Джеймс Фрейзър
Златната клонка (44)

6. Табу върху ловци и риболовци

В първобитното общество ловците и рибарите често трябвало да спазват правила на въздържание и да се подлагат на церемонии за пречистване, подобни на онези, изпълнявани от бойците и убийците. Макар не винаги да схващаме точната цел на тези правила и церемонии, можем с известна доза увереност да приемем, че също както страхът от душите на враговете е главният мотив за усамотяването и пречистването на боеца, на когото предстои да отнеме или вече е отнел живот, така и ловецът или риболовецът спазва подобни обичаи, мотивиран по принцип от страха от духовете на животните, птиците или рибите, които е убил или има намерение да убие. Защото дивакът обикновено смята, че животните имат своя душа и разум и се отнася към тях с подобаващо уважение. И тъй както се опитва да умилостиви душите на убитите от него хора, той се опитва да предразположи и душите на убитите животни. Тези церемонии на умилостивяване ще опишем по-нататък в този труд. Тук е необходимо да се има пред вид първо — табу, спазвани от ловеца и риболовеца преди или след ловния и риболовния сезон, и второ — церемониите на пречистване, които тези хора трябва да изпълняват при връщането си от успешен лов.

Макар дивакът да зачита повече или по-малко душите на всички животни, той се отнася с особено уважение към душите на онези от тях, които са особено полезни или страшни за него поради размерите, силата или кръвожадността си. И съответно ловът и убиването на тези ценни или опасни животни е предмет на по-сложни правила и церемонии, отколкото изтребването на някое безполезно или незначително същество. Така например индианците от пролива Нутка се подготвят за лов на китове, като спазват едноседмични пости и през това време ядат много малко, къпят се в морето по няколко пъти на ден, пеят и трият телата, крайниците и лицата си с мидени черупки и храсти, докато заприличат на жестоко издрани от шипки хора. Освен това от тях се искало за същия период да се въздържат от каквото и да е сношение с жени и последното условие се смятало изключително важно за успеха им. Случвало се, когато вождът не успее да убие кит, да припише своя неуспех на това, че хората му не са спазвали правилото за полово въздържание. Трябва да се отбележи, че предписаното като подготовка за лов поведение съвпада изцяло с поведението, което същото индианско племе изисква като подготовка от мъжете, поели пътеката на войната. Едно време малгашките китоловци спазвали същите правила. Осем дни преди да излезе в морето, екипажът на китоловния кораб постел, въздържал се от алкохол и жени, членовете му взаимно си изповядвали най-тайните прегрешения, а ако се окажело, че някой има голямо провинение, му се забранявало да вземе участие в експедицията. На о. Мабуяг на хората налагали въздържание както преди да излязат на лов за дугонг, така и по времето, когато костенурките са в любовния си сезон. Сезонът на костенурките обхваща част от октомври и ноември и според поверието, ако по това време неженени хора общуват помежду си полово, когато кануто приближи плаващите костенурки, мъжката ще се отдели от женската и двете ще се гмурнат в различни посоки. По същия начин в Моуат на о. Нова Гвинея мъжете не поддържат връзки с жените по времето, когато костенурките се любят, макар по друго време да цари значителна морална разпуснатост.

На Яп, един от групата Каролински острови, рибарите са обект на най-строго табу през целия риболовен сезон, който трае от шест до осем седмици. Когато са на брега, те прекарват времето си в сградата на мъжкия клуб и под никакъв претекст не бива да посещават собствените си къщи или дори да погледнат лицата на жените си и женските същества у дома. Убедени са, че само един откраднат поглед и нощно време летящите риби със сигурност ще му извадят очите. Ако жената, майката или дъщерята на някого от тях му донесе подарък или иска да говори с него, тя трябва да застане с лице към морето и с гръб към мъжкия клуб. Тогава рибарят може да излезе и да разговаря е нея или пък, застанал с гръб, да получи онова, което тя му е донесла. Веднага след това обаче трябва да се прибере в строгия си арест. Нещо повече, рибарите не могат дори да потанцуват и да попеят заедно с другите хора вечер в сградата на клуба. Те трябва да стоят настрана и да мълчат. В Мирзапур, когато се внасят бубите в къщи, мъжете от племената кол, или буйяр, ги слагат на място, което, за късмет, внимателно измазвали със свещен кравешки тор. От този момент собственикът трябва да не допусне да се опетни по някакъв начин. Той се отказва от каквото и да е съжителство с жена си, не спи на легло, не се бръсне, не си реже ноктите, не се маже с мазнини, нито пък яде храна, приготвена с масло, не лъже, не върши нищо, което може да се сметне за грешно. Той се кълне на Сингармати Деви, че ако бубите се излюлят както трябва, ще й принесе жертва. Когато пашкулите се отворят и се появят гъсениците, той събира жените от къщата и пее песента, която се пее при раждането на дете; освен това размазва миний в косите на всички женени съседски жени. Когато гъсениците се любят, устройва сватбено веселие. Очевидно с копринените буби се отнасят, доколкото е възможно, както с човешки същества.

Понякога ловците на о. Ниас ловят дивеч, като копаят ями, покриват ги с клонки, трева и листа, а после го подгонват към тях. Докато копаят ямите, те трябва да спазват редица табу. Не плюят, иначе дивечът ще избяга, отвратен от ямата. Не се смеят, за да не се срутят стените й. Не ядат сол, не приготвят храна за прасето, а докато са в ямата, не се чешат, защото в противен случай пръстта ще стане рохкава и ще се срути. А през нощта, след като са изкопали ямата, не се сношават с жени, иначе целият им труд ще отиде напразно.

Правилото за строго целомъдрие, като условие за успех при лова и риболова, е нещо обикновено у примитивните народи, а примерите, цитирани дотук, показват, че то се основава по-скоро на суеверие, отколкото на съображения за временна слабост, до която нарушаването му би довело ловеца или риболовеца. Струва ми се, че общо взето лошите последици от невъздържанието са не толкова отслабването — по-скоро поради някаква причина то оскърбява животните и затова те няма да се оставят да ги хванат. Индианците от племето носачи се отделят от жените си за цял месец, преди да заложат капани за мечки, и през това време не пият от съдовете, които използуват и жените им, а от специална, направена от брезова кора, чаша. Ако не спазват тези предпазни мерки, дивечът ще се измъкне от клопката. Но когато се готвят да залагат капани за белки, периодът на въздържание се намалява на десет дни.

Анализът на множеството случаи, в които дивакът обуздава своите страсти и воден от суеверни мотиви, остава целомъдрен, би бил поучителен, но не мога да си го позволя тук. Само ще добавя още няколко разнообразни примера, преди да премина към церемониите на пречистване, изпълнявани от ловците и рибарите, след като ловът и риболовът приключат. Работниците в солниците край Сифум, в Лаос, трябва да се въздържат от всякакви полови сношения на мястото, където работят. Те не покриват главите си, нито се подслоняват под чадър от изгарящите лъчи на слънцето. У качините от Бирма бирената мая се приготвя от две избрани с жребий жени и през трите дни, докато трае процесът, те не бива да ядат нищо кисело, нито да имат полови връзки със съпрузите си, иначе бирата ще е кисела. При масаите медовината се вари от мъж и жена, които живеят в отделена за тях колиба, докато виното стане готово за пиене. Но през това време им е строго забранено да общуват полово. Освен това било много важно те да са опазвали целомъдрие два дни преди да започнат да приготвят медовината и през шестте дни, докато трае приготвянето й. Масаите били убедени, че ако двойката престъпи обета за целомъдрие, медовината няма да може да се пие и дори пчелите, направили меда за нея, ще отлетят другаде. Пак при тях съществува изискването мъжът, който приготвя отрова, да спи сам и да спазва други табу, така че се превръща едва ли не в изгнаник. Племето вандоробо, живеещо в съседство с масаите, смята, че самото присъствие на жена около мъжа, който вари отрова, я лишава от нейната сила; същото ще се случи и ако жената на производителя му измени през това време. Очевидно в току-що приведения пример е невъзможно да се намери рационално обяснение на табу. Как липсата на качество при отровата може да бъде физическа последица от липсата на целомъдрие у жената на производителя на отрова? Очевидно въздействието върху отровата, приписвано на измяната на жената, е пример за индуктивна магия — нейното лошо поведение въздействува по индуктивен път върху съпруга и работата му. Затова можем с известна увереност да заключим, че правилото за въздържание, наложено на самия производител на отрова, също е обикновен пример за индуктивна магия, а не, както би предположил цивилизованият читател, разумна предпазна мярка — да не отрови жена си по някаква случайност.

Когато ба-педите и ба-тонгите в Южна Африка избират място за ново село и строят къщи, на всички женени хора се забранява да имат полови сношения помежду си. Ако се установи, че някоя двойка е престъпила правилото, строителството незабавно спира и се подбира ново място за село. Те са убедени, че нарушаването на правилото за целомъдрие ще нанесе вреда на израстващото село, вождът ще отслабне и дори ще умре, а виновната жена никога няма да роди дете. Когато хамите от Кохинхина правят или поправят бент за напояване, вождът, който извършва традиционните жертвоприношения и моли божествата за покровителство, трябва през цялото време да стои в ужасяващ сламен коптор, да не взема участие в работата и да спазва най-строго полово въздържание, защото хората вярват, че наруши ли го, бентът ще се разруши. Тук очевидно не става дума за намерение да се поддържат чисто физическите сили на вожда, тъй като той не взема участие в работата.

Ако, както вече имаме основание да вярваме, табу или ограниченията, спазвани от ловците и риболовците преди и по време на лова, са продиктувани от суеверни мотиви и преди всичко от опасението да не обидят или подплашат душите на съществата, които те се готвят да убият, трябва да предполагаме, че въздържанието, наложено след убиването, е не по-малко строго, тъй като за убиеца и неговите приятели вече се е прибавил и страхът от разгневените души на жертвите. Но докато от гледна точка на хипотезата, че ограниченията, за които става дума, включително въздържанието от ядене, пиене и спане, са само похвални предпазни мерки, предназначени да поддържат здравето и силата на мъжете при тяхната работа, то очевидно спазването на тези ограничения или табу след свършването на работата, т.е. след като дивечът вече е убит, а рибата уловена, е напълно излишно, абсурдно и необяснимо. Но както ще видите, сега тези табу често се налагат дори с по-голяма строгост след смъртта на животните, е други думи, след като ловецът и рибарят са постигнали своята цел и са убили много дивеч или са наловили много риба. При това положение рационалистичната теория е напълно срината и единствена възможна остава теорията за суеверния страх.

При инуитите, т.е. ескимосите от Беринговия проток, „ловецът трябва да се отнася много внимателно е мъртвите тела на различните убити от него животни, иначе техните сенки ще се засегнат и ще донесат нещастие или дори смърт на него и на хората му“. Затова ловецът инуит, който е взел участие в убиването на бял кит или дори само е помагал да бъде изваден от мрежата, няма право да се занимава с каквато и да е работа през следващите четири дни, т.е. докато, както се предполага, сянката или душата на кита стои до своето тяло. В същото време никой в селото не използува какъвто и да е инструмент с острие или връх — да не нарани сянката на кита, която според всички се навърта из околността; не се издават и високи шумове, да не се подплаши или засегне душата. Който нарязва тялото на кита с желязна брадва, ще умре. Нещо повече, през тези четири дни в селото е забранено да се използуват каквито и да е железни инструменти.

Всеки декември същите ескимоси имат голям празник. Тогава отнасят в общата сграда пикочните мехури на всички тюлени, китове, моржове и бели мечки, убити в течение на годината. Те остават там няколко дни, а през това време ловците не общуват със своите жени и казват, че ако не изпълнят това изискване, сенките на умрелите животни ще се почувствуват оскърбени. По същия начин ловецът алеут от Аляска, засегнал кит с омагьосано копие, не го хвърля повече, а се връща веднага в селото, отделя се от всички близки в специално построена за целта колиба и стои там три дни без храна и пиене и без да докосне и дори да погледне жена. Докато е в усамотение, той през час пръхти, подражавайки на ранения и умиращ кит, за да му попречи да напусне брега. На четвъртия ден излиза от усамотението си, къпе се в морето, крещи с предран глас и пляска с ръце по водата. После взема придружител и отива на онова място от брега, където очаква да намери заседналия кит. Ако животното е мъртво, той веднага изрязва мястото, където е нанесена смъртоносната рана. Ако китът е все още жив, отново се връща у дома и продължава да се къпе, докато китът умре. Тук подражаването на ранения кит вероятно цели с помощта на магия да накара животното най-сетне да умре. Пак същите ескимоси смятали, че душата на страшната бяла мечка се засяга, ако не се спазят свързаните с нея табу. Тя се навъртала три дни около мястото, където е напуснала тялото си, и през това време ескимосите се придържали особено строго към законите на табу, защото вярвали, че наказанието много по-бързо стига провинилия се по отношение душата на мечката, отколкото прегрешилите по отношение морските животни.

Каянът, застрелял някоя от страшните пантери на о. Борнео, е много загрижен за сигурността на душата си, защото смята душата на пантерата едва ли не по-могъща от своята. Затова той прескача осем пъти трупа на убития звяр и повтаря заклинанието: „Пантеро, душата ти е под моята.“ Върне ли се у дома, намазва себе си, кучетата и оръжието си с кокоша кръв, за да успокои душата си и да й попречи да побегне — след като сам обича месото на тези птици, той приписва същия вкус и на нея. Осем дни след това ловецът трябва да се къпе денем и нощем, преди отново да излезе на лов. При хотентотите човекът, убил лъв, леопард, слон или носорог, се смята за голям герой, но в продължение на три дни трябва да стои напълно бездеен у дома, а през това време жена му не го доближава и той трябва да яде малко, колкото да не се поболее. По същия начин при лапландците върхът на славата е да убиеш мечка, защото я смятат за царица на животните. Но всички мъже, взели участие в убиването й, се смятат за нечисти и трябва да живеят три дни в колиба или палатка, направена специално за тях и там да нарежат и приготвят трупа на мечката. Еленът, докарал шейната с убитата мечка, не бива да се кара от жена в продължение на една година, а според друго описание през този период той не може изобщо да се използува. Преди мъжете да отидат в палатката, където остават изолирани, събличат дрехите, които са носили, когато са убили мечката, а жените плюят по лицата им червен сок от елова кора. В палатката влизат не през обикновения вход, а през едно отверстие отзад. Когато сварят част от месото на мечката, изпращат го по двама мъже на жените си, които не трябва да се доближават до палатката на мъжете, докато месото се вари. Мъжете отнасят на жените месото и се правят на чужденци, които носят подаръци от „своята“ страна; жените пък се преструват, че не ги познават, и обещават да вържат червени конци на краката на чужденците. Жените не вземат месото през входовете, а то им се предава през специален отвор, получен чрез повдигане на единия край на палатката. Когато трите дни на усамотение минат и мъжете могат да се върнат при жените си, те тичат в колона по един около огнището и се държат за веригата, на която окачват казаните над огъня. Това е форма на пречистване. Сега вече могат да напуснат палатката през вратата и да се присъединят към жените. Само водачът на групата трябва още два дни да се въздържа от сношение с жена си.

Съобщават, че кафрите се боели много от боата-удушвач и друга подобна на нея огромна змия „и повлияни от някакви суеверни схващания, те дори се страхуват да я убият. Преди, ако се случело някой да убие такава змия при самоотбрана или просто така, трябвало в продължение на няколко седмици денем да лежи в течащ поток, а в селцето му не разрешавали да се коли каквото и да е животно, докато той не изпълни задължението си докрай. После вземали тялото на змията, внимателно го заравяли в ров, изкопан близо до говедарника и останките лежали там необезпокоявани, сякаш са на вожд. За щастие сега периодът на поканване, също както периодът на траур за мъртвите, е сведен до няколко дни.“ В Мадрас е голям грях да убиеш кобра. Случи ли се нещо такова, обикновено изгарят тялото на змията, тъй както изгарят тялото на човешко същество. Убиеца смятат спасен в продължение на три дни. На втория ден поливат останките на кобрата с мляко. На третия ден нещастният грешник се смята за пречистен.

В последните няколко случая животното, чието убийство трябва да се изкупва, е свещено, т.е. принадлежи към онези същества, чийто живот хората пазят, водени от суеверни мотиви. Но отношението към богохулника убиец наподобява много отношението към ловците и рибарите, убили животни за ядене в редовния ход на живота и можем да приемем, че по същество и двата обичая почиват на една и съща идея. Ако съм прав, това е уважението, което дивакът храни към душите на животните, особено към ценните или страшните животни, и на страха, който той изпитва от техните отмъстителни души. Този възглед намира известна подкрепа в церемониите, спазвани от рибарите от Анам, когато морето изхвърли на брега труп от кит. Разказват, че тези рибари обожавали кита заради облагите, които извличат от него. Едва ли има крайбрежно село без малка пагода, в която се намира повече или по-малко запазен скелет на кит. Когато морето изхвърли мъртъв кит, хората му устройват тържествено погребение. Ролята на главен оплаквач играе човекът, който пръв го е видял и той изпълнява съответните обреди, сякаш е наследник на кита. Той навлича обърната наопаки бяла дреха с дълги ръкави, слага си сламена шапка и другите атрибути на пълния траур. Като пряк наследник на покойника човекът ръководи погребалната церемония. Изгарят благовонни, палят тамянови пръчки, пръскат златни и сребърни листа, изстрелват ракети. След като изрежат месото и извлекат маста, заравят останките от трупа на кита в пясъка. После изграждат навес и под него правят жертвоприношения. Обикновено известно време след погребението душата на мъртвия кит се „вселява“ в някой човек от селото и заявява през неговите уста дали е мъжки или женски.