Джеймс Фрейзър
Златната клонка (76)

9. Магията на природата

Общото обяснение, до което стигнахме по отношение на тези и много други подобни церемонии, е, че те са, или отначало са били, магически ритуали, предназначени да осигурят възраждането на природата напролет. Средствата, възприети за постигане на тази цел, били подражание или индукция. Заблуден от своето невежество за истинските причини за нещата, първобитният човек вярвал, че за да предизвика големите природни явления, от които зависи животът му, е необходимо само да ги наподоби и незабавно, по тайна индукция или мистично влияние малкото представление, което е разиграл на горската полянка или в планинската долчинка, на пустинната равнина или обруления морски бряг, ще се подеме и повтори от по-могъщите актьори на далеч по-голямата сцена. Представял си, че като се пъчи, облечен в листа и цветя, помага на голямата земя да се облече и като разиграва смъртта и погребването на зимата, прогонва мрачния сезон и проправя пътя на завръщащата се пролет. И ако ни е трудно дори да си представим подобна степен на развитие на мисълта, която прави възможни такива разсъждения, ние може би по-лесно ще разберем тревогата на дивака, когато, вече успял да издигне мислите си над задоволяването на най-непосредствените си нужди, той е започнал да мисли и за причините за нещата, за това, дали ще продължават да действуват силите, които сега наричаме природен закон. За нас схващането за еднаквостта и системността, с които следват тези величествени космически явления е така привично, та не намираме особени основания да се боим, че причините, които предизвикват такива следствия, ще престанат да действуват. Но тази увереност в природната стабилност е породена от опита, натрупан с по-широки наблюдения и дълга традиция, докато дивакът с неговата тясна сфера на наблюдения и кратка традиция не е имал точно тези елементи от опита, които единствено биха го успокоили при непрекъснато променящите се и често застрашителни природни явления. Затова нищо чудно, че той изпада в паника от затъмнения и смята, че слънцето или луната положително ще загинат, ако не вдигне шум и не изстреля стреличките си нагоре в защита на светилата от чудовището, което се готви да ги погълне. Нищо чудно, че изпада в ужас, когато нощната, тъмнина внезапно се озари от проблясването на метеор или когато целият небесен свод се освети с непостоянната светлина на северното сияние. Дивакът е гледал с опасение дори на явленията, които се повтарят непрекъснато, на определени и еднакви интервали, преди да осъзнае системността, с която те се повтарят. Доколко той по-бързо или по-бавно осъзнава подобни периодични или циклични промени в природата, ще зависи до голяма степен от продължителността на даден цикъл. Например навсякъде освен зад полярния кръг денонощният цикъл е кратък и затова толкова чест, че хората скоро престанали да се безпокоят сериозно дали ще се повтарят дните, макар, както вече видяхме, древните египтяни ежедневно да правели заклинания, за да доведат отново, сутрин от изток, огромното кълбо, което е потънало вечерта в аления запад. Но годишните сезони са нещо съвсем различно. За всеки човек годината е продължителен период, като се има пред вид, че и в. най-добрия случай нашите години не са чак толкова много. Какво странно, ако за първобитния човек, с неговата къса памет и несъвършени средства за отбелязване хода на времето една година да е била така дълга, че изобщо да не е успявал да я осъзнае като цикъл и да е наблюдавал променящия се вид на земята и небето с неспирно удивление, ту зарадван, ту разтревожен, понякога приповдигнат, понякога смазан, в съответствие с променящата се светлина и топлина, растителен и животински свят, които допринасяли за задоволяването на неговите нужди или застрашавали самото му съществуване. Можел ли е той да бъде спокоен, когато наесен студеният повей на вятъра носел из гората сбръчканите листа и погледнел ли нагоре, виждал само голите клони и да бъде сигурен, че те отново ще се покрият със зеленина? Можел ли е да очаква, след като ден след ден слънцето потъвало все по-ниско на небето, че светилото отново някога ще премине по своя небесен път? Дори намаляващата луна, чийто блед сърп се появявал всяка нощ все по-тънък и по-тънък на източния хоризонт, вероятно го е плашел да не би, когато напълно изчезне, повече да няма луни.

Тези и хиляди други подобни опасения сигурно са претрупвали въображението и са нарушавали спокойствието на човека от момента, в който е започнал да мисли за бъдеще по-далечно от утрешния ден. И съвсем естествено е при тези мисли и страхове той да прави всичко по силите си, за да върне повяхналата зеленина на клона, да изпрати ниското зимно слънце отново на старото му място на лятното небе, да възстанови напълно сребърния диск на намаляващата луна. Можем, колкото си щем, да се усмихваме на празните му усилия, но едва след дълга поредица от експерименти, някои от тях неизбежно осъдени на провал, човекът научил от опит, че едни методи са безрезултатни, а други носят успех. В края на краищата магическите церемонии са само опити, които са се провалили, и продължават, както вече посочихме, да се повтарят само защото изпълнителят не е осъзнал техния неуспех. Но с нарастването на познанието тези церемонии престават да се изпълняват изобщо или се запазват по силата на навика, дълго след като е забравено тяхното предназначение. Така, изпаднали от високото си положение, без да се схващат като тържествени ритуали, от чието точно изпълнение зависи благоденствието, дори животът на общността, те постепенно се озовавали в положението на обикновени представления, кукерски игри и забавления, докато в последния етап на упадък по-възрастните хора ги изоставили изцяло и от някогашни най-сериозни занимания на мъдреците се превърнали в последна сметка в празни детски игри. Точно в този последен етап на упадък са повечето от старите магически ритуали на нашите европейски прадеди. Но надигащата се вълна на онези многобройни морални, умствени и обществени сили, които водят човечеството напред към нова и неизвестна цел, ти помита дори от това тяхно последно убежище. Естествено можем да изпитваме известно съжаление поради изчезването на забавните обичаи и пищните церемонии, запазили в една епоха, често смятана за сива и прозаична, нещо от аромата и свежестта на древните времена, полъх от пролетта на света, но съжаленията ни ще намалеят, когато си спомним, че тези красиви представления, тези понастоящем невинни забавления се коренят в невежество и суеверия и макар и да са доказателство за човешкото търсене, те са паметник на безплодно остроумие, напразен труд и покрусени надежди и въпреки цялото си привидно веселие и пъстрота, въпреки цветята, панделките и музиката, те са свързани по-скоро с трагедията, отколкото с фарса.

Тълкуванието, което се опитах да дам на тези церемонии, следвайки стъпките на Манхард, се потвърди в значителна степен след написването на тази книга от откритието, че туземците от Централна Австралия системно изпълняват магически церемонии, предназначени да събудят спящите природни сили при приближаването на онова, което бихме могли да наречем австралийска пролет. По всичко личи, че никъде другаде смяната на сезоните не е по-внезапна и контрастът между тях по-впечатляващ, както в пустинята на Централна Австралия, където в края на продължителен сух период след няколкодневни проливни дъждове пясъчната и камениста пустиня, сякаш царство на тишината и безнадеждността на смъртта, се превръща внезапно в усмихнато с весела зеленина пространство, гъмжащо от множество насекоми и гущери, жаби и птици. Дори и европейци са сравнявали приказната промяна, която настъпва в природата по такова време, с магия. Какво чудно тогава, че дивакът наистина гледа на нея по този начин. А точно когато приближава добрият сезон, туземците от Централна Австралия предпочитат да изпълняват онези магически церемонии, чието предназначение е да умножат растенията и животните, които използуват за храна. Затова тези церемонии предлагат близка аналогия с пролетните обичаи на нашите европейски селяни не само от гледна точка на времето, когато се празнуват, но и на целта си, защото едва ли можем да се съмняваме, че създавайки ритуалите, предназначени да помогнат за възраждането на растителния свят напролет, нашите първобитни прадеди не са се ръководели от някакво сантиментално желание да помиришат уханието на минзухарите или да откъснат утринна иглика и да гледат как жълтите нарциси танцуват на лекия вятър, а от съвсем практически съображения, които положително не са били така абстрактно формулирани — че животът на човека е неразривно свързан с този на растенията и ако загинат те, той няма да остане. И можем да предположим, че също както австралийските диваци и европейските диваци в прастари времена са вярвали в резултатността на своите магически ритуали, потвърдена от наблюдението, че рано или късно тяхното изпълнение неизбежно ще е последвано от съживяване на растителния и животинския свят — целта, която са преследвали. Видът на свежата зеленина по храсталаци и гори, на пролетни цветя, разцъфнали по мъхести брегове на реки и потоци, на идващите от юг лястовици и на слънцето, което с всеки изминат ден се издига все по-високо на небето, са приветствувани от тях като видими признаци, че заклинанията им наистина са имали резултат и са им вдъхвали бодра увереност, че не е лош светът, който могат да моделират по свое желание. Само в есенните дни, когато лятото започвало да пожълтява, тяхната увереност отново се разклащала от съмнения и опасения, вдъхнати от симптомите на упадък, доказващи колко напразни са били всичките им усилия да отклонят завинаги приближаването на зимата и на смъртта.