Джеймс Фрейзър
Златната клонка (33)

3. Душата — сянка или отражение

Но изброените дотук опасности не са единствените, които застрашават душата на дивака. Често той смята сянката или отражението си за своя душа или поне за жизненоважна частица от себе си и като такава тя се превръща в източник на опасност за съществуването му. Защото, ако я настъпят, ударят или прободат, той ще почувствува това, сякаш са го извършили върху него, а ако му бъде отнета (както той е убеден, че може да стане), ще умре. На о. Ветар има магьосници, които разболяват човека, като пробождат сянката му с копие или я разсичат със сабя. Разказват, че след като разбил будистите в Индия, Санкара направил пътешествие до Непал, където имал разногласия с Великия Лама. За да докаже своите свръхестествени способности, той се понесъл във въздуха. Но докато се възнасял, Великият Лама забелязал как сянката му се движела и се носела по земята, забил ножа си в нея, Санкара паднал и си счупил врата.

В Банксовите острови има необикновено дълги камъни, които хората са нарекли „хранещите се духове“, защото вярват, че ги обитават могъщи и опасни призраци. Ако сянката на човек падне върху някой от тези камъни, призракът измъква душата му и той умира. Затова тях ги слагат пред домовете си да пазят и ако отсъствуващият собственик изпрати в къщи някого по работа, човекът спира пред вратата и извиква името на собственика, който го изпраща, да не би бдителният дух от камъка да помисли, че е дошъл с лоши намерения и да му стори зло. При китайските погребални церемонии, когато се готвят да сложат капака на ковчега, повечето от стоящите наоколо, с изключение на най-близките роднини, се оттеглят няколко крачки назад или направо отиват в друга стая с убеждението, че ако човек позволи да затворят сянката му в ковчега, ще пострада здравето му. А когато се готвят да спуснат ковчега, присъствуващите отскачат малко назад, да не би сенките им да попаднат в гроба и така да си навлекат беда. Врачът и неговите помощници стоят от обратната на слънцето страна, а гробарите и носачите на ковчега привързват здраво сенките си, като силно се пристягат с лента през кръста. Но не само човешките същества могат да пострадат посредством сенките си. До известна степен и животните са поставени под такава заплаха. Разказват, че в района на варовиковите възвишения на Перак имало малък охлюв, който смучел кръвта от сенките на добитъка и тогава животните започват да слабеят, а и понякога дори умират от загубата на кръв. Древните араби предполагали, че ако хиена настъпи сянката на човек, той губи дар слово и се парализира. А също, че ако при лунна светлина стоящото на покрива куче хвърли сянка на земята и върху нея стъпи хиена, кучето пада сякаш са го дръпнали с въже. Очевидно в тези случаи сянката е равностойна на душата или най-малко се смята за жива част от човека или животното и вредата, нанесена на нея, се възприема като нанесена на тялото.

И обратното, ако сянката е жива част от човека или животното, съществуват обстоятелства, при които нейното докосване може да е също така опасно, както ако се докосне и съответният човек или Животно. Затова дивакът бяга от сянката на определени хора, които по някакви причини смята за опасни. Сред категорията опасни хора той слага по принцип оплаквачките на мъртвите, жените и най-вече тъща си. Индианците шусоуп смятат, че ако сянката на някоя оплаквачка падне върху някого, той ще се разболее. При церемонията по встъпване в пълнолетие курнаите от Виктория предупреждават новопосветените да не допускат женска сянка да падне върху им, тъй като това ще ги направи слабосилни, мързеливи и глупави. Разказват как един австралийски абориген едва не умрял от ужас, когато сянката на неговата тъща паднала върху краката му, докато спял под едно дърво. Страхопочитанието и ужасът, с които неукият дивак гледа на своята тъща, са едни от най-популярните факти от антропологията. Сред племената юин в Нови Южен Уелс имало много строго правило, което забранявало на мъжа да поддържа каквито и да е връзки с майката на жена си. Ако неговата сянка паднела върху тъща му, това се смятало основание за разтрогване на брака. В такъв случай той изпъждал жена си и тя се връщала при родителите си. Въображението на туземците от о. Нова Британия е безсилно да си представи мащаба и същността на бедствията, които биха последвали, ако мъж случайно заговори майката на жена си. Единственият изход за двамата е — единият или другият да се самоубие. Най-тържествената възможна клетва, която може да положи жител на о. Нова Британия, е следната: „Господине, да се здрависам с тъща си, ако не казвам истината!“

В местата, където хората смятат сянката си тясно свързана със своя живот и нейната загуба — съпроводена с болест или смърт, съвсем естествено можем да очакваме те да гледат с грижа и страх как тя намалява, защото това означава съответно спадане на жизнената енергия на собственика й. На Амбойна и Улиасе, два острова, близо до екватора, където по пладне естествено има малка или няма никаква сянка, съществува обичай, хората да не излизат от къщи по това време, защото смятат, че така човек може да загуби сянката на душата си. Мантианите разказват за могъщия воин Тукайтауа, чиято сила се изменяла заедно с дължината на сянката му. Най-силен бил сутрин, когато имал най-дълга сянка, към обед, когато сянката се скъсявала, силата си отивала с нея, точно по пладне стигала до най-ниската си точка, но следобед, когато сянката му започвала да се удължава, тя се връщала. Някакъв герой открил тайната на силата на Тукайтауа и го убил по пладне. Дивите бисиси от Малайския полуостров се страхуват да погребват мъртвите си по пладне, защото смятат, че по индукция късите им по това време сенки биха съкратили живота им.

Но едва ли другаде приравняването на сянката с живота или душата на човека изпъква по-ясно, както в някои обичаи, съществуващи и до ден-днешен в Югозападна Европа. В съвременна Гърция има обичай, когато полагат основите на нова сграда, да заколят петел, овен или агне и да оставят кръвта му да изтече върху основния камък, а после да заровят под него животното. Целта на жертвоприношението е да придаде здравина и устойчивост на сградата. Но понякога, вместо да коли животно, строителят подмамва човек при основния камък, взема мярка на тялото, на част от него или пък на сянката му и я заравя под основния камък, а може и да сложи основния камък върху сянката. Според поверието до една година човекът умира. Румънците в Трансилвания смятат, че човек, чиято сянка е зазидана така, умира в срок от четиридесет дни, затова хората, които минават край ограда или строеж, могат да чуят предупредителен вик: „Внимавай, да не ти вземат сянката!“ До неотдавна там все още имало търговци на сенки, чиято делова дейност се състояла в това да доставят на архитектите сенките, необходими за укрепване на стените. Тук мярката на сянката се разглежда като равностойна на самата сянка и като я заравяш, все едно, че заравяш живота или душата на човека, който, лишен от нея, трябва да умре. Значи обичаят заменя старата практика да зазиждат жив човек в стените, или да го зазидат под основния камък на новата сграда, та той да придаде сила и трайност на градежа, или по-точно гневният призрак да броди около мястото и да го пази от врагове.

Едни хора мислят, че душата на човека се крие в неговата сянка, а други (или същите) придават такова значение на отражението си във вода или в огледало. Така „андамезите не смятат сенките, а отраженията си (в която и да е огледална повърхност) за своя душа“. Когато хората от племето мотумоту на о. Нова Гвинея видели за първи път образите си в огледало, помислили, че отраженията са душите им. На о. Нова Каледония старите хора са на мнение, че отражението на човек във вода или в огледало е неговата душа; но по-младите, научени от католическите свещеници, твърдят, че това е отражение и нищо повече, също както отражението на палмовите дървета във водата. След като е извън човека, душата-отражение е изложена до голяма степен на същите опасности, на които е изложена и душата-сянка. Зулусите не гледат в тъмни вирове, защото са убедени, че в тях има звяр, който ще им грабне отраженията и те ще умрат. Хората от племето базуто твърдят, че крокодилите имат способността да убият човек, като повлекат сянката му под водата. Когато някой от тях умре внезапно и без видима причина, роднините му смятат, че сигурно крокодил е взел сянката му, когато е преминавал река. На о. Седъл в Меланезия има „вир, в който, надникнеш ли, умираш; злият дух сграбчва живота ти чрез твоето отражение във водата“.

Сега можем да разберем защо в Древна Индия и в Древна Гърция имало максима да не гледаш образа си във вода и защо гърците смятали за фатално предзнаменование, ако човек се сънува така отразен. Те се страхували, че водният дух ще повлече отражението (или душата) на човека под водата и ще го остави да загине без нея. Такъв е вероятно произходът на класическия мит за красивия Нарцис, който залинял и умрял, съзерцавайки отражението си във водата.

Това обяснява също и широко разпространения обичай огледалата да се покриват или да се обръщат към стените, когато в къщата умре някой. Хората се боят, че душата, проектирана като отражение в огледалото, може да бъде отнесена от призрака на починалия. Защото обикновено се смята, че до погребението призракът на умрелия се навърта из къщата. Този обичай предлага точен паралел с обичая на народността ару да не спят след кончина от страх да не би душата, излязла от тялото по време на съня, да срещне призрака и той да я отнесе. Ясна е също причината, поради която болните не бива да се виждат в огледало и защо огледалото в стаята на болен се покрива — когато душата може така лесно да избяга, е особено опасно тя да се проектира като отражение в огледалото. Това правило е точно съответствие на правилото при някои народи да не позволяват на болни хора да спят, защото като заспят, душата ще излезе от тялото, а винаги съществува опасността тя да не се върне.

Често се смята, че портретите, също както сенките и отраженията, съдържат душата на човека. Естествено хората, които вярват в такова нещо, не обичат да бъдат фотографирани, защото ако портретът е душата, или най-малкото жизнена част от човека на снимката, онзи, който го притежава, ще е в състояние да упражнява съдбоносно влияние върху оригинала. Индианците от Беринговия проток например вярват, че ако се занимаваш с магия, си в състояние да откраднеш сянката на човек и той, лишен от нея, ще залинее и ще умре. В някакво село по Долен Юкон един изследовател нагласил камерата си, за да снима как хората се движат около къщите си. Докато фокусирал апарата, дошъл главатарят на селото и настоял да надникне под плата. След като получил разрешение, той близо минута гледал съсредоточено движещите се в рефлектора фигури, после внезапно дръпнал главата си и изревал с все сила: „В тази кутия той има на всички ви сенките.“ Настъпила паника и мигом хората се изпокрили в къщите. Тепехуаните в Мексико живеели в смъртен ужас от фотоапарата и трябвало пет дни да ги убеждават да позират пред него. Когато най-сетне се съгласили, имали вид на престъпници преди екзекуция. Смятали, че като снима хората, фотографът може да им отнесе душите, да ги разкъса и изяде, когато си пожелае. Заявили, че когато снимките стигнат в неговата родина, те ще умрат или ще ги сполети друго някакво зло. Когато доктор Катат и сътрудниците му изследвали областта Бара, на западния бряг на Мадагаскар, туземците внезапно започнали да се държат враждебно. Предишния ден пътешествениците фотографирали, не без трудности, семейството на племенния вожд и сега се оказали обвинени, че са взели душите им, за да ги продадат, когато се върнат във Франция. Всички уговорки били напразни. Затова изследователите се видели принудени в съответствие с обичая на страната да уловят душите, да ги сложат в кошница и да ги върнат на съответните собственици.

Селяните на Сиким изпаднали в пълен ужас и се криели винаги, когато обективът на някой фотоапарат, или „лошото око в кутията“, се обърнел към тях. Смятали, че той отнема душите им, като по този начин ги предава във властта на собственика на снимките, и твърдели, че ако се снима природен пейзаж, това ще окаже пагубно влияние върху него. До царуването на покойния цар на Сиам^[1] върху сиамските монети не се отпечатвал царският образ, „защото по това време имало силен предразсъдък срещу всякакви портрети. И до сега европейците, които пътуват в джунглата, могат да осигурят незабавното разпръскване на всякаква тълпа, като насочат към нея фотоапарата си. Когато се вземе копие от лицето на даден човек, част от живота му си отива със снимката. Дори и да е бил дарен с годините на Матусалем, владетелят едва ли би позволил животът му да се разпръсне на късчета заедно с монетите.“

Поверия от този вид продължават да съществуват в различни части на Европа. Преди немного години на гръцкия о. Карцатос рисували стари жени и те много се разгневили, убедени, че поради това ще залинеят и умрат. В Западна Шотландия има хора, „които отказват да ги снимат, за да не си загубят късмета и дават за пример няколко свои приятели, които се разболели на следващия ден, след като се фотографирали.“