Джеймс Фрейзър
Златната клонка (32)

2. Напущане и връщане на душата

Хората обикновено пред полагат, че душата излиза през естествените отвори на тялото, особено през устата и ноздрите. Затова на о. Целебес връзват за носа, пъпа и краката на болния въдици за риба, та ако душата му се опита да избяга, да се закачи за тях и да не може да мръдне. Някакъв турик на р. Барам на о. Борнео отказал да се раздели с камъни, подобни на куки, защото те в същност придържали душата му към тялото и по този начин пречели на неговата духовна част да се отдели от материалната. Приморските даяки смятат, че когато някой е посветен като вълшебник или знахар, пръстите му вече са снабдени с въдици и оттам нататък ще хващат човешката душа, щом тя се опита да излети и ще я връщат в тялото на страдащия. Но както може да се предположи, въдиците биха могли да се използуват да хващат душите не само на приятели, но и на врагове. Следвайки този принцип, ловците на глави, от о. Борнео окачват до черепите на убитите си врагове куки и вярват, че на тях ще се закачат нови глави. Един от инструментите на знахаря на хайда е куха кост, в която хваща отдалечаващи се души и ги връща на собствениците им. Прозинеш ли се в присъствието на индуси, те винаги щракат с пръсти, защото вярват, че това ще попречи на душата да се измъкне през отворената уста. Жителите на Маркизките острови запушвали устата и носа на умиращите, за да ги запазят живи, като попречат на душата да избяга; съобщава се за същия обичай при жителите на о. Нова Каледония. С такива намерения филипинските багобо слагат гривни от месингова тел на китките и глезените на болните. От своя страна хората от племето итомама, в Южна Америка, запечатват очите, носа и устата на умиращия, да не би душата му да се измъкне и да отнесе със себе си и други; по същата причина жителите от о. Ниас, които се страхуват от духовете на неотдавна починалите и ги отъждествяват с дъха, се стремят да затворят странствуващата душа в земното й обиталище, като запушват носа или връзват долната челюст на трупа. За да задържат душата в тялото, преди да се разделят с трупа, австралийските вакелбури слагали в ушите му разпалени въглени и така си осигурявали достатъчна преднина, та тя да не може да ги настигне. За да попречат на душата на жената да избяга при раждане, бубите в Южен Целебес връзват колкото се може по-здраво една лента около тялото на бъдещата майка. Минангкабауерите от о. Суматра имат подобен обичай: около китката или слабините на родилката връзват конец или връв, та ако душата се опита да излезе при родилните болки, да установи, че изходът е затворен. А за да не би душата на новороденото да избяга и да се загуби веднага, след като се е появила на бял свят, когато предстои раждане, алфурите от Целебес грижливо затварят отворите на къщата, дори и дупката на ключалката, освен това затъпкват всички пукнатини и пролуки по стените. Нещо повече, те връзват устата на всяко животно вътре и вън от къщата от страх някое от тях да не глътне душата на детето. По същите причини всички присъствуващи, и майката включително, трябва да държат устата си затворена през цялото време, докато трае раждането. Когато ги запитали защо не стискат и носовете си, да не би душата на детето да влезе през тях, някои отговорили, че тъй като през носа не само се поема, но и се изпуска въздух, душата ще бъде пропъдена, преди да има време да се настани. Популярни изрази в езиците на цивилизованите народи, като например да си стискаш душата между зъбите, да ти е на устните или в носа, показват колко естествена е идеята, че животът или душата може да те напусне през устата или ноздрите.

Често хората си представят душата като птица, готова да отлети. Това вярване е оставило следи в повечето езици и то продължава да се среща като поетична метафора. Представата на малайците за душата-птица се долавя в поредица странни обичаи. Ако душата е летяща птица, тя може да бъде примамена с ориз и по този начин ще й се попречи да отлети или ще бъде върната от опасния й полет. На о. Ява например, когато пускат за първи път детето на земята (момент, смятан от много слабокултурни хора за особено опасен), го слагат в кокошарника и майката кътка с език, сякаш вика кокошки. А на о. Борнео, в областта Синтанг, когато някой, било то мъж, жена или дете, падне от къща или от дърво и го донесат у дома, неговата съпруга или пък друга роднина се втурва към мястото на злополуката и разпръсва там жълто боядисан ориз и казва; „Кът, кът, кът, душо!“ Тук е очевидно намерението да се примами обратно разтакаващата се душа-птица и да се върне в главата на собственика й.

Хората си представят, че душата на спящия скита вън от тялото му, посещава местата, вижда хората и прави онова, което човек сънува. Например, когато индианец от Бразилия или Гвиана се събуди от дълбок сън, той е твърдо убеден, че душата му наистина е отсъствувала и е ходила на лов за риба, сякла е дърва, изобщо е правила онова, което той е сънувал, докато през всичкото това време тялото му е лежало неподвижно в хамака. В едно село на племето бороро настъпила паника и почти всички го изоставили, защото някой видял насън как към него се приближават крадешком врагове: Болнав индианец от племето макуси сънувал как господарят му го накарал да мъкне кануто нагоре през поредица от трудни водопади и на следната сутрин го упрекнал горчиво, че не е проявил никаква милост към бедния болен, а го накарал да излиза през нощта и да върши тежък труд. Индианците от Гран Чако често разказват най-невероятни истории така, сякаш сами са ги видели и чули, затова чужденците, които не ги познават отблизо, прибързано ги обявяват за лъжци. В същност индианците са Твърдо убедени, че онова, което разказват, е истина, защото чудните приключения са чисто и просто сънища, а те не правят разлика между тях и действителността.

Но напущането на душата по време на сън е съпроводено с опасности, защото ако я задържат далеч от тялото за постоянно, лишеният от жизнено начало човек ще умре. Съществува немско поверие, че душата бяга през устата на спящия под формата на бяла мишка или птичка и за него би било Фатално, ако нещо попречи на птичката или животинката да се върне. Затова в Трансилвания казват, че децата не трябва да се оставят да спят с отворена уста, иначе душата ще се измъкне и детето повече няма да се събуди. Много са причините, които могат да задържат душата на спящия. Например тя може да срещне душата на друг спящ и да се сбие с нея. Ако някой гвинейски негър се събуди на сутринта с болки по тялото, той е убеден, че докато е спал, друга душа е набила неговата. Възможно е душата да срещне друга, на току-що умрял човек, и да бъде отнесена от нея; така на островите Ару обитателите на къща, в която някой е умрял, не остават да спят през нощта след смъртта там, защото смятат, че душата на мъртвия е все още в къщата и се боят да не я срещнат в съня си. Освен това душата на спящия може да бъде възпряна да се върне в тялото му от нещастен случай или с физическа сила. Когато някой даяк сънува, че е паднал във вода, той предполага, че действително е имало такава злополука с душата му и вика магьосника, който я гони с мрежа в съд с вода, докато я хване и я върне на собственика й. Хората от племето сантал разказват как един човек заспал, душата му Ожадняла, напуснала тялото му във вид на гущер и влязла да се напие в кана с вода. Точно в този момент собственикът на каната я захлупил, душата не могла да се върне и човекът умрял. Докато приятелите се готвели да изгорят тялото, някой отворил капака на каната да пие вода. Така гущерът избягал и се върнал в тялото, което незабавно възкръснало, човекът станал и попитал приятелите си защо плачат. Те му казали, че го сметнали за мъртъв и се готвели да го изгорят. Той разказал как влязъл в кладенец да вземе вода, но не можал лесно да излезе от него и току-що се върнал. Тогава всичко станало ясно.

У примитивните хора съществува общо правило да не се буди спящият, защото ако душата му е далеч, няма да успее да се върне бързо и когато човекът се събуди, а душата му я няма, ще се разболее. Ако се налага да събудят някого, трябва да го направят постепенно и да дадат възможност на душата да се върне. Веднъж на Матуку, остров от групата Фиджи, чули един местен жител, когото настъпили и събудили, да плаче и вика душата си да се върне. Тъкмо сънувал, че е на о. Тонга и тревогата му била голяма, когато се събудил и видял, че тялото му се намира на Матуку. Вече виждал смъртта в очите и щял да загине, ако не успеел да убеди душата да се върне колкото се може по-бързо през морето и да оживи отново напуснатото си обиталище. Човекът вероятно щял да умре от ужас, ако наблизо нямало мисионер да го успокои.

Още по-опасно според примитивно мислещите е да се мести спящ човек или пък да се променя видът му, защото е възможно, като се върне душата, да не намери или да не познае тялото си и тогава човекът ще умре. За минангкабауерите е недопустимо да се черни или цапа лицето на спящ човек, защото отсъствуващата душа може да не иска да се върне в обезобразеното тяло. Патанските малайци си въобразяват, че ако някой намаже с боя лицето на човек, докато той спи, душата, която го е напуснала, няма да го познае и той ще спи, докато не му измият лицето. В Бомбай смятат за простъпка, равностойна на убийство, да се промени видът на спящ човек, например да му боядисат лицето във фантастични цветове или да се нарисуват мустаци на спяща жена. Защото, когато се върне, душата няма да познае собственото си тяло и човекът ще умре.

Но за да напусне душата тялото си, не е необходимо човек да спи. Тя може да го направи и докато той е буден и това ще доведе до болест, безумие или смърт. Един мъж от племето вуруиджери в Австралия например се готвел да. издъхне, защото душата му го напуснала. Някакъв знахар се втурнал да преследва душата и я уловил през кръста тъкмо когато се канела да се потопи в светлината на залеза, чрез която в същност душите на мъртвите влизат и излизат от отвъдния свят, където отива да почива Слънцето. След като хванал бягащата душа, знахарят я върнал завита в наметката си от кожи на опосум, проснал се върху умиращия, сложил обратно душата в тялото му и след време той се съживил. Карените от Бирма живеят в постоянна тревога за душите си — да не би последните да излязат от телата им да скитат и да оставят собствениците да мрат. Когато човек има основания да се бои, че душата му се готви да предприеме тази фатална стъпка, изпълнява церемония, предназначена да я задържи или върне, а в нея участвува цялото семейство. Приготвя се гощавка от петел и кокошка, особен вид ориз и банани. После главата на семейството взема съда, в който чистят ориза, удря го о най-горното стъпало на стълбата на къщата и казва: „кът, кът, кът, върни се, душо, не се бави отвън! Ако завали, ще се намокриш. Ако слънцето пече, ще ти е горещо. Комарите ще те хапят, пиявиците ще ти смучат кръвта, тигрите ще те разкъсат, гръмотевицата ще те порази! Кът, кът! Върни се, душо! Тук ще ти е добре. Няма нищо да ти липсва. Върни се и се нахрани, подслонена от вятъра и дъжда.“ После семейството изяжда приготвената храна и церемонията свършва с това, че всички си връзват на лявата китка омагьосан от вълшебника конец. По същия начин племето лоло в Югозападен Китай вярва, че при хронично заболяване душата напуска тялото. Тогава четат сложна литания, зоват душата по име и я умоляват да се върне от планините и долините, реките и горите, полята, където и да се е зареяла. В същото време слагат пред вратата чаши с вода, вино и ориз, та да може да се освежи уморената душа-скиталец. Когато церемонията свърши, връзват червена връв на ръката на болния, за да е вързана и душата към тялото; той носи връвта, докато тя изгние и падне сама.

Някои конгоански племена вярват, че когато човек е болен, душата му е напуснала тялото и се скита по света. Тогава викат на помощ знахаря да залови избягалата душа и да я върне на болния. Той обикновено заявява, че е успял да открие душата на клона на някое дърво. Тогава целият град придружава знахаря до дървото и там най-силните мъже получават задачата да отчупят клона, на който се е настанила душата. Те го отчупват и го отнасят в града, като с жестове дават да се разбере, че товарът е тежък и трудно се носи. Когато донесат клона при колибата на болния, знахарят кара пациента да застане прав до него и прави заклинания, благодарение на които душата се връща при собственика си.

Батаките от о. Суматра приписват линеенето, болестта, голямата уплаха и смъртта на отсъствие на душата от тялото. Отначало се опитват да привлекат обратно скиталеца, да го примамят като кокошка — пръскат по земята ориз и повтарят приетата фраза: „Върни се, о, душо, където и да си се задържала — в гората, в планината или в долината. Виж аз те викам с toemba bras, с яйце от птицата-раджа moelija, със седемте лекуващи листа. Не се бави, върни се право тук, не се бави в гората, нито в планината, нито в долината. Така не бива. О, върни се право у дома!“ Веднъж, когато известен пътешественик напускал едно кайанско село, майките се разтревожили да не би душите на децата им да го последват и му донесли дъските, на които носели бебетата си с молба да каже на душите на малките да се върнат при познатите дъски и да не тръгват е него в далечна страна. За всяка дъска била вързана връв с примка, с която да се задържи бягащата душа и те накарали всяко бебе да си пъхне пухкавото пръстче в примката, за да има гаранция, че мъничката му душа няма да тръгне да скита.

В индийска приказка душата на един цар влиза и мъртвото тяло на брахман, а душата на един гърбав влиза в тялото на царя. Гърбавият става цар, а царят — брахман. Но убедили гърбавия да покаже изкуството си, като накара душата си да влезе в тялото на мъртъв папагал и царят се възползувал от възможността да си върне собствеността върху царското тяло. Същата приказка, с малка разлика в подробностите, е разпространена сред малайците. Царят непредпазливо прехвърлил душата си в маймуна, а везирът ловко намъкнал своята в тялото на царя и по този начин се сдобил с царството и царицата, докато истинският цар линеел в двора с външността на маймуна. Но лъжливият цар обичал да залага на едро и се случило така, че един ден, както наблюдавал бой на овни, животното, на което заложил, паднало мъртво. Всички усилия да го върнат към живота се оказали напразни, докато накрая лъжливият цар, воден от инстинкта си на истински комарджия, прехвърлил душата си в тялото на покойния овен и подновил боя. Действителният цар видял, от тялото на маймуната, открилата му се възможност и с голямо присъствие на духа се втурнал в собственото си тяло, така непредпазливо напуснато от везира. Така той си върнал своето, а везирът бил сполетян от заслужена съдба. По същия начин гърците разказвали как душата на Хермотим от Клазомен напускала тялото си, скитала надалеч и разказвала на приятелите у дома какво е видяла, но един ден, докато душата била далеч, враговете му успели да грабнат изоставеното тяло и да го хвърлят в пламъците.

Душата не винаги излиза доброволно. Тя може да бъде измъкната против волята й от духове, демони и вълшебници. Затова, когато покрай къщата минава погребално шествие, карените връзват децата си със специална връв към определена част от сградата, да не би душите на децата да напуснат телата си и да се вмъкнат в минаващия покрай къщата труп. Децата стоят вързани така, докато трупът престане да се вижда. А след като положат мъртвеца в гроба, но преди да започнат да го зариват, опечалените и приятелите се нареждат около него с разцепени по дължина бамбукови пръчки в едната ръка и малка клечка в другата, пъхат бамбука в гроба и изтеглят клечката по цепнатината и по този начин показват на душите си, че могат да се измъкнат от гроба в такава посока. Докато зариват гроба, държат бамбуковите пръчки настрана, да не би душите им да са в тях и случайно да останат под хвърлената в гроба пръст, а когато напускат мястото, отнасят със себе си бамбуковите пръчки и молят душите да се върнат с тях. Освен това на връщане от гробища всеки се снабдява с три малки, направени от клони куки и като вика на кратки интервали душата си да го последва, прави движения, сякаш я закача и забива куката в земята. Всичко е предназначено да попречи на душата на живия да остане при душата на умрелия. При каро-батаките, докато заравят гроба, една заклинателка тича наоколо и размахва тояга. Така тя пропъжда душите на живите, защото ако някоя от тях се пъхне случайно в гроба и я затрупат с пръст, собственикът й ще умре.

По всичко личи, че на душите на мъртвите на Уса, един от островите Лоялти, приписвали способността да крадат душите на живите. Ако някой се разболее, заклинателят на душите отива на гробищата с голяма тълпа мъже и жени, мъжете свирят на флейта, а жените подсвиркват тихо, за да примамят душата да се прибере у дома. Известно време след това те образуват шествие и се придвижват към селото, като през цялото време мъжете свирят на флейтите си, а жените подсвиркват, за да отведат обратно тръгналата на скитня душа и лекичко я подкарват по пътя с отворени длани. Щом влязат при болния, те на висок глас заповядват на душата да си влезе в тялото.

Често приписват отвличането на души на демоните. Китайците например обикновено отдават пристъпите и конвулсиите на дейността на пакостливи духове, които най-много обичат да измъкват душите на хората от телата им. В Амой духовете, които спохождат по този начин бебетата и децата, се радват на пищни титли от рода на „небесни пратеници, възседнали галопиращи коне“ и „литератори, живеещи на половина път до небето“. Когато някое пеленаче започне да се гърчи в конвулсии, уплашената майка тича на покрива на къщата, размахва бамбуков прът, на който е вързала някоя дрешка на детето, и се провиква няколко пъти: „Дете мое… еди-кой си, върни се у дома!“ Междувременно друг обитател на къщата удря гонг с надеждата да привлече вниманието на заблудилата се душа, да познае тя дрешката си и да се пъхне в нея. После слагат дрехата с душата върху или до детето и ако то не умре, положително рано или късно ще се оправи. По същия начин някои индианци хващат изгубената душа в ботушите на болния и я връщат в тялото, като напъхват краката му в тях.

На Молукските острови смятат, че ако човек не се чувствува добре, някой дявол положително е отнесъл душата му на дървото, планината или височината, където той (дяволът) живее. Заклинател открива и показва жилището на дявола и приятелите на болния отнасят там варен ориз, плодове, риба, сурови яйца, кокошка, пиле, копринена роба, злато, панделки и т.н. Те нареждат храната и започват да се молят: „Дошли сме да ти предложим, о дявол е, тази храна, тези дрехи, това злато и т.н.; вземи ги и пусни на свобода душата на болния, за когото се молим. Позволи й да се върне в тялото му и онзи, който сега е болен, да стане здрав.“ После похапват и пускат на свобода кокошката като откуп за душата на болния, оставят също и суровите яйца, но отнасят робата, златото и панделките със себе си. Щом се приберат, слагат в плитка купа подаръците, които са върнали, поставят я на главата на болния и му казват: „Сега душата ти е свободна, ти ще се оправиш и ще живееш на земята, докато побелееш.“

Хората, влезли в нова къща, особено се боят от демони. Затова при осветяването на къщата жрецът на алфурите от Минахаса, на о. Целебес, изпълнява церемония, предназначена да опази душите на обитателите. Той окачва на мястото за жертвоприношения торба, а после произнася едно по едно имената на всички богове. Но списъкът е толкова дълъг, че му се налага да нарежда цяла нощ, без да спре. На сутринта той им принася в жертва едно яйце и малко ориз. Предполага се, че дотогава в торбата са се събрали душите на обитателите. Затова жрецът я взема и като я държи над главата на собственика, казва: „Ето ти душата; утре (душо) отиди отново надалеч!“ После повтаря заклинанието на жена му и на другите членове на семейството. Пак при алфурите един от начините да върнеш душата на болен човек е да спуснеш от прозореца вързана за колан купа и да се мъчиш да я хванеш. Когато тя най-сетне се озове в купата, я изтегляш вътре. При същото племе, когато жрецът носи завитата в парче плат душа на болния, за да му я върне, пред него върви момиче, което държи като чадър над главата му голямо листо от определен вид палма и пази жреца и душата да не се намокрят, ако завали дъжд. Следва го човек, който размахва сабя, за да възпре други души при евентуалните им опити да освободят заловената душа.

Понякога душата на човека се връща във видима форма. Индианците селиш (известни и като плоскоглави) в Орегон вярват, че тя може да се раздели за известно време с тялото, без това да предизвика смъртта на човека и без той да разбере загубата. Необходимо е обаче загубената душа бързо да се намери и да се върне на собственика, иначе той ще умре. Името на човека, който е загубил душата си, се разкрива на знахаря насън и той бърза да уведоми пострадалия за станалото. Обикновено се случва подобна загуба да са понесли много хора наведнъж. На знахаря са се разкрили имената на всичките и те заедно го наемат да намери душите им. Цялата нощ хората без души обикалят от колиба на колиба селото, пеят и играят. На разсъмване влизат в определена колиба, която е затворена отвсякъде и вътре е съвсем тъмно. На покрива се прави малка дупчица, през която знахарят избутва с помощта на сноп пера душите, взели формата на парченца кост, и различни други неща, които му поднасят на парче рогозка… После запалват огън и на неговата светлина знахарят разпределя душите. Първо отделя настрана душите на умрелите. Такива обикновено се оказват по няколко и ако даде на жив човек душата на умрял, той незабавно ще умре. След това избира душите на присъствуващи, кара хората да сядат пред него, взема съответната душа под формата на късче кост, дърво или раковина и я слага на главата на собственика й, дълго я потупва, моли се и Се гърчи, докато не я вмъкне в сърцето и по този начин тя заема подобаващото й място.

Но не само духове и демони могат да измъкнат душите от телата или да ги задържат по време на скитанията им. Ако някой престъпник на островите Фиджи откаже да си признае вината, вождът нарежда да му донесат чаршаф, с който „да хване и измъкне душата на негодника“. Обикновено при вида или даже споменаването на чаршафа провинилият се веднага признава всичко. Защото в противен случай вождът ще го размахва над главата му, докато не улови в него душата и като я завие внимателно, ще прикове чаршафа на кануто си, а след това престъпникът ще започне да линее и ще умре, защото душата му няма да си е в тялото. Вълшебниците от о. Дейнджър^[1] залагали капани за души. Капаните правели от здраво лико с дължина от пет до десет метра и им слагали от двете страни примки с различна големина, подходящи за души с различни размери — за дебелите души имало големи примки, за тънките — малки. Когато човек се разболеел и заклинателите му имали зъб, те залагали тези примки за души близо до неговата къща и започвали да следят кога душата му ще побегне. Ако тя се е хванала в примката под формата на птичка или насекомо, човекът неизбежно умирал. Дори в някои части на Западна Африка вълшебниците непрекъснато залагат капани и хващат души, които скитат, докато телата им спят, и хванат ли някоя, връзват я над огъня и тя се сгърчва от топлината, а в това време собственикът се разболява. Това не се прави с някаква злоба към потърпевшия, а е най-обикновена търговия. Вълшебникът не се интересува чия душа се е хванала и е готов да я: върне на собственика й, стига да му се плати за това. Някои заклинатели държат на склад постоянен запас от заблудени души и всеки, който е загубил или забутал някъде душата си, може да получи друга, стига да плати установената такса. Но никой не вини хората, които поддържат тези частни санаториуми или залагат капани за минаващи души; такава им е професията и при нейното упражняване те не се водят от зла умисъл или жестокост. Но има и нещастници, които от чиста злоба или за лична изгода залагат примки и примамки да хванат душата на определен човек, а под примамката, на дъното на гърнето, има скрити ножове и остри куки. Те разкъсват бедната душа на парчета, убиват я на място или я обезобразяват и ако тя все пак успее да избяга и се върне, най-малкото рушат здравето на нейния собственик. Г-жа Кингсли познавала един круман, който се безпокоял много за душата си, защото в продължение на няколко нощи подушвал насън приятния аромат на пушен рак, подправен с червен пипер. За него било ясно, че някой злонамерен човек е заложил капан и за примамка е сложил този деликатес с намерение да улови душата му и да й нанесе тежка телесна или по-скоро душевна повреда и затова през следващите няколко нощи положил големи усилия да възпре душата си да тръгне да скита, докато той спи. В задушния зной на тропическата нощ той лежал и се потял, хъркайки под одеяло, носът и устата му били вързани с носна кърпичка, за да попречи на скъпоценната си душа да избяга. На Хаваите имало заклинатели, които залавяли душите на живи хора, затваряли ги в кратуни и давали на други да ги ядат. Като стиснели в ръцете си заловената душа, те откривали къде има тайно заровени хора.

Но едва ли другаде изкуството да се отмъкват човешки души е така ревностно разработено и доведено до толкова високо съвършенство както на Малайския полуостров. Методите, с които вълшебникът налага волята си, са различни, различни са и неговите мотиви. Понякога той иска да унищожи свой враг, друг път — да спечели любовта на студена или срамежлива красавица. Да вземем за пример последния вид заклинание. Ето какви наставления се дават за спечелването на душата на онази, която искаш да плениш. Когато от изток започне да наднича току-що изгрялата червена луна, излезте и като застанете на лунна светлина и сложите палеца на десния си крак върху палеца на левия, направете дясната си ръка на фуния и рецитирайте през нея следните стихове:

Ом. Аз пускам своята стрела

— луната облаци покриват,

аз пускам своята стрела

— и слънцето угасва на небето.

Аз пускам своята стрела

— звездите потъмняват.

Но не към тях се целя аз,

а стрелям към сърцето ти,

дете от нашто паство.

………………………………

Кът, кът, душо иа еди-коя си,

ела и с мен тръгни,

ела и тук седни,

на моята възглавница легни!

Кът кът, душо!

Повторете ги три пъти и всеки път духайте през направената на фуния ръка. Душата можете да заловите в тюрбана си и по следния начин: излизате при пълнолуние и в две следващи нощи сядате на мравуняк с лице към луната, палите тамян и произнасяте следното заклинание:

Листо бетел ти нося, за да дъвчеш,

на него клей ти намажи, о княже страшен,

и дъщерята на безумието да го сдъвче,

и някой сутринта по мен ума си да загуби,

по залез някой ум по мене да загуби.

Помни ме, както помниш своите близки,

помни ме, както помниш свойта къща,

помни ме стълбата й както помниш.

Когато гръмотевица трещи, за мене си спомни,

когато вятърът свисти, за мене си спомни,

когато дъжд вали, за мене си спомни,

когато и петли пропеят, за мене си спомни,

когато кукувица приказки разказва, за мене си спомни,

когато слънцето погледнеш, за мене си спомни,

когато към луната взор повдигнеш, за мене си спомни.

През всяка от тези три нощи размахвайте края на тюрбана си по посока на луната. Върнете се у дома и го сложете под възглавницата, а ако искате да го носите през деня, запалете тамян и кажете: „В пояса си нося не тюрбан, душата на еди-коя си.“

Индианците от бреговете на р. Нас в Британска Колумбия живеят с убеждението, че знахарят може по погрешка да погълне душата на пациента си. Ако сметнат, че с някого се е случило такова нещо, неговите колеги го карат да застане над пациента, един от тях бърка с пръсти в гърлото му, друг мачка корема му с юмрук, а трети го тупа по гърба. Ако все пак душата не е в него и ако гореописаната процедура се извърши безуспешно върху всички знахари, стигат до заключението, че душата вероятно е в кутията на главния знахар. Затова група знахари го изчаква в къщата му и иска от него да им покаже кутията. Когато, изпълнявайки желанието им, той нареди съдържанието й на нова рогозка, те хващат служителя на Ескулап и като го държат за краката, пъхат главата му в дупка на пода. В това положение му измиват главата, а „водата, останала от измиването, се събира и се излива върху главата на болния“. Несъмнено изгубената душа е във водата.