Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (14)

ГЛАВА 14

Сюзан си легна тази вечер, без да покаже златния амулет на никого.

Когато го откри първият й порив беше да изтича с него право до стаята на сестрите. Искаше да го покаже на колкото може повече хора, защото в началото го мислеше за доказателство, че тя не е просто жертва на мозъчно увреждане, че посещенията на мъртъвците са нещо значително по-странно от обикновени халюцинации.

Като размисли обаче, реши да внимава. Ако хукнеше със стиснат в ръка амулет, за да го покаже на някого, дали бе възможно да отвори тържествено длан… и да се окаже, че там всъщност няма нищо? Не можеше да вярва на възприятията си — Джеф Макгий й го бе повтарял непрекъснато в последните няколко дена. Не можеше да бъде сигурна, че мозъкът вярно интерпретира образите, които сетивата му изпращат. Може би в момента бе споходена от нов пристъп, микроепизод на мозъчно объркване. Когато той отминеше, би могла да открие, че амулетът е всъщност само топчица тоалетна хартия, отчупен нокът или винт, паднал от стенния контейнер за салфетки… или някой друг от стотиците всекидневни дребни предмети. По-добре да изчака, да прибере амулета, да се оправи след поредния пристъп — ако беше пореден пристъп — и да разгледа отново предмета по-късно, да види дали и тогава ще изглежда същият, какъвто изглеждаше сега.

Освен това изведнъж вече нямаше приеме съществуването на ходещи мъртъвци и за отмъщение отвъд гроба. Когато бе разговаряла с Макгий, на шега бе пожелала наистина да съществуват призраци, така че проблемите и да се обяснят с външна намеса, а не с липсата на самоконтрол у самата нея. Но не бе си помисляла какво би означавало за нея сбъдването на желанието й. Означаваше, както сега съвсем ясно си даваше сметка, още по-дълбоко спускане в подземията на лудостта. Тя просто не бе в състояние да повярва, че мъртъвци могат да се върнат от гробовете си. Беше учен, логична и разумна жена. Когато й се бе случвало да види скандални прояви на суеверие у други хора, винаги се бе забавлявала или отвращавала. За свръхестественото нямаше място в нейната философия и, което е по-важно, в представата й за себе си. Досега бе успяла да запази разсъдъка си главно защото нещо у нея се бе придържало към убеждението, че мъчителите й са само плод на болния й ум, нищо освен въображаеми същества, фантоми. Но ако бяха истински… Тогава какво? Какво следваше?

Погледна към отражението си в огледалото и забеляза колко измъчен и изплашен е погледът на сиво-зелените й очи.

Бяха се появили нови лудости, нови страхове и нови ужаси, за които трябваше да мисли. Какво следваше?

Не искаше да мисли за това. Наистина имаше ли смисъл да се измъчва, докато дори не е сигурна дали амулетът съществува реално или не.

Освен това силното успокоително, което й бяха дали, вече започваше да действа. Клепачите й натежаха, а в мислите си започна да усеща разпокъсаност.

Внимателно уви златния медальон в парче тоалетна хартия. Получи се малко квадратно стегнато пакетче.

Излезе от тоалетната, като загаси флуоресцентното осветление. Легна си, остави пакетчето от тоалетна хартия в горното чекмедже на нощното си шкафче до портфейла си и го затвори — това беше малката й тайна.

Усещаше успокоителното като голяма морска вълна, която я заливаше неумолимо, тласкаше я все по-надолу и по-надолу.

Пресегна се да изгаси нощната си лампа, но забеляза, че никой не беше включил вечерното осветление. Ако изключеше лампата до леглото си, щеше да остане в пълен мрак, като се изключат непреките отблясъци от осветлението в коридора. Перспективата да лежи сама в пълна тъмнина, дори за няколкото минути преди да заспи, не й харесваше. Отдръпна ръка от бутона.

Загледа се в тавана, като се опитваше да не мисли за нищо, и остана на светло — докато след минута самата тя не изгасна като изключена лампа.

 

 

Вторник сутринта. Отново облачно. Но имаше и отделни късове синьо небе, като ярки плакати на сумрачния фон.

Сюзан лежа неподвижно минута-две, като примигваше към прозореца, преди да си спомни за съкровището, което бе прибрала в нощното си шкафче.

Вдигна горната половина на леглото, приседна, набързо приглади с пръсти рошавата си коса и издърпа чекмеджето. Тоалетната хартия още беше там, където си спомняше, че я бе оставила. Поне дотук всичко беше истинско. Взе пакетчето и за малко го остави върху дланта си, като просто го гледаше. Накрая го отвори със същото внимание, с което снощи го беше завила.

Религиозният медальон лежеше в средата на хартията. Златната му верижка бе нагъната и блестеше.

Сюзан го вдигна и озадачена го опипа. Амулетът беше истински — в това нямаше никакво съмнение.

Колкото и невъзможно да звучеше, от това следваше, че и мъртъвците бяха истински.

Призраци?

Въртеше амулета с пръсти, верижката се спускаше по ръката й, докато тя се чудеше дали й се иска да вярва в призраци или не. А дори и да й се искаше, можеше ли? Вроденото й трезво отношение към живота, отколешната й скептичност към такива неща и предпочитанието й към ясните научни отговори — всичко това й пречеше да загърби логиката и просто безгрижно да прегърне суеверието.

Но дори да имаше предразположение към свръхестествените обяснения, имаше още едно нещо, което би я затруднило да възприеме теорията за духовете. Тази пречка беше амулетът. Ако мъртъвците са зложелателни духове, способни да изчезнат докато мигнеш — както Харч, изглежда, беше изчезнал от тоалетната заедно с отрязаната глава на Джери Стийн, — тогава и амулетът би изчезнал. В края на краищата, ако той беше част от цялостния спектакъл на призраците, той не би трябвало да принадлежи и към реалния свят. И все пак — ето го в ръката й.

Снощи, когато съзнанието й бе замъглено от успокоителното, тя приемаше амулета за доказателство, че има такива неща като призраци. Сега обаче разбираше, че наличието на амулета доказваше единствено, че мъртъвците не са обикновени халюцинации. Всъщност не доказваше дори и това само показваше, че може и да е така.

Призраци? Звучеше малко вероятно.

Но да държи амулета в ръка и да вини за всичко мозъчните увреждания, беше прекалено опростено.

Тя можеше да махне с ръка на която и да е от теориите, разбира се. Но засега трябваше да остави някои от тях в периферията на съзнанието си.

Какви обяснения оставаха тогава?

Тя намръщено се загледа в амулета.

Изглежда бе направила пълен кръг, за да се върне към теорията за двойниците. Но и тя не й вършеше работа, защото досега не можеше да обясни защо четирима съвършени двойници на четиримата членове на братството би трябвало да се появят тъкмо в уилоуокската общинска болница с намерение да я мъчат и навярно да я убият. А ако теорията е абсолютно безсмислена, тогава тя явно няма и никаква стойност.

Освен това дори и хипотезата за заговор не даваше обяснение за начина, по който Харч бе изчезнал от тоалетната без прозорци. Не обясняваше и как би могъл да се оправи толкова бързо след операцията на гръбначния му стълб от понеделник. Нито как трупът на Джери Стийн би могъл да се окаже в болничната постеля на Джесика Сийфърт. Или пък защо трупът не бе напълно разложен, не представляваше само купчина кокали.

Призраци?

Мозъчно увреждане?

Странни заговори?

Никоя от теориите не даваше отговор на всички въпроси — дори не и на по-голямата част. Възможните обяснения за която и да е от тях водеха само до по-нататъшни обърквания.

На Сюзан й се зави свят.

Стисна пръсти около амулета като че ли можеше да изкопчи истината от него.

Една сестра се отби в стаята от коридора. Беше Мили, слабата блондинка с лисиче лице. Вторник сутринта, когато Сюзан бе изпаднала в истерия от появата на двойниците на Джеликоу и Паркър — санитарите Брадли и O’Xapa, — тъкмо тя се бе опитала насила да й постави инжекция, докато Карл Джеликоу я придържаше към леглото.

— Количката със закуските е малко по-нататък в коридора — съобщи Мили, докато отминаваше леглото и се насочваше към тоалетната. — Ще дойде всеки момент. — Тя влезе в тоалетната преди пациентката да успее да отговори нещо.

Сюзан видя през полуотворената врата как сестрата се навежда и наднича зад тоалетната чиния — първо от едната страна, после от другата. Огледа по-отблизо и сенчестите места, до които не достигаше флуоресцентното осветление.

След като огледа внимателно цялата тоалетна, тя се обърна все така наведена. Завъртя глава наляво и надясно, като гледаше към перваза на пода. Надникна зад вратата. Под умивалника.

Погледът на Сюзан непрекъснато бягаше към стиснатия й юмрук. Амулетът, сложен там, сега й се струваше леден и охлаждаше дланта й.

Златната верижка се показваше между пръстите й. Без напълно да разбира защо го прави, единствено по интуиция, тя разтвори набързо дланта си и скришом прибра верижката около медальона. Отново стисна юмрука си. Прибра го в скута си. Закри го със свободната си ръка. Опита да си придаде спокоен вид. Просто си седеше в леглото, прозяваше се, примигваше от утринната светлина с безгрижно сложени в скута ръце.

Мили излезе от тоалетната и дойде до леглото. Поколеба се само секунда-две, после попита:

— Вижте, не сте ли намирали някакво бижу там вчера?

— Бижу?

— Да.

— Къде? — продължи да пита, като се правеше на учудена и се прозяваше. — В тоалетната ли?

— Да.

— Искате да кажете нещо като бисерен гердан и диамантени обици? — От тона й можеше да се съди, че тя приема въпроса на сестрата за някаква шега.

— Не. Нищо подобно. Нещо мое. Загубих го някъде вчера и не мога да го открия.

— Какво бижу по-точно?

Мили се поколеба само за миг:

— Амулет. На златна верижка.

Сюзан виждаше напрегнатостта и лъжата в лисичето лице на сестрата и в суровите й, наблюдателни очи.

„Не е твое — помисли си Сюзан. — Не си го оставяла там. Проклета лъжкиня.“

Амулетът не бе оставен там случайно. Той явно се бе изплъзнал от отрязаната глава. А сега се опитваха да заличат следите и да продължат с играта на криеница.

— Съжалявам — въздъхна Сюзан. — Не съм намирала нищо.

Сестрата се вторачи в нея.

Сюзан подозираше каква е целта на всичко това. Искаха да си помисли, че е видяла медальона на Мили върху пода на тоалетната и го е свързала подсъзнателно с амулета на Джери Стийн — така би се обяснил поредният пристъп от неприятни халюцинации.

Но поведението на Мили я бе накарало да се усъмни. Сега вече бе сигурна, че проблемът й не е само психологически. Подлагаха я на някакъв… тест… на някаква програма… игра на криеница, чиято цел тя все още не разбираше. Беше убедена, че е така.

Но кои бяха те?

— Надявам се да го откриете. — Тя приятно се усмихна на Мили.

— Трябва да му се е скъсала верижката — обясни сестрата. — Навсякъде може да е паднал.

Тя не умееше да лъже убедително. Нямаше никаква убедителност нито в очите, нито в гласа й.

Влезе санитар, който буташе количката със закуските. Мили постави подноса на Сюзан на нощната масичка. После излезе заедно със санитаря.

Като остана сама, младата жена отвори ръка. Амулетът бе влажен от потта й.

Сюзан влезе в тоалетната, пусна флуоресцентните лампи и затвори вратата, като остави закуската си да изстива на подноса.

Започна да разглежда стените, като започна зад тоалетната чиния. Беше зидано без хоросан и без гипс; зърнестата повърхност бе наскоро боядисана в бяло и не се виждаха пукнатини. Разгледа особено внимателно стената около първия ъгъл, но не откри нищо необикновено. Пукнатини нямаше и по втората стена, а ъгълът там бе равен и гладък като първия. Умивалникът бе разположен в средата на третата стена, а мястото над шкафчетата до тавана бе заето от огледало. Стената от двете страни на умивалника и огледалото беше съвършено гладка и без белези.

След като заобиколи три четвърти от малкото помещение, тя откри каквото търсеше в третия ъгъл, зад вратата. Целостта на мазилката се нарушаваше от неестествено права тясна пукнатина, която се простираше от самия под до десетсантиметровия корниз при тавана.

Това е лудост.

Вдигна ръце към лицето си, потри леко очи с върховете на пръстите си, примигва и отново погледна ъгъла. Пукнатината си стоеше там — съвсем права линия, която явно не бе предизвикана от слягане на сградата. Беше преднамерено оставена върху стената.

Върна се до умивалника, погледна огледалото, но не към отражението си, а към самата му повърхност. Стъклото беше единично, без фуга по средата — нямаше толкова очевиден белег. Явно се използваше за отвор — навярно само лявата му страна бе прикрепена към стената и сполучливо прикриваше оста зад него.

Коленичи върху студените плочки на пода и надникна зад умивалника. И оточната, и двете водопроводни тръби излизаха от пода, а не от стената. Тя надникна, доколкото можа зад умивалника, към потъналата в сенки стена зад него. Там забеляза още една пукнатина, която явно се спускаше от тавана и по-голямата й част се закриваше от огледалото и умивалника, но се показваше тук и се спускаше надолу права като водопровод, също като другата от ъгъла. Прагът при пода бе прорязан по права линия с пукнатината в стената. Сюзан успя да постави нокътя си в пукнатината; там никога не бе слаган маджун.

Усети слабо, студено течение от минаващия през тесния отвор въздух, едва доловим, но леден дъх върху пръстите.

Измъкна се изпод умивалника, изправи се и потри прашните си ръце.

Загледа се замислено в двуметровата стена между ъгъла на вратата и средата на умивалника. Тази част от стената явно можеше да се изтегля назад.

Ето откъде се бе появил Ърнест Харч с отрязаната глава под мишница, като е изпуснал, без да иска амулета на пода.

Какво имаше от другата страна?

Лудост.

Сюзан провери и стената зад второто легло, където до вчера следобед бе лежала Джесика Сийфърт. И там имаше процеп — прав като линия отвор, който се простираше от пода до тавана. Когато човек се отдалечеше на метър и половина-два, линията не можеше да се забележи. Подобен шев бе скрит и в ъгъла.

Опря се върху стената с длан и силно натисна на няколко места около двете пукнатини с надеждата, че скритата врата се управлява от ключалка, която зависи от налягането. Но стената не помръдна въпреки старателните й опити.

Коленичи и огледа основата на стената. Опипа я.

Отново усети течението — слабо, но доловимо и студено.

Близо до лявата пукнатина видя следи от машинно масло. Смазка за тайните панти на въртящия се механизъм?

Натисна няколко сантиметра от основата, но и там не попадна на ключалка.

Тайни врати? Изглеждаше прекалено причудливо, за да е истина.

Потайни заговорници, които се движат скришом през стените? Класическа параноична измислица.

А пукнатините по стената?

Въображение.

А течението, което се носи от скрити помещения?

Объркване на възприятията.

Машинното масло?

Погрешно тълкуване на зрителни и осезателни стимули, което се дължи, на мозъчното увреждане. Миниатюрен мозъчен кръвоизлив. Или съсирек с големината на пясъчно зрънце. Или мозъчно притискане. Или…

— Как не? — измърмори тя.

Овесената каша бе студена и лепкава. Все пак я изяде сега повече от всякога имаше нужда от силите си.

Опита се да си представи какво, по дяволите, ставаше, докато се хранеше. Чувстваше, че кръжи напразно около теорията за заговора, макар че тя изглеждаше напълно безсмислена.

Кой би могъл да разполага с възможностите и с волята да приведе в действие такъв сложен план, да организира невероятен маскарад, в който да намеси четирима двойници, на каквито може да се попадне само с огромни усилия? И защо? За какво е нужна тази сериозна загуба на време, пари и енергия? Каква е печалбата? Дали е някой роднина на един от мъртвите членове на братството — баща, майка, брат, сестра, — който иска да отмъсти на Сюзан за показанията й на делото, макар тя да бе говорила само истината? Търсене на отмъщение — след тринайсет години? С опит да бъде принудена да загуби разсъдъка си? Не. За Бога, това е невъзможно! Това е като сценарий, взет направо от книжка с комикси. Хората не се стремят към отмъщение чрез такива сложни — и скъпи — заговори. Ако си мъртвец, който е решил да получи удовлетворение за нещо подобно, ще го постигнеш с нож, пистолет или отрова. А и бясната омраза — достатъчно силна, за да те тласне към убийство заради отмъщението — не би могла да се сдържа цели тринайсет години.

Но в каква ли болница би могло да има скрити помещения и тайни врати в стените?

В клиниките за душевноболни, в санаториумите за хора с разпад на личността би могло да съществуват такива тайни врати — но единствено в трескавото мислене на някои от най-тежко болните пациенти. И все пак тия врати не бяха само продукт на болното й въображение; тя не е просто откъсната от живота шизофреничка, затворена в облицована килия, която само си представя, че е в най-обикновена болница в някой си град Уилоуок. Тя си е тук, по дяволите. Това наистина се случваше. Тайните врати съществуваха.

Като размишляваше за последните четири дена, тя си припомни някои странни произшествия, на които не бе придала значение тогава, но които сега изглеждаха жизненоважни. Бяха произшествия, които би трябвало да я предупредят, че мястото и хората тук не са онова, за което искат да се представят.

Витески. Първото свидетелство, че нещо не е наред, бе дошло от него.

Събота вечер, когато Сюзан се пробуди от комата си, доктор Витески бе скован, чувстваше неудобство, явно се притесняваше от нея. Когато й разказваше за нещастния случай и за уилоуокската общинска болница, гласът му бе така неестествен и скован, че всяка дума изглеждаше като изтървана стружка. Понякога разказът му звучеше като рецитация от добре заучен сценарий. Може би той точно това и правеше.

Госпожа Бейкър също бе сбъркала. В понеделник, когато привършваше смяната си и се приготвяше да си тръгне, тя бе споделила, че вечерта й предстои важна среща с човек, с чиито рамене „можеш да мериш вратите“. След два дена, когато Сюзан със закъснение я попита как е минала срещата, тя за момент се затрудни и изцяло се обърка. За дълъг момент. Прекалено дълъг. Сега й стана съвършено ясно, че историята за дърваря, срещата при боулинга и вечерята с хамбургери беше само моментна импровизация, един от онези отчетливи и колоритни детайли, до които добрият актьор често прибягва, за да направи ролята си по-правдоподобна. Всъщност не е имало никакъв възрастен мъжествен дървар. Никаква среща при боулинга. Горката пълничка Телма Бейкър с посивяващата коса все пак не бе прекарала нощта си бурно, без да сдържа страстите си. Сестрата просто бе импровизирала, за да придаде по-голяма убедителност на образа си, а после бе забравила етюда си — докато Сюзан не й го бе припомнила.

Младата жена довърши студената си лепкава овесена каша. Започна и втвърдилата се филия, върху която маслото се бе събрало в отделни локвички, изпи няколко глътки портокалов сок.

Белегът, помисли си тя, докато дъвчеше.

Белегът беше още едно нещо, което би трябвало да я усъмни. Вторник следобед, когато бе останала в асансьора с четиримата двойници, Харч бе ощипал много силно ръката й. Там после бе открила малък белег, пет сантиметра над свивката на лакътя. Бе решила, че може би сама си го е причинила неволно по време на упражненията си в помещението за физкултура, а подсъзнанието й бе прибавило белега към останалите халюцинации. Но случаят не беше такъв. Белегът доказваше, че Харч и останалите реално съществуват; той приличаше на амулета, доколкото и белегът, и религиозният медальон са елементи от предполагаемите халюцинации, които не можеше да се разсеят така лесно като останалите кошмари.

Изведнъж Сюзан реши, че е разбрала защо Харч я бе ощипал. Той не само се бе възползвал от възможността да й причини болка. Бе я ощипал съвсем малко преди да й прилошее, секунди преди да припадне и да бъде изведена с носилката. Сега разбра, че жестокото ощипване бе предназначено да прикрие убождането от иглата на спринцовка. Харч я бе ощипал достатъчно силно, че да я накара да извика, а един от другите трима бързо й беше бил инжекция, преди началната болка да е отминала, преди да е в състояние да различи втората болка като отделно събитие. След като четиримата я бяха подложили на такъв цялостен тормоз, те нямаше как да доведат сцената до драматичен и достоверен финал, разбира се, освен ако тя не припаднеше — защото не бяха нито призраци, които могат просто да се стопят сред дим и свръхестествена светлина, нито изчезващ продукт на халюцинациите й, който избледнява, когато тя дойде на себе си. Щом не им бе направила услугата сама да припадне, те са били принудени да я извадят от строя с помощта на опиат. А бяха замаскирали инжекцията с ощипване, тъй като все пак няма призрак с чувство за собствено достойнство, който би прибягнал до натриевия пентатол или друго вещество, за да успее да се измъкне достатъчно мистериозно.

Сюзан се спря тъкмо когато се канеше да захапе кифлата си с лимонов пълнеж и вдигна ръкава на болничната си нощница. Белегът още личеше на мускула й, макар че бе започнал да пожълтява. Разгледа го внимателно, но бе минало прекалено много време, за да може да забележи възможния миниатюрен белег от убождане с игла.

Мъчителите й явно бяха допускали и други грешки, които не бе успяла да забележи. Наистина не би могла да осмисли и грешките, които беше забелязала, ако двойникът на Харч не бе забравил амулета в тоалетната. Амулетът й бе помогнал да прозре истината и да преразгледа с оправдано подозрение спомените си от останалите любопитни случки.

Трябва да се признае, че заговорниците се бяха справили изключително добре със задачите си досега — всъщност блестящо.

Но кои бяха тези хора? Кой беше вложил толкова пари, енергия и време в старателно изпълняваната постановка на тази триизмерна драма? И защо?

Какво, за Бога, искат от мен?

Не само отмъщение. Това е ясно. Нещо повече от отмъщение; нещо много по-странно… и по-лошо.

Въпреки че се бе разтреперала от страх и от това стомахът й се свиваше, Сюзан захапа сладката си кифла. Гориво за двигателя. Жизненоважна енергия за битката, която я чакаше.

Замисли се с нежелание за ролята на Джеф Макгий във всичко това и кифлата придоби вкуса на тебешир и загорча в устата й. Успя да преглътне със значително усилие първата си хапка, която й се стори като буца глина. Едва не се задави.

Невъзможно бе Джеф да не е знаел какво се прави с нея.

Той участваше в това.

Беше един от тях — които и да са те.

Макар да разбираше, че трябва да яде, за да поддържа силите си, особено след като болестта не беше единственият и дори главният й неприятел, Сюзан не можеше да сложи в уста нова хапка. Самата мисъл за храна й бе противна. Като все още усещаше по небцето си вкуса на глина от сладката кифла, тя махна подноса със закуската.

Беше вярвала на Макгий.

Той я бе предал.

Беше го обичала.

Той се бе възползвал от любовта й.

И най-лошото, с желание го бе оставила да й дава указания, да се грижи за оцеляването й, а това не бе позволявала на никого преди това, дори не бе помисляла да го позволи на когото и да е от познатите си — освен може би на баща си, който пък никога не бе поискал да поеме тази отговорност. А сега бе пренебрегнала най-важния си принцип за опиране единствено на себе си, бе разрешила на Джеф Макгий да я измъкне от черупката й, беше му позволила да поеме съдбата й в свои ръце заради сърдечните му уверения, че иска да се грижи за нея, заради нежните му заявления за привързаност — сега той я бе предал. Преднамерено.

Както и останалите, той играеше своя роля в заговора, чиято единствена цел изглежда беше да я накара да загуби разсъдъка си.

Почувства се манипулирана. Почувства се глупачка. Мразеше го.

 

 

Корпорацията „Майлстоун“.

Събитията от последните няколко дена бяха пряко свързани с корпорацията.

Тя се съсредоточи изключително напрегнато в продължение на няколко минути, за да преодолее черната пелена на амнезията, която покриваше всичките й спомени за работата й, но отново видя, че преградата не е пелена, а здрав щит, наистина непреодолима оловна стена.

Колкото повече се напрягаше да се сети, толкова по-голям и по-тъмен ставаше страхът й. Тя по интуиция схващаше, че не смее да си спомни работата си в „Майлстоун“. Да си спомни значеше да умре. Чувстваше, че е така, но не разбираше защо. За Бога, какво толкова страшно имаше в „Майлстоун“?

Чудеше се и за автомобилната злополука. Наистина ли бе станала? Или и тя беше лъжа?

Затвори очи и се опита отново да изживее няколкото минути на шосето непосредствено преди катастрофата, която (навярно) бе станала преди четири седмици. Завоят на пътя… навлизането в него… бавно, бавно… после мрак. Помъчи се да преодолее неотстъпчивата амнезия, но не си припомни нищо. Изпитваше чувството, че тя не е катастрофирала.

Нещо ужасно бе станало на онзи планински път, докато вземаше острия завой, и то не е било нещастен случай. Бяха я чакали там — които и да са били те, — бяха я отвели насила, за да я настанят тук. Ето как бе получила нараняването по главата си. Не можеше да го докаже, не си спомняше как я отвличат, но не изпитваше и никакво съмнение.

 

 

Двайсет минути след като Сюзан бе изяла студената си закуска, Джеф Макгий се отби при сутрешната си обиколка.

Целуна я по бузата и тя му отвърна, макар да предпочиташе той изобщо да не я докосва. Усмихна се и се престори, че й е приятно да го види, защото не искаше той да разбере за подозренията й.

— Как се чувстваш тази сутрин? — Докторът се опря небрежно на леглото й и се усмихна, явно беше напълно убеден в способността си да я баламосва.

— Прекрасно — отвърна му, като искаше да го респектира със силата си. — Освежена.

— Хубаво ли спа?

— Като мечка по време на зимния сън. Добро успокоително ми беше предписал.

— Радвам се, че е подействало. Щом стана дума за лекарства, определил съм ти още една таблетка метилфенидат за девет часа и една за пет следобед.

— Не са ми нужни.

— О, вече сама си поставяш диагноза? Да не си се измъкнала и да си завършила медицинския факултет нощес?

— Не беше нужно. Пратиха ми дипломата по пощата.

— И колко ти излезе?

— Петдесет долара.

— По-евтино от моята.

— Боже, на това се надявах. — Тя насила докара на лицето си усмивка. — Виж, метилфенидатът не ми е нужен просто защото вече не страдам от депресия.

— Може би не точно в този момент. Но може да получиш по всяко време нов пристъп на дълбока нарколептична депресия, особено, ако те споходи още една от халюцинациите ти. Аз имам доверие на профилактичната медицина.

„А аз вярвам, че ти си изпечен мошеник, доктор Макгий“ — помисли си тя, но каза:

— Но не ми трябват хапчета. Уверявам те, добре съм.

— А пък аз ти казвам, че аз съм докторът.

— На когото трябва да се подчинявам.

— При всяко положение.

— Добре, добре. Едно хапче в девет и едно в пет.

— Така те искам.

„Защо просто не ме погалиш по главата и не ме почешеш зад ушите като любимото си куче“ — помисли си с огорчение тя, като прикриваше истинските си чувства.

— Успя ли да прегледаш отново резултатите от тестовете ми снощи? — попита вместо това тя.

— Да. Изучавах ги почти пет часа.

„Проклет лъжец — помисли си тя. — Не си им отделил и десет минути, защото ти е ясно, че при мене няма никакъв медицински проблем.“

— Пет часа! — възкликна. — Това е много повече, отколкото изискват служебните ти задължения. Благодаря. Откри ли нещо?

— Не, за съжаление. Разпечатките от ЕЕГ не показаха нищо повече от онова, което вече знам. А рентгеновите ти снимки са като илюстрация към картинка от учебника с надпис: „пълна поредица от черепни снимки на здрав човек от женски пол“.

— Е, все пак се радвам, че са поне като на човек.

— Съвършен човек.

— И то от женски пол.

— Съвършен човек — повтори той.

— А резултатите от пункцията? — Сюзан майсторски се преструваше, като заговори по-тихо и допусна в гласа си малко нервност за цвят, внимателно балансираше необходимото количество тревога и загриженост за себе си. Внимателно свъси вежди до нужната степен, за да позволи на Макгий да различи страх и съмнение в сбръчканото й чело.

— Не забелязах никаква грешка в работата на лаборантите — отвърна Макгий. — Патологът също беше обърнал внимание на всичко, не беше дал и погрешни тълкувания.

Тя въздъхна уморено и отпусна рамене.

Макгий отговори на въздишката й, като пое ръката й в опит да я успокои.

Тя устоя на силното си желание да се отскубне от него и да зашлеви лицето му.

— Е…, а сега какво? — въздъхна отново. — Ще трябва ли да правим церебралната ангиограма, за която спомена снощи?

— Не, не. Още не. Все още трябва да преценя много сериозно доколко препоръчително е това. А и ти трябва да възстановиш още силите си, преди да решим да се захванем. Следващите няколко дена мисля, че просто ще изчакаме. Съжалявам, Сюзан. Знам, че това е притеснително за теб.

Разговаряха още пет минути, главно за лични неща, и Макгий, изглежда, изобщо не забеляза, че отношението й към него значително се е променило. Способността й да се справя с новата си роля учудваше и радваше и нея самата; беше добра артистка, почти като госпожа Бейкър.

„Ще победя тия мръсници в собствената им игричка, ако само мога да открия каква, по дяволите, е тя“ — помисли си доста доволна от себе си.

Но изпълнението на никой от участниците в тоя злокобен спектакъл не можеше да се сравнява с майсторството на Макгий. У него имаше стил, самоувереност и замах. Макар да знаеше, че е измамник, петте минути с него й бяха почти достатъчни да повярва в искреността му. Беше толкова мил и внимателен. Сините му очи бяха болезнено чувствителни и лишени от всякакви признаци за двуличие. Грижата му за оправянето й изглеждаше неподправена. Беше очарователен, винаги очарователен. Смехът му звучеше така естествено и непринудено.

Но най-убедителното в изпълнението му беше любовта, която се излъчваше от него. В неговата компания Сюзан чувстваше, че плува в море от любов, което я обгръща, люлее и пази. През изминалите години бе имало поне двама други мъже, които я бяха обичали — а тя бе изпитвала към тях само привързаност, — но и с тях не бе усещала така ясно чувствата им. Любовта на Макгий имаше почти видимо излъчване.

И все пак бе неискрена.

Трябваше да е неискрена.

Той непременно знаеше какво става тук.

Но когато Макгий излезе от стаята й, за да продължи сутрешната си визитация, Сюзан отново се изпълни със съмнения. Отново се замисли за възможността тя самата да е луда. Скрити помещения, тайни врати, болница, пълна със заговорници? И защо? Каква е ползата от всичко това? Почти й се струваше, че е по-лесно да приеме себе си за луда, отколкото да повярва, че Макгий е лъжец и измамник.

Дори сведе глава до възглавницата си и поплака тихо няколко минути — не беше сигурна дали ридае заради неговата лукавост или заради собственото си недоверие към него. Беше нещастна. Почти беше установила връзка с мъж, за каквато винаги бе мечтала, с мъж, към какъвто винаги се бе стремила. Сега всичко това щеше да изчезне, а може би и тя самата го захвърляше. В объркването си не знаеше кое от двете е, не знаеше в какво да вярва и как точно трябва да се чувства.

Накрая бръкна под възглавницата си и взе златния амулет.

Загледа се в него.

Въртеше го в ръката си.

Реалността на предмета и твърдостта му постепенно я накараха да дойде на себе си. Съмненията й изчезнаха.

Не губеше разсъдъка си. Не беше и луда — просто беше много ядосана.

В девет часа Мили й донесе първото за деня хапче метилфенидат.

Сюзан го взе от малката чашка и попита:

— Къде е госпожа Бейкър тази сутрин?

— Четвъртък е почивният й ден — отвърна сестрата, като й наливаше чаша вода от металната гарафа. — Спомена, че трябвало да измие колата си днес, после да отиде на последния пикник за тази есен с някакви приятели. Но за тяхно нещастие метеоролозите очакват доста силен дъжд следобед.

„О, колко хубаво. Колко хубави подробности — помисли си Сюзан със смесени чувства на ирония и истинско уважение към майсторски планираната операция. — Четвъртък е почивният й ден. Боже, колко добре замислена, реалистична подробност! Макар това да не е обикновена болница и макар госпожа Бейкър да не е обикновена сестра, а всички тук да сме замесени в неописуемо причудлив спектакъл, тя получава почивен ден, за да изглежда правдоподобно. Щяла да мие колата си. Късен есенен пикник. О, колко хубаво наистина! Чудесен букет от подробности, за да изглежда всичко истинско. Моите поздравления за сценариста.“

Мили остави металната гарафа и й подаде чашата.

Сюзан се престори, че слага капсулата метилфенидат в устата си, но я скри в дланта си и отпи две големи глътки от ледената вода.

Отсега нататък нямаше да взема лекарствата, които й се предписваха. Тези хора съвсем спокойно можеха и да я отровят.

Като на учен й хрумна съвсем естествено, че може би с нея се извършва експеримент. Може би дори тя бе приела да участва в него доброволно. Експеримент, свързан с манипулиране на усещанията й и с контрол върху мисленето.

Имаше достатъчно прецеденти, на които теорията й можеше да се опре. През шейсетте и седемдесетте години някои учени доброволно се бяха подлагали на експерименти за ограничаване на възприятията — бяха се затваряли в тъмни и топли резервоари за вода за толкова дълго, че временно губеха връзките си с околната действителност и започваха да халюцинират.

Сюзан бе убедена, че тя самата не халюцинира, но се чудеше дали вторият етаж на болницата не е приспособен за опити с контрола върху мисленето и за процедури по промиване на мозъка. Промиването на мозъците й се струваше като правдоподобна възможност. Дали корпорацията „Майлстоун“ не се занимаваше тъкмо с такива изследвания?

Замисли се доста сериозно върху тази възможност, но накрая я отхвърли. Не можеше да си представи, че би разрешила да я използват и да злоупотребяват с нея по този начин — дори и заради научните перспективи, дори и ако това бе изискване в работата й. Би напуснала всяка работа, която я принуждава да подлага разума си на такива крайни изпитания.

А и кой би се захванал с подобни аморални проучвания? Беше като нещо, което нацистите биха могли да правят в концлагерите си. Но никой уважаващ се учен не би се захванал с това.

Освен това тя беше физик и проучванията й изобщо нямаха допирни точни с науката за човешкото поведение. Промиването на мозъци бе така далеч от нейната област, че изобщо не можеше да си представи какви обстоятелства биха могли да я свържат с подобен експеримент.

Не, тя не бе се замесила съзнателно във всичко това; не бе дошла тук доброволно.

Макгий беше определил Сюзан да се яви на лечебна физкултура в десет часа в четвъртък.

Мърф и Фил дойдоха за нея няколко минути преди това. Както винаги не спираха със смешките си по целия път до отделението за ЛФК. Мислеше да им каже, че, според скромното й мнение изпълнението им определено заслужава награда, но не искаше да се издава. Само се усмихваше, смееше се и отговаряше, когато се налагаше.

По време на първата част от физкултурата изпълни всички упражнения, които Флорънс Аткинсън предложи, но някъде по средата се оплака от болезнено схващане на мускула на крака. Намръщи се и убедително изстена, макар всъщност нищо да й нямаше. Просто не искаше да се изтощава с упражнения. Вече пестеше силите си, защото по-нататък щяха много да й трябват. Довечера смяташе да избяга.

Госпожа Аткинсън, изглежда, искрено се разтревожи от схващането. Съкрати упражненията и й направи по-дълъг масаж от обикновено, като добави десет минути и към престоя в басейна с центрофугата. След като взе топлия си душ и изсуши косата си, Сюзан се чувстваше много по-добре от когато и да е след комата.

По обратния път към стаята заедно със санитарите отново се стегна при асансьорите, като се чудеше дали не е запланувана някоя нова „халюцинация“. Кабината обаче беше празна и пътуването до горния етаж бе без произшествия.

Не беше решила още как да се държи при поредната поява на духовете.

Но знаеше как би искала да се държи. Искаше да им се противопостави яростно, да ги нападне енергично, което да ги накара учудени да се отдръпнат. Искаше да издраска лицата им до кръв, много кръв, което щеше да е още едно доказателство, че не са призраци или халюцинации. Искаше да ги нарани, а после дръзко да ги обвини.

Но знаеше, че не би могла да изпълни плана си. Щеше да е с една глава напред, докато те си мислеха, че не е разбрала игричките им. Но в мига, когато разкриеше познанията си, щеше да загуби и малкото свобода на действие, която й бе останала. Спектакълът щеше изведнъж да се прекрати. Щяха да сложат край на опитите си да я побъркат — което засега изглеждаше основното им намерение — и щяха да й направят нещо още по-лошо. Беше сигурна, че ще е така.

Изяде целия си обед.

Когато Мили дойде да прибере подноса се прозя и изохка:

— Боже, колко ми се приспа.

— Ще затворя вратата, така че да не ви безпокои шумът от коридора — заяви блондинката с острото лице.

Веднага след като сестрата излезе и дръпна вратата зад гърба си, тя стана и отиде до килера, отвори го. На рафта бяха подредени одеялата и възглавниците за второто легло в стаята. Смачканите куфари на Сюзан, които би трябвало да изглеждат като измъкнати от катастрофиралата й кола, бяха сложени по-долу.

Извади куфарите в стаята и ги отвори на пода, като се молеше никой да не мине покрай стаята в следващите няколко минути. Прерови набързо съдържанието им, като отдели дрехи, подходящи за бягство от затвора. Дънки. Тъмносин пуловер. Тънки бели спортни чорапи и маратонки „Адидас“. Завря вързопа в дъното на празния килер и го прикри с куфарите.

Върна се бързо в леглото, легна, вдигна страничната преграда, спусна матрака, сложи глава на възглавницата и затвори очи.

Чувстваше се добре. Като че ли отново бе поела ръководството на собствения си живот.

После й дойде наум нова тревожна мисъл — напоследък, изглежда, тези мисли нямаха край, а тази беше особено тревожна. Зачуди се дали не я наблюдават със скрити вътрешни телевизионни камери. В края на краищата, щом си правеха труда да я обграждат със скрити помещения и тайни врати, защо и да не я поставят под двайсет и четири часово наблюдение? А и не биха ли знаели вече, че е открила амулета и че се готви да избяга?

Отвори очи и огледа стаята, като търсеше местата, където биха могли да бъдат скрити камерите. Най-логично би било да се използват отворите на вентилационните шахти, поставени близо до тавана. Имаше два отвора на две различни стени. Ако камерите бяха поставени там — няколко сантиметра по-навътре, за да не бъдат забелязани при проблясване на светлината върху обективите им — и бяха разположени добре, задвижвани автоматично, насочени надолу и снабдени с дистанционно управляван вариообектив, биха могли да обхванат по-голямата част от болничната стая, ако не и цялата.

За няколко минути Сюзан беше като болна от отчаяние.

Обгърна се с ръце и потрепера.

Постепенно обаче духът й малко се повдигна, защото реши, че камери все пак не би трябвало да има. Ако имаше камери, тя щеше да бъде забелязана с амулета сутринта. Тогава Мили не би трябвало да я разпитва за загубеното си бижу. Ако бяха видели амулета, щяха да се уплашат, че се е досетила за спектакъла им и щяха да го прекратят.

А дали беше така?

Навярно. Не би имало особен смисъл да устройват нови „халюцинации“, щом като вече не можеше да я заблудят с тях.

И все пак, макар и да беше доста сигурна, че не биха продължавали да си играят с нея така, не би могла да е абсолютно уверена, тъй като не знаеше какви са подбудите им.

Просто трябваше да изчака и да разбере.

Ако успееше да се измъкне от болницата довечера, щеше да е наясно дали е имало телевизионни камери в стаята й.

От друга страна, ако започнеше да се измъква от стаята си, ако стигнеше до стълбите и откриеше там четиримата мъртъвци да я чакат усмихнати…

Макар вече да знаеше, че не са мъртъвци, тя все пак отново потрепера. Трябваше да изчака. И да разбере.