Джеймс Фрейзър
Златната клонка (67)

ГЛАВА XXVII
Унаследяването на душата

Някой би възразил, че в ранни времена първобитните народности нерядко умъртвявали владетелите си в края на краткото им царуване: та нали подобен варварски обичай би довел до изтребване на царското семейство. По повод на това възражение ще отбележа, първо, че в много случаи царският пост не се давал само на едно семейство, а на него се изреждали представители на няколко семейства; второ, много често той не е наследствен, а е открит за мъжете от всеки род, дори за чужденци, които отговарят на поставените условия, като например да се оженят за царската дъщеря или да победят царя в бой; и трето, даже обичаят наистина да води до изтребване на една династия, това съображение едва ли би възпряло хора, които мислят по-малко за бъдещето и не ценят човешкия живот като нас, да го спазват.

Не само отделни хора, но и цели народности са възприемали обичаи, които в края на краищата са ги унищожавали. Имаме основание да смятаме, че полинезийците системно са избивали две трети от децата си. Твърдят, че в някои части на Източна Африка съотношението на избитите към оставените живи деца е същото. Допуска се да живеят единствено децата, които са в определено положение при раждането си. Съобщават, че у войнственото анголско племе яга избивали без изключение всички деца, та при поход жените да не са обременени с бебета. Попълвали редовете си, като осиновявали тринадесет или четиринадесетгодишни момчета и момичета, чиито родители са убили и изяли. Индианките мбайа в Южна Америка избивали всичките си деца освен последното или поне онова, което смятали, че ще е последно. Ако някоя от тях родяла отново след това, убивала новороденото. Нищо чудно, че този обичай е изтребил напълно народността мбайа, която в продължение на много години била най-страшният враг на испанците. Мисионерите при индианците ленгуа от Гран Чако разкрили, както те казват, „внимателно разработена система за национално самоубийство чрез изтребване на поколението с аборти и други средства“.

Но избиването на новородените не е единственият начин, по който едно дивашко племе може да извърши самоубийство. Неограниченото прилагане на обичая да се използува като изпитание поглъщането на отрова може да има същия резултат. Преди време малко племе, наречено увет, слязло от планините и се заселило по левия ръкав на р. Калабар в Западна Африка. Когато мисионерите посетили за първи път мястото, намерили многобройно население, разпределено в три села. Оттогава насам непрекъснатото подлагане на изпитание с отрова почти е изтребило племето. В един случай цялото население взело отрова, за да докаже своята невинност. Около половината от него загинало на място, а останалите, както гласят съобщенията, продължават да спазват своите суеверни обичаи и сигурно скоро ще изчезнат. Като имаме такива примери, защо да не приемем, че някои племена не са имали скрупули или задръжки, спазвайки обичай, който може да доведе до изтребването на един род. Да им приписваме такива скрупули означава да извършим общоразпространената и непрекъснато повтаряна грешка — да съдим за дивака от позициите на европейската цивилизация. Ако някой от моите читатели е започнал да чете тази книга с представата, че всички раси и народи мислят и постъпват до голяма степен като образовани европейци, то би трябвало доказателствата за суеверия и обичаи, събрани в настоящия труд, да го разубедят в тези му погрешни изходни представи.

Даденото тук обяснение на обичая да се умъртвяват божествени хора приема или поне лесно се съчетава с идеята, че душата на убитото божество се пренася в неговия наследник. Не разполагам с пряко доказателство за този пренос на душата освен в случая с шилуките, където обичаят да умъртвяват божествения цар съществува в типична форма и вярата, че душата на божествения основател на династията е вродена във всеки от умъртвените му потомци, е основен принцип. Но ако това е единственият действителен пример на подобно вярване, който бих могъл да приведа, то по аналогия е много вероятно и в другите случаи хората да са предполагали, че настъпва такова унаследяване на душата на умъртвения бог, макар да нямаме преки доказателства за това. Защото вече показахме колко често се приема, че при смъртта му душата на въплътеното божество се превъплътява в друг човек и ако това става, когато смъртта е естествена, не виждам никаква причина да не става и когато е насилствена. Несъмнено идеята, че душата на умиращ човек може да се пренесе в неговия наследник, е добре позната на примитивните народи.

На о. Ниас обикновено най-големият син наследява баща си като вожд. Но ако поради телесен или умствен дефект той не е подходящ за властта, бащата решава приживе кой от синовете му ще го наследи. А за да утвърди правото си на унаследяване, е необходимо избраният от бащата син да улови с уста или в торба последния дъх, а с него и душата на умиращия вожд. Защото, който улови последния дъх на вожда, става вожд наравно с определения наследник. Затова другите братя, а понякога и чужди хора, се трупат около умиращия, да уловят душата му, когато издъхва. На о. Ниас къщите са издигнати на колове над земята и се е случвало, когато умиращият лежи с лице към пода, един от кандидатите да пробие дупка отдолу и с бамбукова тръба да изсмуче последния дъх на вожда. Когато вождът няма син, улавят душата му в торба и я връзват на чучело, направено така, че да напомня за покойника; тогава вярват, че душата е преминала в чучелото.

Има признаци, че понякога духовната връзка между царя и душите на предшествениците му се дължи на някаква част от тях, която той притежава. В Южен Целебес символ на царската власт често са тленни останки на покойния раджа, които се пазят като свещени мощи и дават правото върху трона. По същия начин сакалавите от Южен Мадагаскар слагат вратен прешлен, нокът или кичур коса от покойния цар в крокодилски зъб и заедно с подобни останки от негови предшественици ги пазят най-внимателно в специално определена за целта къща. Притежанието на тези реликви дава правото върху трона. Ако бъдат отнети от законния наследник, той губи цялата си власт над народа и обратното, узурпаторът, който стане господар на реликвите, се признава за цар без каквото и да е възражение.

Когато Алака, т.е. царят на племето абеокути в Западна Африка, умре, първенците отсичат главата му, слагат я в голям пръстен съд и я връчват на новия суверен; тя става негов фетиш и той трябва да й отдава почит. Случва се новият вожд да изяде парче от своя мъртъв предшественик, очевидно за да може по-сигурно да унаследи магическите и други способности на династията. В Абеокута например донасят главата на покойния цар, но предварително му отрязват езика и го дават на наследника да го изяде. Оттук и обяснението на формулата, използувана от туземците, когато искат да кажат, че някой е на власт: „Той е изял царя.“ В Ибадан, голям град във вътрешността на Лагос (Западна Африка), има подобен обичай. Когато царят умре, отсичат главата му и я изпращат на номиналния му сюзерен, алафина на Ойо, върховния цар на йоруба, но сърцето му изяжда неговият наследник. Тази церемония се изпълнила преди немного години при възкачването на трона на нов цар на Ибадан.

Като вземем под внимание изложените по-горе доказателства, можем с основание на предположим, че когато умъртвявали божествения цар или жрец, хората смятали, че духът му преминава в неговия приемник. И действително всеки цар на шилуките от Бели Нил, които системно убиват божествените си царе, трябва при възкачването си на трона да изпълни церемония, предназначена, както изглежда, да пренесе в него същия свят и чудотворен дух, който е одушевявал последователно всичките му предшественици.