Джеймс Фрейзър
Златната клонка (130)

ГЛАВА LIII
Умилостивяване на диви животни от ловците

Когато си обяснява живота с теорията за въплътената и практически безсмъртна душа, първобитният човек не се ограничава с човешките същества, а разпространява това обяснение върху животинския свят изобщо. В това отношение той е по-либерален и може би дори по-логичен от цивилизования човек, който обикновено отрича на животното привилегията, за която сам претендира — да е безсмъртен. Първобитният човек не е така горделив; той обикновено вярва, че и животните като човека са надарени с чувства и разум и също като хората и те притежават души, които надживяват смъртта на телата си и започват да скитат като безплътни духове или се раждат отново в образа на животни.

Следователно той приема всички живи същества практически за равностойни на човека и при това положение убиването и изяждането на едно животно изглеждат много по-различно от начина, по който ние гледаме на този акт, защото смятаме животинския разум далеч по-низш от нашия и отказваме на животното правото да има безсмъртна душа. Затова от гледна точка на своята първобитна философия, като убива животното, примитивният ловец се смята изложен на отмъщението на безплътния му дух или на всички други животни от същия вид, взети заедно, защото според него те са обединени, също като хората от родствени връзки и задължението за кръвно отмъщение, т.е. те положително ще се разгневят заради злото, сторено на едно от тях. В съответствие с това първобитният човек приема правилото да щади живота на животните, които не е необходимо да убива, поне що се отнася до онези Свирепи и опасни животни, способни да потърсят кръвно отмъщение за смъртта на едно измежду тях. Такива животни са крокодилите. Те се срещат само в горещите страни, където по правило храната е изобилна и следователно на първобитния човек не се налага да ги убива заради жилавото им и неприятно на вкус месо. Оттук и обичаят у някои диваци да щадят крокодилите, или по-скоро да ги убиват само когато това изисква законът за кръвното отмъщение, т.е. като възмездие за убити от крокодилите хора. Даяките от о. Борнео например не убиват крокодил, освен ако той не е убил човек. „Че защо — казват те — да го нападаме, когато той и подобните му могат толкова лесно да си отмъстят?“ Но ако алигатор отнеме човешки живот, отмъщението е свещен дълг на живите роднини, които залавят човекоядеца, тъй както представителят на правосъдието преследва някой престъпник. Но и тогава някои се дърпат, не са склонни да се намесят в кавга, която не ги засяга. Алигаторът-човекоядец, предполагат те, ще бъде преследван от справедливата Немезида и когато заловят един от тях, те са дълбоко убедени, че той е виновникът или най-малкото е негов съучастник.

Също както даяките, туземците от Мадагаскар никога не убиват крокодил „освен като възмездие за това, че някой от приятелите им е бил убит от такова влечуго. Те вярват, че безпричинното унищожаване на тези влечуги ще бъде последвано от загуба на човешки живот, в съответствие е принципа на lex talionis^[1].“ Хората, които живеят близо до езерото Итаси на о. Мадагаскар, отправят всяка година възвание до крокодилите и им съобщават, че ще отмъщават за смъртта на свои приятели, като убиват съответен брой животни и предупреждават всички доброжелателно настроени да стоят настрана, тъй като нямат нищо против тях, а само против злонамерените им роднини, отнели човешки живот. Различни племена на о. Мадагаскар вярват, че са произлезли от крокодили и смятат на практика за свои братя тези люспести влечуги. Ако някое от тези животни се забрави дотам, че да изяде свой роднина, главатарят на племето или в негово отсъствие запознат с племенните обичаи старец отива до брега начело на хората и призовава семейството на виновника да го предаде на правосъдието. След това хвърлят в езерото въдица с примамка. На следния ден виновният брат или някой от неговото семейство бива извлечен на сухо, подлага се на строг разпит и след като престъплението му се изясни, го осъждат на смърт и го екзекутират. След като са спазени изискванията на правосъдието и законът Се изпълни докрай, оплакват и погребват покойния крокодил, като над останките му издигат купчина пръст и отбелязват мястото, където му е главата.

Тигърът е друго опасно животно, което първобитният човек предпочита да остави на мира, за да не предизвика враждата на останалите. Нищо не е в състояние да убеди жител на о. Суматра да улови и нарани тигър, освен при самоотбрана или непосредствено след като някое такова животно е убило приятел или роднина. Случвала се е европеец да заложи капани за тигри, а хората от околността да отидат на мястото и да обяснят на животните, че капаните не са били заложени от тях или с тяхно съгласие. Обитателите на възвишенията близо до Раджмахал (Бенгалия) не обичат да убиват тигри, освен ако тези зверове не отвлекат някой роднина. В такива случаи те излизат да намерят и убият тигър и успеят ли, слагат лъковете и стрелите си върху трупа му и призовават бога, като заявяват, че са убили животното като възмездие за загубата на своя роднина. След като са си отмъстили, те се кълнат повече да не нападат тигри, освен ако не бъдат предизвикани по същия начин.

Индианците от Каролина не безпокоят змиите, когато ги срещнат, а минават от другата страна на пътеката, вярвайки, че ако убият змия, роднините на влечугото ще убият за отмъщение някой приятел или роднина. Така индианците семиноли не убиват гърмяща змия, защото се страхуват, че душата на мъртвата змия ще насъска своите събратя да си отмъстят. Според чероките гърмящата змия е вожд на змийското племе и изпитват към нея съответен страх и уважение. Не са много онези, които биха си позволили да убият гърмяща змия, освен ако нямат друг изход, а дори тогава трябва да изкупят престъплението си, като молят духа на змията за прошка, според определената форма лично или чрез посредничеството на жрец. Ако бъдат пренебрегнати тези предпазни мерки, роднините на убитата змия ще изпратят някой измежду тях като кръвен отмъстител и той ще преследва убиеца, докато не го ухапе и умъртви. Никой обикновен чероки не смее да убие вълк, ако има друг изход, защото вярва, че роднините на убития звяр положително ще отмъстят за неговата смърт и в бъдеще оръжието, с което е извършил това дело, ще е безсилно, ако не се пречисти и освободи от духа с помощта на шамана. Но има и индианци, които знаят съответните ритуали за изкупуване на такова престъпление и затова могат да ги бият безнаказано. Понякога те биват наемани от хората, чийто добитък или даляни са пострадали от набезите на вълци. В Джебел Нуба (район в Източен Судан) е забранено да се докосват гнездата или да се вземат от тях пилета на вид черна птица, наподобяваща нашите косове, защото хората смятат, че родителите на пилетата ще отмъстят за стореното им зло, като предизвикат силна буря и тя ще унищожи реколтата.

Но очевидно първобитният човек не може да си позволи да остави всички животни на мира. Той трябва или да яде някои от тях, или да гладува, а когато въпросът опре до това, кой да загине, се налага да преодолее суеверните си скрупули и да отнеме живота на животното. В същото време той прави всичко по силите си да умилостиви жертвите и техните роднини. Дори когато ги убива, доказва уважението си към тях, опитвайки се Да се извини или дори да прикрие своето участие в смъртта им и обещава да се отнася почтително с останките им. Той се надява, че така ще лиши смъртта от ужаса, с който е съпроводена, ще примири жертвите със съдбата им и ще убеди техните събратя също да идват, за да бъдат убивани. У жителите на Камчатка например имало принцип никога да не убиват земни или морски животни, ако преди това не им се извинят и не ги помолят да не се обиждат. Освен това им предлагали кедрови орехи и други лакомства, за да ги убедят, че не са жертви, а гости на угощение. Смятат, че по този начин другите животни от същия вид няма да станат предпазливи. Например като убият мечка и се нагостят с месото й, домакинът донася главата при компанията, завива я в трева и я дарява с най-различни дреболии. После моли мечката да уведоми другите мечки колко добре са се отнесли с нея, та и те да дойдат без страх. Жителите на Камчатка се отнасяли към моржовете, морските лъвове и другите животни със същото ритуално уважение. Освен това се слагали в устата на убитите от тях животни вейки от определено растение, след което убеждавали ухилените черепи да не се боят, а да отидат и да разкажат на своите събратя и те да дойдат да се порадват на това великолепно гостоприемство и така да ги заловят. Когато осиаките убият мечка, отрязват главата й и я окачват на дърво, събират се в кръг около нея и й оказват почести като на божество, обяснявайки й, че перата, които ускорявали полета на стрелата, били от крилото на непозната птица и те не са направили нищо, само са пуснали стрела. И всичко това, защото вярват, че ако не го умиротворят по този начин, бродещият наоколо дух на убитата мечка ще ги нападне при първа възможност. Или пък натъпкват със сено кожата на убитата мечка и празнуват победата си с подигравателни и обидни песни, плюят я и я ритат, после я слагат изправена на задните й крака „и тогава продължително й отдават дължимата на бога-пазител почит“. Когато група коряки убие мечка или вълк, одират звяра и един от тях навлича кожата. След това танцуват около облечения в кожа човек и казват, че не те, а някой друг е убил животното. Когато убият лисица, я одират, завиват тялото в трева и я молят да отиде при своите събратя и да им разкаже колко гостоприемно са я посрещнали и как са я дарили с нова, вместо стара дреха. Един по-близък до нашето време автор е дал по-пълно описание на корякските обреди. Той съобщава, че когато донесат в къщи убита мечка, жените излизат да я посрещнат, танцуват с главни в ръка. Кожата е оставена заедно с главата и една от жените я слага на себе си, играе с нея и умолява мечката да не се гневи, а да е добра с хората. В същото време предлагат месо на мъртвия звяр на дървен поднос и му казват: „Яж, приятелю.“ После изпълняват обред, предназначен да изпрати мъртвото животно или по-скоро духа му в къщи. Снабдяват го с припаси за из път под формата на сладкиши и еленово месо, поставени в торба от треви. Натъпкват кожата с трева и я носят около къщата. Предполага се, че след това той се отправя към изгряващото слънце. Предназначението на обредите е да предпазят хората от яростта на убитото животно и неговите роднини и да осигурят успех в бъдещия лов на мечки. Фините се опитвали да убедят убитата мечка, че не те са я убили, а тя е паднала от дърво или е намерила смъртта си по някакъв друг начин; освен това изпълняват погребален ритуал в нейна чест и при приключването му народни певци започват надълго и нашироко да разказват за оказаното й уважение и настояват тя да разкаже на другите мечки за голямото внимание, с което са се отнесли към нея, та и те да последват примера й и да дойдат, за да бъдат убити. Когато лапландците успеят да убият безнаказано мечка, те й благодарят, че не ги е наранила и не е счупила топорите и копията, които са нанесли смъртоносните рани, и молят животното да не им отмъщава за смъртта си, като изпраща бури или пък други нещастия. След това си устройват угощение с месото й.

Следователно почитта на ловците към мечката, която редовно убиват и изяждат, може да се проследи навсякъде из северните части на Стария свят — от Беринговия проток до Лапландия. Тя се проявява в подобни форми и в Северна Америка. У американските индианци ловът на мечки бил събитие, за което се подготвяли с дълги пости и пречистване. Преди да тръгнат, принасяли изкупителна жертва на душите на убитите при предишния лов мечки и ги умолявали да са благосклонни към ловците. Когато ловецът убиел мечка, запалвал лулата си, слагал я между устните на мечката, духал в нея и изпълвал с дим устата на звяра. Тогава се молел на мечката да не се гневи, че е убита и да не му пречи, когато пак отиде на лов. Изпичали трупа цял и го изяждали до парче. Не бивало да остане и трошица от мечката. Главата, боядисана в червено и синьо, окачвали на кол и оратори се обръщали към нея с речи, като обсипвали с похвали убития звяр. Когато мъжете от мечия клан на племето отава убиели мечка, си устройвали угощение с месото й и се обръщали към нея по следния начин: „Не ни имай зъб за това, че сме те убили. Разбери ни! Виждаш, че децата са гладни. Те те обичат и искат да те приемат в телата си. Не е ли голяма чест да те ядат децата на главатаря?“ Когато индианците нутка от Британска Колумбия убият мечка, я донасят и изправят пред върховния вожд, като поставят на главата й украсена с фигури шапка, а кожата й посипват с бял пух. След това слагат пред нея поднос с храна и я подканят с думи и жестове да яде. Най-сетне одират, сваряват и изяждат Животното.

Ловците оказват същото уважение и към други опасни животни, които улавят и убиват. Когато ловците кафри хвърлят облак от копия по някой слон, те викат: „Не ни убивай, велики военачалнико, не ни удряй, нито стъпквай, могъщи главатарю!“ Падне ли мъртъв, те му се извиняват и се преструват, че смъртта му е чиста случайност. Като знак на уважение заравят хобота му с тържествена церемония, защото твърдят, че „слонът е велик господар; хоботът е ръката му“. Преди кафрите амакоса Да нападнат слон, подвикват на животното и го молят да ги извини за убийството, което се готвят да извършат, като твърдят, че дълбоко му се прекланят и обясняват ясно каква голяма нужда имат от неговите бивни, за да могат да се снабдят с мъниста и да задоволят нуждите си. Когато го убият, заравят заедно с края на хобота му някои от предметите, които са придобили срещу неговите бивни, надявайки се по този начин да отклонят нещастието, което може да ги сполети. Когато убият лъв, ловците от някои източноафрикански племена донасят трупа му пред царя, който му оказва чест, като се просва по очи на земята и трие лице о муцуната на звяра. В някои части на Западна Африка, ако негър убие леопард, връзват го здраво и го отвеждат пред вождовете да отговаря за това, че е убил един от техните равни. Човекът се защищава, като настоява, че леопардът бил вожд на гората и следователно чужденец. Тогава го пускат на свобода и го награждават. А мъртвия леопард, украсен с шапката на вожда, слагат насред село и цяла нощ танцуват около него и в негова чест. Баганда много се боят от духовете на биволите, които са убили, и затова винаги ги умилостивяват. Те в никакъв случай не донасят главата на убития бивол в селото или на банановата плантация, а винаги изяждат месото от нея на открито. След това слагат черепа в построената за целта колибка, където изливат като жертвоприношение бира и се молят на духа да си остане там и да не прави злини.

Китът е от онези страховити животни, които първобитният ловец убива с готовност, но също така изпълнен със страх и трепет. След като убият кит, морските коряки от Североизточен Сибир устройват всеобщ празник, основната част на който „се съдържа в идеята, че убитият кит е дошъл на гости в селото и ще остане за известно време, към него ще се отнасят все с голямо уважение, след това ще се върне в морето, за да поднови посещението си на следващата година и ще убеди роднините си да дойдат, като им разкаже за оказаното му гостоприемство. Според коряките китовете като всички други животни представляват едно племе или по-скоро семейство от свързани с роднинство индивиди, които също като хората живеят в селища. Те отмъщават, щом някой от тях бъде убит, и изпитват благодарност за оказаното им внимание“. Когато жителите на о. Св. Мария, северно от о. Мадагаскар, тръгнат на лов за китове, те нападат предимно китчетата и „смирено молят майката да ги извини, разказват каква необходимост ги подтиква да убият нейната рожба и я молят да се гмурне, докато го правят, та майчините й чувства да не се оскърбят от това, че е станала свидетел на нещо, което положително ще и причини голяма горест“. Един ловец от племето аджумба убил женски хипопотам край езерото Азинго в Западна Африка, отрязал главата на животното, задните му части и му извадил червата. След това влязъл гол в разпореното и изкормено тяло, клекнал в локвата кръв и намазал цялото си тяло с нея и съдържанието на червата и през всичкото време се молел на душата на хипопотамката да не се обижда за това, че я е убил и по този начин е осуетил надеждите й пак да ражда; освен Това умолявал душата да не подбужда другите хипопотами да отмъстят за причинената смърт, като блъснат и обърнат неговото кану.

Рисът, животно, подобно на леопарда, вдъхва голям страх на бразилските индианци с опустошенията, които прави. Когато хванат някое от тези животни в капан, убиват го и отнасят тялото му в селото. Там жените украсяват трупа с многоцветни пера, слагат на краката му гривни, плачат над него и нареждат: „Моля те, не си отмъщавай на нашите малки за това, че са те хванали и убили поради собственото ти невежество. Защото не ние те измамихме, а ти сам се излъга. Нашите съпрузи заложиха капан за животни, които са добри за ядене; Те изобщо не са имали намерение тебе да хващат. Затова нека душата ти не подбужда твоите събратя да си отмъщават на нашите малки за смъртта ти!“ Когато индианец от племето черноноги залови в капана си орли и ги убие, той ги отнася в специална постройка, наречена орлова хижа, която е подготвил извън лагера. Там нарежда птиците на редица върху земята и като подпира главите им на клечки, поставя им по парче сушено месо в човките, за да могат душите на мъртвите орли да отидат и да кажат на другите орли колко добре са се отнесли с тях. А когато ловците от басейна на р. Ориноко убият някое животно, отварят устата му и капват в нея по няколко капки от питието, което обикновено носят със себе си, за да може душата на мъртвия звяр да уведоми събратята си колко добре е била приета, та при перспективата на това мило гостоприемство и те с готовност да дойдат, за да бъдат убити. Когато индианец тетон срещне на път сив или жълтокрак паяк, убива го, защото иначе ще го сполети нещастие. Но полага големи грижи паякът да не разбере, че го е убил той, защото ако знае, душата му ще отиде да разкаже на другите паяци и един от тях положително ще си отмъсти за смъртта на своя роднина. Затова, докато смазва насекомото, индианецът нарежда: „О, дядо паяк, убиват те гръмотевичните същества.“ Смазаният отведнъж паяк вярва каквото са му казали. Душата му вероятно тича да съобщи на останалите паяци, че гръмотевичните същества са го убили, но от това не може да произлезе никакво зло. Защото какво могат да направят сивите и жълтокраките паяци на гръмотевичните същества?

Първобитният човек иска да поддържа добри отношения не само с опасните животни. Наистина уважението, което проявява към дивите зверове, е до известна степен пропорционално на тяхната сила и свирепост. Така първобитните стиени от Камбоджа, които вярват, че всички животни имат души и те бродят наоколо след смъртта им. Затова, когато убият някое животно, те го молят за извинение, та да не би душата му да дойде и да Ти мъчи. Освен това му принасят жертви, които съответствуват на големината и силата на животното. Обредите, които изпълняват, когато убият слон, са много тържествени и траят по седем дни. Северноамериканските индианци правят същата разлика. Мечките, бизоните и бобрите са манидо (божество), които дават храна. Мечката е страшна и добра за ядене. На нея устройват обреди, като я молят да позволи да я изядат, макар да знаят, че това не би я привлякло. „Ние те убиваме — казват те, — но ти не си унищожена.“ Главата и лапите й са обект на преклонение… По същите причини се отнасят по този начин и с други животни. С много от животните-манидо, които не са опасни, се държат с презрение — с водните костенурки, невестулките, поровете и т.н. Разделението, което правят, е многозначително. С животните, които вдъхват страх, добри са за ядене или притежават и двете качества, се отнасят с уважение; а с онези, които не са нито страшни, нито добри за ядене — с презрение. Имахме примери за преклонение пред животни, които са едновременно страшни и добри за ядене. Остава да докажем, че същото уважение се проявява към животни, които, без да са страшни, са добри за ядене или се ценят заради кожите им.

Когато уловят самур, сибирските ловци не разрешават на никого да го види и са убедени, че ако за заловеното животно се говори каквото и да е, добро или зло, повече няма да могат Да хващат самури. Разказват за ловец, който изразил убеждението си, че самурите могат да чуят какво се говори за тях чак в Москва. Той заявил, че вече не хващат толкова много самури единствено защото изпратили в Москва живи животни. Там ги гледали с удивление като някакви странни същества, а такова нещо самурите не понасяли. Друга, макар и по-дребна причина за намалелия улов на самури според него била, че светът сега е много по-лош, отколкото преди, и се случва ловец да скрие уловения самур вместо да сложи кожата му в общия склад. А това, както твърдял той, самурите също не можели да понасят. Ловците, от Аляска пазят една година костите на самурите и бобрите да не ги стигнат кучетата и ги заравят много грижливо, „иначе духовете, които се грижат за бобрите и самурите, ще решат, че на тях се гледа с неуважение и ще стане така, че да не могат повече да убият или уловят в капан нито едно животно“. Индианците в Канада също държали кучетата да не гризат кокалите или поне някои от кокалите на бобрите. Те внимателно събирали и запазвали тези кости и ако бобърът е хванат в мрежа, ги хвърляли в реката. Един йезуит настоявал, че бобрите просто няма как да знаят какво е станало с костите им, а индианците отвърнали: „Нищо не знаеш за лова на бобри, а бърбориш за него. Преди бобърът да умре съвсем, душата му обикаля колибата на човека, който го е убил, и гледа какво правят с костите му. Ако ги дадат на кучетата, другите бобри ще научат за това и няма да се оставят да бъдат хванати. А ако хвърлят костите му в огън или река, те са доволни, а освен това такова нещо прави много голямо удоволствие на мрежата, която ги е хванала.“ Когато се готвели да тръгнат на лов за бобри, индианците се молели тържествено на Великия бобър и го дарявали с тютюн, а свършел ли ловът, ораторът произнасял надгробно слово над мъртвите животни. Той възхвалявал техния дух и мъдрост. „Повече няма да чуете — казвал той — гласовете на главатарите, които ви ръководеха и които избрахте измежду всички бойци бобри да ви дават закони. Вашият език, който шаманите чудесно разбират, няма да се чува повече на дъното на езерото. Повече няма да водите боеве с видрите, вашите жестоки врагове. Да, бобри! Но вашите кожи ще ни послужат да си купим оръжие; ще отнесем опушените ви бутове на нашите деца; няма да пуснем кучетата да ядат кокалите ви, които са така твърди.“

Американските индианци се отнасяли със същото голямо уважение към елените, сърните и лосовете, и то пак по същата причина. Не давали костите им на кучетата, не ги хвърляли в огъня, нито пък било разрешено мазнината да пада в огъня, защото душите на мъртвите животни виждали какво се прави с телата им и казвали на останалите живи и мъртви животни. Следователно, ако с телата им се отнасяли зле, животните от вида нямало да се оставят да ги хванат на този и на отвъдния свят. В Парагвай шаманът пита болния чикит дали не е хвърлял месо от елен или костенурка и ако той отговори утвърдително, му казва: „Това те мори. Душата на мъртвата сърна (или костенурка) е влязла в тялото ти, за да си отмъсти за обидата.“ Канадските индианци не ядат ембрионите на лоса, освен ако това не е в края на ловния сезон, иначе майките-лосове ще се пазят и няма да се оставят да бъдат хванати.

На островите Тимор-Лаут от Индонезийския архипелаг под къщата на всеки рибар са накачени черепите на уловените костенурки. Преди да тръгне отново на лов, той се обръща към черепа на последната убита от него костенурка и като вмъква между челюстите й бетел, се моли на духа на мъртвото животно да подмами роднините си в морето да дойдат и да бъдат уловени. В областта Посо (Централен Целебес) ловците запазват челюстите на убитите сърни и на диви прасета и ги окачват в къщите си, близо до огъня. После се обръщат към челюстите с думите: „Викайте вашите другари, нека не си отиват дядовците, племенниците и децата.“ Идеята е, че душите на мъртвите сърни и прасета се навъртат около челюстите, привличат душите на животните и по този начин ги подмамват в капаните на ловеца. Следователно хитрият дивак използува убитите животни, за да подмами живите към тяхната гибел.

Индианците ленгуа от Гран Чако обичат да ловуват щрауси, но когато убият някой и го носят в къщи, вземат мерки да надхитрят гневния дух на своята жертва. Те смятат, че след като премине първият естествен шок от смъртта, духът на щрауса се осъзнава и тръгва след тялото си. Основавайки постъпките си на това мъдро предположение, индианците скубят пера от гърдите на птицата и ги пръскат на определени разстояния по своя път. При всяка купчинка пера духът спира и мисли: „Това цялото ми тяло ли е или само част от него?“ Съмнението го кара да губи време и докато стигне до заключение на всичките тези места и след като загуби още скъпоценно време поради зигзагообразния път, който неминуемо изминава от едната до другата купчинка, ловците се връщат в къщи и измаменият дух напразно ще броди около селото и няма да събере смелост да влезе в него.

Ескимосите от Беринговия проток вярват, че душите на мъртвите морски животни — тюлени, моржове и китове остават прикрепени към пикочните им мехури и като върнат пикочните мехури в морето, те ще направят така, че душите да се превъплътят в нови тела и по този начин ще умножат животните, които ловуват и убиват. Воден от тази логика, ловецът внимателно отделя и запазва пикочните мехури на всички убити от него морски животни и веднъж годишно, на тържествен зимен празник, тези пикочни мехури, съдържащи душите на морските животни, убити през годината, биват почетени с танци, предлага им се храна в помещение, където се събират хората от общината, а после ги отнасят на леда и ги намушкват през дупки във водата, защото елементарният ескимос си представя, че душите на животните, изпаднали в много добро настроение от любезното отношение към тях, ще се преродят отново в тюлени, моржове и китове и в тези тела ще идват с желание и на тълпи, за да бъдат прободени с копия и харпуни и изобщо ловците да ги умъртвят.

По същите причини племената, които се изхранват предимно или отчасти с риболов, внимават и се отнасят с рибата с всички признаци на почит и уважение. Перуанските индианци „обожаваха уловената от тях в изобилие риба, защото бяха убедени, че първата риба, създадена на горния свят (както те наричат небесата), е родила всички риби от този вид и е имала грижата да изпраща достатъчно свои деца, за да се изхранва племето им. Така в един район обожаваха сардините, защото улавяли повече сардина, отколкото друга риба, в други — морските лисици; в трети — един вид малки акули; в четвърти — златните рибки заради красотата им; в пети — речните раци и най-сетне, поради липса на по-едри богове, където няма друга риба или не знаят как да я хващат и убиват — морските раци. Иначе казано, те имаха за свои богове рибата, която им служеше най-много“. Индианците квакиутл от Британска Колумбия смятат, че когато умъртвяват сьомга, душата й се връща в страната на сьомгите. Затова вземат мерки да хвърлят костите и вътрешностите в морето, та душата да може отново да им вдъхне живот при възкръсването на сьомгите. А ако изгорят костите, душата ще се загуби и ще е съвсем невъзможно сьомгата да се върне от мъртвите. И канадските отави вярват, че душите на мъртвите риби минават в други тела и никога не горят костите им, защото се боят да не ги разсърдят и те повече да не идват в мрежите им. Хуроните също не хвърляли кости от риба в огъня, че иначе душите на рибите щели да отидат и да предупредят другите риби да не се хващат, защото хуроните ще изгорят и техните кости. Нещо повече, имало хора измежду тях, които проповядвали на рибите и ги убеждавали да дойдат и да се хванат. Добрите проповедници били много търсени, защото се смятало, че призивите на един умен човек имат голямо въздействие върху рибата и я привличат в мрежите. Проповедникът на рибата в рибарското село на хурони, където пребивавал френският мисионер Сагар, се гордеел много с красноречието си, което действително било много цветисто. Всяка вечер проверявал, за да се убеди, че всички хора са на местата си и се пази пълно мълчание и тогава започвал да проповядва на рибата. „След това, развивайки необикновено убедително тази тема, той призоваваше и викаше, канеше и умоляваше рибата да дойде и да се хване, да не губи смелост и да не се бои от нищо, защото идва да услужи на приятелите си, които й правят чест и не горят костите й.“ Всяка година туземците от о-вите Йоркски херцог кичат кану с цветя и папрат, натоварват го с пари-черупки и го пускат в морето да компенсира на рибата събратята й, които са били хванати и изядени. Смята се за особено важно да се отнесеш с внимание към първата уловена риба и така да спечелиш благоразположението на останалата, чието поведение се влияело от приема, оказан на онези от техния вид, които са се хванали първи. При това положение маорите винаги пускат в морето първата уловена риба „и й се молят да примами друга риба да дойде и да се хване“.

Още по-строги предпазни мерки се вземат, ако рибата е първа за сезона. Когато през пролетта сьомгата тръгне нагоре по течението на реките, където хвърля хайвера си, индианските племена по тихоокеанския бряг на Северна Америка, които се изхранват до голяма степен с нея, я посрещат с голямо внимание. В Британска Колумбия индианците излизали да посрещнат първата риба, която се качвала по течението: Те й оказваха почести и се обръщаха към нея с думите: „Вие риби! Вие риби! Вие все сте вождове, такива сте вие — все вождове.“ Тлингитите от Аляска пипат внимателно първата уловена за сезона камбала, обръщат се към нея като към вожд и в нейна чест устройват празник, след което риболовът продължава. През пролетта, когато задухат топлите ветрове от юг и сьомгата тръгне нагоре срещу течението на Кламат, кароките от Калифорния танцуват в чест на рибата, за да осигурят добър улов. Един от индианците, наречен Карея или Богочовек, се оттегля в планината и пости в продължение на десет дни. При връщането му хората се разбягват, той отива на реката, грабва първата уловила се сьомга, хапва от нея и с остатъка запалва свещения огън в потилнята. „Никой индианец не може да лови сьомга, преди да се изпълни този танц, нито пък през следващите десет дни, макар и семейството му да гладува.“ Кароките също вярват, че рибарят няма да хване сьомга, ако коловете, от които е направена кабинката, откъдето пробождат рибата, са били натрупани край реката, защото сьомгата може да ги е забелязала. Коловете трябва да са донесени от върха на най-високата планина. Рибарят ще се труди напразно, ако използува старите колове, за да направи кабинки и бентове, „защото старата сьомга вече е разказала на младите за това“. Айните много обичат един вид риба, която се появява в реките им през май и юни. Те се подготвят за риболов, като спазват правилата на церемониална чистота, а когато излизат да я ловят, жените в къщи трябва да пазят строго мълчание — че рибата ще ги чуе и ще изчезне. Когато уловят първата риба, донасят я в къщи и я подават през малък отвор в края на колибата, а не през вратата, защото ако мине оттам, „другата риба положително ще ги види и ще изчезне“. С това може отчасти да се обясни обичаят, спазван понякога от други първобитни народности, да внасят дивеча в колибите си не през вратата, а през прозореца, през дупката за дима на покрива или през специален отвор в дъното на колибата.

Някои първобитни народи имат конкретна причина да уважават костите на дивеча и изобщо на животните, които ядат — това е поверието, че ако се запазят, с течение на времето те отново ще се покрият с плът и по този начин животното ще се върне към живот. При това положение е очевидно в интерес на ловеца да ги остави цели, защото повечето индианци минетари „вярват, че костите на онези бизони, които са убили и лишили от плътта им, ще възкръснат, облечени в ново месо и придобили нов живот, ще станат охранени и готови за колене през следващия юни“. Затова в западните прерии на Америка може да видите черепи на бизони, наредени в кръгове и симетрични купчини, в очакване на възкръсването си. След като се нагостят с куче, дакотите грижливо събират костите, остъргват ги, измиват ги и ги погребват „отчасти, както се казва, да докажат на всички кучета, че като се хранят с тях, не го правят от неуважение към самия вид, а и поради поверието, че костите на животните ще възкръснат и ще възпроизведат друго“. Като принасят в жертва животни, лопарите винаги слагат костите, очите, ушите, белите дробове, сърцето, половите органи (ако животното е мъжко) и по частица месо от всеки крайник настрана и след като изядат другото месо, поставят костите и останалите части в анатомичен ред в ковчег и ги погребват с обикновените ритуали, вярвайки, че божеството, на което е принесено в жертва животното, отново ще покрие костите с месо и ще го върне на живот в Ямбе-Аймо, подземния свят на мъртвите. Понякога, например като са се нагостили с мечка, те също заравят по същия начин костите й. Следователно лопарите очакват възкръсването на умъртвеното животно да стане на другия свят и наподобяват в това отношение жителите на Камчатка, които вярват, че всяко същество, до най-малкото насекомо ще възкръсне от мъртвите и ще живее под земята.

От друга страна, северноамериканските индианци очаквали възкръсването на животните на този свят. Навикът, наблюдаван най-вече при монголските народности да натъпкват кожата на принесеното в жертва животно или да я опънат на рамка насочва по-скоро към вяра във възкресение от втори тип. Възражението, което примитивните народи обикновено издигат срещу разчупването на костите на животните, които са изяли или принесли в жертва, може да се дължи на вяра във възкресението на животните, на страх да не уплашат други същества от същия вид или пък да оскърбят душите на убитите животни. Това, че северноамериканските индианци и ескимосите не допускат кучета да глозгат костите на животни, е може би само предпазна мярка те да не ги изпотрошат.

Но възкръсването на мъртвия дивеч може да има и своите неудобства и следователно ловците предприемат мерки да ги предотвратят, като прерязват коленните сухожилия, за да попречат на животното или на духа му да скочи и да побегне. Това е мотивът, който приписват на обичая, спазван от ловците куи в Лаос. Те смятат, че заклинанията, които произнасят по време на лов, могат да загубят магическите си качества и убитото животно да възкръсне и да избяга. За да предотвратят такава катастрофа, те прерязват коленните сухожилия на животното веднага след като го убият. Когато ескимосите от Аляска убият лисица, те внимателно прерязват всички сухожилия на краката й, за да не може, ако духът се съживи, тялото й да си отиде. Но окуцяването на трупа не е единствената мярка, която предпазливият дивак взема, за да осакати духа на своята жертва. В стари времена, когато айните излезели на лов и убиели първата лисица, имали грижата да й вържат здраво устата, за да попречат на духа й да се измъкне и да предупреди всички останали свои събратя за приближаването на ловците. Гиляките от поречието на р. Амур вадят очите на убитите тюлени, да не би душите им да запомнят своите убийци и да отмъстят за смъртта си, като провалят по-нататъшния лов.

Освен животните, от които първобитният човек се страхува поради силата и свирепостта им, и онези, които почита поради очакваните от тях облаги, той понякога смята за необходимо да предразположи чрез преклонение и жертвоприношение друга категория животни. Това са вредителите, които нападат неговите посеви и добитък. За да се освободи от тези смъртни врагове, земеделецът прибягва до различни суеверни ходове, някои от които са предназначени да унищожат или сплашат вредителите, а други целят да ги умилостивят, да ги убедят с почтени средства да пожалят плодовете на земята и стадата. Естонските селяни от с. Йозел например изпитват страхопочитание пред гъгрицата — насекомо, което нанася големи поражения на житото. Дават й много красиво име, а ако някое дете се готви да убие гъгрица, му казват: „Недей, колкото повече зло й правим, толкова повече зло ще ни направи тя.“ Ако намерят гъгрица, вместо да я убият, я заравят в земята. Някои дори слагат гъгрицата под камък на полето и й предлагат зърно. За да прогонят врабците от посевите, когато започват да сеят, саксонците от Трансилвания хвърлят първата шепа семе презглава назад с думите: „Това е за вас, врабци!“ За да предпазят посевите от нападения на листоядите, си затварят очите и разпръсват по три шепи овес в различни посоки. Принесат ли тази жертва на листоядите, се чувствуват уверени, че те ще пожалят посевите им. А какъв е начинът, който използуват трансилванците да предпазят посевите си от всякакви птици, животни и насекоми? След като приключи сеитбата, сеячът минава още веднъж от край до край по нивата и се прави, че сее, но с празни ръце. Вървейки, той казва: „Това сея за животните, сея за всичко, що лети и пълзи, ходи и стои, шава и скача, в името на господа бога и т.н.“ А ето какъв начин използуват германците, за да премахнат гъсениците от градината. След залез или в полунощ господарката на дома или пък друг член на семейството от женски пол минава из цялата градина и влачи зад себе си метла. Тя трябва да не поглежда назад и през цялото време да мърмори: „Добър вечер, майко гъсенице, ще дойдеш със съпруга си на черква, нали?“ Вратата на градината се оставя отворена до сутринта.

Случва се в борбата си с вредителите земеделецът да се стреми към щастливия среден път между неумолима строгост и мекушава отстъпчивост; строг, но справедлив, той смекчава суровостта си и я заменя с милосърдие. Един древногръцки трактат по земеделие съветва стопанина, който иска да отърве нивите си от мишки, да постъпи по следния начин: „Вземете лист хартия и напишете следното: «Умолявам ви, тук присъствуващи мишки, да не ми нанасяте вреда, нито да позволявате на друга мишка да го прави. Давам ви онази нива (тук се определя коя нива), но кълна се в Майката на боговете, че ако ви хвана отново, ще ви накъсам на седем парчета.» Написвате това и закрепвате хартията на неодялан камък в нивата преди изгрев слънце, внимавайки да е сложена с написаната страна отгоре.“ В Ардените казват, че за да се отървеш от плъхове, трябва да повториш следните думи: „Erat verbum, apud Deum vestrum^[2]. Мъжки плъхове и женски плъхове, призовавам ви в името на великия бог да излезете от къщата ми, от всички мои сгради, да отидете еди-къде си и там да свършите дните си. Decretis, reversis et disembarassis virgo potens, clemens, justitiae.“^[3]

След това напишете същите думи на парчета хартия, пъхнете едно под вратата, изпод която излизат плъховете, а другото сложете на пътя, който трябва да хванат. Пропъждането трябва да стане по изгрев слънце. Както съобщават, преди няколко години един американски фермер написал любезно писмо до плъховете, с което им съобщавал, че реколтата му е слаба и не може да си позволи повече да ги изхранва през зимата, че бил много мил с тях и за собственото им добро им предлага да го оставят и да отидат при някой съсед, който има повече зърно. Забол документа на една от подпорните греди в хамбара си да го прочетат плъховете.

Понякога хората смятат, че могат да постигнат желаната цел, като се отнесат с необикновено уважение към един или два подбрани индивида от омразния животински вид, а В същото време преследват останалите с безмилостна строгост. На индонезийския о. Бали залавят в големи количества мишки, които опустошават оризищата и ги изгарят тъй, както горят труповете. Но две от заловените мишки оставят живи и им връчват по един малък пакет бял лен. После хората им се кланят като пред богове и ги пускат да си отидат. Когато посевите им са нападнати от птици и насекоми, морските даяки или иваните от Саравак хващат по един представител от всеки вид вредител (едно врабче, един скакалец и т.н.), слагат ги в лодчица от кора, в която има достатъчно провизии, и пускат надолу по реката мъничкия съд с омразните пътници. Ако не успеят да прогонят натрапниците по тоя начин, даяките прибягват към друго средство, което смятат за по-резултатно. Правят от глина крокодил в естествена големина, слагат го сред нивите и там му поднасят храна, оризова ракия и платове, а освен това му принасят в жертва кокошка и прасе. Размекнато от тези признаци на внимание, свирепото животно много скоро ще излапа всички вредители, които пакостят на посевите. Когато скакалци и бръмбари опустошават нивите или лозята в Албания, се събират жени с разпуснати коси, залавят няколко насекоми и образуват погребално шествие към извор или поток и там удавят животинките. После една от жените пее: „О, скакалци и бръмбари, защо ни оставяте да скърбим?“ и погребалната песен се повтаря в хор от всички жени. Така, отдавайки последни почести на няколко скакалеца и бръмбара, те се надяват да причинят смъртта на всички останали. Когато в Сирия гъсеници нападнат лозе или нива, събират се девойки, хващат една гъсеница, а сетне обявяват едно от момичетата за нейна майка. После оплакват гъсеницата и я погребват. Накрая завеждат „майката“ на мястото, където има гъсеници, утешават я, та гъсениците да чуят и да избягат от градината.