Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (12)

ГЛАВА 12

Обедът пристигна така скоро след късната й закуска, че Сюзан не успя да изяде всичко, но все пак пое достатъчно, за да заслужи одобрението на госпожа Бейкър.

Час и половина по-късно я отведоха на долния етаж за второ упражнение по лечебна физкултура с госпожа Аткинсън. Взеха я други двама санитари, но за щастие никой от тях нямаше лице, свързано с миналото й.

В асансьора очакваше най-лошото. Нищо не се случи.

Не бе халюцинирала от снощи, когато бе видяла трупа на Джери Стийн в леглото на Джесика Сийфърт. Докато санитарите я возеха по коридора към отделението за ЛФК, тя пресметна колко часа са минали от пристъпа — почти шестнайсет.

Почти шестнайсет часа мир.

Може би никога нямаше да последва нов пристъп. Може би виденията щяха да престанат така внезапно, както бяха започнали.

Терапевтичното упражнение с Флорънс Аткинсън беше малко по-напрегнато от вчерашното, но масажът този път й се отрази още по-добре, а и душът после й се стори по-малко опасен.

Когато се връщаше нагоре с асансьора, Сюзан отново затаи дъх.

Но и този път не й се случи нищо лошо.

Вече бяха минали повече от седемнайсет часа.

Изпитваше чувството, че завинаги ще се отърве от халюцинациите, ако успее да изкара цял ден без тях. Може би тъкмо това й трябваше — един ден без призраци, — за да прочисти съзнанието и душата си.

Оставаха по-малко от седем часа.

Когато се прибра в стаята си, завари два букета пресни цветя до леглото си — хризантеми, карамфили и рози, обвити в зеленина. И към двата бяха прикрепени картички. В първата й се пожелаваше скорошно оздравяване и бе подписана „Винаги твой, Фил Гомез“. На втората пишеше: „Липсваш на всички ни тук, в робовладелската кариера“. Беше подписана от повече хора. Сюзан разпозна някои от имената само защото Фил Гомез ги бе споменал по телефона в понеделник сутринта. Огледа картичката: Ела Хавърсби, Еди Гилрой, Ансън Брекънридж, Том Кавински… Общо девет имена. Не можа да си представи нито едно лице, което да свърже с някое от имената.

Както и друг път, когато се бе сещала за корпорацията „Майлстоун“, самата мисъл бе достатъчна, за да я полазят студени тръпки.

И не знаеше защо е така.

Беше твърдо решила да запази положителното си отношение и да не се поддава на безпокойства, така че престана да мисли за „Майлстоун“. Цветята поне бяха хубави. Можеше да им се радва и без да мисли откъде са дошли.

Легна си пак, опита се да почете, но скоро откри, че от терапевтичното упражнение, и от горещия душ й се бе приспало. Дремна. Без сънища.

Когато се събуди, из стаята бяха започнали да бродят множество сенки. Отвън слънцето току-що бе превалило планините; макар истинският залез още да бе далеч, облачният ден вече бе започнал да се превръща във вечер. Тя се прозя, протегна се, изтри подпухналите си очи с ръка.

Второто легло стоеше все така празно.

Според стенния часовник часът беше четири и половина. Вече деветнайсет часа от последния пристъп.

Зачуди се дали повратът в отношенията им с Джеф Макгий не е причина за по-малката активност на призраците. Не беше лошо да обичаш някого и някой да обича тебе. Не беше склонна да допуска, че проблемът й е психологически, но сега, като мислеше за всичките си неприятности, бе по-предразположена да приеме и някакво психологическо обяснение. Може би любовта на Джеф представляваше всички лекарства, от които имаше нужда.

Стана от леглото, обу пантофите си и отиде в тоалетната. Запали лампите.

Отрязаната глава на Джери Стийн стоеше върху затворения капак на тоалетната.

Сюзан бе стъпила върху белите керамични плочки под ярката флуоресцентна светлина, лицето й бе бяло като всичко останало в снежнобялото помещение; не искаше да повярва на очите си. Това не е истинско.

Главата беше в същото ужасно разложено състояние, в което я бе видяла снощи, когато Джери се бе надигнал от леглото на Джеси Сийфърт и стенеше името на Сюзан през блестящи полуразложени устни. Кожата бе все така сива и сиво-зелена. И двата ъгъла на устата бяха обложени с плътен слой гной. Зловещи мехури на горната устна. И около подутия нос. Тъмни мехури гниеща плът в ъглите на очите. Широко отворени очи. Изпъкнали от ябълките си. Бяха непрозрачни, обложени с матови пердета като снощи, бялото им бе обезцветено, жълтеникаво и изпъстрено с кръвоносни съдове. Но поне бяха незрящи очи, каквито и би трябвало да бъдат очите на мъртвец — безжизнени, слепи. Главата бе отскубната жестоко от останалата част на трупа. Назъбената плът стоеше като смачкана, къдрава яка в края на врата. Нещо дребно и блестящо лежеше в една от гънките на сивия врат, нещо, което светеше с отразена светлина. Медальон. Религиозен медальон. Беше малкият, позлатен еврейски амулет, който Джери Стийн винаги носеше. Не е истинско, не е истинско, не е истинско… Заклинанието от три думи, изглежда, действаше по-малко от друг път — зловещата глава само стана по-жива, по-истинска, колкото повече тя се взираше в нея.

Схваната от ужас, но все пак решена да прогони привидението, Сюзан направи още една стъпка към тоалетната.

Мъртвите очи гледаха през нея, не я забелязваха, бяха вторачени в нещо в отвъдния свят. Не е истинско.

Посегна към сивото лице. Поколеба се.

А ако лицето оживееше веднага след като го допре? Ако тези гробовни очи се обърнеха и се вторачеха в нея? Ако зеещата, съсипана уста изведнъж се затвореше, ако захапеше пръста й и откажеше да я пусне? Ако…

„Стига“ — сърдито се спря тя.

Чу странен свистящ звук… после осъзна, че е собственото й затруднено дишане.

„Отпусни се — каза си тя. — По дяволите, Сюзан Катлийн Торнтън, прекалено възрастна си, за да вярваш в тия глупости.“

Но главата не изчезваше като мираж.

Накрая тя насили треперещата си ръка и посегна през въздуха, който й се стори плътен и устойчив като вода. Докосна бузата на мъртвеца.

Беше твърда.

Беше истинска.

Студена и мазна.

Отдръпна ръка разтреперана и отвратена.

Покритите с пердета очи не помръднаха.

Сюзан погледна пръстите, с които беше докоснала главата — по тях имаше сребриста слуз. Пяна от разлагането.

Стана й лошо, едва не повърна и припряно отри лепкавите си пръсти в крачола на синята си пижама… видя, че отвратителната слуз оставя следи.

Не е истинско, не е истинско, не е…

Макар че послушно повтаряше заклинанието си, което би трябвало да възвърне разсъдъка й, тя бе загубила смелостта, която й трябваше, за да продължи. Искаше единствено да се махне от тоалетната — към болничната стая, в коридора, в стаята на сестрите до асансьорите, където можеше да намери помощ. Обърна се…

… и замръзна.

Ърнест Харч стоеше пред отворената врата на тоалетната и заграждаше пътя й.

— Не — дрезгаво извика тя.

Харч се захили. Влезе при нея в банята и затвори вратата зад гърба си.

Той не е истински.

— Изненада — измърмори той с познатия нисък, гробовен глас.

Не може да ме нарани.

— Кучка — продължи той.

Харч вече не се правеше на Уилям Ричмънд, болничния пациент. Пижамата и халата ги нямаше. Беше облечен с дрехите, който носеше в Гръмотевичния дом в нощта, когато бе убил Джери Стийн, преди тринайсет години. Черни обувки, черни чорапи. Дънки. Много тъмен, почти черен син пуловер. Тя си спомняше дрехите му, защото в Гръмотевичния дом под разсеяната светлина на свещите и на фенерчетата й бе заприличал на нацист от някой стар военен филм. Есесовец. Човек от Гестапо. Каквито са онези, които винаги са облечени в черно. Ъгловатото му лице, напълно квадратната челюст, бледожълтата коса, ледените очи — всичко това допринасяше за образа на хладнокръвен щурмовак, образ, който той изглежда бе поддържал не само съзнателно, но и старателно, с грижа за всеки детайл, с известна извратена наслада.

— Хареса ли ти малкият ми подарък? — попита я, като посочи главата върху капака на тоалетната.

Тя не можеше да говори.

— Знам колко много си обичаше еврейчето. — Студеният глас на Харч бе изпълнен и с ледена злоба. — Така че си помислих — защо да не ти донеса част от него? Нещо, с което да си го припомниш. Умно постъпих, нали? — Той тихо се изсмя.

Сюзан изведнъж откри, че може отново да говори и извика:

— Ти си мъртъв, проклет да бъдеш, мъртъв си! Нали ми каза сам? Мъртъв си!

„Не се захващай с това — отчаяно си каза тя. — За Бога, беше ли чула думите си току-що? Не се забърквай сама в халюцинацията, пази се от нея.“

— Да — съгласи се той. — Разбира се, че съм мъртъв.

— Няма да те слушам. Тебе те няма. Ти не си истински.

Той стъпи напред, по-навътре в малкото помещение.

Тя се отдръпна към стената — умивалникът остана вляво, а тоалетната вдясно. Нямаше накъде да бяга.

Мъртвите очи на Джери Стийн се взираха в пространството и не обръщаха внимание на Харч.

Силната ръка на Харч се стрелна със скоростта на бич и грабна лявата китка на Сюзан, преди тя да разбере какво става.

Опита се да се освободи. Напразно.

Усещаше устата си изсъхнала като че ли беше пълна с пепел. Езикът й застърга в изгорялото небце.

Тоя злобно стискаше ръката й. Придърпа я към себе си все така захилен и… я притисна към твърдите си като плоча, мускулести гърди.

— Достатъчно истински ли изглеждам за твоя вкус? — настоя да разбере.

Тя пое дъх. Тежестта на вдишания въздух й се стори огромна, достатъчна да я свлече на пода и по-надолу, в мрака. „Не — заповяда си тя ужасена да не загуби съзнание, уплашена, че после ще се събуди луда. — Не бива да припадам, за Бога. Трябва да се преборя с това. Да вложа цялото си сърце.“

— Изглеждам ли истински, кучко? Изглеждам ли? Какво ще кажеш как ме усещаш?

При флуоресцентното осветление сивите му очи, нормално с цвета на мръсен лед, сега изглеждаха почти бели, ярки и напълно враждебни — точно каквито бяха през онази нощ в Гръмотевичния дом под отблясъците на свещите.

Потри дланта на Сюзан нагоре-надолу по масивния си гръден кош. Платът я драскаше, а копчетата бяха студени.

Копчета? Дали наистина си представяше, че усеща копчетата му — такава незначителна подробност — в халюцинацията си? Можеше ли въображаемите копчета да са така реални, така определени, така разчленени?

— Сега мислиш ли, че съм тук? — попита я Харч, като се усмихваше широко, но безмилостно.

Тя съумя да намери сили, проговори и отрече присъствието му. Сухият език се отлепи от пясъчното небце със звук, който почти й се стори, че чу:

— Не. Не тук. Не тук.

— Не?

— Ти не си истински.

— Каква завършена кучка!

— Не можеш да ме нараниш.

— Ще видим, малка кучко. О, да, ще видим.

Без да пуска лявата й ръка, той я прекара по гърдите си, до рамото, по ръката си, принуди я да усети твърдите му, стегнати мускули.

Тя отново се опита да се освободи. И отново не успя. Той й причиняваше болка; ръката му беше като метални клещи, сключени около нежната й китка.

Премести пленената й ръка обратно към гърдите си, после към плоския си, мускулест корем.

— Истински ли съм? А? Как мислиш? Какво е ценното ти мнение, Сюзан? Истински ли съм?

Сюзан усети, че нещо трепна в нея. Надежда? Или последните капчици от самочувствието й? Може би и двете?

Това е само привидение — болезнен образ, създаден от увредения й мозък. Само злостно привидение. Само привидение. Скоро ще изчезне. Много скоро. Колко все пак могат да съществуват привиденията?

Замисли се за ужасяващия отговор на собствения си въпрос — можеха да съществуват вечно, да не я напуснат през целия й живот, до последния й дъх в някоя стая с облицовани стени. Защо не?

Харч насила блъсна ръката й към чатала си.

Беше много възбуден. Усещаше силната му топлина дори и през дънките. Твърдото, дебело, пулсиращо свидетелство за мъжествеността му.

Но той е мъртъв.

— Усещаш ли това? — похотливо я запита той, като се кикотеше презрително. — Това истинско ли е?

Сред тъмния смут, който бушуваше в нея, се появи някаква неестествена радост. Тя се издигаше като гладна акула в нощното море, насочваше се към ценните останки от нормалния й разум, които все още се люлееха по повърхността.

— В петък вечерта ще навра стария ръжен право в теб. Знаеш ли какво е петък вечерта? Десетгодишнината от ненавременната ми кончина. В петък преди десет години оня негър навря ножа в гърлото ми. Така че този петък аз ще навра ръжена си изцяло в теб и после ще те обработя с ножа.

Тя усети в себе си висок и трепкащ кикот, но знаеше, че не бива да го пусне на воля. Беше разпаленият, отчетлив, болезнено сладък смях на лудостта. Ако тя го пуснеше да прозвучи дори веднъж, той никога нямаше да спре и тя щеше да прекара живота си завряна в някой ъгъл, като бръщолеви на себе си.

Харч пусна ръката й.

Тя бързо я дръпна от чатала му.

Блъсна я отново до стената, като раздруса кокалите й. Опря тялото си до нейното. Потърка бедра в нейните. И се хилеше.

Тя се опита да се откопчи. Но бе притисната от тежестта му, заловена в капан.

— Не трябваше да разкарваш хубавия си малък задник преди тринайсет години — подхвана Харч. — Щяхме добре да се позабавляваме всички с него в гадната пещера. А после щяхме да ти разрежем гърлото и да те блъснем в дупката заедно с еврейчето.

Той не е истински, не може да ме нарани, той не е…

Не. С тази глупава молитва нямаше да стигне доникъде. Беше истински, в това нямаше съмнение. Беше тук.

А това беше невъзможно, разбира се.

Беше истински, беше тук, би я наранил и щеше да я нарани.

Тя се отказа от борбата да запази самообладание. Отметна глава и закрещя.

Харч се отдръпна от нея, отмести тежестта си. Наклони глава и я загледа с нескрита радост. Това му доставяше удоволствие, сякаш възприемаше писъците й като музика.

Никой не дойде да види защо се е разкрещяла.

Къде бяха сестрите? Санитарите, лекарите? Защо не можеха да я чуят? Дори и при затворена врата на тоалетната би трябвало да чуят, че пищи.

Харч се приближи към нея, наведе лицето си. Сивите му очи светеха като очи на диво животно, огрени от фаровете на кола.

— Я ми дай малък образец от онова, което ще ми предоставиш в петък вечерта — започна той със съскав, ласкателен глас. — Само една целувка. Една хубава малка целувка. А? Дай на стария си чичо Ърни една целувчица.

Независимо дали всичко това действително ставаше с нея, тя не можеше да се предаде напълно. Не можеше да се принуди да го целуне, дори и да беше сън. Извъртя яростно главата си настрани, като отбягна устните му, а после на другата страна, докато той преследваше устата й със своята.

— Гадна кучка — изруга той, когато накрая се отказа. Пестиш целувките си за еврейчето, а? — Отстъпи крачка назад. Погледна към главата върху тоалетната, после отново към Сюзан, към главата, към Сюзан. Усмивката му беше ужасна. В гласа му се долови сарказъм, примесен с мрачно ликуване: — Пазиш целувките си за стария Джери Стийн, а? Колко трогателно! Такава прекрасна, старомодна вярност. Такава възхитителна привързаност. Трогнат съм. Честна дума. Да, наистина, на всяка цена трябва да пазиш девическите си целувки само за Джери.

Харч показно се обърна към разлагащата се глава, която бе обърната косо спрямо Сюзан.

Не!

Той посегна към главата.

Младата жена си помисли за гниещото лице и усети горчилка в гърлото си.

Харч все още дрънкаше за верността й, когато сграбчи кичур от провисналата кафява коса на зловещата глава.

Сюзан тръсна отвратено глава, но знаеше, че той ще я принуди да целуне студените, гноясали устни.

С разтуптяно сърце видя, че има възможност да избяга, много малка възможност, и се възползва без колебание от нея — изпищя, хукна. Харч беше с гръб към нея, тъй като вдигаше главата от тоалетната. Тя профуча покрай него, мушна се между него и умивалника, залови се за дръжката на бравата, като очакваше всеки миг пръстите му да се сключат около врата й, рязко отвори вратата и нахлу в болничната стая — от ярката флуоресцентна светлина в тъмната сивота на късния следобед, — като трясна вратата на тоалетната зад гърба си.

Мислеше да се отправи към леглото, защото до него беше бутонът, с който можеше да повика сестра, но осъзна, че няма да го е достигнала преди Харч да се е нахвърлил върху нея, така че кривна в другата посока — усещаше краката си гумени като че ли щяха да се огънат под тежестта й — и се понесе към входната врата, а тя бе отворена и зад нея беше коридорът.

С писък стигна до вратата тъкмо когато госпожа Бейкър забързано се канеше да влезе откъм коридора. Сблъскаха се, Сюзан едва не падна, а сестрата я огледа.

— Мила, какво има?

— В тоалетната.

— Цялата сте в пот.

— В тоалетната!

Госпожа Бейкър плъзна ръка около нея, за да я подкрепи. Тя се отпусна към пълничката жена, като се радваше на силата й.

— Какво има там, малката ми?

— Той е там.

— Кой?

— Мммръсникът. Сюзан потрепери.

— Кой? — отново попита сестрата.

— Харч.

— О, не, не, не.

— Да.

— Мила, това е само един от…

— Той е там.

— Той не е истински.

— Истински е.

— Хайде.

— Къде?

— Елате с мен.

— О, не.

— Елате.

— Да се махаме оттук.

— Хайде, елате с мен.

Тя донякъде склони, донякъде отнесе Сюзан обратно в стаята.

— Но главата на Джери…

— Господи, горкото дете.

— … отрязаната му глава…

— Там всъщност няма нищо.

— Има.

— Много зле ли беше, а?

— Той ме ка-караше да це-целуна това нещо.

— Успокойте се.

Бяха стигнали до затворената врата на тоалетната.

— Но какво правите? — уплашено попита Сюзан.

— Нека погледнем.

— За Бога, какво правите?

Госпожа Бейкър посегна към бравата.

— Просто ви показвам, че няма от какво да се страхувате.

Сюзан сграбчи ръката й:

— Не!

— Няма от какво да се страхувате — успокоително повтори сестрата.

— Ако е било само халюцинация…

— Така е било.

— … не бих могла да усетя идиотските копчета от проклетата му риза.

— Сюзан…

— И би ли могла отвратителната му ерекция да е така голяма и гореща, така истинска?

Госпожа Бейкър изглеждаше объркана.

„Смята, че говоря безсмислици — помисли си Сюзан. За нея говоря и приличам на напълно луда. А дали наистина не говоря безсмислици?“

Изведнъж се почувства глупава. Победена.

— Погледнете, Сюзан.

— Моля ви, не ме карайте да го правя.

— За ваше добро е.

— Моля ви, недейте.

— Ще видите, че всичко е наред.

— Моля ви… — Вече й се плачеше.

Сестрата започна да отваря вратата. Сюзан стисна очи.

— Вижте, Сюзан.

Тя държеше очите си плътно затворени.

— Сюзан, всичко е наред.

— Той още е там.

— Не.

— Чувствам го.

— Тук сме само вие и аз.

— Но…

— Бих ли ви лъгала, мила?

Капчица студена пот полази по врата й и запълзя като стоножка по гърба й.

— Сюзан. Погледнете.

Боеше се да погледне не по-малко, отколкото се страхуваше да държи очите си отворени, така че накрая послуша госпожа Бейкър.

Погледна.

Стоеше на прага на тоалетната. Неприятно флуоресцентно осветление. Бели стени. Бели керамични плочки. Бял умивалник. Нито следа от Ърнест Харч. Никаква вторачена разлагаща се глава, опряна върху тоалетната.

— Виждате ли? — радостно запита сестрата.

— Нищо няма.

— Нито пък е имало.

— О!

— Сега по-добре ли се чувствате?

Чувстваше се изтръпнала. Беше й много студено.

— Сюзан?

— Да. По-добре.

— Горкото дете.

Депресията я обгърна като че ли някой бе стоварил оловно наметало върху раменете й.

— Господи — възкликна госпожа Бейкър, — пижамата ви е мокра от пот!

— Студена.

— Сигурно ви е студено.

— Не. Главата. Студена и мазна.

— Нямаше никаква глава.

— Върху тоалетната.

— Не, Сюзан. Нямаше никаква глава върху тоалетната. Това е било част от халюцинацията ви.

— О!

— Сега съзнавате ли го?

— Да. Разбира се.

— Сюзан?

— Ммм?

— Лошо ли ви е, мила?

— Не. Ще се оправя. Ей, сега.

Тя позволи на госпожа Бейкър да я отведе от тоалетната и да й помогне да си легне.

Сестрата запали нощната лампа. Събралите се в късния следобед сенки се отдръпнаха към ъглите.

— Най-напред трябва да облечете нещо по-сухо — предложи госпожа Бейкър.

Втората пижама на Сюзан, зелената, бе дадена за пране тази сутрин и още я нямаше. Госпожа Бейкър й помогна да съблече мократа синя пижама — тя бе така просмукана с пот, че можеше да се изстиска като бърсалка от умивалник — и й подаде обикновена болнична нощница, която се връзваше на гърба.

— Така нали е по-добре? — попита я.

— Нали?

— Сюзан?

— Ммм?

— Разтревожена съм за вас, мила.

— Не се притеснявайте. Искам само да си почина. Искам само да отида някъде за малко.

— Да отидете?

— Само за малко. Далече оттук.