Джеймс Фрейзър
Златната клонка (77)

Глава XXIX
Митът за Адонис

Спектакълът на огромните промени, които година след година се извършват по лицето на земята, е въздействувал върху съзнанието на хората от всички епохи и ги е подтиквал да разсъждават върху причините за тези огромни и чудотворни преобразования. Любопитството им не е било съвсем безкористно — дори и дивакът не може да не разбере колко тясно е свързан животът му с живота на природата и как процесите, които сковават потоците и оголват земята от растителност, заплашват и него със смърт. На определен етап от развитието си хората са си представяли, че средствата да се отклони надвисналата катастрофа са в собствените им ръце и те могат да ускорят или забавят хода на сезоните с магическото си изкуство. Затова изпълнявали церемонии и произнасяли заклинания, с които да накарат дъжда да завали, слънцето да свети, животните да се множат и плодовете на земята да растат. С течението на времето бавният напредък на познанието разбил лелеяните илюзии и най-сетне убедил мислещата част от хората, че смяната на лятото и зимата, на пролетта и есента не са просто плод на магическите им ритуали, а зад променящия се природен декор се крие някаква по-дълбока причина, по-могъща сила. И започнали да си представят разцъфтяването и повяхването на растителността, раждането и смъртта на живите същества като плод на растящата или намаляващата мощ на божествени създания, на богове и богини, които се раждат и умират, женят се и раждат деца по схемата на човешкия живот.

Така старата магическа теория за сезоните била изместена или по-скоро допълнена от една религиозна теория. Защото макар хората вече да отдавали годишния цикъл от промени преди всичко на известни изменения, произхождащи от божества, те все още смятали, че изпълнявайки определени магически ритуали, могат да помогнат на бога, който е жизненото начало, в борбата му с противопоставящото се начало на смъртта. Те си представяли, че могат да му върнат загубените сили и дори да го възкресят. Изпълняваните с такава цел церемонии са в същност инсценираното представяне на природните процеси, които искали да подкрепят — та нали познат постулат на магията е, че можеш да предизвикаш всеки желан от тебе резултат, стига да го наподобиш. И тъй като те вече обяснявали колебанията на растеж и повяхване, възпроизводството и разпадането с женитбата, смъртта и повторното раждане или възкресение на боговете, темите на религиозните или по-скоро магически представления се въртели до голяма степен около това. Те представлявали плодотворния съюз на силите на плодородието, печалната смърт на поне един от божествените партньори и радостното му възкресение. Така религиозната теория се смесила с магическа практика, съчетание, познато от историята. В същност малко религии са успели да се освободят напълно от старите окови на магията. Колкото и да смущава душата на философите, непоследователността, породена от два противостоящи основни принципа, не безпокои обикновения човек, нещо повече — той дори рядко я съзнава. Неговата работа е да действува, а не да анализира мотивите за действията си. Ако човечеството е било винаги логично и мъдро, историята нямаше да е дълга хроника на глупости и престъпления.

Най-впечатляващи в умерените климатични зони са промените, настъпващи с растителността в хода на сезоните. Влиянието на сезоните върху животните, макар и голямо, не е така очевидно. Затова съвсем естествено магическите представления, предназначени да прогонят зимата и да върнат пролетта, слагат ударение върху растителността и дърветата и в тях растенията имат повече място от животните и птиците. Но двете страни на живота — растителна и животинска, не били разделени в съзнанието на онези, които изпълнявали церемониите. Нещо повече, те смятали връзката между животинския и растителния свят дори по-близка, отколкото е в действителност, и често съчетавали инсценираното представяне на възраждането на растенията с действителен или привиден съюз на половете, та едновременно и със същото действие да допринесат за множенето на плодовете, на животните и на хората. За тях жизненото и плодотворното начало и при животни, и при растения било единно и неделимо. Да живееш и да направиш нещо да живее, да се храниш и да създаваш деца — такива били в миналото главните изисквания на хората по отношение на бъдещето, стига светът да продължавал да съществува. Човешкият живот би могъл да се обогати и разкраси, ако се прибавят и други неща, но не се ли задоволят преди всичко първичните нужди, ще престанат да съществуват самите хора. Затова двете неща — храната и децата — било основното, което хората искали да си осигурят, като изпълнявали магически ритуали за регулиране на сезоните.

По всичко личи, че тези ритуали били най-разпространени и най-тържествено изпълнявани по земите, които опират на Източно Средиземно море. Под имената Озирис, Тамуз, Адонис и Атис народите на Египет и Западна Азия представяли ежегодното повяхване и възраждане на живота, особено на растителния живот, като бог, който всяка година умира и отново възкръсва. Имената и подробностите в ритуалите са различни, но по същество те са еднакви. Сега ще разгледаме предполагаемата смърт и възкресение на това източно божество, което има много имена, но в същност е едно. Започваме с Тамуз или Адонис.

Култът към Адонис бил разпространен сред семитските народи на Вавилон и Сирия, а гърците го заели от тях още в VII век преди новата ера. Истинското име на божеството било Тамуз, названието Адонис е чисто и просто семитското adon, т.е. господ, почетната титла, с която се обръщали към него почитателите му. Но по погрешка гърците превърнали почетната титла в собствено име. От религиозната литература на Вавилон излиза, че Тамуз е младият съпруг или любовник на Ищар, великата богиня-майка, олицетворение на възпроизводителните сили на природата. Връзката им се споменава доста неясно и частично в митове и ритуали, но от тях може да се разбере, че всяка година Тамуз умирал, минавайки от слънчевата земя в мрачния свят и всяка година неговата божествена любовница тръгвала да го търси „в земята, от която връщане няма, от тъмната сграда, където прах покрива врати и резета“. Докато отсъствувала, преставало да действува любовното влечение, хора и животни забравяли да възпроизвеждат своя вид, изобщо животът бил заплашен с изчезване. Дотолкова тясно били свързани с богинята половите функции на цялото животинско царство, че в нейно отсъствие те не можели да се изпълняват. Затова великата богиня Еа изпращала пратеник да спаси онази, от която зависело толкова много. Суровата богиня на ада на име Алату или Ереш-Кигал без особено желание разрешавала да напръскат Ищар с водата на живота и тя, а вероятно и любовникът й Тамуз, да се върнат заедно на горния свят и така да се възроди цялата природа.

В няколко вавилонски химна се съдържат жалби по покойния Тамуз. Те го оприличават на растения, които бързо повяхват. Той е:

Тамариск, в градината роса не пил,

и като цвят, в полето неразцъфнал.

Край вода течаща плачеща върба —

плачеща върба, без корени в земята.

Билка във градината, непийнала роса.

Изглежда, всяка година около деня на лятното слънцестоене през месеца, който носел неговото име — тамуз, оплаквали смъртта му при пискливите звуци на флейтите. По всичко личи, че погребалните песни са се пели над измита с чиста вода, намазана с масло и облечена в червена дреха статуя на мъртвия бог, а наоколо се стелел димът на тамяна, който сякаш трябвало с острата си миризма да разбуди заспалите му сетива и да го изтръгне от мъртвешкия му сън. В една от тези погребални песни, наречена „Скръбта на флейтите по Тамуз“, като че ли все още чуваме гласовете на певците, които нареждат припев, и долавяме далечните проточени звуци на флейтите:

Тя при изчезването му издига скръбен глас;

„О, мое дете!“

Тя при изчезването му издига скръбен глас:

„О, мой Даму!“

Тя при изчезването му издига скръбен глас:

„Очаровател мой и жрец!“

Тя при изчезването му издига скръбен глас.

Към лъскавия кедър, здраво вкоренен,

в Еанна нагоре и надолу издига скръбен глас.

Тъй както къщата за своя господар издига скръбен глас.

Тъй както град за своя господар издига скръбен глас

и тя издига скръбен глас за него.

И жалбата й жали билката, която не расте в лехата,

и жалбата и жали житото, което клас не пуска.

Чертогьт й богатството е което богатство не поражда,

жена отпаднала, отпаднало деге, изчерпано докрай.

Тя жалба жали за поле, където жито и трева не никне.

Тя жалба жали за вира, във който риба се не въди.

Тя жалба жали за тръстиково поле, където не расте тръстика

Тя жалба жали за гора, където тамарискът не расте.

Тя жалба жали за гъстака, където кипариси не растат.

Тя жалба жали за овощната градина, в която няма мед и вино

Тя жалба жали за поляни, където нищо не расте.

Тя жалба жали за палат, където няма повече живот.

Трагичната история и печалните ритуали за Адонис са по-добре известни от описанията на гръцките автори, а не от фрагментите от вавилонска литература или краткия пасаж на пророка Йезекиил, който видял жените на Ерусалим да плачат за Тамуз при северните порти на храма. Отразено в огледалото на гръцката митология, ориенталското божество се появява като красив младеж, обичан от Афродита. Като малко бебе богинята го крила в сандък и дала да го пази Персефона, богинята на отвъдния свят. Но Персефона отворила сандъка, видяла красивото бебе и отказала да го върне на Афродита, макар богинята на любовта да отишла сама в ада, за да откупи любимия си от властта на гроба. Спора между двете богини — на любовта и на смъртта, уредил Зевс, който постановил, че Адонис ще прекарва при Персефона в долния свят едната част от годината, а другата — с Афродита на горния. В края на краищата младежът загинал, докато бил на лов за глигани, или от ревнивия Арес, който се превърнал в глиган, за да постигне смъртта на съперника си. Горчиво оплаквала Афродита своя любим и изгубен Адонис. В тази си форма митът за съперничеството на Афродита и Персефона за Адонис явно отразява борбата между Ищар и Алату в земята на мъртвите, докато решението на Зевс Адонис да прекарва част от годината под, а другата над земята е само гръцка версия на ежегодното изчезване и появяване на Тамуз.