Джеймс Фрейзър
Златната клонка (147)

ГЛАВА LIX
Умъртвяването на божеството в Мексико

Изглежда, че никой друг народ не е спазвал така системно и с такава тържественост обичая да се принася в жертва антропоморфен представител на божеството, както ацтеките от Древно Мексико. Ние сме добре запознати с обреда на тези забележителни жертвоприношения, защото е описан пълно от испанците, завладели Мексико през XVI век. Тяхното любопитство естествено е било възбудено от откритата в тази отдалечена част на света варварска, жестока религия, която имала много интересни черти, съответствуващи на догматиката и обредите на собствената им черква. „Те хващаха пленник — заявява йезуитът Акоста, — когото смятаха за подходящ и преди да го принесат в жертва на своите идоли, му даваха името на идола, на когото трябваше да бъде принесе в жертва и го обличаха в същите одежди както идола. И докато траеше това негово представяне, което при някои празненства беше цяла година, при други шест месеца, а при трети и по-малко, те го почитаха и обожаваха като истинския идол и междувременно той ядеше, пиеше и се веселеше. Когато минеше по улиците, хората излизаха да му се поклонят и всеки му носеше подаяние, деца и болки да ги излекува и благослови, търпяха го да прави каквото си ще, само че го придружаваха 10–12 мъже, та да не побегне. И той (до самия му край го почитаха, когато мине) понякога свиреше на малка флейта, та хората да са готови да му се поклонят. Когато дойдеше празненството и беше напълнял, го убиваха, разпорваха го и го изяждаха, като правеха от него тържествено жертвоприношение.“

Сега можем да илюстрираме това общо описание на обичая с конкретни примери. Така например на празника, наречен Токскатл, най-големият празник през мексиканската година, всеки път принасяли млад мъж в качеството му на Тецкатлипока, „бога на боговете“, след като бил поддържан и обожаван като това велико божество в продължение на цяла година. Според стария францискански монах Саагун, нашият най-добър източник за религията на ацтеките, принасянето в жертва на антропоморфния бог се падало на Великден, или няколко дни по-късно, така че ако е прав, това ще съответствува по дата, а и по естество на християнския празник на смъртта и възкресението на Спасителя. По-точно той ни съобщава, че жертвоприношението се извършвало на първия ден от петия месец на ацтеките, който според него започвал на двадесет и третия или двадесет и седмия ден на април.

На този празник великият бог умирал в лицето на своя антропоморфен представител и се връщал отново към живота в лицето на друг, който бил определен да се радва на фаталната чест да е божество за година и като всичките си предшественици да загине, когато свърши тя. Младежът, удостоен с тази висша чест, бивал подбиран внимателно измежду пленниците въз основа на личната му красота. Тялото му трябвало да няма никакви дефекти, да бъде стройно като тръстика и право като колона — нито прекалено високо, нито пък ниско. Ако поради безпътния си живот станел прекалено дебел, го принуждавали да отслабне, като пие солена вода. А за да може да има съответствуващо на високото си положение поведение и достойнство, го подготвяли внимателно да се държи като най-изтънчен благородник и да говори правилно и изящно, да свири на флейта, да пуши пури и да помирисва изискано цветята. Той бил настанен да живее най-почтено в храма, където благородниците му прислужвали и му се кланяли, носели му месо и го обслужвали като принц. Сам царят се грижел за това, да е облечен във великолепни одежди, „защото и той го почитал като бог“. На главата му залепяли орлова перушина, а в косата му затъквали пера от бял петел и те падали до пояса му. Венец от подобни на пуканки цветя украсявал челото му и гирлянда от същите цветя се спускала от раменете и минавала под мишниците му. От носа му висели златни висулки, ръцете му били украсявани със златни гривни, на краката му при всяка крачка подрънквали златни звънчета, тюркоазени обеци блестели на ушите му, а на пръстите му имало тюркоазени пръстени; огърлици от цветя обвивали врата и висели на гърдите му; той носел мрежеста наметка и скъп пояс около кръста. Когато великолепно украсеното същество се мъкнело по улиците и свирело на своята флейта, пуфкало пурата си и вдъхвало аромата на букет цветя, срещналите го хора се хвърляли на земята в краката му и му се молели с въздишка и сълзи, гребели и лапали шепи прах в знак на най-дълбоко уважение и преклонение. Жени излизали с деца на ръце и му ги представяли, поздравявали го като божество. Защото „той минаваше за нашия господ бог: хората го признаваха за бог“. Той поздравявал тържествено и любезно всички, които му се прекланяли, докато минавал. За да не избяга, навсякъде го придружавала охрана от осем пажа в кралски ливреи, четирима от тях с обръснати като на дворцови роби глави и четирима — с разветите кичури на бойци. Ако успеел по някакъв начин да се измъкне, началникът на стражата трябвало да заеме неговото място като представител на бога и да умре вместо него. Двадесет дни преди да умре, сменяли костюма му и му давали за жени изящно възпитани млади дами, носещи имената на четири богини — богинята на цветята, богинята на младата царевица, богинята „Нашата майка във водата“ и богинята на солта — и той живеел с тях. През последните пет дни божествените почести се синели като дъжд върху определената жертва. Царят оставал в своя дворец, докато целият му двор тръгвал след антропоморфния бог. Едно след друго следвали тържествените пиршества и танци по определен ред и на определени места. В последния ден младежът, придружен от жените и пажовете си, се качвал на покрито с царски балдахин кану и го прекарвали през езерото до мястото, където се издигал малък хълм. Наричал се Планината на раздялата, защото там жените му се разделяли завинаги с него. После, придружен само от пажовете си, той се отправял към малък усамотен храм край пътя. Като всички мексикански храмове, той бил построен във формата на пирамида и докато се качвал по стълбите, младежът чупел на всяка стъпка по една от флейтите, с които свирел в дните на своето величие. Стигнел ли до върха, жреците го сграбчвали и го просвали по гръб на каменен блок, а един от тях му разрязвал гърдите, пъхал ръката в раната, изтръгвал сърцето и го вдигал над себе си като жертвоприношение на слънцето. За разлика от обикновените жертви не блъскали тялото на бога, за да се изтъркаля надолу по стъпалата на храма, а го отнасяли в основата му, където му отсичали главата и я набучвали на копие. Такъв бил винаги краят на човека, който олицетворявал най-великия бог на мексиканския пантеон.

Честта да живееш известно време като бог и да умреш от насилствена смърт в същото това качество, не било привилегия само на мъжете в Мексико; на жените се разрешавало или по-скоро ги задължавали да се радват на величието и да споделят гибелта като представителки на богини. На голям празник през септември например, който бил предшествуван от строг седемдневен пост, принасяли в жертва млада робиня на дванадесет или тринадесет години, най-хубавата, която можели да намерят, за да представя богинята на царевицата Чикомекохуатл. Накичвали я с украшенията на богинята, слагали й митра на главата и кочани царевица около врата и ръцете и прикрепели зелено перо да стърчи право на върха на главата, за да наподобява царевично листо. Както се съобщава, правели това, за да покажат, че по време на празника царевицата е почти зряла. Но тъй като била все още крехка, за ролята на царевичната богиня избирали момиче на крехка възраст. Цял ден водели бедното дете с цялото му великолепие, с поклащащо се на главата му перо от къща на къща да танцува весело, за да весели хората след сивотата и изпитанието на поста.

Вечерта населението се събирало в храма, чийто двор бил осветен от множество фенери и свещи. Там прекарвали нощта, без да спят, и в полунощ, при съпровода на тромпети, флейти и рогове, които свирели тържествена мелодия, изнасяли рамка или паланкин^[1], украсен с гирлянди от царевични кочани и чушки и пълен с всевъзможни семена. Носачите го слагали пред вратата на помещението, в което се намирала дървената статуя на богинята. То било украсено и накичено както отвън, така и отвътре с венци от царевични кочани, чушки, тикви, рози и всевъзможни семена — било някаква чудна гледка и целият под бил покрит с дебел слой от тази, донесена от набожните, растителност. Когато музиката преставала да свири, излизало тържествено шествие от жреци и първенци, с пламтящи факли и димящи кадилници — водели момичето, което играело ролята на богинята. Карали го да се качи на рамката, където то заставало право върху царевицата, чушките и тиквите, с които я били покрили. Ръцете му почивали на две перила, за да не падне. Тогава жреците започвали да размахват димящите кадилници около него, музиката отново подемала и докато свирела, един първенец на храма внезапно пристъпвал с бръснач в ръка и ловко отсичал зеленото перо, което момичето носело на главата си, заедно с косата, в която било прикрепено. После при голяма тържественост и сложен церемониал поднасял перото и косата на дървената статуя на богинята, ридаейки и благодарейки й за плодовете на земята и богатата реколта, която е дарила на хората през годината. Докато ридаел и се молел, всички ридаели и се молели заедно с него. Когато свършела тази церемония, момичето слизало от рамката и го отвеждали на мястото, където трябвало да прекара остатъка от нощта. Всички оставали будни в дворовете на храма при светлината на факлите, докато пукнела зората.

Утринта идвала и множеството, което би сметнало за светотатство да си отиде, все още изпълвало дворовете на храма, жреците отново извеждали момичето, облечено в костюма на богинята, с митрата на глава и царевичните кочани около врата и отново то се качвало на преносимата рамка или паланкин и стояло право там, като се държало за перилата. Тогава старейшините на храма го вдигали на раменете си и докато част от тях размахвали димящите си кадилници, други свирели на инструменти или пеели, го понасяли през големия двор към залата на бога Хуитцилопочтли, а после отново в помещението, където стояла дървената статуя на царевичната богиня, която то олицетворявало. Карали момичето да слезе от паланкина и да застане върху купищата царевица и зеленчуци, разпръснати изобилно по пода на свещената зала. Докато стояло там, всички старейшини и благородници се нареждали в редица един зад друг и носели чинийки, пълни със засъхнала и спечена кръв, която си пускали от ушите като изкупление през седемте дни на поста. Един по един те клякали пред него, което било равностойно на нашето падане на колене, изстъргвали спечения слой кръв от чинийките и го хвърляли като жертва, в замяна на облагите, които момичето, като въплъщение на царевичната богиня им е дарило. След като мъжете предложели така смирено своята (кръв на антропоморфната представителка на богинята, жените, образуващи дълга редица, правели същото, като всяка клякала пред момичето и изстъргвала кръвта от чинийката. Тази процедура продължавала дълго, защото големи и малки, млади и стари, всички без изключение трябвало да минат пред въплътеното божество и да поднесат своя дар. Когато свършело това, хората се връщали в къщи с препълнени от щастие сърца, за да се гощават, както се съобщава, с риба и всякаква друга храна тъй весело, както добрите християни се нахранват с месо и други телесни блага след дългото въздържание по пости. А когато се нахранели и напиели до насита и си починели след нощното бдение, те се връщали съвсем освежени в храма да видят края на празника. А този край бил следният: след като се съберяло множеството, жреците тържествено кадели момичето, което олицетворявало богинята, после го просвали по гръб върху купчината царевица и семена, отрязвали му главата, събирали бликащата кръв в съд и я пръскали по дървената статуя на богинята, по стените на помещението и донесените подаръци — царевица, чушки, семена и зеленчуци, които покривали пода. След това одирали обезглавения труп и един от жреците правел усилие да се намъкне в кървавата кожа. Когато го сторел, му обличали всичките носени от момичето дрехи, слагали митрата на главата му, огърлицата от златни царевични кочани около врата, а царевичните кочани от пера и злато — в ръцете. Облечен по този начин, го извеждали пред множеството: всички танцували под ритъма на тъпан, докато той играел ролята на запевач начело на шествието, подскачал и се пъчел колкото се може по-енергично, затруднен от тясната и влажна кожа на момичето и неговите дрехи, които сигурно са били прекалено малки за зрял мъж.

Описаният по-горе обичай сякаш е пълно отъждествяване на младото момиче с царевичната богиня. Златните царевични кочани, които носело в ръце, зеленото перо, забучено в косата да наподобява (както се каза) зелено царевично листо, всичко това го представя като олицетворение на царевичния дух, а освен това ни уведомяват изрично, че то било специално подбрано да е младо, та да представи младата царевица, която по време на празника не била съвсем узряла. Освен това отъждествяването с царевицата и царевичната богиня проличава явно от това, че са го карали да застава върху купищата царевица и оттам да приема преклонението и кръвния дар на целия народ — един вид израз на благодарност за благата, които, както се предполага, им е дарило в качеството си на божество. Освен това обичаят да го обезглавяват върху купчина царевица и семена, и това, че пръскали кръвта не само по статуята на богинята, но и по царевицата, чушките, тиквите, семената и зеленчуците, очевидно не би могъл да има друга цел, освен да събуди и засили царевичната реколта и плодовете на земята изобщо като им предаде кръвта на самата царевична богиня. Аналогията на тази мексиканска церемония, значението на която изглежда неоспоримо, може да се приеме като доказателство в полза на тълкуването, което дадох на другите човешки жертвоприношения, които са се правели за реколтата. Ако мексиканското момиче, с чиято кръв пръскали царевицата, наистина олицетворявало царевичната богиня, то става повече от всякога вероятно, че момичето, чиято кръв поуните пръскали по семената на царевицата, олицетворявало по същия начин женския царевичен дух. Същото се отнася и за другите човешки същества, които други раси са колели, за да допринесат за растежа на посевите.

И най-сетне заключителният акт на свещената драма, в който одирали и навличали кожата на мъртвата царевична богиня заедно с всичките й свещени символи на мъж, танцуващ пред хората в това отблъскващо облекло, се обяснява сякаш най-добре с хипотезата, че той е имал за цел да помогне свещената смърт да бъде незабавно последвана от свещено възкръсване. Ако това е така, можем да заключим с известна степен на достоверност, че практиката да се умъртвява антропоморфен представител на божество е била в повечето случаи, а може би и винаги, само средство да се увековечи божествената енергия в цялата й младежка сила, неопетнена от слабостта и уязвимостта на възрастта, от които тя неизбежно би пострадала, ако оставели божеството да умре от естествена смърт.

Тези мексикански обичаи доказват достатъчно убедително, че такива човешки жертвоприношения, каквито предполагам са се извършвали в Ариция, обикновено са принасяли хора, чието културно равнище едва ли е било по-ниско, а може би дори съвсем определено да е превъзхождало италийските народности в ранния период, към който отнасяме произхода на жреческия сан от Ариция. Положителните в неоспорими доказателства за съществуването на такива жертвоприношения в една част на света биха могли с основание да послужат като повод да се допусне вероятността те да са съществували и другаде, където не намираме така пълни и сигурни доказателства за това. Взети заедно, фактите, които изложихме тук, сякаш сочат, че обичаят да се умъртвяват хора, смятани от вярващите за свещени, е бил разпространен на много места по света.