Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (15)

ГЛАВА 15

По-късно в четвъртък бърз порив на вятъра запълни пролуките в облаците и заличи напълно синьото септемврийско небе. Болничната стая отново притъмня по-рано.

Проехтяха грохот, тътен и ехото от далечна гръмотевица, а след тях заваля силен дъжд. Едри капки затропаха по прозореца в началото като пистолетни изстрели, а после като картечни откоси. Вятърът зашумя, изстена, зави като ранено диво животно и накрая зарева. След известно време бурята утихна, но само временно; започна ритмично редуване на ярост и спокойствие, на тропически порой и приятно ръмене. Мощните струи се заменяха от утешително почукване на лек есенен дъжд.

Гневът на бурята нарастваше и намаляваше, но денят ставаше все по-тъмен, без никакво просветване, а Сюзан очакваше нощта с едва сдържана възбуда…, а също и със страх.

Близо час гледа бушуващата буря, като се преструваше, че спи, с гръб към затворената врата. Не беше нужно да хитрува, тъй като никой не мина да я нагледа.

По-късно приседна в леглото, пусна телевизора и прекара пред него останалата част от следобеда. Не обръщаше особено внимание на програмите на екрана. Умът й бе зает с друго — мислеше за плановете и мечтите си да избяга.

Точно в пет часа сестра Сколари, чието дежурство бе почнало в четири, й донесе нова капсула метилфенидат и гарафа с прясна ледена вода. Сюзан се престори, че взема хапчето, но го скри в дланта си както първото сутринта.

Вечерта Макгий влезе с два подноса и обяви, че смята да вечерят заедно.

— Наистина няма свещи и шампанско — извини се той. Свинските котлети и ябълковият кейк с орехи обаче изглеждат много хубави.

— Това е страхотно — призна тя. — Пък и да си кажа откровено, никога не съм обичала свещите.

Подаде й още няколко списания и два нови криминални романа:

— Помислих си, че може да си изчела онова, което имаше.

Стоя при нея повече от два часа и говориха за много неща. Накрая усилията да се прави на невинна, напрежението от преструвките, че го обича, когато всъщност го мразеше, й дойдоха прекалено много. Откри, че е доста добра актриса, но видя също, че измамата й се отразява твърде зле. Чувстваше се изтощена и облекчена, когато накрая Макгий я целуна за лека нощ и си тръгна.

Беше облекчена, да, но и по някакъв любопитен начин съжаляваше, че той си тръгва. Преди да го види как излиза, не би повярвала, че би могла да съжалява за него, но когато той премина прага и изчезна в коридора, Сюзан изведнъж и неочаквано почувства празнота. Знаеше, че можеше никога да не го види отново — освен може би в съда; където би бил сред подсъдимите по делото за отвличането й и за особения тип мъчения, на които бе подложена. Въпреки убеждението й, че е измамник, тя все още намираше компанията му за приятна. Беше чаровен както винаги. Все така можеше да поддържа интересен разговор. Все още имаше чудесно чувство за хумор и весел, заразителен смях. И най-лошото, изглеждаше обзет от любов към нея. Беше положила всички усилия да прозре през него, да разграничи двуличния мръсник от светеца, какъвто изглеждаше, напрегнато се бе опитала да долови лъжите му сред пороя от любовни думи, но не бе успяла.

„Ако мислиш за своя интерес, забрави го — сърдито си заповяда тя. — Просто го изтрий от съзнанието си. Изцяло. Мисли си как да се измъкнеш оттук. Това е важното. Да се измъкнеш.“

Погледна стенния часовник.

Осем и три минути.

Отвън мракът за миг отстъпи пред една светкавица.

Дъждът все така валеше.

В девет часа Тина Сколари донесе успокоителното, което Макгий бе предписал. Тя отново изигра пантомимата, че го слага в уста, а после пое несъществуващото хапче с чашата вода, която сестрата й поднесе.

— Да спите сладко — пожела й Тина Сколари.

— Не се съмнявам, че ще е така.

Няколко минути след като сестрата излезе, Сюзан изгаси лампата край леглото си. Остана стенното осветление, от чиито фосфорни отблясъци стаята губеше цветовете си всичко изглеждаше или пепелявосиво, или призрачно бяло. Нощното осветление не можеше да прогони скупчилите се сенки, но вършеше работа за онова, което се канеше да прави.

Изчака още няколко минути в леглото, като се взираше в тъмния таван, по който от време на време проблясваше по някоя отразена от мокрия прозорец светлина. Искаше да е сигурна, че сестрата няма да се върне с някое забравено лекарство или за да я подсети, че на другия ден трябва да стане рано заради новите тестове.

Накрая стана и отиде до килера. Свали две възглавници и две одеяла от рафта и ги отнесе до леглото си. Подреди ги под завивката в очертание, което — надяваше се — би могло да мине за свита, спяща жена. Имитацията беше нескопосана, но не й се губеше повече време за това; никой нямаше да й даде награда за майсторлъка.

Върна се до килера. Пресегна се зад куфарите и напипа вързопа дрехи, които си бе приготвила през деня. Стенният часовник показваше девет и трийсет и четири, когато бе прибрала пижамата и се бе облякла с дънките, пуловера, чорапите и маратонките, когато взе портфейла си от нощното шкафче.

Пъхна и амулета в джоба на дънките си, макар че той не можеше да бъде доказателство пред никого освен пред нея самата.

Отиде до вратата и се ослуша с опряна до нея глава. Отвън не се чуваше нищо.

След миг на притеснено колебание тя избърса потните си длани в дънките и бутна вратата. Съвсем малко. Надникна в добре осветения коридор. Отвори вратата още малко. Показа главата си. Погледна наляво. Надясно. Никой не се виждаше.

В коридора беше тихо. Толкова тихо, че въпреки добре полирания под, безукорните жълти стени и почистените от прах флуоресцентни лампи сградата изглеждаше изоставена като че ли тук не бе стъпвал човешки крак от векове.

Сюзан излезе от стаята, като затвори тихо вратата зад гърба си. Остана за миг опряна в нея, без да смее да се отдели, готова при най-малкия признак от приближаваща се сестра да се обърне, да изтича до леглото си и да легне, като махне грубо оформената кукла.

Вляво от нея беше пресечката на коридорите, където страничните алеи се вливаха в дългия централен коридор. Ако станеше нещо неприятно, би трябвало да се очаква оттам, защото стаята на сестрите се намираше зад ъгъла, по-надолу от централния коридор.

Тишината обаче оставаше все същата и се смущаваше единствено от ниския далечен тътен на бурята.

Убедена, че по-нататъшното колебание е по-опасно от каквото и да решеше да направи сега, Сюзан внимателно тръгна вдясно, встрани от пресечката на коридорите, право към голямата противопожарна врата в края на късия коридор, където имаше червен надпис ИЗХОД. Придържаше се близо до стената и непрекъснато се озърташе назад, към средата на сградата.

Отчетливо чуваше скърцането от гумените си подметки върху добре полирания под. Звукът всъщност не беше силен, но действаше на нервите по същия неприятен начин като шума от стържене с нокти по черната дъска.

Достигна без произшествия металната противопожарна врата и я отвори. Намръщи се, когато дръжката изтрака от тежестта й, а големите панти на вратата тропнаха и заскърцаха. Тя бързо премина прага, излезе на площадката и затвори тежката врата зад себе си колкото можеше по-тихо, което все пак беше по-шумно от очакванията й.

Стъпалата бяха от гол бетон и тънеха в полумрак. Имаше само по една малка електрическа крушка на всяка площадка. Тук-таме между етажите по бетонните стени играеха сенки от прах и мръсотия.

Сюзан стоеше съвършено неподвижна и слушаше. Това стълбище бе дори по-тихо от коридора на втория етаж. Разбира се, тя бе вдигнала толкова шум с вратата, че ако на стълбите имаше пазач, сега той би стоял замръзнал и заслушан също като нея.

И все пак беше сигурна, че е сама. Навярно не бяха поставили охрана, тъй като не са очаквали тя да се опита да избяга, а и не знаеха, че се е досетила за номерата им. А персоналът на болницата — или каквото там бе това заведение — навярно използваха само общия и служебния асансьор, като оставяха стълбите само за извънредни случаи, когато няма ток.

Пристъпи до черното желязно перило и се надвеси над него; погледна нагоре и надолу. Над нея се виждаха още четири отсечки със стъпала и четири площадки. Дъното на стълбите се виждаше долу след още две отсечки стъпала и една площадка.

Спусна се до края на стълбата, където имаше две противопожарни врати — едната, от вътрешната страна на шахтата, явно водеше към коридора на първия етаж, а другата бе поставена на външната стена. Сюзан хвана лоста, с който се отваряше, и я открехна десетина сантиметра.

В бетонната шахта нахлу студен вятър и се завъртя около краката на Сюзан. Сякаш я душеше като голямо, разтревожено куче, което иска да реши дали да залюлее опашка, или да я захапе.

Пред вратата имаше малък облян от дъжда паркинг, осветен от две високи жълти улични лампи, които носеха двойките си глобуси като луминесцентни плодове. Местата за коли бяха твърде малко за обществен паркинг. Но ако мястото се използваше от персонала, къде бяха колите? След като сега нямаше час за свиждания, външни коли естествено не би трябвало да има, но в служебния паркинг, дори и нощем, колите биха били доста. Тук колите бяха четири понтиак, форд и още две, чиито марки тя не позна.

В паркинга нямаше никой, така че тя излезе навън и остави противопожарната врата да се затвори зад гърба й.

Дъждът сега едва валеше, явно бурята отново беше затихнала. От нощното небе се спускаше само рядка влажна мъглица.

Вятърът обаче пронизваше. Изправи рошавата руса коса на Сюзан, насълзи очите й и я накара да замижи. Когато духнеше по-силно, издаваше рев като зъл дух, а младата жена се принуждаваше да навежда глава и да прегърбва рамене. Беше и изненадващо студено — щипеше по лицето и проникваше през пуловера й. Тя съжаляваше, че няма яке. Помисли си, че е прекалено студено за септември в Орегон. Вятърът приличаше повече на късноноемврийски. Дори на декемврийски.

Дали я бяха излъгали за датата? Защо, за Бога, би трябвало да я лъжат и за това? Но, от друга страна — защо пък не? Беше толкова безсмислено, колкото и всичко останало.

Отдалечи се от аварийния изход и влезе под сянката на люлеещ се вечнозелен храст, където клекна за малко, за да реши накъде да поеме. Можеше да отиде към главния вход на болницата и да тръгне по пътя, който води право в Уилоуок. Или можеше да заобиколи и да влезе в града по-предпазливо, по заобиколен път, да не би случайно някой от болницата да я забележи.

Просветваха далечни светкавици, а гръмотевиците звучаха като дерайлирали в тъмнината влакове.

Откъдето и да минеше, щеше много да се намокри. Влажната мъгла вече бе започнала да прилепва косата й към черепа. Дъждът скоро щеше отново да се усили и щеше да я направи вир-вода.

Тогава й хрумна да направи нещо, което плашеше с безразсъдността си, и тя бързо се зае с него, преди да е имала време да размисли и да се откаже. Втурна се към най-близката кола в паркинга, към зеления понтиак.

Оставените коли бяха четири — имаше четири възможности някой да е оставил ключовете си на контакта, под седалката или някъде зад огледалцето. В градчета като Уилоуок, където почти всички се познават, хората не се тревожат толкова от крадците на коли колкото в големите градове или предградията им. Вярвай на съседа си — на някои благословени места хората все още се придържаха към тази максима. Четири коли, четири възможности. Щастието едва ли щеше да й се усмихне, но си струваше да ги огледа.

Достигна понтиака и опита вратата при мястото на шофьора. Не беше заключена.

Когато отвори вратата, осветлението в купето се запали. Стори й се ярко като лъч от морски фар; реши, че със сигурност се е издала и алармените уредби всеки миг ще зазвънят.

— По дяволите!

Вмъкна се зад кормилото и бързо затвори вратата, без да я е грижа за шума, искаше единствено да спре проклетата светлина.

— Глупачка — изруга се тя.

Разгледа паркинга през замъгленото, мокро предно стъкло. Не видя никого. Вдигна глава към светещите прозорци на четириетажната болница — и там никой не надничаше, никой не я гледаше.

Въздъхна с облекчение и пое дълбоко дъх. В колата вонеше на застоял тютюнев дим. Самата Сюзан не пушеше, обикновено се дразнеше, а понякога й прилошаваше от подобен мирис. Но този път той й действаше като приятен парфюм, защото поне не беше болничен мирис.

Все по-уверена, че ще успее да се измъкне, тя се наведе и пъхна едната си ръка под седалката, за да опипа пода за ключовете…

… и замръзна.

Ключовете бяха в контакта.

Проблясваха под жълтеникавата светлина на уличните лампи, която проникваше през прозорците.

Видът им стресна Сюзан. Загледа се в тях със смесица от въодушевление и съмнение; откри, че започва спор със самата себе си.

„Нещо не е наред.“

„Не, накрая малко да ми потръгне и на мен.“

„Прекалено лесно се получава.“

„Нали точно това се надявах да открия?“

„Но е прекалено лесно.“

„Някои кора си оставят ключовете в контакта в малките градове.“

„И то в първата кола, която ти е попаднала?“

„Каква разлика има дали е първата, четвъртата или стотната кола?“

„Разликата е, че става прекалено лесно.“

„Това е просто късмет. Отдавна ми е време и на мен да ми потръгне.“

„Прекалено лесно е.“

Яркото острие на една светкавица разцепи непрогледното небе и отекна гръм. Дъждът отначало заваля на отделни струи, после се превърна в ненадеен, ужасен потоп.

Сюзан слушаше как дъждът бие по покрива на колата, гледаше го как се стича, осветен от разкъсаната жълта светлина, по предното стъкло, наблюдаваше го как нарушава непрекъснато гладката повърхност на локвите по настилката. Нямаше никакво намерение да върви пеша чак до града, който беше поне на километър и половина или на повече, А ако решеше да тръгне по заобиколен път. Защо е нужно да се бори с бурята, когато има на свое разположение съвършено надеждна кола? Добре, получило се е може би прекалено лесно — е, хубаво, дори без „може би“; прекалено лесно и още как — но все пак не е забранено нещата да потръгват гладко и лесно от време на време. Да открие ключове при първия опит беше лесно, беше и благосклонна намеса на провидението — това е всичко. Какво друго би могло да бъде? Завъртя стартера. Моторът запали веднага.

Пусна фаровете и чистачките, включи на скорост и освободи ръчната спирачка. Излезе от паркинга и мина покрай главния вход на болницата. Озова се на еднопосочна алея с едно платно и зави в неправилната посока, защото иначе би попаднала точно пред ярко осветения покрит вход, откъдето някой би могъл да я забележи. Достигна края на късата съединителна алея, без да попадне на насрещно движение, и спря на пресечка с двупосочно шосе.

Като хвърли поглед към четири етажната сграда, от която току-що бе избягала, видя голям знак върху добре подстриганата морава. Беше дълъг около два метра и половина и висок повече от метър, основата му бе каменна и го заобикаляха ниски градински храсти. Върху горната му страна бяха разположени четири малки прожектора, чиито лъчи осветяваха едрите бели букви, разположени на наситеносин фон. Дори през силния, носен от вятъра дъжд Сюзан без всякакви затруднения успя да разчете знака:

КОРПОРАЦИЯ „МАЙЛСТОУН“

С невярващи очи се загледа в двете думи.

После отново вдигна поглед към сградата с объркване, вледеняващ страх и гняв. Изобщо не беше болница.

Но какво, за Бога, беше тогава?

А и корпорацията „Майлстоун“ не би ли трябвало да е разположена в Нюпорт Бийч, Калифорния? Там живееше и тя. Тъкмо там се предполагаше, че работи.

„Дим да те няма оттук“ — настойчиво си каза тя.

Зави наляво и се спусна надолу, по-далече от корпорацията.

Уилоуок се виждаше през дъжда и мъглицата из по-ниските участъци като сбор от слаби, мъгляви светлини, които не беше ясно точно откъде идват, много от тях образуваха слети жълто-бели петна.

Сюзан си спомни думите на доктор Витески, че градът има около осем хиляди жители. Било е просто хвалба. Просто не изглеждаше толкова голям. Обитаваха го, в най-добрия случай, четири хиляди души.

Когато отмина билото на големия хълм, както бе приведена над кормилото и надничаща през мятащите се чистачки, Сюзан забеляза някаква промяна в светлините на Уилоуок. Сега те трептяха, примигваха и се къдреха, като че ли целият град представляваше огромна неонова табела със сложна форма. Илюзията, разбира се, се дължеше на времето.

Онова, което не се променяше обаче, беше представата за неголемия размер на града. Все още изглеждаше значително по-малък, отколкото би бил, ако в него живееха осем хиляди души. Недостатъчно голям дори и за четири хиляди.

Шосето рязко зави надясно и се спусна от последното възвишение, навлезе сред първите градски къщи. Прозорците на някои от тях светеха, други бяха тъмни; всички обаче бяха забулени от дъжда и настъпващата мъгла.

Шосето се превърна в градската Главна улица. Не биха могли да изберат по-безинтересно и по-подходящо име за основния си път. Центърът на Уилоуок приличаше на средищата в поне още десетина хиляди града, пръснати из страната. Имаше миниатюрен парк с паметник на героите от войната при входа. Имаше закусвалня, наречена „Ресторант Дю дроп“, чиято малка неонова буква д се канеше всеки момент да изгори, а по витрините й имаше други неонови надписи за различни марки бира, В града явно имаше доста дребни фирми, няколко местни предприятия, малки клонове на крупните национални магазини: железария „Дженкинс“, цветарница „Лора Лий“, представителство на „Сиърс“ единствено за каталожни поръчки, кафене „Пленти Гуд“, в чиито сепарета Сюзан забеляза десетина насядали посетители; две шивашки ателиета, магазин за готови мъжки облекла; уилоуокски клон на Първа национална банка; кино „Главна улица“, в което сега даваха заедно две от касовите комедии на миналото лято, „Артър“ и „Континентал Дивайд“; заемна и спестовна служба на банката „Трифт“ с типичния за фирмата голям часовник за времето и температурата; квартал с три автомобилни сервиза, „Арко“, „Юниън 76“ и „Мобил“, и с безистен за електронни игри; телевизори и принадлежности на фирмата „Братя Джулини“; малка книжарница и още една закусвалня вляво; универсален магазин и базар за дребни домашни потреби „Г.С. Мърфи“ вдясно; погребална агенция „Хатауей и синове“, разположена встрани от улицата, зад голяма тревна площ; празна витрина, будка за хамбургери, мебелен магазин…

Макар Уилоуок да приличаше на още десет хиляди други малки града в толкова свои особености, две неща изглеждаха… особени. На Сюзан й се стори, че всичко в града е прекалено подредено. Фасадите на всички магазини изглеждаха като пребоядисани през последния месец. Дори сервизите на „Арко“, „Юниън 76“ и „Мобил“ блестяха от чистота — колонките за бензин светеха, през вратите до тях се виждаха добре осветени и стегнати гаражи. Покрай тротоарите нямаше и следа от смет. И от двете страни на улицата имаше дървета, издигащи се от равномерно разположени процепи в тротоарите — от короните им личеше, че са не само добре гледани, а са съзнателно превърнати в два дълги реда съвършени двойници. Нито една от крушките на многото улични лампи не бе изгоряла. Нито една. Единствената реклама с мигаща буква бе на „Ресторант Дю дроп“ и това, изглежда, бе най-ярък пример за немарливост в града.

Може би в Уилоуок господстваше изключително силно и широко разпространено чувство на гражданска добродетелност, а жителите бяха подчертано съзнателни. А може би дъждът и мъглицата смекчаваха картината и прикриваха всичко, което бе износено и остаряло. Само че обикновено дъждът придава по-мръсен и запуснат вид, а не обратното. И би ли могла единствено гражданската добродетелност да обясни излъчването на града, който изглеждаше като обитаван от роботи?

Друга странност бе малкият брой на колите. В отминатите три квартала тя бе забелязала само три коли и един фургон, паркирани до тротоарите. В паркинга до кино „Главна улица“ стояха само две коли, а при ресторант „Дю дроп“ имаше още една кола и един пикап. Досега не бе забелязала друга движеща се кола — единственият шофьор тази вечер бе тя.

Наистина времето беше лошо. Хората благоразумно си бяха останали вкъщи тази вечер.

От друга страна, много ли бяха познатите й, които винаги постъпваха разумно?

Не особено много.

Не толкова много.

Ресторант „Дю дроп“ беше от този тип заведения, чиято работа върви отлично и посред най-голямата буря. Обикновеният дъжд не е в състояние да спре сериозния пияч, когато е решил да прескочи до любимото си заведение, и повечето от тях биха използвали колите си — като подходящо средство да се пребият, когато се прибират на зигзаг в два часа сутринта.

„Продължавай да караш — каза си Сюзан. — Остави зад гърба си това място и продължавай да караш. Не спирай. В този град нещо не е наред.“

Но тя нямаше пътна карта, не познаваше околността, не й беше ясно какво е разстоянието до най-близкия град, а и се страхуваше, че преживяванията й от болницата — от „Майлстоун“ — са започнали да я превръщат в параноичка. Стигна началото на четвъртата пресечка и забеляза едно място, където със сигурност щеше да открие помощ. Вмъкна колата си в паркинга.

Беше ниска каменна сграда с плочи върху покрива и широка стъклена входна врата, малко по на юг от значително по-внушителната общинска съдебна палата.

Сюзан спря откраднатия понтиак близо до входа. Беше доволна да излезе от колата; мирисът на застоялия тютюнев дим изобщо бе престанал да й се струва приятен, макар че не напомняше на болницата.

Притича под силния дъжд. Спря за миг под голямо дърво, в чиято корона студеният вятър шепнеше многогласно. Оттам изтича до бял алуминиев навес и накрая стигна стъклената врата.

Озова се в типична учрежденска стая със сиви стени, флуоресцентно осветление и под с многоцветни плочки, поставени, за да не личи овехтяването. U-образно гише отделяше по-голямата част от централната стая от чакалнята непосредствено зад вратата. Отмина няколко неудобни на вид метални стола, две масички, отрупани с различни общински брошури, и отиде право до гишето.

Зад преградата имаше няколко бюра, шкафове за папки, голяма работна маса, автомат за минерална вода, ксерокс, голяма стенна карта на общината и огромно табло за обяви, покрито със забодени съобщения и снимки, обяви за издирвани престъпници и разни листчета.

В някаква ниша, която не се виждаше, телефонистка говореше по радиото с патрулираща кола. Атмосферни смущения прекъсваха сигнала.

В предното помещение имаше само един човек. Той седеше с гръб към гишето и към Сюзан и пишеше на машина.

— Извинете — обади се тя, като отърсваше водата от веждите си с ръка, — Бихте ли могли да ме упътите?

Той обърна въртящия се стол, усмихна се и се представи:

— Аз съм полицаят Уитлок. С какво мога да ви бъда полезен?

Беше млад, може би на двайсет, двайсет и една години.

По-скоро пълничък.

Имаше мръсна руса коса, кръгло лице, брадичка с трапчинки, чип нос и бързи свински очички.

Усмивката му бе крива и неприятна.

Беше Карл Джеликоу.

Сюзан пое дълбоко дъх — той прониза дробовете й като пирон; не можа да го издиша.

По времето, когато носеше дрехи на болничен санитар, се наричаше Денис Брадли. Сега беше облечен с кафява униформа, на ръкава и на джоба на ризата му бе пришит знакът на общинската полиция, в черен кобур на пояса си носеше пистолет калибър 45 и се наричаше полицай Уитлок.

Тя не можеше да продума. Шокът бе прекъснал гласните й струни, както би станало, ако бяха обгорени с горелка, гърлото й бе пресъхнало, почувства устата си като обгоряла и суха.

Не можеше да помръдне.

Накрая издиша мъчително, насили се да поеме още въздух, но все още не можеше да помръдне.

— Чудиш се, а? — захили се Джеликоу и се надигна от въртящия се стол.

Сюзан поклати глава — първо бавно, после яростно, като се опитваше да си докаже, че го няма.

— Наистина ли си мислеше, че можеш да ни се измъкнеш така лесно? Наистина ли? — запита той, както стоеше с разкрачени крака, с ръка върху кобура си.

Тя го гледаше вцепенена, със залепнали на пода крака. Беше хванала здраво ръба на гишето, като че ли то беше единствената й връзка с действителността.

Без да снема свинските си очички от нея, Джеликоу извика на някого в другата стая:

— Хей, ела да видиш кой ни е дошъл на гости.

Появи се още един полицай. Беше двайсет, двайсет и една годишен, с руса коса, кестеняви очи и светла, обсипана с лунички кожа. Когато носеше престилката на санитар, се наричаше Патрик O’Xapa. Сюзан не знаеше какво беше името му сега, но помнеше как се казваше преди тринайсет години като студент в брайърстедския колеж, по времето, когато бе помогнал да убият Джери Стийн в Гръмотевичния дом — Хърбърт Паркър.

— Леле мале! — възкликна той. — Госпожицата, изглежда, има някакви проблеми.

— Ами виж какво, горкичката си е мислела, че е успяла да ни избяга — обясни Джеликоу.

— Сериозно? — учуди се Паркър.

— Не й ли е ясно, че никога не може да ни избяга? Не знае ли, че сме мъртви?

Джеликоу й се ухили:

— Не знаеш ли, че сме мъртви, глупава малка кучко?

— Трябва да си чела за това във вестниците — припомни й Паркър. — Не си ли спомняш?

— За катастрофата — подсказа Джеликоу.

— Беше преди около единайсет години.

В съседната ниша невидимата телефонистка продължаваше да говори с патрулиращите полицаи като че ли в централната стая не се бе случило нищо особено. Но тази жена би трябвало да знае.

— Претърколихме проклетата кола като някаква играчка — обясни Джеликоу.

— Превъртя се два пъти — добави Паркър.

— Как се сплеска само!

— Как се сплескахме ние!

— И всичко заради тая курва.

И двамата тръгнаха към гишето, без да бързат; промушваха се през бюрата захилени.

— А сега си мисли, че ще й е много лесно да ни избяга — засмя се Карл Джеликоу.

— Ние сме мъртви, глупава кучко — изръмжа Паркър. Не разбираш ли какво значи това? Не можеш да се скриеш от мъртъвци.

— Защото можем да бъдем навсякъде…

— … където и да е…

— … всички едновременно.

— Това е едно от преимуществата на смъртта.

— Която, общо взето, няма много преимущества. — Джеликоу отново се изхили.

Бяха стигнали почти до гишето.

Сюзан се беше задъхала, дишаше тежко като че ли осигуряваше въздуха за разпалена пещ.

— Вие не сте мъртви, проклетници гадни! — Изведнъж откри, че е възвърнала гласа си.

— Мъртви сме…

— … и погребани…

— … и отишли в ада…

— … и завърнали се оттам. — Адът вече е тук.

— Особено за тебе, Сюзан. Известно време за тебе това ще е адът.

Джеликоу беше тръгнал към дъската на гишето, която се вдигаше, за да се мине навън.

Близо до ръката на Сюзан имаше тежък стъклен пепелник. Тя реши накрая да действа, грабна пепелника и го запрати по главата му.

Той реши да не остава на мястото си и да позволи на предмета да премине вълшебно през тялото му, за да покаже, че наистина е дух. Джеликоу прояви учудващ за мъртвец страх да не бъде наранен. Скри се бързо зад гишето.

Пепелникът не го уцели, удари се в едно бюро и се разби.

На гишето имаше и голямо полицейско фенерче. Сюзан грабна и него. Вдигна го над рамото си готова да го запрати по Джеликоу, но с ъгълчето на окото си забеляза как Паркър измъква пистолета си, така че хукна през чакалнята, през стъклената врата и навън в нощта.

Клоните на гигантския бор отвън се клатеха и за миг десетките хиляди зелени иглички блеснаха от лъчите на поредната светкавица.

Сюзан изтича до откраднатия понтиак. Влезе бързо в него и посегна за ключовете, които бе оставила в контакта.

Ключовете ги нямаше.

Известно време за тебе това ще е адът.

Погледна към стъклената врата.

В момента двамата мъже излизаха от каменната сграда. Не бързаха особено.

Тя се плъзна по седалката, мина към дясната врата, бързо я отвори и излезе, като остави колата между себе си и двамината.

Огледа се, за да избере най-подходящия път за бягство, като се молеше краката й да издържат. Слава Богу, че бе ходила на лечебна физкултура при госпожа Аткинсън! Иначе не би могла да стигне и дотук. Но четирите дена упражнения и добра храна още не значеха, че е възстановила напълно силите си. Накрая щеше да рухне и при нея това щеше да стане по-бързо отколкото при Джелокоу и Паркър.

През шума от дъжда и рева на вятъра Джеликоу й викна:

— Няма смисъл да бягаш, Сюзан.

— Няма къде да се скриеш! — добави Паркър.

— Майната ви — изруга тя и продължи да тича.