищата не сте забравили познанията си по физика, все още сте компетентен учен. Образованието и специализацията ви не са изгубени. Но ако страдахте от обща амнезия, което е най-лошият случай, щяхте да сте забравили почти всичко, което някога сте усвоили — включително и умението да четете и да пишете. Но вие нямате обща амнезия и това е нещо, за което трябва да сме благодарни. Както и да е, след време ще си спомните всичко. Сигурен съм.

Сюзан се надяваше той да не греши. Нейният внимателно организиран и подреден живот бе временно объркан и това предизвикваше у нея огромно безпокойство. Ако този безпорядък се превърнеше в постоянна особеност на живота й, за нея би било почти невъзможно да продължи. Винаги е могла да ръководи живота си, за нея това бе необходимост.

Макгий извади ръце от джобовете и погледна часовника си:

— Трябва да ставам. Ще намина отново за малко, преди да си тръгна за къщи. А вие се отпуснете, хапнете още малко от обеда си, ако можете, и не се тревожете. Ще си спомните всичко за „Майлстоун“, когато му дойде времето.

Докато го слушаше, Сюзан изведнъж усети — без да разбере защо или как, — че би й било no-добре, ако никога не си спомнеше нищо за „Майлстоун“. Бе обзета от арктически студен, твърд като желязо страх, за който не можеше да намери обяснение.

Спа два часа. Този път не я споходиха сънища — ако ги бе имало, не си ги спомняше.

Леко я тресеше, когато се събуди. Косата й се бе сплъстила — среса я, като се мръщеше, докато прокарваше гребена през възлите.

Тъкмо връщаше гребена в нощното шкафче, когато в стаята влезе госпожа Бейкър, като буташе инвалиден стол пред себе си.

— Време е да направите една обиколка, мила.

— Къде ще ходим?

— О, ще проучим коридорите и страничните проходи из екзотичния втори етаж на мистериозната, романтична и весела общинска болница в Уилоуок. Ще бъде пътешествието на живота ви. Голямо забавление. Освен това лекарите искат да започнете да се упражнявате.

— Няма да е кой знае какво упражнение, след като ще се возя в инвалидния стол.

— Няма да повярвате. Просто като седите и се придържате, като зяпате по останалите пациенти, ще капнете от умора. Вие все пак не сте в спортната форма на олимпийските състезатели и футболните звезди.

— Сигурна съм обаче, че мога да ходя — настоя Сюзан. Може би ще ми трябва малко помощ — ако се опра на ръката ви в началото, после със сигурност…

— Утре може да опитате да направите няколко крачки — обеща й госпожа Бейкър, докато смъкваше страничната преграда на леглото. — Щом днес ще се возите, аз ще поема ролята на шофьора.

— Мразя да бъда инвалид — намръщи се младата жена.

— Боже мой, вие не сте инвалид. Просто имате някои временни затруднения.

— Мразя и това.

Сестрата нагласи стола до леглото:

— Искам първо да седнете на ръба на леглото и да залюлеете крака напред-назад за минута-две.

— Защо?

— За да се отпуснат мускулите.

Като се изправи без поддръжката на леглото зад себе си, Сюзан се почувства замаяна и слаба. Впи пръсти в края на матрака, защото й се стори, че ще се прекатури на пода.

— Как се чувствате? — попита госпожа Бейкър.

— Отлично — излъга и се принуди да се усмихне.

— Поместете си краката, мила.

Раздвижи краката си нагоре-надолу. Чувстваше ги като оловни.

Накрая сестрата я спря:

— Добре. Стига толкова. Сюзан с изумление откри, че се е изпотила. Освен това и трепереше.

Въпреки това заяви:

— Знам, че мога да ходя.

— Утре — повтори госпожа Бейкър.

— Чувствам се отлично, наистина.

Телма Бейкър отиде до гардероба и взе халата, който подхождаше на синята пижама на Сюзан. Докато тя го обличаше, сестрата откри пантофи в един от куфарите й и ги обу на висящите крака на Сюзан.

— Добре, сладка моя. А сега се плъзнете спокойно по леглото, облегнете се на мене, а аз ще ви помогна да се настаните на стола.

Смяташе да не се подчини на сестрата, докато се спускаше от леглото; мислеше да се изправи сама и да докаже, че не е инвалид. Когато ходилата й се опряха в пода обаче, тя веднага осъзна, че краката й няма да я удържат, ако се опита да ги натовари с цялата си тежест; преди миг й се бяха сторили оловни, сега изглеждаха натъпкани с кълчища. Вместо да се подложи на унижението да се свлече долу, тя се хвана за госпожа Бейкър и й позволи да я настани в инвалидния стол, почти като бебе, което наместват в количката му:

— Все още ли мислите, че можете да започнете състезание по бягане на дълги разстояния? — намигна й госпожа Бейкър.

Сюзан бе едновременно учудена и притеснена от своята упоритост. Изчерви се и с усмивка заяви:

— Утре. Толкова много ще ходя утре, че в пантофите ми ще се появят големи дупки. Ще видите.

— Е, детето ми, не знам доколко сте разумна, но сте голям куражлия, а аз винаги съм уважавала смелостта.

Тя мина зад инвалидния стол и го изтласка навън от стаята. В началото возенето накара стомахът на Сюзан да заподскача и да се свие, но след няколко секунди тя се овладя.

Болницата беше Т-образна и стаята на Сюзан се намираше в десния горен край на буквата. Сестрата я откара до площадката, където си даваха среща повечето коридори, и я поведе към най-дългото крило — към долния край на Т-то.

Самото измъкване от леглото и излизането от стаята накараха Сюзан да се чувства по-добре и освежена. Коридорите бяха застлани с тъмнозелени винилни плочки за под, а стените до един метър бяха боядисани в подходяща отсянка, след това продължаваха в бледожълто, което обхващаше и високия, с акустична изолация таван. Ефектът от всичко това — от тъмните цветове, които преминаваха в светли — караше човек да вдига очи нагоре, а и помещението изглеждаше по-високо и по-просторно. Коридорите бяха безупречно чисти като стаята, в която бе настанена. Тя си спомни голямата филаделфийска болница, в която ракът най-накрая бе повалил баща й — онази сграда бе старинна и мрачна, нуждаеше се от пребоядисване, первазите на прозорците бяха прашни, а между дъските имаше отдавна наслоена мръсотия. Изглежда трябваше да е благодарна, че се е озовала в уилоуокската болница.

Лекарите, сестрите и санитарите също се различаваха от служителите в болницата, където баща й бе умрял. Тук всички й се усмихваха. А и загрижеността им за пациентите изглеждаше съвсем неподправена. Докато минаваше със стола, си по коридорите много от лекарите и сестрите се спираха, за да я заговорят, да изразят радостта си, че я виждат будна, съсредоточена и явно на път да се оправи съвсем.

Госпожа Бейкър я избута до края на дългия централен коридор, после обърна и тръгна назад. Макар Сюзан да бе започнала да се уморява, настроението й бе сравнително добро. Днес се чувстваше по-добре от вчера, този следобед — по-добре от сутринта. Бъдещето й от ден на ден започваше да изглежда по-добро.

Не след миг настроението й се смени с ужасяващата рязкост на пушечен изстрел.

Докато минаваха между вратите на асансьора и стаята на сестрите — те бяха една срещу друга в средата на коридора, — един от асансьорите спря и от него излезе човек, който стъпи точно пред инвалидния стол. Беше пациент с пижама на сини и бели райета, тъмнокафяв халат и кафяви чехли. Госпожа Бейкър спря стола, за да може той да премине. Когато Сюзан видя кой е той, едва не изкрещя. Искаше да изкрещи, но не можа. Бе скована от страх, който стегна гърдите и запуши гърлото й.

Той се казваше Ърнест Харч. Беше с ъглесто телосложение, квадратно лице, изсечени черти и сиви очи с вид на нечисти парчета лед.

Когато свидетелства против него в съда, той се бе взрял в нея със смразяващия си поглед и не бе снел очите си дори за миг. Тя ясно бе разчела посланието в заплашителния му израз: „Много ще съжаляваш, че си свидетелствала.“

Но това бе станало преди тринайсет години. Междувременно бе взела предпазни мерки, за да е сигурна, че той няма да я намери, когато излезе от затвора. Вече отдавна бе престанала да се оглежда зад гърба си.

И ето го сега тук.

Погледна я както бе седнала безпомощно в инвалидния стол и от смразяващия му поглед пролича, че я е познал. Въпреки изминалите години, въпреки отслабването, което я бе променило през последните три седмици, той разбра коя е тя.

Само секунда-две бяха минали, откакто вратите на асансьора се бяха затворили, а вече й се струваше, че е стояла лице в лице с Харч поне петнайсет минути. Нормалният ход на времето се бе преобразил в пълзене на охлюв.

Харч й се усмихна. За всеки друг усмивката му би изглеждала невинна, дори приятелска. Но тя съзря омраза и заплаха в нея.

Ърнест Харч бе завеждащият изпитанията в братството, в което Джери Стийн бе искал да встъпи. Ърнест Харч бе убил Джери. Но не случайно. Умишлено. Хладнокръвно. В Гръмотевичния дом.

А сега, все така усмихнат, намигна на Сюзан.

Предизвиканата от страх парализа малко я поотпусна и тя някак намери сили да се изправи от стола и да стъпи на крака. Направи една стъпка, като се опитваше да се махне от Харч, да избяга, и чу удивения възглас на госпожа Бейкър. Направи втора крачка с чувството, че ходи под вода, и тогава краката й се подгънаха и тя започна да пада, но някой я подхвана тъкмо навреме.

Всичко около нея започна да се върти, да трепти и да притъмнява, но тя усети, че тъкмо Ърнест Харч й се е притекъл на помощ. Беше в ръцете му. Вдигна очи към лицето му, лице голямо като луна.

После известно време около нея имаше само мрак.