Джеймс Фрейзър
Златната клонка (80)

ГЛАВА XXXII
Ритуали на Адонис

Всяка година на празниците на Адонис хората и предимно жените от Западна Азия и по гръцките земи оплаквали с горчиво вайкане смъртта на божеството, изнасяли завити като мъртъвци негови статуи, сякаш отивали на погребение, а после ги хвърляли в морето или в потоци. По някои места на следния ден празнували връщането му към живота. Но на различните места церемониите малко се различавали по своя характер, очевидно и по времето, когато се празнували. В Александрия излагали статуите на Афродита и Адонис на две ложета и край тях слагали всевъзможни зрели плодове, питки, растения в саксии и мънички зелени, изплетени от анасон беседки. Единия ден празнували сватбата на любовниците, а на следващия облечени в траур жени с разпуснати коси и разголени гърди носели статуята на мъртвия Адонис към брега на морето и я предавали на вълните. Но те не били обхванати от безнадеждна скръб, защото пеели за загубения, който отново ще се върне. Датата, на която се изпълнявала тази александрийска церемония не е точно установена, но по споменатите зрели плодове може да се съди, че става дума за късно лято. В голямото финикийско светилище на Астарта в Библос всяка година скърбели за смъртта на Адонис при съпровод на жалните звуци на флейти, с плач, вайкане и блъскане по гърдите, но вярвали, че на следващия ден той ще се върне към живот и ще се възнесе на небето пред очите на обожателите си. Разстроените поклонници, останали на земята, си обръсвали главите също както египтяните при смъртта на божествения бик Апис; жените, които не можели да понесат лишаването от красивите си къдри, трябвало на определен ден от празненствата да се отдадат на странници и да посветят на Астарта припечеленото със срама си.

Има признаци, че финикийските празненства били пролетни, защото датата се определяла от оцветяването на река Адонис, а това става напролет, както са забелязали съвременните пътешественици. През този сезон червената почва, която дъждовете отмиват от планините, оцветява в кървавочервено водите на реката, а дори и на морето и то доста навътре; хората смятали, че аленото петно е кръвта на Адонис, разкъсан от глигана в Ливанските планини. Освен това според легендата алената анемона е поникнала от кръвта на Адонис или се е оцветила от нея и тъй като в Сирия анемоната цъфти около Великден, излиза, че празненствата на Адонис или поне едно от неговите празненства ставали през пролетта. Името на цветето вероятно произхожда от aman („мил“), а това като че ли е един от епитетите на Адонис. Арабите все още наричат анемоната „раните на Нааман“. И за червената роза се казва, че дължала своя цвят на това печално събитие; защото, като бързала да отиде при ранения си любовник, Афродита стъпила на храст с бели рози, жестоките бодли разкъсали нежната й плът и свещената й кръв завинаги ги оцветила в червено. Може би е несериозно да се отдава голяма тежест на данни, извлечени от календара на цветята, и по-специално да настояваме на такъв оспорим аргумент като цвета на розата. Но доколкото изобщо може да се приеме, легендата, която свързва дамаската роза със смъртта на Адонис, насочва по-скоро към лятно, отколкото към пролетно чествуване на неговите мъки. В Атика празникът с положителност се падал в разгара на лятото. Защото флотата, която Атина подготвила срещу Сиракуза и чието унищожение отнело завинаги нейната мощ, отплавала в деня на лятното слънцестоене и по някакво злокобно съвпадение по същото време изпълнявали ритуала на Адонис, Когато войниците отивали към пристанището да се качат на корабите, улиците, по които вървели, били изпълнени с ковчези и наподобяващи трупове чучела, а въздухът се раздирал от воплите на жените по мъртвия Адонис. Обстоятелствата хвърлили сянка върху отплаването на най-великолепната въоръжена сила, която Атина изпращала по море. Векове по-късно, когато император Юлиан влязъл в Антиохия, намерил веселата пищна столица на Изтока също потънала в привидна скръб по смъртта на Адонис и ако е имал способност да предчувствува предстоящата беда, гласовете на оплаквачките би трябвало да са прозвучали като собствения му погребален звън.

Очевидна е приликата на тези с вече описаните от мен на друго място церемонии в Индия и Европа. А като не се взема предвид съмнителната дата на нейното провеждане, александрийската церемония е почти тъждествена с индийската. И в двата случая празнуват сватбата на божествени създания, чийто афинитет към растителността проличава от свежата зеленина, с която са заобиколени статуите им, а после ги оплакват и хвърлят във водата. При наличието на такова сходство между тези церемонии и пролетните и летните обичаи на съвременна Европа можем да очакваме те да се поддават на едно общо обяснение. Затова, ако възприетото от мен обяснение на последните е правилно, то и церемонията със смъртта и възраждането на Адонис трябва да е представлявала повяхването и възраждането на растителния свят. Изводът, основан на подобието на обичаите, се потвърждава от следните аспекти на легендите и ритуалите на Адонис. Неговата връзка с растителността проличава още в общата легенда за раждането му. Според нея той се родил от смирново дърво — след деветмесечно съзряване кората на дървото се пропукала и от нея излязло красивото детенце. Според други легенди глиган разкъсал със зъб кората и отворил път на бебето. На легендата е придаден слаб рационален оттенък с версията, че майка му била жена на име Смирна, която се превърнала в дърво малко след като заченала. Тази измислица може да е породена от факта, че на празненствата на Адонис използували за благовоние смирна. Видяхме, че и при съответните вавилонски ритуали горели тамян, а същото правели и идолопоклонниците евреи в чест на Богинята на небето, която била не друга, а Астарта. Освен това митът, че Адонис прекарвал половината или според други една трета от годината на долния свят, а останалата — на горния, се обяснява съвсем просто и естествено, ако предположим, че той представя растителността, особено житото, което половин година лежи заровено в почвата и се появява над нея през останалата половина. Наистина няма друго ежегодно природно явление, което така очевидно да навежда на идеята за смърт и възкресение, както изчезването на зеленината през есента и появата й отново през пролетта. Адонис е вземан и за слънцето, но няма нищо в пътя, изминаван от слънцето всяка година в умерените тропическите зони, което да показва, че е мъртво през половината или една трета от годината и живо през останалото време. Наистина то може да се схваща като немощно през зимата, но не и мъртво, защото неговата всекидневна поява противоречи на това предположение. Зад Полярния кръг слънцето изчезва всяка година за продължителен период, който в съответствие с географската ширина варира от 24 часа до шест месеца и там ежегодната му смърт и възкресение може да е очевидна идея, но никой освен злощастния астроном Бейли не е твърдял, че култът към Адонис произхожда от арктическите райони. От друга страна, ежегодната смърт на растителността и връщането й към живота е идея, която лесно се налага на всеки етап от дивачеството и цивилизацията, и огромните мащаби на непрекъснато повтарящото се повяхване и възкресяване заедно с тясната зависимост на изхранването на човека от него го правят най-впечатляващото природно явление през годината, поне в умерените зони. Нищо странно, че такова важно, въздействуващо и всеобщо явление, внушаващо едни и същи идеи, е породило толкова сходни обичаи в много райони. При това положение можем да приемем за вероятно едно обяснение на култа към Адонис, което отговаря на природните факти и на аналогичните или сходните ритуали в други райони. Отгоре на всичко то съвпада с мнението на значителна част от самите древни, които многократно тълкували умиращия и възродения бог като ожънатото и покарващото жито.

Същността на Тамуз или на Адонис като житен дух става ясна в едно описание на неговото празненство, дадено от арабски автор от X век. Като описва ритуалите и жертвоприношенията, правени през различните сезони на годината от езичниците сирийци от Харан, той пише: „Тамуз (юли). В средата на този месец е празникът на ел-Бугат, т.е. на плачещите жени, това е празникът на Та-уз, който празнуват в чест на бога Та-уз. Жените го оплакват, защото неговият господар го умъртвил жестоко, смлял костите му в мелница, а после ги пръснал на вятъра. Жените (през този празник) не ядат нищо смляно а мелница, а свеждат диетата си до накиснато жито, грах, фурми, стафиди и тям подобни.“ Тук Та-уз, т.е. Тамуз, наподобява Бърнсовия Джон Ечемиченото зърно:

Изгуби се в изгарящия пламък

на костите му мозъкът;

но случи и по-зле — с воденичен камък

там смля го сам мливарят.

Това, да го наречем съсредоточаване на същността на Адонис в житото, е характерно за културното равнище, достигнато от поклонниците му в исторически времена. Те са изоставили далеч зад себе си скитническия живот на ловеца и пастира, в продължение на векове са се заселвали и обработвали земята, зависели са за препитанието си главно от това, което им дава тя. Дивите плодове и корени в пустинята, тревата на пасищата, които били въпрос на живот или смърт за по-примитивните им прадеди, сега имали малко значение. Все повече и повече мислите и силите им поглъщал основният продукт за съществуване — зърнените храни, и съответно на това все повече и повече умилостивяването на божествата на плодородието изобщо и на житния дух в частност се превръщали в основен белег на тяхната религия. Изпълнявайки ритуалите, те си поставяли изцяло практична цел. Не някакво неопределено чувство, а изпитаният глад или страхът от него ги подтиквал да приветствуват с радост възраждането на растителността и да оплакват нейното повяхване. Това била главната пружина на култа към Адонис.

Отец Лагранж вижда в скръбта по Адонис един по същество жътвен ритуал, предназначен да умилостиви бога на житото, който по това време гинел от сърповете на жътварите, или го смазвали до смърт копитата на воловете на хармана. Докато мъжете го поваляли на нивата, у дома жените леели крокодилски сълзи — да смекчат естественото му възмущение, като се правели, че скърбят за смъртта му. Тази теория съвпада добре с датите на празненствата, които са през пролетта и лятото. Те, а не есента, са сезоните, когато жънат ечемика и пшеницата по земите, където тачели Адонис. Тази хипотеза се потвърждава и от обичая на египетските жътвари — когато пожънат първата ръкойка, да оплакват и призовават Изида; тя намира подкрепа и в аналогични обичаи у много ловуващи племена, които проявяват голямо уважение към убитите и изядените от тях животни.

Изтълкувана по този начин, смъртта на Адонис не е естественото повяхване под влияние на летните горещини или зимните студове на растителността изобщо, а насилственото унищожаване на житното растение от човека, който го отрязва на полето, стъпква го на хармана и го смелва на прах в мелницата. Може да се допусне, че наистина в по-късни времена това е бил главният аспект, в който се представял Адонис на земеделските народи на Левант^[1], но се съмнявам дали още от самото начало той е бил божество на житото и само на житото. В един по-ранен период за пастира той може да е бил бог на нежната трева, която пониква след дъжда и предлага богата паша на изпосталелия и изгладнял добитък. Още по-рано той може да е въплъщавал духа на дивите плодове, които гората предлагала на ловеца и неговата жена. И също както земеделецът трябва да умилостиви духа на житото, което изяжда, така пастирът трябва да умиротвори духа на тревата и листата, които неговият добитък дъвче, а ловецът да успокои духа на корените, които изкопава, и на плодовете, които събира от клоните. Естествено във всички случаи умилостивяването на обидения и гневен дух съдържа сложни обяснения и извинения, придружени с шумно оплакване на неговата кончина винаги, когато поради нежелателен случай или необходимост го убиват, а и отгоре на това го обират. Но трябва да имаме пред вид, че вероятно през тези ранни времена първобитният ловец или пастир все още не е стигнал до абстрактната идея за растителността изобщо и съответно на това, доколкото за него съществувал Адонис, той трябва да е бил по-скоро Адон, т.е. господарят на всяко отделно дърво или растение, отколкото олицетворение на растителния свят изобщо. Тогава ще е имало толкова адониси, колкото растения и храсти и всеки от тях трябвало да получи удовлетворение за нанесената на него самия или на неговата собственост щета. Година след година, когато дърветата сменят листата си, всеки Адонис сякаш проливал кръвта си и умирал с червените листа на есента и се е възраждал със свежата зеленина напролет.

Имаме основание да смятаме, че в ранни времена Адонис е бил олицетворяван от жив човек, който умирал от насилствена смърт в качеството си на божество. Освен това има сведения, че в земеделските райони от Източното Средиземноморие житният дух (под каквото име е известен там) се представял от заколвани на нивата човешки жертви. Ако е така, има вероятност умилостивяването на житния дух до известна степен да се слее е култа към мъртвите. Защото може би са смятали, че тези жертви се връщат към живота в наторените с кръвта им растения и умират отново при жътвата. Но призраците на загиналите от насилствена смърт са мрачни и готови да отмъстят на убийците винаги, когато им се предложи такава възможност. Оттук и усилията да се умиротвори закланият житен дух. И както той се възражда в наболото жито, така и мъртвите се връщат в пролетните цветя, събудени от дългия си сън от нежния полъх на пролетта, след като са оставени да почиват в мир в почвата. Какво по-естествено от това да си представиш, че виолетките и зюмбюлът, розите и анемоните, които изникват от техния прах, са поаленели или са станали тъмночервени от собствената им кръв и следователно съдържат някаква част от този техен дух?

Едва ли има роза, по-червена

от таз, разцъфнала, където

на Цезар текла е кръвта;

че всеки цвят зюмбюл поникнал

от устни нечии е паднал.

 

Дори в тревата нежна, свежа,

обрасла пътя край потока,

ти леко стъпвай!

О, пази я ти —

че знаеш ли дали не никне

от нечии красиви нявга устни.^[2]

През лятото, след битката при Ланден, най-кървавата през XVII век в Европа, земята, напоена с кръвта на двадесет хиляди убити, разцъфнала в милиони макове и който минавал покрай тази алена покривка, може да си е представял, че тя е върнала мъртвите. В Атина голямото празненство за мъртвите се падало през пролетта, около средата на март, когато цъфтели ранните цветя. Според поверието, тогава мъртвите стават от гробовете си, бродят по улиците и напразно се мъчат да проникнат в храмовете и жилищата, затворени за техните смутени души с въжета, стебла от смрадлика и насипи. Според най-очевидното и естествено обяснение името на празника означава Празник на цветята и това съвпада напълно със същността на церемониите, ако хората наистина са смятали, че по това време нещастните духове изпълзяват от тясното си обиталище заедно с разцъфващите цветя. Затова може би има нещо вярно в теорията на Ренан, който вижда в култа към Адонис мечтателно-сладострастен култ към смъртта, схваната не като царица на ужаса, а като лукава изкусителка, която подмамва жертвите си и ги приспива във вечен сън. Безкрайната прелест на ливанската природа според него предразполага към религиозни, страстни въображаеми чувства, някъде между болка и удоволствие, между сън и сълзи. Без съмнение ще е грешка да се приписва на сирийските селяни култ към една чисто абстрактна идея, каквато е идеята за смъртта изобщо. Но може би е вярно, че в простите им глави мисълта за възвръщащия се към живот растителен дух се е примесвала с много конкретната представа за душите на мъртвите, които се връщат към живота напролет с ранните цветя, с нежната зеленина на житото и пъстрите цветове на дърветата. Така техните възгледи за смъртта и възкръсването на природата ще са били оцветени от възгледите им за смъртта и възкръсването на човека, от личните им скърби, надежди и страхове. Защото не можем да се съмняваме, че теорията на Ренан за Адонис е обагрена от вълнуващи спомени за наподобяващ смъртта сън, който затворил неговите собствени очи на склоновете на ливанските планини, и спомена за сестрата, която спи в земята на Адонис и никога вече няма да се събуди с анемоните и розите.