Джеймс Фрейзър
Златната клонка (71)

4. Въвеждане на Лятото

В описаните дотук церемонии завръщането на Пролетта, Лятото или Живота след прогонването на Смъртта само се намеква или най-много се съобщава. В описаните по-долу церемонии това явно се разиграва. В някои части на Чехия например давят чучелото на Смъртта, като го хвърлят във водата при залез, след това момите влизат в гората, отсичат младо дърво със зелена корона, окачват на него облечена като жена кукла, накичват всичко със зелени, червени и бели панделки и образуват шествие, с което отвеждат Лито (лято) в селото, събират подаръци и пеят:

Смъртта плава по водата,

Пролет идва ни на гости

с яйчица червени,

с жълти палачинки.

Изведохме Смъртта от село,

водим лятото при вас.

В много силезийски села след като са се отнесли с чучелото с уважение, го събличат и го хвърлят с клетви във водата или го разкъсват на някоя нива. После младите отиват в гората, отсичат млада ела, обелват стеблото й и я накичват с гирлянди от вечнозелени клонки, книжни рози, боядисани яйчени черупки, шарени парцалчета и т.н. Накиченото дърво се нарича Лято или Май. Момчетата го разнасят от къща на къща, пеят подходящи песни и искат подаръци. Една от песните е следната:

Изнесохме навън Смъртта,

доведохме ви Лятото любимо,

доведохме ви Лятото и Май

и всички весели цветя.

Случва се да донесат от гората и красиво накичена фигура, която наричат Лято, Май или Невестата, а в населените с поляци райони — Джевана, богинята на пролетта.

На четвъртата Постна неделя младите хора в Айзенах привързвали на колело сламено чучело, представляващо Смъртта, и го изтъркулвали до върха на някоя височина. После подпалвали чучелото, пускали колелото да се търкаля надолу заедно с него. Сетне отсичали висока ела, накичвали я с панделки и я забучвали в равнината. Най-накрая мъжете се покачвали по дървото да свалят панделките. В Горна Лужица чучелото на Смъртта, направено от слама и парцали, е облечено с булото на последната булка и с риза от къщата, където най-скоро е умрял човек. Така накичено го набождат на края на дълга върлина и най-високият и здрав момък го понася с пълна скорост, докато останалите замерват чучелото с камъни и пръчки. Който успее да го удари, положително ще преживее годината. Така изнасят от селото Смъртта и я хвърлят във водата или през синора в землището на съседно село. На връщане всеки отчупва по един зелен клон и го носи бодро със себе си, докато стигне селото, а после го хвърля. Случва се младежите от съседното село, в чието землище е хвърлено чучелото, да изтичат след тях и да го хвърлят обратно, защото не искат Смъртта да остане при тях. Затова понякога се стига до бой между двете групи.

В изброените примери Смъртта е представена от чучело, което се изхвърля, а Лятото или Животът от клони, които се донасят в селото. Но понякога сякаш приписват новата жизнена сила на самата фигура на Смъртта и с помощта на някакво възкръсване тя се превръща в средство за всеобщо възраждане. В някои части на Лужица само жените се занимават с изнасянето на Смъртта и не търпят в тази работа да се намесват мъже. Облечени в траур, който носят през целия ден, те правят сламено чучело, обличат му бяла риза и слагат в едната му ръка метла, а в другата коса. С песни, следвани от хлапетиите, които хвърлят камъни, те го изнасят до окрайнината на селото и там го разкъсват на парчета. После отсичат хубаво дърво, окачват на него ризата и го отнасят у дома с песни. На Възнесение саксонците от Бралер, трансилванско село, недалеч от Херманщад, изпълняват церемонията „Изнасяне на Смъртта“ по следния начин. След утринната литургия всички ученички отиват в къщата на една от тях и там гласят Смъртта. Това става, като оформят очукан сноп така, че да наподобява глава и тяло, а ръцете получават, като през снопа прокарат хоризонтално дръжка на метла. Обличат чучелото в празничната носия на млада селянка, с червена наметка, сребърни брошки и множество панделки по ръцете и гърдите. Девойките бързат да свършат по-скоро, защото още малко камбаната ще удари за вечерня, а Смъртта трябва да е готова навреме, за да я поставят на отворения прозорец, та всички хора да я видят, като отиват на черква. Когато свърши вечерня, настъпва дългоочакваният момент за започване на първото шествие със Смъртта, а на това имат право само ученичките. Две от по-големите момичета понасят чучелото за ръцете, а другите ги следват две по две. Момчетата нямат право да участвуват в шествието, но се мъкнат след него и зяпат с отворени от възхищение уста „красивата Смърт“. Шествието минава по всички улици на селото, а момичетата пеят стария църковен химн, който започва така:

Gott mein Veterq deine Lieve

Reicht so weit der Himmel ist,^[1]

но мелодията се отличава от обикновената. Когато шествието мине по всички улици, момичетата отиват в друга къща и затварят вратата под носа на любопитната тълпа надничащи момчета, които я следват по петите, събличат Смъртта и през прозореца подават голата сламена конструкция на хлапетата, те я грабват, излизат бегом от града и без всякакви песни хвърлят разнебитеното чучело в близкия поток. След това започва втората сцена от малката драма. Докато момчетата изнасят Смъртта извън селото, момичетата остават в къщата и едно от тях се облича в цялото великолепие, което преди е красяло чучелото. Нагиздено по този начин, момичето тръгва с шествието, което отново обикаля всички улици, а момичетата пак пеят предишния химн. Когато обиколката свърши, всички отиват в къщата на момичето, което е играло главната роля. Там ги очаква гощавка, от която момчетата са изключени. Според народното поверие, след като Смъртта е изнесена по този начин, децата вече могат без страх да ядат цариградско грозде и други плодове, защото Смъртта, която дотогава се е таила в цариградското грозде, е унищожена. Освен това те могат безнаказано да се къпят навън от къщи. Церемонията, изпълнявана до неотдавна в немските села в Моравия, много прилича на гореописаната. Момчета и момичета се събират следобед на първата неделя след Великден и заедно правят сламена кукла, която олицетворява Смъртта. Накичена с ярки панделки и парцалчета, я окачват на края на дълга върлина, а след това тръгват с песни към най-близката височина, където й смъкват празничната шарения и я хвърлят или пускат да се търкаля надолу по склона. След това обличат едно от момичетата в цялото, свалено от чучелото на Смъртта, великолепие и начело с него шествието се връща в селото. В някои села съществува обичай да заравят чучелото на мястото, което се ползува с най-лоша слава в цялата околност, докато други го хвърлят в течаща вода.

Очевидно при тази церемония в Лужица дървото, което връщат в селото, е равностойно на дръвчетата или клоните, които в описаните преди това обичаи младите носят като представители на Лятото или Живота, след като Смъртта е вече захвърлена или унищожена. Но прехвърлянето на носената от куклата на Смъртта риза върху дървото показва ясно, че то символизира възраждане на разрушеното изображение под нова форма. Това проличава и в трансилванските и моравските обичаи: обличането на момичето в дрехите, носени преди от Смъртта, и това, че го повеждат из селото със същата песен, която са пели, докато са разнасяли Смъртта, показва, че този обичай се схваща като връщане на току-що унищоженото същество към живота. Тези примери говорят, че Смъртта, чието унищожаване представят в тези церемонии, не бива да се разглежда единствено като проводник на разрушителната сила, както обикновено разбираме смъртта. След като на дървото, донесено обратно като въплъщение на възраждащата се пролетна растителност, обличат ризата, носена от току-що направената на парчета Смърт, целта едва ли ще е да се спре и противодействува на възраждането на растителността, тя може да бъде единствено да я подкрепя и подсилва. Затова току-що унищоженото чучело — така наречената Смърт — трябва да е било надарено с ободряващо и ускоряващо развитието влияние, което то може да предаде на растителния и дори на животинския свят. Това даряващо живот свойство, приписвано на Смъртта, се вижда, без каквото и да е съмнение, в обичая, спазван на някои места, да се събират парчетата от сламеното чучело на Смъртта и да се разхвърлят по нивите, за да накарат посевите да растат, или в яслите — да накарат добитъкът да се развива добре. В Шпахендорф, село в Австрийска Силезия, направеното от слама, клонки и парцали чучело на Смъртта бива изнасяно с буйни песни до открито място извън селото и там го изгарят, а докато то гори, започва борба за парчетата, които измъкват с голи ръце от пламъците. Който успее да се снабди с парче от чучелото, го връзва на най-голямото дърво в своята градина или го заравя в нивата си, убеден, че така реколтата ще е по-добра. В областта Тропа, в Австрийска Силезия, сламеното чучело, което момчетата правят на четвъртата Постна неделя, момичетата обличат в женски дрехи и накичват с панделки, огърлица и гирлянди. Окачват го на дълга върлина и го изнасят от селото, следвани от тълпа моми и момци, които ту лудуват, ту скърбят и оплакват. Стигнат ли до определеното място — нива извън селото, — свалят от чучелото дрехите и украсата му, после всички се втурват и го разкъсват, като се боричкат за парчетата. Всеки се опитва да се докопа до мъничко от сламата, от която е било направено то, защото според поверието, сложена в яслите, тя кара добитъкът да се развива добре. Или пък я слагат в полога на кокошките, което според поверието им пречи да снасят другаде яйцата и ги кара да мътят по-добре. Същата оплождаща способност, отдавана на чучелото на Смъртта, се проявява в поверието, че ако онези, които са носили чучелото, ударят добитъка с тоягите си, след като го захвърлят, животните ще станат по-тлъсти или по-плодовити. Може би по-рано са използували тоягите да налагат с тях Смъртта и по този начин те са поемали от приписваната на чучелото оплождаща способност. Видяхме освен това, че в Лайпциг показвали на младите невести сламена фигура на Смъртта, за да станат плодовити.

Едва ли може да се направи разлика между Майските дръвчета и дръвчетата или клоните, внасяни в селата след унищожаването на Смъртта. Онези, които ги носят, твърдят, че водят лятото и затова дърветата очевидно представляват лятото, дори в Силезия обикновено ги наричат Лято или Май, а куклата, която понякога привързват към лятното дърво, е двойник, представител на Лятото, също както Май понякога бива представен едновременно от Майско дръвче и Майска господарка. Освен това Летните дръвчета са украсени като Майските с панделки и т.н. и също като тях, когато са големи, ги забиват в земята и по тях се катерят; и пак като тях, когато са малки, момчета и момичета ги носят от врата на врата, пеят песни и събират пари. И сякаш за да докажат тъждествеността на двата обичая, носачите на Летните дръвчета понякога съобщават, че водят Лятото или Май. При това положение обичаите с въвеждането на Май и на Лятото са в основата си еднакви и Лятното е само друга форма на Майското дръвче, като единствената разлика (освен името) е във времето, по което ги донасят, защото, докато Майското дръвче обикновено се внася на Първи май или на Света Троица, Лятното се внася на четвъртата Постна неделя. И затова, ако Майското дръвче е въплъщение на дървесния или растителния дух, то Лятното трябва да е също въплъщение на дървесния или растителния дух. Но видяхме, че лятното дръвче символизира в някои случаи връщането на чучелото на Смъртта към живота. От това следва, че в тези случаи чучелото, наречено Смърт, трябва да е въплъщение на дървесния или на растителния дух. Този извод се потвърждава, първо, от възраждащото и оплождащото влияние на частиците от него върху растителния и животинския свят, защото то, както вече видяхме в началото на тази книга, се смята за специално свойство на дървесния дух. На второ място, той се потвърждава от факта, че чучелото на смъртта понякога е накичено с листа или е направено от вейки, клони, коноп или изронен житен сноп; на някои места го окачват на малко дръвче и момичета, които събират пари, го разнасят по същия начин, както Майското дръвче и Майската господарка или Лятното дръвче и окачената на него кукла. Накратко, стигаме до мисълта, че прогонването на Смъртта и довеждането на Лятото, поне в някои случаи, е само друга форма на смъртта и възраждането на растителния дух през пролетта, която видяхме да се представя в церемонията с убиването и възкресяването на Дивака. Погребването и възкръсването на Карнавала вероятно е друг начин да се изрази същата идея. Погребването на представителя на Карнавала в торището е естествено, ако се предполага, че той има съживяващо и оплождащо въздействие, като това, приписвано на чучелото на Смъртта. В същност естонците, които изнасят сламеното чучело от селото в последния ден от карнавала, не го наричат Карнавал, а Горски дух (Мецик) и дават ясно да се разбере, че отъждествяват чучелото с горския дух, като го прикрепят към върха на някое дърво в гората и то остава там през цялата година. Освен това ходят почти ежедневно при него с молитви и жертвоприношения, за да покровителствува стадата, защото като истински горски дух Мецик е покровител на добитъка. Понякога правят Мецик от житни снопи.

При това положение можем с основание да предположим, че имената Карнавал, Смърт и Лято са сравнително късни и незадоволителни названия за съществата, олицетворени или въплътени в обичаите, които разглеждахме досега. Самата абстрактност на имената говори, че са нови, защото олицетворяването на времената и сезоните като карнавала и лятото, или една абстрактна представа като тази за смъртта, не са примитивни. Самите церемонии обаче носят белега на незапомнена древност. И не ни остава друго, освен да предположим, че отначало те са имали по-прост и конкретен характер. Представата за дърво, може би определен вид дърво (защото някои диваци нямат дума за дърво изобщо) или дори за отделно дърво, е достатъчно конкретна да послужи за основа, от която по пътя на постепенно обобщаване се стига до по-широката идея за дух на растителността. Но тази обща идея за растителността лесно може да се смеси със сезоните, през които се проявява, оттам и замяната Пролет, Лято или Май вместо дървесен или растителен дух ще е лека и естествена. По същия начин конкретната представа за умиращо дърво или растителност би преляла, но по пътя на сходен процес на обобщение, в идеята за смъртта изобщо, така че изнасянето на умиращата или мъртва растителност през пролетта като подготовка за нейното възраждане с времето ще се разшири в опит да се прогони смъртта изобщо от селото или от областта. Възгледът, че в тези пролетни церемонии Смъртта първоначално е символизирала умиращата или мъртва растителност има авторитетната подкрепа на В. Манхард и той я потвърждава с аналогията на думата „смърт“, приложена към духа на зрялото жито. Обикновено духът на зрялото жито се схваща не като мъртъв, а като стар, а оттам той е известен под името Старец или Старица. Но на някои места последният ожънат сноп, който обикновено се смята седалище на житния дух, се нарича Мъртвеца. Ето защо предупреждават децата да не влизат в житните ниви, защото в житото седи смъртта, а в една игра на саксонските деца в Трансилвания по време на брането на царевицата смъртта е представена от дете, покрито изцяло с царевични листа.