Дийн Кунц
Гръмотевичният дом (10)

ГЛАВА 10

Сестра Сколари намина към стаята й в девет и петнайсет.

— Утре денят ви започва рано. Имате насрочени много тестове. — Подаде й малка чашка за лекарства само с една розова таблетка — лекото успокоително, което Макгий й бе предписал. Докато Сюзан поемаше хапчето с остатъка от плодовия си сок, сестрата нагледа Джесика Сийфърт на съседното легло, като отмести паравана само колкото да може да се промъкне зад него. Когато се появи отново, поръча на Сюзан: — Изгасете светлината веднага щом ви се доспи.

— Ще го направя и по-скоро. Искам само да си довърша главата. — Кимна към книгата си. — Имам още само половин страница.

— Искате ли тогава да ви помогна да отидете до тоалетната?

— О, не. Ще се справя и сама.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

Сестрата се изправи до вратата и завъртя ключа за лампичката в далечния край на стаята, така че Сюзан да не трябва да пресича стаята за това после. Входната врата бе стояла отворена цял ден; на излизане сестра Сколари измъкна гумената й подпорка отдолу и я затвори плътно.

Щом Сюзан дочете страницата си, стана и отиде в банята, като държеше едната си ръка покрай стената, в случай че изведнъж й се наложи да се подпре. Изми зъбите си и се върна до леглото. Краката й бяха слаби и изтръпнали, особено прасците и задната страна на бедрата, но вече не се чувстваше застрашително несигурна. Движеше се, без да се страхува, че ще падне, макар да не беше още изцяло сигурна във вървежа си и макар да знаеше, че не може да измине сама по-голямо разстояние.

Когато си легна, оправи възглавницата си и свали горната част на леглото с регулационното устройство. Изключи нощната си лампа.

Меките лунни лъчи огряха паравана около леглото на Джесика Сийфърт; както и предната нощ, белият плат сякаш поглъщаше светлината, усилваше я и излъчваше фосфоресциращо сияние, като превръщаше паравана в най-забележимия предмет в сенчестата стая. Сюзан го погледа минута-две и почувства отново любопитството и притеснението, които я бяха завладели още, откакто невидимата Сийфърт бе постъпила в стаята й.

— Сюзан…

Тя едва не падна от леглото от учудване; седна разтреперана, отхвърли завивката си, дъхът замръзна в гърлото й, сърцето й за миг спря.

— Сюзан…

Гласът беше тънък, сух и неустойчив, глас от прах и пепел, идваше от проядени от времето гласни струни. В него имаше нещо тревожно, смразяващо кръвта, което действаше на Сюзан твърде зловещо.

— Сюзан… Сюзан…

Дори така нисък, така дрезгав и измъчен, съсипаният глас бе все пак ясно и безспорно мъжки. И идваше иззад светлия параван, откъм закритото легло на Джесика Сийфърт.

Младата жена накрая успя да поеме дъх — рязко и с потрепване. Сърцето й също заби отново.

— Сюзан…

Предната нощ, като се бе събудила в най-ранните, самотни часове на утринта, също бе помислила, че чува глас, зовящ я иззад паравана, но бе продължила да спи убедена, че е само част от някой сън. Усещанията й тогава бяха притъпени от успокоителните и съзнанието й не бе достатъчно ясно, за да прецени, че гласът е истински. Тази вечер обаче не бе заспала, дори не бе още сънена; успокоителното още не бе подействало. Ококорена и съвсем будна, тя без всякакво съмнение знаеше, че гласът е действителен.

— Сюзан…

Беше умолителният зов на някаква мрачна и зловеща сирена и от него се излъчваше дълбока емоционална сила, която бе почти физическа по напрегнатостта си. Макар че се боеше от странния глас и от човека — съществото, — на което принадлежеше, изпита желание да стане и да отиде до леглото на госпожа Сийфърт, да разтвори белия параван и да застане лице в лице със съществото, което я викаше. Вкопчи се с едната си ръка в чаршафа, с другата стисна студената преграда на леглото и с всички сили се противопостави на неразумния си стремеж.

— Сюзан…

Потърси опипом ключа на нощната си лампа и след още много секунди, изтекли в тъмнината, успя да го щракне.

Светлината изблъска сенките, а те, изглежда, се отдръпваха с огромно нежелание, сякаш бяха гладни вълци и се изтегляха неохотно от жертвата, която в началото им се бе сторила леснодостъпна.

Сюзан се вторачи в ограденото легло. Зачака. Не се чуваше и звук.

Минаха десет секунди. Двайсет. Половин минута. Нищо. Тишина.

— Кой е там? — попита тя накрая.

Никакъв отговор.

Бяха минали повече от двайсет и четири часа, откакто се бе завърнала от обиколката си с инвалидния стол и бе открила, че в стаята й е настанена друга пациентка. Госпожа Бейкър й бе казала, че това е Джесика Сийфърт, иначе така и не би знаела с кого споделя стаята си. Повече от двайсет и четири часа, а тя все още не бе и зърнала госпожа Сийфърт. Нито бе чула възрастната жена да каже и една дума; до нея бе достигнало само неясното и безсловно мърморене, с което бе отговорила на въпроса на Джеф Макгий, и тихите, отново прошепнати отговори на различните сестри, които бяха отивали зад паравана. Персоналът бе идвал и заминавал, бе идвал отново, бе проявявал забележителна загриженост и прилежност в обслужването на госпожа Сийфърт — изхвърляне на подлогата, мерене на температурата, пулса и кръвното налягане, поднасяне на храна и лекарства, смяна на чаршафите, окуражителни думи, — но въпреки цялата тази дейност Сюзан не бе зърнала и за миг загадъчната обитателка на съседното легло.

И сега я безпокоеше неприятното предчувствие, че Джеси Сийфърт изобщо не е била в това легло от самото начало. Беше някой друг. Ърнест Харч? Някой от останалите трима членове на братството? Или нещо дори по-лошо?

Това е лудост.

В това легло трябваше да е Джесика Сийфърт, защото, ако не беше тя, тогава всички от болницата бяха замесени в този ужасен заговор. Което е невъзможно. Тези мисли параноичните фантазии за усложнени кроежи срещу нея бяха само още едно доказателство за нередностите в мозъка й. Госпожа Бейкър не я бе излъгала. Беше убедена в това както знаеше със сигурност, че се казва Сюзан. И все пак не можеше да се отърве от мисълта, че Джесика Сийфърт не съществува, че невидимият състайник е някой далеч по-малко невинен и по-малко безвреден от старица, умираща от рак.

— Кой е там? — попита отново тя.

Отговор отново нямаше.

— По дяволите! — изруга. — Знам, че не съм си те представила!

Или си бях представила?

— Чух, че ме викаш — продължи тя. Или само съм помислила, че съм чула?

— Кой си ти? Какво правиш там? Какво искаш от мене?

— Сюзан…

Тя подскочи като зашлевена, тъй като гласът звучеше още по-зловещо в ярко осветената стая. Мястото му беше в мрака; изглеждаше невъзможен и два пъти по-чудовищен, когато звучеше на светло.

„Успокой се — каза си тя. — Не се поддавай на паника. Запази самообладание. Щом имам мозъчно увреждане, което ме кара да виждам неща, каквито всъщност няма, напълно логично е то да ме кара и да чувам несъществуващи звуци. Слухови халюцинации. Има такова нещо.“

— Сюзан…

Трябваше да запази контрола върху себе си, преди този епизод да продължи да се разраства; трябваше бързо да потисне надигащата се истерия. Трябваше да докаже на себе си, че иззад паравана не долита никакъв глас, че всичко е само във въображението й. Най-добрият начин да го докаже беше да отиде право там и да разтвори паравана. Единственото нещо, което би открила в леглото на Джесика Сийфърт, щеше да бъде умиращата от рак старица.

— Сюзан…

— Млъквай — отсече тя.

Дланите й бяха студени и влажни. Изтри ледената пот върху чаршафа. Пое дълбоко дъх, като си мислеше, че смелостта е просто пара, която може да се издиша във въздуха.

— Сюзан… Сюзан…

„Престани да се разтакаваш — заповяда си тя. — Стани, тръгни и свърши с тази работа веднъж завинаги.“

Свали преградата от леглото, отмести завивката и приседна на ръба с разлюлени крака. Изправи се, като се опря в матрака. Беше се изправила до края на леглото, който беше най-близо до Джесика Сийфърт. Пантофите й бяха от другата страна и не можеше да ги достигне, а зелените плочки от пода студенееха на стъпалата й. Разстоянието между двете легла беше по-малко от три метра. Можеше да го преодолее с три крачки, най-много с четири. Направи първата.

— Сссюуууузззааааннн…

Нещото от леглото — въпреки смелите си и, ох, така разумни мисли за слуховите халюцинации, тя можеше да мисли за него само като за нещо — изглежда, усети и приближаването, и страха й. Гласът му стана още по-дрезгав, още по-настоятелен и зловещ от преди; не произнасяше името й толкова, колкото го изстенваше.

— Сссюуууузззааааннн…

Тя се замисли дали да се върне до леглото и да натисне бутона за дежурната сестра. Но ако сестрата дойдеше и не чуеше нищо? Ако дръпнеше паравана и откриеше единствено тъжната картина на умираща старица, която мърмори безсмислици в предизвикания от опиатите унес? Което почти сигурно би намерила, разбира се. Тогава какво?

Направи втора крачка към другото легло и студеният под й се стори още по-студен.

Параванът потрепна, като че ли нещо го бе допряло от вътрешната страна.

Леденостудената кръв на Сюзан стана още по-студена и започна да тече бавно по вените въпреки бързото биене на сърцето й.

— Сссюуууузззааааннн…

Тя дръпна крака си назад.

Параванът отново потрепна и тя забеляза тъмно очертание зад него.

Гласът отново я повика и този път в тона му имаше определено заплашителна нотка.

Параванът прошумоля, после силно се разтресе. Задрънча върху халките, с които беше закачен за релсата на тавана. Тъмен силует, безформен, но явно много по-голям, отколкото би изглеждала разядена от рака жена, посягаше непохватно към оттатъшната страна на бялата материя като че ли търсеше място, през което да излезе.

Сюзан бе обладана от предчувствие за надвиснала смърт. Навярно това бе сигурен признак за душевната й нестабилност; навярно бе безспорно доказателство, че не разсъждава логично и си въобразява всичко, но предчувствието й бе твърде силно, за да се пренебрегне. Смърт. Смъртта беше съвсем близо. Изведнъж реши, че последното нещо на света, което искаше да види, бе онова зад паравана.

Обърна се и побягна. Затътри се около собственото си легло и отново погледна назад.

Параванът изглеждаше като попаднал в яростния водовъртеж на насрещни течения — макар че в стаята вятър не се усещаше. Трепереше, пърхаше, триеше се и се издуваше. А вече започваше и да се отваря.

Тя бързо се замъкна в банята — вратата към коридора й се стори прекалено далече — и краката й дори запротестираха болезнено от скоростта, с която им налагаше да се движат.

Затвори вратата на банята и се опря на нея останала без дъх.

Не е истинско. Не може да ме нарани.

В банята беше тъмно, а тя вече не можеше да понася да е сама в мрака. Затърси опипом ключа и накрая го откри, белите стени, белият умивалник и шкафа над него, белите плочки на пода всичко заблестя ярко.

Не може да ме нарани.

Ръката й все още беше върху бравата. Усети как се завърта в дланта й. Някой я въртеше от другата страна.

Опита се да спусне резето. То се замята свободно, беше счупено.

— Не — изкрещя тя. — Не.

Държеше бравата с всички сили, подпря вратата и с рамо, като стъпи по-устойчиво на пода. Няколко безкрайно дълги секунди, секунди, които приличаха на минути, човекът от другата страна продължи да натиска дръжката на бравата, да я движи нагоре и надолу. Натискът върху ръката на Сюзан бе голям, но тя стискаше зъби и напрягаше отслабналите си мускули, не искаше да отстъпи. След малко дръжката престана да се движи. Помисли си, че отказването може да е само номер, затова продължи да държи здраво.

Нещо издраска по оттатъшната страна на вратата. Звукът, така близо до лицето й, я стресна. Отначало шумът беше тих, но силата му бързо нарасна. Нокти. Дълбаещи в дървото.

— Кой е там?

Не получи отговор.

Ноктите драскаха яростно може би половин минута. Спряха. После отново задраскаха, но вече по-вяло. А сега постоянно и упорито. Сега — откъслечно.

— Какво искаш?

Единственият отговор беше ново драскане.

— Слушай, ако бъдеш така любезен да ми кажеш кой си, ще отворя вратата.

И с това обещание не се стигна доникъде.

Слушаше притеснена как ноктите упорито драскат по краищата на вратата, как проучват пролуките между вратата и рамката като че ли там може да се открие достатъчно добра опора, за да се вдигне вратата от пантите с едно мощно повдигане.

Накрая, след още две-три минути безплодно, но упорито стъргане и опипване, шумът изведнъж спря.

Сюзан се напрегна и се приготви да продължи борбата с дръжката на бравата, но за нейно учудване и облекчение борбата не се поднови.

Тя чакаше с надежда и почти не смееше да диша.

Банята светеше под силните флуоресцентни лампи, а една водна капка тихо тупна, като падна от крана към металната запушалка на умивалника.

Паниката на Сюзан постепенно замря. Струйка съмнение се появи в съзнанието й; струйката стана поток, после водопад. Постепенно логическото й мислене се възвърна. Започна отново да разсъждава за възможността тя да е халюцинирала. Все пак, ако наистина е имало мъж — или нещо друго — зад паравана и ако той наистина е искал да я хване, тя не би могла да удържи вратата под натиска му. Особено в сегашното си състояние. Ако някой действително беше въртял дръжката — а тя в момента направо се разкъсваше от съмнения за това, — тогава човекът от другата страна на вратата е бил по-слаб от нея. А никой с такова окаяно здраве не би могъл да представлява сериозна опасност за нея. Тя чакаше. Опря се силно на вратата. Вече дишаше малко по-спокойно.

Времето минаваше отмерено и мудно, сърцето й затуптя по-бавно, а тишината продължаваше.

Но все още не смееше да отпусне дръжката. Погледна ръката си. Кокалчетата й бяха остри и останали без кръв. Ноктите й около метала бяха като на птица.

Досети се, че госпожа Сийфърт е единственият човек, наоколо който е по-слаб от нея. Дали госпожа Сийфърт не беше опитала сама да стане от леглото си? Дали цялото мятане зад паравана не се дължеше на това? И дали старицата някак не бе пресякла стаята объркана от лекарствата или в непоносима болка? Госпожа Сийфърт ли беше драскала по вратата, без да може да проговори, като е търсела помощ; драскала и драскала по дървото в отчаян опит да привлече внимание?

„Мили Боже, — помисли си Сюзан, — дали не съм защитавала вратата срещу една умираща жена, която е търсила единствено помощта ми?“

Но не отвори вратата. Не можеше. Все още не. Накрая реши: Не. Не е била госпожа Сийфърт, ако тя наистина съществува, би била прекалено слаба, за да стане сама от леглото и да пресече цялата стая. Тя е инвалид, едва движеща се купчина от плът и кокали. Невъзможно е да е била госпожа Сийфърт. Освен това застрашителният силует, който се бе надигнал зад паравана, също не би могъл да е госпожа Сийфърт. Беше прекалено едър. В умивалника падна нова капка вода. От друга страна, зад паравана може би изобщо не беше се появявал силует. Може би и завесите не се бяха поместили наистина. Може би и никакъв загадъчен глас не бе проехтявал, никаква ръка не бе въртяла дръжката на бравата, не се беше драскало упорито по вратата. Всичко е било само в главата й.

Мозъчни увреждания.

Съсирек с големината на пясъчно зрънце. Миниатюрен мозъчен капиляр с още по-миниатюрен кръвоизлив.

Някакво смущение на химикоелектрическия баланс. Колкото повече мислеше за това, толкова по-лесно й ставаше да се изключат обясненията, които се опират на свръхестественото или на заговор.

След много размишления изглежда й останаха само две възможни обяснения — или си бе въобразила всичко… или госпожа Сийфърт лежеше мъртва от другата страна на банята, жертва на душевните проблеми на Сюзан.

При всяко положение явно никой не я преследваше и нямаше основания да продължава да пази вратата. Затова накрая се отдръпна от нея; рамото я болеше и цялата й лява страна беше изтръпнала. Отпусна здравата си хватка от бравата, която сега бе влажна и лъщеше от потта й. Отвори вратата. Съвсем малко. Никой не се опита да нахълта в банята. Все още уплашена и готова да тресне вратата при най-малкото движение, тя я отвори още малко — пет сантиметра, десет. Погледна надолу, като очакваше най-лошото, но нямаше никаква мъртва възрастна жена, просната на пода, никакво посивяло лице, изкривено във вечно изражение на омраза и обвинение.

Болничната стая изглеждаше нормално. Нощната лампа до леглото й гореше, а завивката й бе свита на буца, както я бе оставила. Нощното осветление от другата страна също работеше. Параванът около леглото на Джесика Сийфърт си стоеше на мястото, висеше изправен от тавана до пода и не се местеше нито от течение, нито от зложелателна ръка. Сюзан бавно отвори цялата врата. Никой не скочи върху й.

Никакъв задавен от прах, получовешки глас не я повика.

„Значи… всичко е било плод на въображението ми — унило си помисли тя. — Необузданото ми въображение просто си е тичало щастливо по нов маршрут на временната ми лудост. Проклетото ми, болно, предателско въображение.“

През целия си живот Сюзан бе ограничавала пиенето си до съвсем редките социални поводи и дори тогава не бе си позволявала повече от един-два коктейла, защото винаги бе презирала пиянството. Беше се напивала веднъж, само веднъж, като абитуриентка и това бе изключително противен случай, който никога нямаше да забрави. Никакво изкуствено постигнато опиянение, колкото и приятно да обещаваше да бъде, според нея не си струваше придружаващата го липса на контрол върху себе си.

А сега, без и да е близнала алкохол, можеше да загуби чувството си за действителността само за миг и дори да не разбере, че е станало. Когато човек е пиян, той поне губи нишките на логическото си мислене бавно, на етапи, и накрая му става ясно, че повече не може да се владее. Когато си пиян, знаеш, че вече не можеш да вярваш на сетивата си. Но мозъчните увреждания са по-коварни. Те я плашеха.

А какво би станало, ако Джеф Макгий не откриеше какво й има?

А ако лечение за състоянието й не съществуваше? Ако болестта й я принудеше да прекара останалата част от живота си в опити да запази равновесие върху бръснача на лудостта, като често предприема кратки, но опустошителни пътешествия из мрачните селения на Нищото.

Знаеше, че не би могла да живее така. Би предпочела с радост смъртта пред подобен мъчителен живот.

Изгаси осветлението в банята и си представи, че усеща тежестта на мрака върху гърба си.

Достигна леглото си, като се опираше на стената и се мръщеше от болката в прасците си.

Спусна горната половина на матрака с регулационното устройство, свали и втората преграда, както бе направила с първата, когато ставаше, и започна да се качва, когато изведнъж се поколеба. Изправи се отново и остана дълго загледана в паравана. Накрая прие, че просто няма да е в състояние да заспи, поне засега. Трябваше да открие у себе си сили за онова, което досега не бе посмяла да направи. Трябваше да отиде дотам, да разтвори паравана ида се убеди, че състайничката й е само стара и болна жена. Защото не го ли направеше сега, халюцинациите биха могли да започнат отново, щом загасеше светлината и сложеше глава на възглавницата. Защото не започнеше ли борбата с болестта си още сега, тя навярно щеше да я обладае много по-бързо, отколкото ако й се противопоставяше. Защото тя е Сюзан Катлийн Торнтън, а Сюзан Катлийн Торнтън никога не бяга от неприятностите.

Беше застанала до пантофите си. Мушна студените си крака в тях.

Заобиколи със скърцане леглото си, като се придържаше за него. Затътри се през разстоянието между двете легла, застана неподвижно без всякаква опора, вдигна ръка и докосна паравана.

Стаята й се стори необикновено тиха — като че ли не само тя сдържаше дъх.

Въздухът бе неподвижен като въздуха в крипта.

Стисна в пръстите си част от дантеления плат.

„Разтвори го, за Бога — заповяда си тя, когато усети, че се е колебала вече почти цяла минута. — Отзад няма нищо страшно, няма нищо освен една старица, която проспива последните няколко дни от живота си.“

Сюзан дръпна паравана. Десетките метални кукички над главата й издрънчаха по релсата от неръждаема стомана.

След като отмести паравана, пристъпи към леглото, до самата му опора, и сведе поглед. В този кошмарен миг разбра, че има ад и че тя е впримчена в него.

Госпожа Сийфърт не беше в леглото, както би трябвало да бъде. Имаше нещо друго. Нещо зловещо. Труп. Трупът на Джери Стийн.

Не. Това е само въображение.

Объркани възприятия.

Мозъчно увреждане.

Дребен кръвоизлив в миниатюрен капиляр.

И… о, да… добре познатият, често разискван коварен съсирек с големината на пясъчно зърно.

Сюзан премина през целия опис от медицински обяснения, но трупът нито изчезна, нито се преобрази магически в госпожа Сийфърт.

Въпреки всичко Сюзан не запищя. Не побягна. Беше решила да понесе това; щеше принудително да се върне в действителността. Опря се на преградата на леглото, за да не припадне.

Затвори очи.

Преброи до десет.

Не е истинско.

Отвори очи.

Трупът още беше там.

Мъртвецът лежеше по гръб, завивката стигаше до средата на гърдите му като че ли просто спеше. Едната страна на черепа му беше сбръчкана и назъбена, обагрена с тъмна, изсъхнала кръв на мястото, където Ърнест Харч някога го бе ритнал три пъти. Голите ръце на трупа бяха поставени върху завивката с обърнати нагоре длани и закривени пръсти, сякаш мъртвецът бе посегнал безсмислено за последен път към живота.

Трупът не изглеждаше точно като Джери Стийн, но това бе само защото не беше в особено добро състояние — смъртта донякъде го бе повредила. Кожата беше сива, със зеленикавочерни петна около хлътналите очи и ъглите на лилавите, подути и гноясали очи. Клепачите бяха покрити с гурели. От ноздрите и по горната устна стърчаха тъмни, белещи се и влажни мехури. От двете страна на надутия, безформен нос лъщяха и други мехури със същата неприятна кафява течност. Но въпреки подуването, обезцветяването и противното обезобразяване, мъртвецът явно беше Джери Стийн.

Но Джери беше мъртъв вече тринайсет години. За това време смъртта би му нанесла значително повече поражения от тези. Плътта му би се разпаднала преди години. В момента не би трябвало да представлява нещо повече от скелет с отделни кичури суха коса, висяща от голия череп, с избелели кокали, свързани от ивици мумифицирана кожа и подобни на кожа сухожилия. А видът му подсказваше, че е умрял само преди десетина дена или една седмица, дори и по-малко.

Което доказва, че това е само халюцинация, каза си Сюзан, като стискаше преградата на леглото с такава сила, че се чудеше защо не се огъва в ръцете й. Само халюцинация. Не беше съобразена с действителността, с природните закони, с логиката в нито един от детайлите си. Така че е само привидение, ужас, който съществува единствено в главата й. Друго доказателство за недействителността на трупа беше, че Сюзан не долавяше и най-слаб мирис от тленност. Ако мъртвецът наистина бе там, дори в такава необяснимо ранна фаза на разложение, вонята би била всепроникваща. Но въздухът, макар и не точно сладък, беше болнично чист с дъх единствено на дезинфектиращи средства.

„Докосни го — нареди си тя. — Така ще го премахнеш. Миражите не могат да се пипат и усещат. Да обхванеш мираж е същото като да обхванеш въздуха — ръцете ти просто ще се срещнат. Давай. Докосни го и си докажи, че всъщност го няма.“ Не можеше да го направи. С всички сили се опитваше да откъсне ръце от преградата, за да докосне студената сива плът на мъртвеца, но не й достигаше смелост.

Въпреки това произнесе на глас като че ли със заклинания можеше да пропъди привидението:

— Няма го. Не е истински. Всичко е само в мисълта ми.

Гуреливите клепачи на трупа потрепнаха. Не!

Вдигнаха се.

„Не — отчаяно си мислеше тя. — Не, не, не, това не е възможно да ми се случва.“

Дори и отворени, това не бяха очите на жив човек — бяха извъртени назад, така че само бялото им се виждаше, а и бялото изобщо не беше бяло, а жълто и изпъстрено с червено-кафяви жилки кръв. Тогава тези ужасни очи се помръднаха, завъртяха се, изпъкнаха, видяха се и кафявите им ириси, макар и покрити с млечнобели пердета. Очите потрепнаха, като явно не виждаха нищо, а после се втренчиха в Сюзан.

Тя помисли, че изпищя, но не издаде и звук. Писъкът остана в нея, като гумена топка, която подскача по дълго стълбище към някоя изба преди да достигне дъното и да замре там. Тръсна яростно глава, задави се от отвращение и от собствената си горчива слюнка.

Трупът вдигна вкочанената си сива ръка. Застиналите в предсмъртна поза пръсти постепенно се отпуснаха. Посегнаха към нея.

Тя издърпа ръце от преградата на леглото като че ли металът изведнъж бе станал червен от прегряване.

Трупът отвори мръсната си, гнояща уста. Разлагащите се език и устни произнесоха името й:

— Сссюуууузззааааннн…

Тя отстъпи крачка назад.

Не е истински, не е истински, не е, не…

С подскачане, като задвижен от прекъсваща електрическа верига, мъртвецът приседна в леглото.

„Всичко е само съзнанието ми“ — казваше си тя, като се опитваше упорито да се придума, както Макгий я бе посъветвал.

Мъртвецът отново каза името й и се усмихна.

Сюзан отскочи от привидението и хукна към вратата за коридора, като пантофите й ехтяха по плочките на пода; достигна я след време, което й се стори като часове (загубила съм самообладание), грабна голямата дръжка, но вратата (трябва да спра, да се успокоя) изглежда тежеше хиляда тона и тя се прокле за слабостта си, което й костваше скъпоценни секунди; чу зад гърба си влажен, бълбукащ глас (Въображение!), изпъшка и подпря с гръб вратата, която би трябвало да се отвори лесно, накрая успя да я открехне и изскочи в коридора (бягам от мираж), без да смее да се обърне и да види дали трупът още я преследва (това е само мираж), после се препъна, едва не падна, зави наляво, залъкатуши по коридора, защото не можеше да върви в права линия. Мускулите на краката й бяха пламнали от болка, колената и глезените й отпадаха все повече с всяка стъпка; наклони се към стената, опря се с ръка, продължи задъхана да се влачи напред, мислеше, че вече няма сили, после усети (Представи си!) леденостудения дъх на мъртвеца върху врата си и някак успя да продължи. Достигна централния коридор, видя стаята на сестрите надолу до асансьорите, опита се да извика, но още не можеше да издаде и звук. Отблъсна се от стената, забърза с колкото сили имаше по тъмнозелените плочки под бледожълтия таван. Стремеше се към стаята на сестрите. Към помощта. Към безопасността.

 

 

Сестра Сколари и една набита червенолика сестра заедно направиха онова, с което Сюзан сама не успя да се справи — успяха да я вразумят точно както Джеф Макгий бе постъпвал с мятащите се, халюциниращи наркомани от сиатълската болница, където бе карал стажа си. Въведоха я зад гишето в стаята на сестрите и я настаниха в удобен фотьойл. Дадоха й чаша вода. Спориха с нея, успокояваха я, изслушваха я, придумваха я, утешаваха я.

Но не можаха да я убедят напълно, че вече е безопасно да се върне в стая 258. Тя настояваше за друго легло тази нощ, за друга стая.

— За съжаление това е невъзможно — убеждаваше я Тина Сколари. — Вижте, новопостъпилите в последните един-два дена са твърде много. Тази вечер болницата е почти пълна. Освен това на двеста петдесет и осма нищо й няма. Просто си е стая като всички останали. И вие много добре го знаете, нали, Сюзан? Знаете, че онова, което ви се е случило, е само още един от пристъпите ви. Просто още един дисфункционален епизод.

Сюзан кимна, макар че вече сама не знаеше какво да мисли:

— Аз още… аз… не искам… да се върна там.

Докато Тина Сколари продължаваше да говори със Сюзан, Бет Хау отиде да огледа 258. Нямаше я само няколко минути и когато се върна, съобщи, че всичко е наред.

— А госпожа Сийфърт? — попита Сюзан.

— В леглото си е, където й е мястото — отвърна Бет.

— Сигурна ли сте, че е тя?

— Абсолютно. Спи като пън.

— И не сте видели…

— Нищо друго — увери я Бет.

— Огледахте ли местата, където би могло да се е скрило?

— В тези стаи няма особено много скривалища.

— Но сте огледали?

— Да. Няма нищо.

Настаниха я на инвалиден стол и двете заедно я върнаха в 258. Колкото повече приближаваха стаята, толкова по-силно се разтреперваше Сюзан.

Второто легло бе плътно загърнато с паравана. Отминаха със стола първото и продължиха нататък.

— Чакайте! — извика тя, като се досети за намерението им.

— Искам да се убедите сама — махна с ръка Бет Хау.

— Не, не трябва да го правя.

— Разбира се, че трябва — възрази Бет.

— По-добре е — съгласи се Тина Сколари.

— Но аз… не мисля, че… бих могла.

— Сигурна съм, че ще можете — погали я по рамото Тина Сколари.

Закараха я до самото легло на Джесика Сийфърт.

Бет Хау разтвори паравана.

Сюзан затвори очи. Впи ръце в облегалките на стола.

— Сюзан, погледнете — подкани я Типа.

— Вижте — обади се и Бет. — Нашата Джеси.

— Виждате ли?

— Нашата Джеси е.

Със затворените си очи Сюзан виждаше мъртвеца човека, когото преди много години може би бе обичала, но, от когото сега се боеше, защото живите винаги се боят от умрелите. Виждаше го зад клепачите си как сяда в леглото и й се усмихва с меки устни, които приличат на разпадащ се престарял плод. Ужасът зад клепачите й бе по-лош от каквото и да имаше пред тях, затова тя примигна и отвори очи.

В леглото имаше старица — дребна, свита и така умалена от болестта, че приличаше на бебе с все още сбръчкано лице, сложено по погрешка в легло на възрастен. Само че кожата й беше восъчна и на петна, а не гладка като бебешка; цветът й беше жълт, а не розов като на новородените. Косата й бе жълто-сива. Сбръчканата й уста приличаше на кесия за пари, стегната така силно, както само най-големият скъперник би направил. В лявата й ръка бе забита иглата на тръбичка за интравенозно хранене; самата ръка бе далеч по-кльощава от ръката на Сюзан.

— Значи това е Джесика Сийфърт — въздъхна Сюзан, облекчена, че такъв човек наистина съществува, но и удивена, че обърканият й ум можеше така лесно — нещо повече, така убедително — да преобрази старицата в свръхестествено задвижван мъжки труп.

— Горката старица — съжали я Бет.

— А беше най-известната гражданка на Уилоуок още, когато съм прохождала — добави Тина.

— Дори и преди да си се родила — уточни Бет.

— Всички я обичат — продължи Тина.

Джесика продължаваше да спи, като ноздрите й едва забележимо се разтваряха с поемането на миниатюрното количество въздух.

— Познавам поне двеста души, които биха идвали на посещения, ако Джеси имаше желание да ги приеме — каза Бет.

— Но тя не иска никой да я вижда такава — подхвана Тина. — Като че ли някой ще си развали мнението за нея само заради онова, което ракът й е причинил.

— А в Уилоуок винаги са обичали душата на Джеси — поклати глава Бет.

— Точно така — съгласи се Тина.

— Сега по-добре ли се чувствате? — обърна се към Сюзан Бет.

— Мисля, че да.

Бет притвори паравана.

— Погледнахте ли в банята? — попита Сюзан.

— О, да — отвърна Бет. — Празна е.

— Бих искала и аз да хвърля един поглед, ако нямате нищо против — настоя Сюзан. Чувстваше се като глупачка, но все още бе пленница на страха си.

— Разбира се — съгласи се Бет. — Да погледнем и там, щом това ще ви успокои.

Тина вкара инвалидния стол през отворената врата на банята, а Бет запали осветлението вътре.

В бялото помещение не я чакаше никакъв мъртвец.

— Чувствам се като пълен идиот — призна си Сюзан и усети как бузите й поруменяват.

— Вие не сте виновна — успокои я Бет.

— Доктор Макгий ни раздаде доста дълго описание на състоянието ви — спомни си Тина Сколари. — Там всичко е обяснено много добре.

— Ние всички сме на ваша страна — увери я Бет.

— Така си е — съгласи се Тина.

— Ще се оправите много бързо. Наистина. Макгий е просто вълшебник. Най-добрият ни лекар.

Помогнаха й да се намести в леглото.

— А сега като нощна сестра мога да ви дам още едно успокоително, ако реша, че първото е било недостатъчно. Те не са силни. И според мене имате нужда от още едно — предложи й Тина Сколари.

— Изобщо не бих могла да заспя без него — съгласи се Сюзан. — Но се чудех… бихте ли могли…

— Какво?

— Мислите ли…, че някоя от вас би могла да остане при мене… само докато заспя?

Почувства се като дете заради трогателната си молба зависимо, емоционално незряло, смучещо си пръста и уплашено от страшилища трийсет и две годишно дете. Отврати се от себе си. Но нищо не можеше да направи. Колкото и често да си припомняше за странните ефекти от челните мозъчни увреждания и съсиреците с големина на пясъчно зърно, колкото и да се мъчеше да убеди самата себе си, че едно от тези — или може би от още десетки — медицински заболявания е причина на въображаемите й, изцяло въображаеми, срещи с мъртъвци, тя все пак се ужасяваше от перспективата да остане будна и сама в стая 258, а и където и да е другаде.

Тина Сколари погледна Бет Хау и въпросително вдигна вежди.

Бет се замисли за миг:

— Е, нали не сме много натоварени тази нощ?

— Не — тръсна глава Тина. — Тази вечер всички, които трябваше да са дежурни, дойдоха на работа. А и досега не е имало някаква големи произшествия.

Бет се усмихна на Сюзан:

— Спокойна нощ. Няма катастрофи с три коли, кланета в банята или нещо подобно. Мисля, че една от нас може да ви отдели един час и да остане с вас, докато успокоителното подейства.

— Сигурно няма да е и цял час — добави Тина. — Вие сте се пренапрегнали, Сюзан. Ще усетите цялата умора след няколко минути и ще заспите като угасена лампа.

— Аз ще остана тук — реши Бет.

— Благодаря много наистина. — Тя се ненавиждаше, че е неспособна да остане сама в нощта.

Тина излезе, но се върна скоро с второто успокоително в чашка.

Сюзан взе таблетката и си наля само половин чаша вода, тъй като ръцете й така трепереха, че не вярваше да успее да си налее пълна чаша. Когато отпи, чашата задрънча в зъбите й, а за миг и таблетката й приседна.

— Сигурна съм, че сега ще изкарате спокойно нощта — усмихна й се сестра Сколари преди да излезе.

Бет придърпа стол до леглото, приглади униформената пола над кръглите си колене и седна тихо със списание в ръка.

Сюзан остана за малко загледана в тавана, после обърна глава към ограденото с параван легло на Джесика Сийфърт.

Погледна и отсреща — към мрака зад полуотворената врата на банята.

Помисли си за трупа, който упорито драскаше по затворената врата на банята, която тя бе подпряла отвътре. Спомни си как ноктите му стържеха, докато опипваше пукнатините по рамката.

Това никога не бе ставало, разбира се. Беше чисто въображение.

Затвори очи.

„Джери — помисли си, — някога те обичах. Беше поне нещо толкова близко до любовта, колкото може да почувства едно неопитно деветнайсетгодишно момиче. А и ти казваше, че ме обичаш. Тогава защо, за Бога, трябваше да се връщаш сега и да ме тероризираш?“

Това никога не бе ставало, разбира се. Беше чисто въображение.

„Моля ти се, Джери, стой си във филаделфийското гробище, където те погребахме толкова отдавна. Моля ти се, стой си там. Моля ти се.“

Без да съзнава, че е дошла съвсем близо до съня, тя прекрачи границите му и се унесе.