Джеймс Фрейзър
Златната клонка (26)

ГЛАВА XIV
Унаследяване на царската власт в древен Лациум

Що се отнася до римския цар, чиито жречески функции унаследил неговият приемник — Царят на свещените обреди, изложеното по-горе ни доведе до следните заключения. Той представлявал, дори олицетворявал Юпитер, великия бог на небето, гръмотевицата и дъба, и в това си качество предизвиквал дъжд, гръмотевици и светкавици за доброто на своите поданици по същия начин както и много царе в други части на света. Освен че подражавал на бога на дъба, носейки венец от дъбови листа и други божествени знаци, той бил женен за нимфа на дъба на име Егерия, която, както изглежда, е била само местна форма на Диана в качеството й на богиня на горите, водите и раждането на децата. Всички тези заключения, до които стигнахме, преди всичко анализирайки сведенията за Рим, могат най-вероятно да се отнесат и към другите латински общности. И те в стари времена вероятно са имали свои божествени царе или царе-жреци, които предали религиозните си функции, без гражданската власт, на своите приемници — Царете на свещените обреди.

Остава да се запитаме: „Какво е било правилото за унаследяване на царската власт сред племената на древния Лациум?“ Според преданието Рим е имал всичко осем царе и поне що се отнася до последните пет от тях, едва ли има място за съмнение, че са седели на трона и това, което се разказва за тяхното царуване, е в общи линии исторически вярно. При това положение е много странно, как макар според преданията първият римски цар Ромул да бил потомък на царската династия на Алба, където царската власт се унаследявала по мъжка линия, нито един от римските царе не е бил наследен на трона от своя син, при все че няколко от тях са оставили след себе си синове и внуци. От друга страна, едни от тях произхождат от цар по майчина, а не по бащина линия, а трима от царете, а именно Таций, Тарквиний Стари и Сервий Тулий, са наследени от зетьовете си, при това всички те били чужденци или от чужд произход. Това идва да покаже, че царската власт се предавала по женска линия и действително била упражнявана от чужденци, женени за дъщери на царя. На езика на етнографията унаследяването на царската власт в Рим и вероятно в Лациум, изглежда, се е подчинявало на общо взето известните правила, формирали ранните общества в много части на света, а именно екзогамия и матрилокален брак, т.е. роднинство по женска линия или майчин род. Екзогамията е правило, което задължава мъжа да се жени за жена от друг род; матрилокалността го задължава да напусне родния си дом и да живее при рода на жена си, а женското родство или майчиният род е система за проследяване на връзката и предаване на семейната принадлежност чрез жените, а не чрез мъжете. Ако древните латини са се ръководели от тези принципи на унаследяване на царската власт, положението би било горе-долу следното. Политическият и религиозен център на всяка общност бил вечният огън в царското огнище, за който се грижели девствени весталки от царския род. Царят бил мъж от друг род, може би от друг град или дори от друга народност, който се женел за дъщерята на своя предшественик и с нейната ръка получавал и царската власт. Децата, които има от нея, наследяват майчиното си име, а не неговото, дъщерите остават у дома, а синовете, когато пораснат, тръгват по света, женят се и се настаняват в страната на жена си като царе или обикновени хора. Някои от останалите у дома дъщери за по-дълго или по-кратко време са били посветени в служба на огъня в царското огнище, т.е. девствени весталки, а след време едната от тях ставала съпруга на бащиния си приемник.

Тази хипотеза има преимуществото да обяснява по прост и естествен начин някои неясни аспекти на преданията за царската власт при латините. Поне ще станат малко по-разбираеми легендите, които разказват как латинските царе са раждани от девствени майки и бащи божества. Защото като се лишат от приказните си елементи, подобни разкази означават единствено, че някоя жена е забременяла от неизвестен мъж, а такава несигурност е по-несъвместима с една система на родство, която пренебрегва бащинството, отколкото със система, която го прави възможно най-важното нещо. Ако при раждането на латинските царе техните бащи били действително неизвестни, фактът ни насочва към пълна разпуснатост в царската фамилия или към специално смекчаване на моралните ограничения при определени случаи, когато на дадени празници мъжете и жените се връщали към разпуснатостта на по-ранните епохи. Такива Сатурналии не са нещо неизвестно в някои етапи от общественото развитие. У нас дълго са се запазили отпечатъци от такава практика по времето на Майския празник и по Св. Троица, а може би и по Коледа. Бащинството на децата, родени от повече или по-малко безразборното сношение, характерно за подобни празници, естествено се приписва на бога, на когото е посветен конкретният празник.

Във връзка с това е може би от значение, че в деня на лятното слънцестоене плебеите и робите действително са чествували празник на веселие и пиянство, посветен на Фортуна, богинята, която обичала Сервий, както Егерия обичала Нума, и празникът бил специално свързан с родения от огъня цар Сервий Тулий. На този ден народните веселия включвали надбягвания и на хора, и на лодки, Тибър пъстреел е окичените с гирлянди лодки, в които седели млади хора и се наливали с вино. Празникът бил нещо като Сатурналия в деня на лятното слънцестоене и отговарял на истинската Сатурналия, която се падала в деня на зимното слънцестоене. Както ще научим по-късно, големият празник в деня на лятното слънцестоене в Европа е преди всичко празник на влюбените и на огъня и една от основните му особености е събирането на влюбените двойки, които прескачат огньове, хванати за ръка, или си прехвърлят през огъня китки. С цветята, които цъфтят през този мистичен сезон, са свързани много от поличбите за любов и брак. Това е времето на розите и на любовта, но невинността и красотата на такива празници в днешно време не бива да ни затварят очите пред вероятността в по-ранни времена за тях да са били характерни по-примитивни аспекти, при това съществени в ритуалите. Нещо повече, сред изостаналото естонско селячество тези черти, изглежда, са се запазили до наше време, ако не и до ден-днешен. Особено заслужава да се отбележи една друга черта на римските празненства в деня на лятното слънцестоене. Обичаят на този ден да се гребе по реката в украсени е цветя лодки доказва, че това е бил до известна степен празник на водата, а водата е играла до модерни времена видна роля в ритуалите, свързани с деня на лятното слънцестоене. Това обяснява защо черквата, като облича в своя дреха стария езически празник, го е посветила на св. Йоан Кръстител.

По необходимост хипотезата, че латинските царе били зачевани на някакъв годишен празник на любовта, е само догадка, макар преданието, че Нума се родил на празника на Парилия, когато овчарите прескачали пролетните клади, тъй както влюбените прескачат еньовденските огньове, да е някакво указание за нейната достоверност. Напълно възможно е обаче несигурността по отношение на бащите на царете да е възникнала дълго време след смъртта им, когато техните образи започнали да се разтварят в облака на митовете и да добиват фантастични форми и фантастична окраска по своя път от земята към небето. Съвсем естествено, ако тази земя са управлявали пришълци, странници и пътешественици, хората да забравят за произхода им и забравяйки го, да им приписват друг, при който блясъкът да компенсира липсата на истинност. До крайния апотеоз, когато царете се представят не само като деца на богове, но и самите те за въплътени богове, би се стигнало много по-лесно, ако те са претендирали още приживе за божественост, а че това е било така, вече имаме достатъчно основание да вярваме.

Ако при латините жените от царски произход са оставали у дома и са получавали за съпрузи мъже от друг род, а често и от друга страна и последните придобивали царска власт по силата на своя брак с местните царкини, ще стане ясно не само защо римската корона се носела от чужденци, но и защо в списъка на царете на Алба се срещат чужди имена. В общество, където благородничеството се предава само по женска линия, или с други думи, произходът по майчина линия е всичко, а произходът по бащина — нищо, не би имало възражения срещу това момичетата с най-високо положение да се свързват с мъже от обикновен произход, дори с чужденци и роби, стига мъжете сами по себе си да изглеждат подходяща партия. От значение е царският род, от който, както се предполага, зависи благоденствието, а дори и съществуването на народа, да продължава енергично и резултатно, а за такава цел, съгласно представите на първобитните общества, жените от царското семейство трябва да раждат деца от здрави телом и духом мъже, способни да изпълняват важните си задачи за продължаване на рода. При това положение са се смятали за жизнено важни личните качества на царя с оглед ценностната система на този етап от еволюцията на обществото. Ако те, подобно съпругите си са от царско или божествено потекло, толкова по-добре, но това не е чак дотам съществено.

В Атина, също както в Рим, намираме следи от унаследяване на престола чрез брак с царкиня, защото, както казват, двама от най-древните царе на Атина — Кекроп и Амфитрион, са се оженили за дъщерите на своите предшественици. Преданието се потвърждава до известна степен от доказателствата и навежда на заключението, че в Атина предаването на родство по мъжка линия е предшествувано от предаване на родството по женска.

Освен това, ако съм прав в предположението си, че в древен Лациум царските семейства са задържали дъщерите си у дома, а са изпращали синовете си да се женят за царкини и да управляват техните народи, то следва, че чуждото потомство управлява през различните поколения над различни царства. Но това, изглежда, е ставало не само в Древна Гърция, а и в Древна Швеция и затова с право можем да предположим, че този обичай е съществувал у много народи в Европа, имащи арийски произход. Гръцки легенди разказват как царският син напуска родината си и отива в далечна страна да се жени за дъщерята на тамошния цар и наследява царството. Древни гръцки автори отдават тази княжеска миграция на различни причини. Обикновено като причина сочат, че царският син е прокуден заради убийство. Това би обяснило много добре защо напуска собствената си страна, но не и защо трябва да стане цар на друга. Можем да подозираме, че тези причини са допълнително измислени от авторите, които, привикнали на правилото, че синът унаследява имота и царството на баща си, били затруднени да обяснят защо в толкова много легенди царските синове напускат родината си и отиват да царуват над чужди царства. И в скандинавския епос срещаме остатъци от подобни обичаи. Там четем за мъже на царкини, които получават дял от царствата и по-точно за петте поколения, предшествували Харолд Русия. В Хеймскрингла, или Сага за норвежките крале, се споменава как мъже от инглингарската династия са се сдобили с най-малко шест норвежки провинции по пътя на сватби с дъщерите на местните крале.

И така, има признаци, че на определен етап от общественото развитие сред някои арийски народи е било обичайно да смятат жените, а не мъжете за каналите, по които се прелива царската кръв и при всяко ново поколение са давали царската власт на мъже от друго семейство, а често и от друга страна, които вземали за жена една от царкините и царували над нейния народ. Често срещаните народни приказки, в които се разказва как някой любител на приключения идва в чужда страна, спечелва ръката на царската дъщеря и заедно с нея половината от царството, са вероятно далечен спомен за действително съществувал обичай.

Очевидно там, където господствуват такива идеи, царската власт е само следствие от брак с жена с царска кръв. Старият датски историк Саксон Граматик влага това схващане за царската власт в устата на легендарната шотландска кралица Хермутруде: „В същност тя беше кралица — казва Хермутруде — и ако на това не пречеше полът й, щяха да я смятат за крал; но (а това е още по-вярно) онзи, когото сметнеше достоен за своето легло, ставаше изведнъж крал и заедно със себе си тя отдаваше и кралството си. Така вървяха заедно нейният скиптър и ръката й.“ Тази декларация изглежда още по-многозначителна, защото отразява действителната практика при пиктските крале. От свидетелството на Бийд знаем, че когато възникнело съмнение за наследника на престола, пиктите избирали кралете си по женска, а не по мъжка линия.

Естествено личните качества, които са лансирали един мъж за царствен брак и приемник на трона, са се различавали в съответствие с идеите на времето за характера на царската власт и за царския приемник. Но е логично да предположим, че при ранните общества физическата сила и красота са заемали особено място сред тях.

Очевидно правото върху ръката на царкинята и трона се печелело понякога в състезания. Алитемнянските либийци давали царството на най-бързия бегач. Сред старите прусаци кандидатите за благородници се надбягвали на коне и онзи, който стигнел до краля пръв, ставал благородник. Според преданието първите игри в Олимпия провел Ендимион, който наредил на синовете си да се надбягват за царството. Разказват, че гробът му се намира на мястото, където бил стартът за надбягването. Прочутата история за Пелопс и Хиподама е може би само друг вариант на легендата, че първите надбягвания в Олимпия се провеждали за немалка награда — царска власт.

В същност може би тези предания отразяват действителен обичай да се надбягват за определена невяста и той сякаш е бил широко разпространен сред различни народи, макар на практика да се изродил в нещо формално или привидно. Например „има надбягване, наречено любовна надпревара, което може да се смята част от брачния обичай при киргизите^[1]. Невястата, въоръжена с огромен камшик, възсяда бърз кон и всички младежи, които претендират за ръката й, се втурват да я преследват. Наградата се дава на онзи, който я хване, но тя има правото не само да подкарва коня си да препуска колкото може по-бързо, но и да използува камшика, често с немалка сила, за да държи настрана нежеланите кандидати и най-вероятно тя дава предпочитание на онзи, когото вече е избрала в сърцето си“. Надбягване за невяста откриваме и сред коряките в Североизточна Азия. То се провежда в голяма палатка, около която са наредени в непрекъснат кръг много отделения, наречени полози. Невястата тръгва първа и може да се освободи от брака си, ако пробяга през всички отделения, без женихът да я хване. Жените от лагера пречат по всякакъв начин на мъжа, като го препъват, налагат го с пръчки и т.н., и той има малък шанс да успее, ако момичето не го иска и не го изчака. Такива обичаи, изглежда, имало у тевтонските народи, защото във всички германски, англосаксонски и скандинавски езици съществува дума за сватба, която означава просто надбягване за невяста. Нещо повече, следи от обичая са оцелели и до наши дни.

И така, сякаш правото да се ожениш за дадено момиче и особено за царкиня, се давало нерядко като награда в спортно състезание. Затова няма защо да се изненадваме, ако преди да дадат някому дъщерите си за жени, римските царе са прибягвали до този древен обичай за проверка на личните качества на своите бъдещи зетьове и наследници. Ако моята теория е вярна, римският цар и римската царица олицетворявали Юпитер и неговата божествена съпруга и в това си качество изпълнявали ежегодната церемония на свещения брак, за да накарат посевите да растат, а хората и животните да се плодят и множат. Затова са правели онова, което, както можем да предположим, в земите по на север са правели в стари времена Майският крал и Майската кралица. Но вече видяхме, че правото да играеш ролята на Майски крал и да се жениш за Майската кралица понякога се придобива в спортно състезание, особено с надбягване. Това е може би остатък от стар сватбен обичай от вида, който разгледахме, предназначен да провери годността на кандидата за женитба. Логично е да предположим, че такова изпитание ще се приложи особено строго към царя. Нужна била гаранция, че той няма никакви лични дефекти и те да му попречат да изпълни онези свещени обреди и церемонии, от които според хората сигурността и благоденствието на общността ще зависят повече, отколкото изпълнението на неговите граждански и военни задължения. И ще е съвсем естествено от време на време да го подлагат отново на същото изпитание, за да демонстрира публично, че все още е годен за високото си призвание. Остатък от това изпитание сякаш е просъществувал в церемонията, известна като царското бягство (regifugium), която се изпълнявала всяка година в Рим до времето на империята. На двадесет и четвъртия ден на февруари принасяли жертва в Комициума, а след това Царят на свещените обреди побягвал от Форума. Можем да предположим, че първоначално наградата за най-бързия бегач при това Царско надбягване била едногодишна царска власт. В края на годината царят имал правото да участвува в надбягване за втори мандат и т.н., докато не бъде победен и свален от власт, а нищо чудно и убит. В такъв случай онова, което някога е било надбягване, започва да приема характера на бягство или преследване — на царя дават преднина, а след него тичат съперниците му и ако го настигнат, той трябва да отстъпи короната си, а може би и да загуби живота си от най-бързия в краката. С течение на времето човек с властен характер би могъл да се настани трайно на престола и да сведе ежегодното надбягване до привидно бягство, каквото е било вероятно в исторически времена. Някои тълкуват ритуала като чествуване на прогонването на царете от Рим, но това вероятно е било измислено допълнително, за да обясни церемонията, след като са забравили нейното първоначално предназначение. Далеч по-вероятно е, че разигравайки тази сцена, Царят на свещените обреди е поддържал древен обичай, който се е спазвал ежегодно по време на неговите предшественици — царете на Рим. Първоначалното предназначение на този обичай ще бъде винаги повече или по-малко предмет на догадки. Изложени тук, те се правят с пълното съзнание за трудностите и неяснотите, свързани с този въпрос.

И така, ако теорията ми е вярна, ежегодното бягство на римския Цар на свещените обреди било отживелица от времето, когато царската власт била едногодишна длъжност, която давали заедно с ръката на царкиня на победилия атлет или гладиатор. След това той и съпругата му разигравали ролите на бог и богиня в свещения брак, предназначен да осигури плодородието на почвата на принципа на хомеопатичната магия. Ако съм прав в предположението си, че в много ранни времена латинските царе олицетворявали бог и в това си качество редовно ги убивали, ще стане по-ясен тайнственият им или насилствен край, за който говорят преданията. Видяхме как според преданията, поради безбожното си подражание на Юпитер, един от царете на Алба бил убит от гръмотевица. Твърди се, че Ромул е изчезнал безследно както и Еней, или че оскърбените патриции го разкъсали на парчета и седми юли, денят на неговата гибел, бил празник, който напомнял на Сатурналия. Защото на този ден на робините позволявали своеобразни волности. Те се обличали като свободни жени, в одеждите на матрони и прислужнички и така стъкмени, излизали извън града, подигравали и осмивали всеки срещнат, биели се помежду си, удряли се и се замервали с камъни. Друг римски цар, който загинал насилствено, бил Таций, сабинският колега на Ромул. Според разказите той бил в Лавиниум, за да принесе публично жертва на потомствените богове, когато обидени от него хора грабнали от олтара ножовете и шишовете за жертвоприношения и го убили с тях. Обстоятелствата и начинът, по който са го заклали, говорят по-скоро за жертвоприношение, отколкото за убийство. Освен това, както обикновено твърдят, Тул Хостилий, наследникът на Нума, бил убит от гръмотевица, но много хора настоявали, че е убит поради интригите на Анк Марций, който царувал след него. Говорейки за повече или по-малко митичния Нума, типичния цар-жрец, Плутарх забелязва, че „неговата слава беше подсилена от съдбата на следващите царе. Защото от петимата, царували след него, последният бил свален и завършил живота си в изгнание, а от останалите четирима нито един не е умрял от естествена смърт: трима са убити, Тул Хостилий бил поразен от гръмотевица.“

Преданията за насилствената смърт на римските царе показват, че състезанието, с което спечелвали своя трон, понякога било по-скоро смъртен бой, отколкото надбягване. Ако това е така, аналогията между Рим и Неми ще бъде още по-близка. И на двете места свещените царе, живите представители на божествената същност, били изложени на опасността да бъдат свалени и убити от всеки решителен мъж, който би доказал със силна ръка и остър меч своето божествено право на свещената длъжност. И няма да се изненадаме, ако сред ранните латини претендентите за царска власт често уреждали спора чрез единоборство, защото чак до исторически времена умбрийците редовно подлагали частните си разногласия на изпитание с бой и се смятало, че онзи, който пререже гърлото на противника си, доказва неоспоримо правата си.