Джеймс Фрейзър
Златната клонка (58)

3. Табу върху имената на мъртвите

Обичаят да не се споменават имената на мъртвите е бил спазван в древността от албанците в Кавказ^[1]. Днес той важи в пълна сила сред много диви племена. Научаваме например, че един от най-стриктно, спазваните обичаи сред австралийските аборигени е никога да не споменават името на мъртвец, независимо дали е мъж или жена; споменаването на глас на името на починал било грубо нарушение на най-светите им предразсъдъци и те внимават да не го правят. По всичко личи, че основният мотив за това въздържание е страхът да не повикат по този начин духа на покойния. Но несъмнено е и естественото нежелание да се подновяват претръпнали болки. Веднъж г. Олдфийлд извикал високо името на покойник и хвърлил в такъв ужас един туземец, че онзи побягнал и не посмял да се покаже отново в продължение на няколко дни. При следващата им среща той горчиво упрекнал безотговорния бял човек за неговата нетактичност. Освен това, добавя г. Олдфийлд, „колкото и да се мъчих, не можах да го убедя да произнесе ужасното име на мъртвия, защото по такъв начин щял да се постави във властта на злите духове“. Аборигените от Виктория много рядко приказвали за мъртвите, а когато го правели, не споменавали имената им; говорели тихичко за тях като за „загубения“ или „нещастния, дето вече го няма“. Смятали, че ако споменат име на покойник, ще предизвикат озлоблението на Куит-джил, духа на починалия, който се навърта известно време на Земята, преди да се отправи завинаги към залязващото Слънце. За племената по долното течение на Мъри разказват, че когато починел някой, „те внимателно отбягвали да споменават името му; ако са принудени да го произнесат, го прошепвали, но съвсем тихо, толкова тихо, че както си въобразявали, духът да не чуе гласа им“. У племената в Централна Австралия през периода на траур никой няма право да произнася името на починалия освен ако е абсолютно необходимо, и то само шепнешком, от страх да не се обезпокои и раздразни душата на човека, която се разхожда наоколо като дух. Ако духът чуе да се споменава името му, той решава, че роднините не спазват полагащия се Траур за него — нали ако скръбта им е истинска, те не биха могли да понесат името му да се подмята насам-натам. Дълбоко засегнат от коравосърдечното им безразличие, възмутеният дух ще дойде и ще смути съня им.

По всичко личи, че същото нежелание да произнасят имената на мъртвите споделят всички индиански племена от Хъдсоновия залив до Патагония. Да споменеш името на мъртвец пред неговите роднини е ужасна простъпка сред колумбийските гоахири и нерядко се наказва със смърт, защото ако това се случи на ранчото на покойника в присъствието на негови близки родственици, те положително, стига да могат, ще убият на място виновника. Но ако той избяга, наказанието се редуцира на тежка глоба, обикновено два или повече вола.

За такова нежелание да споменават имената на мъртвите се съобщава по отношение на такива отдалечени една от друга народности като самоедите от Сибир и тода в Южна Индия; монголците и туарегите от Сахара; айните от Япония и акамба и нанди от Източна Африка; тингиняните от Филипините и населението на Никобарските острови, Борнео, Мадагаскар и Тасмания. Макар и не навсякъде ясно изявена, основната причина за това нежелание е най-вероятно страхът от духа. Съобщава се с положителност, че това е действителната причина при туарегите. Те се страхуват от завръщането на духа на починалия и правят всичко по силите си да го избягнат и след кончината на някой съплеменник сменят мястото на лагера си, престават завинаги да произнасят името на починалия и се пазят от всичко, което може да се сметне за призоваване на душата му. Затова туарегите назовават отделните хора, като прибавят към личните имена имената на бащите, както правят арабите, никога не говорят за някого като еди-кой си, син на еди-кой си, а на всекиго дават име, което живее и умира заедно с него. И при някои австралийски племена от Виктория личните имена рядко продължават да съществуват, защото туземците смятат, че който приеме името на починал човек, няма дълго да живее; вероятно предполагат, че неговият покоен едноименник ще дойде и ще го отведе в царството на душите.

Същият страх, заради който хората премълчават името на починалия, естествено кара всички е подобно име да го заменят, да не би, когато го произнасят, то да привлече вниманието на духа, защото разумният човек не може да очаква от един дух да прави разлика между различната употреба на едно и също име. Разказват например, че сред южноавстралийските племена от Аделаида и залива Енкаунтър нежеланието да се споменават имената на наскоро починалите е доведено до крайност: онези, които носят името на починалия, изоставят собствените си имена и приемат временни или пък към тях се обръщат с други техни имена, ако случайно имат такива. Подобен случай съществува у някои племена от Куинсленд, но забраната да се използуват имената на мъртвите не е постоянна, макар и да продължава много години. У някои австралийски племена станалата по тези причини промяна е постоянна, старото име се изоставя завинаги и през остатъка от живота си, или поне докато не се принуди да го промени отново по същата причина, човекът е известен е новото си име. У северноамериканските индианци всички хора, било то мъже или жени, които носят името на някой току-що починал, го изоставят и приемат друго и то става официално при първата траурна церемония за починалия. За някои племена на изток от Скалистите планини името се сменяло само през периода на траур, докато при други, по тихоокеанския бряг на Северна Америка, промяната сякаш е трайна.

Понякога, следвайки логиката на това мислене, обичаят се разпространява върху всички близки роднини на покойника и те си сменят имената, каквито и да са били, несъмнено от страх звукът на познатите имена да не привлече скитащия се дух към стария дом. При някои племена от областта Виктория обикновените имена на всички роднини от първо коляно престават да се използуват по време на траура и се заменят с определени, предписани от обичая термини. Смятало се за обида към починалия да се обърнеш по име към някого от опечалените и при такива случаи често се стигало до бой и кръвопролитие. Сред индианските племена в Северозападна Америка близките роднини на покойника често си сменят имената „под впечатлението, че като чуват да се повтарят често познатите имена, духовете ще бъдат привлечени на земята“. У индианците кайова името на мъртвия никога не се произнася в присъствието на роднините му и при смъртта на който и да е член на семейството всички останали приемат нови имена. Колонистите на Рейли на Роанок отбелязали този обичай още преди повече от три века. При индианците ленгуа не се споменава името на покойника, а всички останали сменят своите. Те твърдят, че сред тях е била Смъртта, отнесла е списъка на живите и скоро ще се върне за още жертви; и за да й попречат да изпълни коварните си планове, си сменят имената, убедени, че като се върне, макар и да ги има всички в списъка си, Смъртта няма да ги разпознае под новите им имена и ще отиде да търси други жертви. За да избягнат нежеланото внимание на духа, близките на починалия на Никобарските острови приемат нови имена; по същата причина те обръснат главите си, та призракът да не ги разпознае.

Освен това, когато се случи името на покойника да е дума, означаваща обикновен предмет, да речем животно, растение, огън или вода, хората понякога смятат за необходимо да престанат да използуват тази дума в обикновения говор и да я заменят с друга. Очевидно подобен обичай е могъщ фактор за езикови промени, защото там, където той е разпространен, в значителна степен много думи непрекъснато ще отпадат и ще се заменят с нови. Такава тенденция е отбелязана от хора, наблюдавали и описали обичая в Австралия, Америка и другаде по света. За австралийските аборигени например се казва, че „почти всяко племе има различен диалект. Някои племена наричат децата си на обекти от природата, а когато умре човек с такова име, думата отпада от употреба и се налага да се измисли друга за предмета, на който е било наречено детето“. Авторът дава за пример случая с човек, чието име Карла означавало „огън“; когато Карла умрял, трябвало да се въведе нова дума за огън. „От това следва — продължава авторът, — че езикът непрекъснато се променя.“ Така също, ако почине човек на име Нгнке, което означава „вода“, цялото племе от южноавстралийския залив Енкаунтър трябва да използува друга дума за вода дълго време след неговата кончина. Авторът, който описва този обичай, предполага, че това може би обяснява присъствието на множество синоними в езика на това племе. Предположението му се потвърждава от онова, което вече знаем за някои племена от Виктория, чийто език включва пълен набор от синоними и по време на траур те се използуват вместо обикновените думи от всички хора на племето. Ако човек на име Ваа („врана“) се прости с живота, по време на траура за него никой не може да нарича враната „Waa“: всички трябва да говорят за птиците като mazrapart. Когато човек, който се е радвал на титлата Кръглоопашат опосум тръгне по пътя на всяка плът, скърбящите му роднини и цялото племе трябва за известно време да използуват за животното по-звучното име „mannungkuurt“. Ако обществото е потънало в скръб поради загубата на уважавана жена, която е носела почтеното име Дропла, истинското име на птицата barrim barrim излиза от употреба и се заменя с tillit tliitsh. И така се променяли задължително имената на черното какаду, сивата патица, гигантския жерав, кенгуруто, орела, кучето динго и т. и.

По-рано подобен случай непрекъснато променял езика на туземците в Парагвай, но при тях веднъж извадена, думата повече не се връщала в употреба. Както разказва мисионерът Добрицхофер, новите думи никнели като гъби след дъжд, защото всички думи, които напомняли имената на мъртвите, се премахвали от езика с прокламация и на тяхно място се измисляли нови. Новите думи се изковавали от старите жени на племената и която получела печата на тяхното одобрение, влизала в употреба и се приемала безропотно от високопоставени и низши, разпространявала се като прериен огън из всички лагери и селища на племето. Бихте се изненадали, разказва същият мисионер, като видите как смирено н мълчаливо цялата народност приема решението на някаква сбръчкана стара вещица и как старите, познати думи изчезват незабавно и напълно от езика и повече не се чуват, дори но силата на навика или от небрежност. За седемте години, прекарани от Добрицхофер сред тези индианци, местната дума за ягуар се променила три пъти, а думите за крокодил, трън и колене на добитък претърпели подобни, макар и не толкова бурни превратности. В резултат на този навик речниците на мисионера се изпълнили със зачеркнати думи, защото твърде често се налагало да се заменят излезли от употреба думи с нови. При много племена от Британска Нова Гвинея човешките имена също са имена на обикновени неща. Хората вярват, че ако произнесат името на покойник, неговият дух ще се върне и тъй като не изпитват желание да го видят, споменаването на името му е табу и винаги, когато се случи това да е обикновена дума от езика, на нейно място се създава нова. Така много думи завинаги са загубени или пък се възраждат с изменено или съвършено ново значение. На Никобарските острови този обичай е имал същия ефект върху езика на туземците. „Сред тях съществува изключително странен обичай — пише г. де Репстор, — който, както може да предположи човек, препятствува много резултатно «творенето на история», или най-малкото предаването на исторически разказ. По едно строго правило, плод на суеверието на жителите на Никобарските острови, името на човека не се споменава след смъртта му. Стига се до такива крайности, че ако, както много често се случва, човекът се е радвал на име като «кокошка», «шапка», «огън», «път» и т.н. в никобарския им еквивалент тези думи престават да се използуват не само като название на покойния, но дори и като имена на обикновени неща; думите отмират от езика и за да се изразяват тези неща, измислят нови или отпадналата от употреба дума се заменя със съответната от друг никобарски диалект, или пък от чужд език. Този необикновен обичай придава елемент на нестабилност на езика, а освен това ликвидира възможността за приемственост в политическия живот и прави несигурен и неопределен, може би дори невъзможен, спомена за отминали събития.“

И други работещи в тази област хора са отбелязали факта, че суеверието, което покрива със забрава имената на мъртвите, неизбежно прерязва корените на историческите предания. „Народността кламат — отбелязва г. А. С. Гачет — няма исторически предания, които се връщат повече от век назад по простата причина, че съществува строг закон, който забранява да се говори за личността или действията на покойници, като се споменават имената им. Законът се е изпълнявал строго не само от орегонците, но и от калифорнийците и престъпването му можело да се накаже със смърт. Това наистина стига, за да потъпче всякаква историческа памет у един народ. Как се пише история без имена?“

Но при много племена силата на това суеверие да заличи спомена за миналото е до известна степен отслабена или подкопана от присъщата на човешкото мислене склонност да притъпи и най-дълбоките впечатления; тя неизбежно притъпява и даже изтрива изцяло отпечатъка, оставен върху съзнанието на първобитния човек от тайнството и ужаса от смъртта. Рано или късно споменът за обичните хора избледнява, той проявява по-голяма готовност да говори за тях и техните грубовати имена биват спасени от изследователя, преди да са се изгубили като есенни листа или зимен сняг в огромния и мрачен склад за вехтории от миналото. У някои племена от Виктория забраната да се споменават имената на мъртвите оставала в сила само по време на траура: у едно южноавстралийско племе в околностите на Порт Линкълн тя продължавала много години. У индианците чинук в Северна Америка „обичаят забранява да се споменава името на покойник, докато не минат много години след смъртта му“. У индианците пуялуп строгостта на табу намалява след няколко години, когато опечалените са забравили своята скръб, а ако покойникът е бил прочут воин, на него може да се нарече негов потомък, да речем правнук. Но в това племе табу изобщо не се спазва много строго. Както разказва йезуитският мисионер Лафито, като се изключат роднините, името на покойния и подобните нему имена на преживелите го, биват, така да се каже, погребани заедно с трупа, докато болката претръпне и близките могат да „вдигнат дървото и да възкресят мъртвите“. Под възкръсване на мъртвите имат пред вид да дадат името на покойника на другиго и така да го превърнат изцяло в негово превъплъщение, тъй като по принципите на първобитната логика името е съществена част от човека, ако не и самата му душа.

Когато бременната лапландка се готви да ражда, тя сънувала някой покоен прадядо или роднина, който я уведомявал за покойник, определен да се роди наново в тялото на нейното дете и следователно чие име то трябва да носи. Ако жената нямала такъв сън, трябвало бащата или роднините да определят името чрез врачуване или да попитат някой магьосник. В деня след събитието кондите празнуват раждането на детето с гощавка, за жреца и цялото село. За да определи името му, жрецът пуска оризови зърна в чаша вода и нарича всяко от тях на покоен прадядо. От движението на зърното във водата и от наблюденията, извършени над личността на бебето, той определя кой от неговите прародители се е появил отново на бял свят в негово лице и в повечето случаи, поне при северните племена, детето получава името на този прадядо. Скоро след като се роди дете у йоруба, се появява жрец на Ифа, богът на пророчествата, да установи душата на кой прадядо се е родила наново в бебето. Щом изясни фактите, той уведомява родителите, че детето трябва да отговаря във всяко отношение на своя прадядо, който сега го одушевява, и ако както често се случва, те признаят своето невежество по въпроса, жрецът им дава необходимата информация. Детето обикновено получава името на преродилия се в него прадядо.